Емилио Салгари
Златото на Аляска (32)

XXXII
НАПАДЕНИЕТО НА РАЗБОЙНИЦИТЕ

Въпреки опасенията им нощта бе спокойна. Само няколко вълка подгонени от глада се осмелиха да се приближат до лагера и оглушиха с воя си двамата пазачи. Един изстрел, който повали най-смелия от тях, бе достатъчен, за да ги подгони отново в планините откъдето бяха слезли. След обилна закуска групата пое отново на път. Навлязоха в голяма гора, която, изглежда се простираше чак до бреговете на Бонанса. Пътят в началото не бе толкова неравен, колкото предишния ден, затова напредваха бързо. Скоро обаче растителността между огромните борове и ели се сгъсти и те бяха принудени да забавят ход. Подозираха, че в тези гъсталаци има много дивеч, затова Бени и Армандо, определени за снабдители на групата минаха отпред със заредени пушки. От време на време се виждаха следи на лосове, еноти, росомахи, а също и овцебик — вид диви мускатни волове, ниски на ръст, но със страшни рога. Бяха изминали няколко мили навътре в гората, когато Бени показа на Армандо някакви следи. Сякаш голямо стадо чифтокопитни животни неотдавна бе спирало тук.

— Да — каза канадецът, като оглеждаше мъховете — Тези животни наскоро са пасли тук, вероятно преди няколко часа.

— Какви са? — попита Армандо.

— Сигурно са били овцебик.

— Струва ли си да хабим дори куршум заради тях?

— Дори и два, Армандо.

— Тогава да се опитаме да ги открием, Бени.

— Не искам нищо друго, приятелю. Нека останалите да продължат пътя си, а ние да изостанем малко и да проследим тези дири.

— Няма ли да се изгубим?

— Ха! Невъзможно е!

— Тогава да вървим.

След като уведомиха другарите си и им обещаха колкото може по-скоро да ги настигнат, навлязоха сред гигантските дървета и тръгнаха по следите оставени от стадото. След петстотин-шестстотин метра канадецът забави крачка и направи знак на Армандо да направи същото. Знаеше, че е много трудно да се доближи до тези животни, и затова не искаше да ги изплаши. И най-малкият шум можеше да ги накара за застанат нащрек или да побягнат. Бяха извънредно подвижни и преследването им не би дало никакъв резултат. Тъй като почвата тук бе по-влажна, следите ставаха все по-забележими и вече ясно личаха местата, където животните са се спирали.

— По-бавно, Армандо — каза изведнъж Бени и се спря зад дънера на един огромен кедър. — Нищо ли не чувате?

— Да далечно мучене.

— Това са нашите волове.

— Сигурно са се скрили в онези храсти, Бени.

— Разбира се Хайде напред, но без никакъв шум.

Като минаваха от дърво на дърво, с отворени на четири очи, с пръст върху спусъците на пушките двамата ловци навлязоха още около двеста метра. Те напредваха внимателно, за да не вдигат шум. Тъкмо заобикаляха един стар бор, когато на седемдесет-осемдесет метра видяха иззад един храст да излизат две животни. На пръв поглед приличаха на огромни планински овни. В действителност мускатните волове по телосложение са нещо средно между овцете и говедата. Те са малки на ръст, с къси крака, космати муцуни, малки уста, подобни на устата на овните, но главите им са украсени с два страшни завити напред рога. Козината им е прекрасна, дълга, тънка, с копринен блясък, кафява и покрива почти целите им крака. В миналото тези животни са били многобройни в Аляска и по бреговете на полярната част на Америка, където са препускали на стада от по осемдесет-деветдесет. Сега ескимосите почти напълно са ги унищожили и може да се срещнат само на най-северните острови. Някои екземпляри все още бродят из най-гъстите гори на Аляска и по земите на Западен Инуи, но преследвани от ловците, и там са на изчезване. Двете животни — вероятно последните от стадото, забелязаха веднага хората и преди още Бени и Армандо да вдигнат пушките и да се прицелят, се обърнаха светкавично и побягнаха презглава.

— По дяволите! — изкрещя Бени.

Ловците се спуснаха като по сигнал след бегълците, крещейки с все сила, за да накарат другарите си, които сигурно не бяха много далеч, да им се притекат на помощ. Седем-осем минути те тичаха след животните, но ги изгубиха от погледите си. Въпреки тежкото си тяло му скатайте волове тичат по-бързо от конете.

— По дяволите! — възкликна Бени и спря. — Краката ни не могат да се състезават с техните Никога не съм си представял, че бягат толкова бързо.

— Напразно изгубихме времето си — ядоса се Армандо.

— Ще опитаме друг път.

— Ще отидем ли при нашите?

— Да.

Прехвърлиха пушките през рамо и завиха на юг, за да пресекат пътя на групата, която вървеше на изток. Вече се чуваше цвиленето на конете, а те се готвеха да заобиколят един повален от годините бор, когато чуха глас.

— Ей!… Спрете!

Бени и Армандо, изненадани от тази неочаквана заповед се огледаха, за да видят с кого имат работа. Тази част от гората бе много гъста и дива. Наоколо се извисяваха огромни борове и кедри, които вероятно бяха преживели не един век. Под тях растяха многобройни храсти, избуяли покрай няколко скали, които образуваха дълга криволичеща бариера сред гората.

Като не видяха никого, двамата направиха няколко крачки, за да се отдалечат от падналия бор, който им пречеше да огледат добре скалите. Същият глас още по-сух и още по-заповеднически, се чу отново:

— Спрете, или ще стрелям!

— Да ви вземат дяволите! — извика Бени, който започна да става нетърпелив. — Къде сте? Бъдете така добър и покажете поне носа си.

— Тук съм, на сигурно място.

— Не ви виждам.

— Няма значение.

— Ние обаче умираме от нетърпение да видим кой сте и какво искате.

— Искам само едно-единствено нещо.

— Кажете.

— Да оставите златото си върху този дънер.

Бени и Армандо избухнаха в смях.

— Нашето злато! — възкликна канадецът. — Вие сте луд, разбойнико!

— Разбойник! — извика непознатият.

— По дяволите! Щом ни заповядвате да ви дадем торбата, значи не сте почтен човек. Но ви предупреждавам, че няма да имате злато по простата причина, че още не сме били на златоносния участък.

— Тогава оставете оръжието си.

— С най-голямо удоволствие, но ако дойдете да си го вземете.

После се обърна към Армандо и бързо му каза:

— Внимавайте младежо, срещу нас стои разбойник.

— Готов съм за стрелба, Бени.

— Да застанем зад това дърво, което ще ни служи за барикада.

През това време бандитът повтори заповедта си да оставят оръжието и ги заплаши, че при отказ ще открие огън.

Двамата ловци, вместо да се подчинят, се хвърлиха едновременно зад огромното стъбло на дървото, стиснали пушките Едва се бяха скрили, когато чуха изстрел и един добре насочен куршум изсвистя над главите им. С риск да бъде улучен в челото Бени се повдигна и забеляза облачето дим, което се разнасяше в края на скалната бариера зад един гъст храст.

— Бандитът се крие там — каза той.

Бързо вдигна пушката и я изпразни в храста, но, изглежда, не уцели, защото не чу никакъв глас.

— По дяволите! — измърмори Бени. — Дали не се крие зад скалите?

— Видяхте ли го? — попита Армандо.

— Не.

— Какво ще правим?

— Мълчете!

Бързо се обърна и видя как храстите зад гърба им се движат. В същото време се разнесоха гласове, които идваха откъм скалистата бариера.

— Дали не ни обкръжават? — се запита с безпокойство.

— Значи и зад гърба ни има разбойници — каза Армандо.

— Страхувам се, че…

— Какво има?

— Гледайте!

Армандо се обърна и видя, че от храстите, които се намираха зад поваленото дърво, излязоха дон Пабло и Бек. Двамата пълзяха тихичко и държаха в ръце револверите си. За няколко мига стигнаха до другарите си и се скриха зад бора.

— Разбойници? — попита младият мексиканец.

— Да — отговори канадецът.

— Така и предполагах. Колко са?

— Не знаем.

— Пред нас ли са?

— Да, дон Пабло. А къде е господин Фалконе?

— Наблизо е при конете.

В това време чуха разбойника да вика:

— И така?

— Какво желаете? — попита Бени.

— Ще се предадете ли?

— Нямаме желание.

— Тогава ще ви застреляме.

— Когато желаете да започнете, аз съм готов.

— Ние сме седем.

— Пет пари не давам, разбойнико.

Още не беше довършил, когато откъм скалите проехтя нов залп. Пет или шест пушки бяха стреляли едновременно, а куршумите се забиха в стария дънер.

Бени се повдигна отново, готов да отговори, но дон Пабло, който беше до него, го дръпна и му каза:

— Чакайте да се покажат.

След абсолютно безобидния пушечен залп бандитите не се обадиха повече. Вече не се чуваха, защото или се бяха отдалечили, или чакаха златотърсачите да се раздвижат, за да открият отново огън. Бени и мексиканецът се страхуваха да не се приближават пълзешком или да не се опитват да заобиколят прикритието им — огромния дънер на бора. Те станаха и се огледаха наоколо. Не видяха нищо. Обхвана ги смътно безпокойство. Какво правеха разбойниците? Не бе за вярване, че така лесно ще се откажат от играта.

— Не можем да останем тук цяла седмица — каза Бени, който вече губеше търпение — Дали да се опитаме да ги нападнем?

Без да отговори, мексиканецът свали сомбрерото си, окачи го на цевта на пушката и го повдигна над дънера. Почти веднага изтрещяха един след друг четири изстрела и шапката, улучена от един куршум, падна на земята.

— Достатъчно ли ви е? — попита бандитът.

Бени щеше да отговори, но дон Пабло сложи длан на устните му и прошепна на ухото му:

— Ще го принудим да се покаже.

Минаха няколко минути и разбойникът поде отново:

— Значи сте мъртъв, щом не отговаряте повече? В такъв случай ще взема пушката ви, дрехите ви и каквото имате по джобовете.

Откъм скалистия хребет храстите се раздвижиха. Канадецът, Армандо и дон Пабло се отдръпнаха до края на дънера и се скриха зад коренището на гиганта, а Бек пазеше откъм гората Един мъж около четиридесетте, парцалив, слаб като чироз, с дълга, неподстригвана брада и с разчорлени коси, падащи по раменете му, скочи от скалата, като държеше в ръка карабина — прекрасен уинчестър с дванадесет патрона. Дата в този момент между корените на бора бе забелязал тримата или пък го бе обзело внезапно подозрение, но вместо да тръгне напред той бързо се обърна и се помъчи да се скрие в близкия храст. Бени със скок, на който можеше да завиди и дива коза, излезе на открито и стреля. Последва вик.

— Улучих ли те негодяй! — извика канадецът.

Без да дочака другарите си, той се хвърли към храста, като стискаше револвера. Когато стигна там, разбойникът бе изчезнал.

— По дяволите! — възкликна той. — Къде избяга този мошеник.

— Там!… Там!… — извика Армандо.

— Огън! — заповяда дон Пабло.

Разбойникът, който пълзеше между храстите бе стигнал до скалната бариера и се готвеше да се скрие в гората. Армандо и младият мексиканец стреляха. Бандитът залитна, сякаш бе отново ударен, но после се прикри зад един кедър и изстреля последователно дванадесетте патрона на уинчестъра За щастие Бени и другарите му имаха време да се скрият зад бора. Когато се изправиха, той бе изчезнал в гъсталака на гората, отвъд скалите.

— Оставете го да ходи да се заяжда другаде — каза дон Пабло, като спря канадеца, който искаше да преследва този шмекер. — Може би не е сам и неговите другари могат да ни нападнат.

— Да го вземе дяволът! Ако бях сигурен, че е сам, сега нямаше да е жив — отговори Бени. — Този негодяй говореше ту отляво, ту отдясно, като че ли имаше цяла банда със себе си. Наистина мислех, че не е сам.

— Старите хитрини на разбойниците — каза мексиканецът. — Да вървим, време е да тръгваме.