Емилио Салгари
Златото на Аляска (25)

XXV
ПОБЕСНЕЛИТЕ ВЪЛЦИ

Фалконе и Армандо забелязаха, че опитният ловец отстъпва. Нещо, което той не правеше пред никаква опасност, веднага го последваха и се подпряха на стъблото на дървото. Вълците, като видяха тримата мъже да се оттеглят, се спряха нерешително. Тези жестоки скитници на прериите и снежните полета бяха с необикновен ръст, но страшно мършави, с настръхнала козина, широко отворени очи, които странно блестяха с остри, дълги зъби и заплашително отворена запенена уста сякаш готови да хапят.

— Не позволявайте да ви докоснат, защото сме загубени. — предупреди Бени, като видя другарите си да се притискат до високия ствол на елата — Тези вълци са бесни.

— Бесни!… — извикаха Армандо и чичо му и почувствуваха как тръпки побиват телата им.

— Пазете се! Ако ви настигнат, бийте безжалостно!

— Да стреляме, Бени! — каза Армандо.

— Не още, Армандо. Сбъркаме ли, някой от тях ще ни нападне, преди да имаме време да го отблъснем. Ударът с приклада може би е по-ефикасен срещу тези проклети животни.

Докато си разменяха тези думи, петте сиви вълка, обхванати от неудържимото желание да схрускат костите на ловците между стоманените си зъби, започнаха да обикалят около дървото. Те виеха глухо и не изпускаха от погледа си жертвите. Опашките им бяха подвити и метяха снега, който беше все още в голямо количество под сянката на дърветата Напредваха един след друг, като описаха почти правилен кръг. Тримата ловци, хванали пушките за цевите, бяха готови да ги отблъснат с удари. След известно време жестоките животни започнаха да разширяват кръга като продължаваха да наблюдават жертвите си. Накрая решиха да си отидат и навлязоха в един много гъст храсталак.

— Уплашиха ли се? — попита Армандо, като въздъхна облекчено.

— Ще останем до дървото. — отговори Бени. — Може да са се скрили, за да ни нападнат отново. Ако не е то, те веднага ще ни заобиколят и сигурно ще ухапят някого.

— Вие казвате, че са бесни? — попита Фалконе.

— Сигурен съм, не се лъжа.

— Не знаех, че и вълците побесняват.

— Но, господине всички обитатели по тези места го знаят. Тук още си спомнят годините, когато се е случвало: 1865, 1872, 1879 и 1886.

— Значи може да се каже, че това става на всеки седем години.

— Правилно забелязахте господине.

— И защо е така?

— Това все още не се знае.

— Човек, ухапан от бесен вълк, умира ли?

— Винаги, господине.

— По какво ги познахте?

— По вида, а и по куража им. Както знаете тези хищници са смели само когато са много; но когато са обхванати от бяс, губят страха си и се нахвърлят върху всеки, та дори и върху цял керван. Търсят преди всичко кучета, а за да ги разкъсат, се приближават до лагерите, без да се интересуват, че там има хора.

— Отидоха ли си? — попита Армандо. — Вече нищо не чувам.

— Не вярвам — отговори Бени. — Ще видите, че ще ни преследват може би няколко дни и ще изчакат подходящ момент да ни нападнат.

— Да се опитаме да се отървем от тях с пушките.

— Това и ще направим, момко. Да вървим. Струва ми се, че засега опасността отмина.

Те изоставиха дървото закрилник и се отправиха на път, като държаха пушките готови за стрелба и се оглеждаха на всички страни, за да не бъдат изненадани. Когато излизаха от гората съзряха петте вълка да се появяват отново на петдесет-шестдесет метра зад тях. Противните животни бяха вървели по петите им, скрити зад храстите и стволовете на дърветата и като ги видяха да излизат от гората се показаха отново. Бени и другарите му мислеха, че те се готвят да ги нападнат. Но вълците разтвориха паст и започнаха да вият зловещо, а гласовете им отекваха в гората отляво.

— Ах!… Няма ли да престанете? — извика ядосано канадецът. — Добре, ето ви тогава!

Насочи пушката към най-едрия, в това време Армандо се прицели в най-мършавия. Изстрелите проехтяха едновременно. Двата вълка паднаха заедно — единият надясно, другият наляво, а останалите побягнаха като виеха с пълна сила.

— Дяволите да ви вземат! — извика Бени. — Ако се върнете, и с вас ще си разчистим сметките!

Сигурни, че повече няма да бъдат обезпокоени, мъжете ускориха крачка и за по-малко от половин час стигнаха до лагера. Бек ги очакваше доста притеснен. Никой не се бе появявал по тези места но и мексиканецът бе отблъснал нападение на вълци, които едва не бяха разкъсали един кон.

— Ще преместим лагера — каза Бени. — Тази долина гъмжи от вълци и е неразумно да стоим повече тук.

През деня бъдещите златотърсачи бяха заети с опушването на лебедовото месо и рибата Искаха да тръгнат на другия ден, затова запалиха големи огньове около лагера и работиха до късно. Страхуваха се, че през нощта вълците могат да преминат през огъня и да отвлекат провизиите им, окачени на няколко въжета и затова решиха да пазят по двама. Бек и Армандо поеха първи това задължение, а Бени и Фалконе по-късно щяха да ги сменят. След като вечеряха и изпиха по чаша чай, младежът и мексиканецът завързаха конете за кол, забит до едната палатка вътре в двойния кръг на огньовете, и се излегнаха върху пласт мек мъх, с пушки в ръка. Пазеха вече около два часа, като от време на време ставаха да подклаждат огньовете и да обръщат парчетата месо и риба, когато откъм големите храсти в края на долината чуха продължителен, тъжен и страшен вой.

— Изгладнял вълк, който зове другарите си — каза Бек на Армандо. — След малко ще чуем такъв концерт, че тръпки ще ни полазят.

От зловещия вой конете започнаха да треперят, притискаха се един о друг и цвилеха приглушено. След първия вой настъпи тишина, после от противоположната страна на долината, откъм горичката, която Бени и другарите му бяха прекосили сутринта, се чу втори.

— Викат се — каза Армандо. — Мислите ли, че ще ни нападнат, Бек?

— Възможно е, особено ако са бесни.

— Казвали са ми, че ги е страх от огъня.

— Вярно е.

— Тогава можем спокойно да си лежим, приятелю.

— Ех!… Карамба!… Чувате ли?

В това време в далечината, откъм южната страна на долината, се чу воят на вълците, които бързо се приближаваха. Изглежда, че многобройната глутница слизаше стремглаво през горите, за да се спусне по склоновете и да се нахвърли върху лагера.

— По дяволите!… — промърмори Армандо и стана — Ще речеш, че са поне стотина.

— А може и повече — каза Бек.

— Какво да правим?

— Засега ще засилим огньовете Ако стане по-опасно, ще събудим и другите.

Бяха се запасили с голямо количество сухи дърва, от които хвърлиха в огньовете няколко наръча, а с останалите направиха нещо като барикада около палатката. За всеки случай решиха да свалят провизиите от въжетата и да ги приберат вътре в обръча. В това време воят се усили. Духаше южен вятър и до слуха на Армандо и мексиканеца достигаха ту по-остри, ту по-слаби шумове Може би страшните животни не се движеха в права линия, а следваха дългите завои по склоновете на долината. Изведнъж воят стана оглушителен. Колоната бе слязла в равнината и тичешком се спускаше към лагера. Слабата лунна светлина се процеждаше през пласт мъгла и Армандо и Бек забелязаха черните точки, които се местеха с главозамайваща скорост в края на долината.

— Ето ги. — извика мексиканецът и гласът му потрепера — Много са и са убедени, че ще ни надвият.

В този момент Бени повдигна края на платнището на палатката и се показа с пушка в ръка След него се появи и господин Фалконе.

— Вълците ли? — попита канадецът.

— Да и то много. — отговори Армандо.

— Откъде идват?

— От юг.

— От платата на Сент Елиа?

— Така мисля.

— Ще ни накарат да прекараме една лоша нощ На сигурно място ли са конете?

— Вързани са — отговори Бек. Трябва да съберем рибите.

— Всички провизии са прибрани.

— Отлично. Ще накараме пушките да запеят, а на воя на тези гладници ще отговорим с олово. Който има патрони, да не ги пести.

Първите вълци вече бяха дошли. Движещи се по инерция, много от тях се изтърколиха в огньовете като изгориха лапите и муцуните си. Други се спираха на няколко крачки и показваха озъбените си челюсти, а от очите им излизаха фосфоресциращи пламъци. Забелязаха четиримата въоръжени мъже и побързаха да отстъпят с вой към останалите Кръвожадните прерийни хищници бяха поне осем дузини. Повечето бяха сиви вълци, но имаше и черни — яки и кръвожадни и не по-малко опасни. Огънят ги възпря, но не ги победи. Като видяха, че не могат да преминат тази огнена линия, образуваха широк кръг около лагера, седнаха на задните си лапи да изчакат угасването на пламъците, за да се хвърлят отново неудържимо върху хората и конете.

Видът на тези деветдесет-сто хищника очакващи подходящ момент, за да започнат нападението, беше такъв, че и най-смелият мъж от двете Америки можеше да усети тръпки по гърба си. Това бе обръч от зъби и отпуснати долни челюсти, готови да се захванат за работа. Очи, които нито за секунда не изпускаха от погледа си хората и следяха и най-малките им движения. Бени въпреки доказаната си смелост изглеждаше притеснен и се колебаеше дали да открие стрелба. Страхуваше се, че животните тласнати от ярост, ще прескочат огньовете и ще нападнат.

— По дяволите! — възкликна той. — Работата е по-сериозна, отколкото си мислех.

— Да започваме ли? — попита Армандо, нетърпелив да открие огън.

— Не, по дяволите! — отговори канадецът. — Ще гледаме да не ги ядосаме.

— Ако дървата не свършат, може би ще решат да си отидат — каза господин Фалконе — Обикновено на разсъмване се оттеглят.

— Да, когато не са много гладни — каза Бени.

— Страхуват се от огъня, нали?

— Съвсем вярно, господин Фалконе.

— Да се опитаме да ги изплашим.

— И как?

— Като хвърлим сред тях горящи главни.

— Съветът ви ми изглежда добър. Страхувам се обаче, че само ще ги накараме да се отдръпнат.

— Ще опитаме ли?

— Да — отговори канадецът.

Оставиха пушките близо до себе си, взеха разпалени главни и започнаха да хвърлят във всички посоки. Вълците усетили върху себе си този огнен дъжд, се отдръпнаха бързо назад Те виеха и ръмжаха ужасно, но кръгът не бе развален, а само разширен дотолкова, че главните да не могат да ги достигнат, и нищо повече.

— Те са по-хитри, отколкото си мислех — каза Фалконе — Не ни остава нищо друго, освен да стреляме.

— Започваме — каза Бени. — Ще се редуваме двама по двама, за да не хабим много патрони. Готов ли сте Армандо?

— Вече си избрах вълка — отговори младежът.

Когато хищниците отново започнаха да приближават и да стесняват обръча двамата стрелци откриха огън. Пет-шест улучени животни паднаха на земята като се мятаха отчаяно и виеха от болка и ярост. Останалите се нахвърлиха върху тях, заръфаха ги и започнаха безмилостно да ги разкъсват, макар и все още живи. Виждаше се само кълбо от гърбове глави и опашки, които се мятаха неудържимо. Кръвожадните прерийни хищници настървено си оспорваха частите от своите събратя, ръмжаха и виеха като по този начин опровергаваха древната поговорка, че вълкът вълк не яде. Бени и Армандо веднага бяха заредили оръжието и първият извика:

— Огън в центъра!…

Проехтяха четири изстрела и куршумите повалиха няколко хищника. Гърмежите бяха съпроводени от ужасен вой. Паднаха и други вълци, а останалите се нахвърлиха върху тях, за да ги разкъсат жестоко. Като видяха, че групата не се разпръсва четиримата продължиха още по-ожесточено да стрелят и удвоиха огъня. Бяха стреляли вече по четири пъти. След петия вълците най-после усетиха, че има опасност да загинат всички и се разпръснаха. Няколко от най-смелите прескочиха огньовете и се нахвърлиха яростно върху лагера.

— Пазете се! — изкрещя Бени. — Армандо, господин Фалконе, поддържайте огъня!… Бек, при мене!…

Четири вълка се устремиха към палатката, за да нападнат конете. Мексиканецът, който се намираше най-близо, смело посрещна нападателите, хванал пушката за цевта.

С два добре премерени удара той отблъсна два вълка. Третият се хвърли върху него, като се мъчеше да го захапе за гърлото. Четвъртият нападна конете. Мексиканецът не загуби самообладание, хвърли пушката сграбчи нападателя за врата и с все сила го хвърли сред горящия наблизо огън. Конете бясно заритаха и четвъртият вълк, с разбит череп, падна на разкаляната и окървавена земя. Още три вълка, и то най-едрите, прекосиха горящата линия и се хвърлиха върху канадеца. Той бързо извади револвера от колана си и започна да стреля. Два вълка паднаха веднага. Третият бе ударен от Бек с горяща главня в муцуната, което го накара да избяга. Останалите, подложени на унищожителните откоси на Армандо и чичо му, решиха да не следват примера на тези преди тях, които бяха така страшно посрещнати. Отначало започнаха да разширяват обръча, а после, като видяха, че огънят не престава, а редиците им продължаваха да оредяват, се оттеглиха с подвити опашки.

— Ще помнят този урок — каза Бени — По дяволите всички вълци в Америка.

— Стана истинска касапница — каза Армандо.

— На земята останаха около тридесетина.

— Искаш да кажеш бяха останали, защото сега не виждам повече от седем-осем оттатък огъня.

— Така е. — отговори Бени, като се смееше — Защото другите бяха изядени. Отивайте да почивате ще пазим ние с чичо ти.

— Няма ли да се върнат?

— О!… Не чувате ли?… Гласовете им стават все по-слаби.

— Продължават да бягат. Леко дежурство, Бени.

— Не се страхувайте младежа.

Армандо и Бек се вмъкнаха в палатката и се излегнаха, а Бени и Фалконе започнаха да дерат кожите на вълците с намерение да си направят топли завивки за през нощта. Други шумове не смутиха тишината в долината и хора и коне можаха да си починат спокойно до шест часа сутринта След обилна закуска малкият отряд отново се отправи на север.

Намерението им бе да слязат надолу по реката до Доусън с някоя лодка от форта Шелкърк или с канутата на племето танана, за да избягнат дългото пътуване през почти непознатите земи, пресичани от островърхи планини. Юкон може би бе открит за плаване, защото този път зимата не бе толкова студена и ако се съди по снега, който бе останал, нямаше да срещнат много трудности. От този огромен воден поток ги отделяше все още голямо разстояние, но те бяха решени дори да уморят конете, но да стигнат по-бързо. Още повече че не можеха да ги натоварят на лодките, а щеше да се наложи въпреки желанието си да се разделят с тях. Правеха съвсем кратки преходи и почти непрекъснато се движеха в галоп. За четири дни пресякоха няколко планински вериги, покрити все още с доста сняг, минаха край бреговете на много езера и диви горички и накрая стигнаха до бреговете на огромната река, чиито мощни води течаха между два високи бряга Тъй като не знаеха точно къде се намират, господин Фалконе изчака да стане обяд и нареди да си отдъхнат малко. После съобщи на другарите си радостната новина, че са само на осемдесет мили от форта Шелкърк.

— Ако успеем да намерим лодка — каза той, — след три седмици ще можем да стигнем Доусън, а след четири — до бреговете на Клондайк.

— За да събираме злато с лопати — прибави Бени с ентусиазъм. — Ако имаме късмет, най-после можем да станем богати и да купим всичките стада на моя бивш господар. Какво ще кажеш, Бек?

Мексиканецът пусна три кръгчета дим във въздуха извади цигарата от устата си и каза:

— Мисля, че ако стана богат, ще пратя по дяволите прерията червенокожите и всички каубои на света

— Сигурен ли си?

— Да, Бени.

— А аз пък не, скъпи мой. Човек, опитал свободния прериен живот, не се отказва толкова лесно. Но ще поживеем, ще видим.