Емилио Салгари
Златото на Аляска (27)

XXVII
БЯГСТВОТО

Канадецът разбра каква сериозна опасност ги грозеше. Не трябваше да напряга паметта си, за да си спомни за жреца застрелян от Армандо близо до лоса. Случаят бе пожелал неговите спътници да се появят точно в момента, когато белите се готвеха да измамят втория жрец и да побягнат към форта Шелкърк. В лицето на тези петима воини Армандо разпозна другарите на всемогъщия магьосник и жрец на племето и затова се спусна да бяга след Бени, увличайки и чичо си. Бек видя, че всички бягат, и реши да ги последва колкото може по-бързо. Индианците не бяха успели да се съвземат от изумлението, а белите вече се намираха в голямата колиба, или по-точно в склада за кожи, с пушки в ръце готови да влязат в бой от тази малка крепост. Отначало тананците стояха нерешително, но след това се спуснаха към палатките си, за да вземат оръжията си, и се завтекоха към колибата склад. Те виеха като глутница вълци и размахваха заплашително стрели и тежки томахавки. Пребледнелият магьосник стана най-големият враг на белите, защото в тяхната смърт вече виждаше собственото си спасение. Нямаше да бъде трудно да ги обвини, че те са вселили в тялото на умиращия злия дух, и затова застана начело на яростната тълпа.

— По дяволите! — извика канадецът, който се бе показал на изхода — Не знам какво може да ме спре да пратя на онзи свят този мошеник жрец!… По-късно, ако успее да спаси кожата си, ще трябва да прояви доста хитрост!…

— Струва ми се, че събитията вземат твърде лош обрат. — каза Фалконе— Те са поне стотина

— Но ние имаме четири-петстотин патрона. — възрази Бени. — Лъжат се ако мислят, че ще ни хванат, нали, Армандо?

— Готов съм да открия огън. — каза младежът.

— Да почакаме.

— Какво?

— Може би ще се вразумят. А!… Ето този мошеник жрец идва сам… Ако предложи нещо разумно, той е добре дошъл.

Магьосникът бе възпрял атаката на тананците и вървеше към колибата, като правеше знаци, че иска да говори. Бени втъкна пистолета в колана, хвана пушката и излезе. В същото време другарите му се прицелваха в центъра на тълпата, за да не ги изненадат с някоя хитрост.

— Нека белият човек ме чуе — каза магьосникът.

— Целият съм в слух. — отговори Бени.

— Един от твоите другари. — най-младият, е извършил страшно престъпление.

— Така ли?

— Белият човек е убил големия магьосник на племето.

— Да, но ти знаеш ли защо го е убил? На теб не ти е известно, че магьосникът, твоят брат, е искал да убие белия човек, защото не е пожелал да му отстъпи един лос, който не е принадлежал на племето танана.

— Аз не знам.

— Тогава аз ти го казвам.

— Сигурно, но младият бял човек трябва да умре, защото е убил магьосника.

— И ти мислиш, че сме толкова глупави да го дадем на твоите хора? Младежът се е защитил и ако ти и твоите негодници искате да си разчистите сметките с него, знайте че ние ще ви се противопоставим с пушките, Аз казах!… Отнеси моя отговор на тананците.

— Белият човек говори като дете.

— Не като стар ловец, свикнал да води битки срещу индианците.

— Ние сме много.

— Ние сме малко, но сме решителни и въоръжени с пушки.

— Значи искаш война?

— Не, а желаем да си отидем.

— Но това е невъзможно, но…

— О! — каза иронично Бени.

— Може да се избегне едно кръвопролитие.

— Научи ме как.

— Излекувайте нашия вожд и ще ви пуснем, без дори да падне косъм от главите ви.

— Приятелю, трябва да ти кажа, че твоят вожд е само един човек и никое лекарство на света не може да го излекува. Какво искаш? Стар е колкото Маниту, стар е колкото Големия дух и освен това дробовете му не са в ред.

— Но ти ми каза, че във форта Шелкърк има лекарство, което може да го излекува. Може би белият човек е искал да ме излъже?

— Нищо подобно, исках само да ти извия врата;

— Какво иска да каже белият човек?… — попита индианецът със стиснати зъби.

— Че ти си един измамник, по-лош от другия, а ако не ни пуснеш да си ходим, и то колкото е възможно по-бързо, ще те пратя при твоя другар. Хайде, върви си, или ще пръсна мечешкия ти череп.

Магьосникът, който държеше на кожата си и знаеше силата на огнестрелното оръжие, се обърна и отиде при тананците, за да им съобщи лошия резултат от разговора. Като научиха отговора на белия човек, те сякаш побесняха. Виеха като гладни вълци и подскачаха във всички посоки, за да се подготвят за битката. Когато се ожесточиха достатъчно, най-смелите се спуснаха към колибите. Белите решиха да не започват боя първи и затова стреляха във въздуха. При тези изстрели индианците се спряха и като чуха как куршумите профучаха над главите им, набързо се разбягаха.

— Не ми изглеждат много смели — каза Армандо.

— Казвате това прибързано — възрази Бени. — Тананците се славят със смелостта си.

— Страхувам се, че им помогнахме да променят плановете си.

— Какво искате да кажете?

— Че са решили да ни обкръжат.

— Мислите ли?

— Вижте тези негодници! Скриха се зад палатките и не ни изпускат от поглед.

— А ако се опитаме да се измъкнем?

— Не бих ви посъветвал, младежо. Те са повече от сто и ако се нахвърлят върху нас, разбира се, че няма да ги победим.

— Какво смятате да правим? — попита Фалконе.

— Да изчакаме нощта и да избягаме.

— Напълно ви се доверявам, Бени.

— Освен това имам и един план, който ми се върти в главата — добави канадецът, като гледаше купа кожи, изпълнил колибата.

— Какъв?

— Ще ви кажа по-късно, господин Фалконе Да оставим тананците да ни пазят.

Те затвориха вратата, подпряха я отвътре с големи греди, намерени в колибата, и натрупаха огромен куп кожи. Оставиха само два отвора, през които да минават пушките и да наблюдават тананците. В единия ъгъл намериха солиден запас от рибите свещи и запалиха няколко от тях, за да не стоят на тъмно. Току-що бяха привършили с подготовката и се чудеха как да стъкмят макар и слаб огън, за да си приготвят храна, когато отвън се разнесоха силни викове. Помислиха, че индианците започват атака, и се спуснаха към отворите но разбраха, че става нещо друго. Тази суматоха бе предизвикана от магьосника. Той за последен път се опитваше да прогони злия дух, вселил се у горкия вожд на племето. За тази цел бяха извършени извънредни приготовления. Пред палатката на болния бяха запалили четири огромни огъня, за да хвърлят в тях този твърдоглав зъл дух и да го изгорят. Бяха побили колове окичени с разноцветни парцалчета, с накити от мидички, стъклени перлички, зъби от сиви мечки и вълци, лисици, с рога от лос и елен. Бяха пренесли и настанили вожда върху една голяма кожа от лос между огньовете. Явно това бяха последните му мигове — кашляше конвулсивно, като че ли дробовете му се късаха. Индианците бяха образували широк кръг и в хор пееха без съмнение заклинания на нисък глас. Магьосникът, застанал до болния, изглежда очакваше подходящ момент, за да започне борбата със злия дух. За случая бе наметнал нова кожа от сива мечка с боядисана козина в червено, черно и небесносиньо, а на шията ръцете и краката си бе окачил множество чудновати амулети. Той почака индианците да свършат с пеенето, наведе се над болния и направи движение като че ли сграбчва нещо. После започна да подскача бясно, да размахва лудо ръце и да раздава удари и ритници във всички посоки. Този сръчен човек сякаш бе хванал злия дух, който все пак успя да се изплъзне от ръцете му и кръжеше около болния, за да се всели отново в него. За щастие магьосникът бдеше и го видя. И тогава между двамата започна отчаяна борба: измамникът стискаше духа в ръцете си, налагаше го с юмруци и ритници и после го влачеше към огъня, за да го изгори. Но, изглежда, силите не му стигаха за тази тежка битка защото изведнъж го видяха да тича като полудял, обхванат от дълбока уплаха. Горкият, сигурно бе овладян от злия дух, който с толкова вещина бе измъкнал от гърдите на умиращия вожд! И за да се отърве от него, подскачаше пухтеше крещеше скърцаше със зъби, хвърляше се на земята и се въргаляше в калта като прасе, а на устата му излизаше пяна и очите му, сякаш че щяха да изхвръкнат от орбитите. Индианците бяха подновили своята песен, като постепенно повишаваха глас Тичаха в кръг, подскачайки и танцувайки като луди. Накрая тази олелия свърши. Магът се бе освободил от злия дух и го хвърли в огъня. Продължителен вик извести на затворниците, че победата е постигната и вождът трябва да оздравее. Двама индианци, вероятно негови приближени, отидоха при болния, хванаха го под мишниците, повдигнаха го, канеха го да върви и го убеждаваха, че е напълно здрав. Горкият човечец, който имаше безкрайно доверие на магьосника, се опита да направи няколко крачки, но неочаквано залитна и падна тежко на земята, където остана неподвижен. Беше мъртъв!

Индианците, ужасени, започнаха да крещят. Магьосникът, който очакваше да се разрази голяма буря, започна да бяга с всички сили, за да се отърве може би завинаги и от мъртвия, и от живите.

— О! Измамник! — възкликна Бени.— Опитва се да спаси кожата си! Ако те намеря, аз ще вкарам в тялото ти злия дух!

— Какво ще стане сега? — попита господин Фалконе.

— Ще погребат мъртвия и ще изберат нов вожд — отговори канадецът.

— А ние?

— Ще ни пазят повече от всякога.

— Какво сме виновни ние?

— Кой може да изтрие от мозъците им съмнението, че ние сме уморили техния вожд? Способни са да ни обвинят дори и в това, за да ни принесат в жертва.

— Нима убиват хора на гроба на вождовете си? — попита Армандо.

— Понякога. Индианците от островите, и по-специално от Кучену, имат обичай да убиват някои от пленниците или стари жени, които да правят компания на вождовете в техния дълъг път към онзи свят.

— Точно на нас ли трябваше да се случи такова нещо?

— Не се страхувайте, Армандо — каза Бени със загадъчна усмивчица — Тази вечер за погребението ще им приготвим хубава изненада. Има обаче нещо, което ме безпокои.

— Какво е то?

— Знаете ли къде са оставили конете ни?

— Да — каза Бек. — Затворени са в едно заградено място на края на селището.

— Много добре. Да си приготвим вечеря и засега да не се занимаваме с тях.

Тъй като нямаха дърва, Бени и Бек взеха от рибите-свещи, поставиха ги по средата на колибата, направиха нещо като скара от няколко железни пръчки, намерени в ъгъла, и се заеха е изпичането на едно хубаво парче лебедово месо. Предпочитаха да го сготвят в тенджера, но нямаха вода и трябваше да се откажат от супата. Докато Бени и Бек се занимаваха с храната, Фалконе и Армандо бдяха край двата отвора. Индианците много бързо бяха започнали да приготвят мъртвия за скромното погребение. Пред палатката му побиха висок стълб украсиха го с различни дрънкулки, ножове томахавки и дрехи, които после трябваше да се разпределят сред роднините на вожда и между най-видните личности на племето. Поставиха ковчега сред площада, подобен на кану от брезова кора което можеше да побере мъртвия и оръжията му, а после щяха да го пренесат в близката гора и да го окачат на два метра височина между четири кола. Тананците бяха запалили много огньове печаха цели бутове от мечки и много едри риби, които трябваше да поднесат на поканените. Тези хора се наяждаха до пръсване преди да изпратят мъртвите си до последното им жилище. Мракът се спускаше вече и индианците с крясъци и подскачания започнаха да се събират. Тогава Бени повика другарите си и им каза:

— Ако искаме да избягаме трябва да се възползуваме от момента.

— Какво мислите да правим? — попита механикът.

— Ще направим един маскарад, от който косите на тананците ще настръхнат.

Армандо и чичо му го погледнаха учудено, но Бек, които сигурно вече бе разбрал за какво става дума започна да се смее.

— Не ви разбирам, Бени — каза Фалконе.

— Последвайте ме — отговори канадецът.

Той се отправи към огромния куп кожи в единия ъгъл на колибата и след като хубаво го разбърка взе четири от сива мечка — възможно най-големите и най-добре запазените. Повдигна едната, постави я на главата си, нагласи добре върху лицето си мечешката муцуна загърна се с нея, хвърли се на земята на четири крака и започна да тича.

— Кажете господин Фалконе не ви ли приличам на мечка!

— Да, Бени. Малко ниска, ако трябва да кажа истината, но може да мине за гризли.

— Още повече нощем — добави Бек.

— Е добре господа уверявам ви, че маскарадът ще предизвика страхотен ефект.

— Искате да изплашите тананците?

— Да ги изплаша! Ще ги накарам да избягат, господине Кой може да се съпротивлява на неочакваното нападение на четири сиви мечки?

— При това придружени от изстрели — добави Бек. Господин Фалконе и Армандо не можаха да сдържат смеха си.

— Хайде бързо, да не губим време — продължи канадецът. — В момента индианците не се интересуват от нас, а ние имаме още работа. Преди всичко трябва да направим изход откъм задната част на колибата, защото е непредпазливо да излезем през вратата.

— На вашите заповеди — каза Фалконе.

Преди да започнат работа, Бени отиде да види какво правеха индианците. Изглежда те бяха забравили затворниците, защото всички се бяха събрали около ковчега на вожда — мъже жени, деца и крещяха и танцуваха. По-подходящ момент не можеше да се намери. Канадецът, подпомогнат от Армандо и Бек, успя да извади един кол с ловджийския си нож, после втори, трети… По този начин направи достатъчно широк отвор. Преметнаха през рамо заредените пушки, за да бъдат сигурни, загърнаха се в мечите кожи колкото може по-добре за да бъде пълна заблудата и излязоха. В този момент тананците виеха като бесни, танцуваха до замайване около ковчега докато на огньовете се печаха късовете месо. Четирите мечки заобиколиха колибата, но като стигнаха до храстите френско грозде, които растяха наблизо, се изправиха на крака и започнаха да имитират дрезгавия рев на тези ужасни зверове.