Емилио Салгари
Златото на Аляска (23)

XXIII
ПРОСТРЕЛЯНИЯТ ЖРЕЦ

Когато и последният слънчев лъч се скри, гората стана толкова тъмна, че дори и на десет крачки не можеше да се различат стволовете на дърветата. Сгушен сред клоните, с пушка в ръка и нож на колана, Армандо се вслушваше в шумовете, без да помръдне, и се надяваше да чуе изстрел, който да извести приближаването на другарите му. Сигурно го търсеха, но къде?… Това бе толкова трудно в безкрайната гора.

— Може би съм се отдалечил много на юг, а съм мислел, че се движа на север — мърмореше си нещастникът. — Колко тревоги им създавам!… Може би смятат, че вече съм разкъсан от някоя мечка. Тъкмо разсъждаваше така, когато му се стори, че забеляза под себе си, на няколко крачки от дървото, което му служеше за убежище, огромна маса. Като не знаеше какво е, притаи дъх и се наведе, за да види по-добре.

— Прилича на кон или муле — промърмори. — Какво ли може да е?

Неясната фигура се спря до дървото и като че ли започна да пасе. Чуваше се шумоленето на сухи листа, раздвижването на храстите и изскубването на тревата, която растеше между дърветата. Нямаше съмнение: някакво животно пасеше под дървото.

Подтикван от любопитство, Армандо се наведе от клона, подозирайки, че това може да е един от конете оставени на брега на езерото. Искаше да огледа наоколо, но клонът се счупи и той полетя в празното пространство. Мислеше че ще падне сред храстите, но усети здрав гръб който не се преви под неговата тежест. Инстинктивно протегна едната си ръка, тъй като в другата държеше пушката, която не бе изпуснал при падането, и почувствува нещо като остра грива, в която се вкопчи отчаяно. Разбра, че бе яхнал пасящо под клена животно. Преди да си даде сметка за това щастливо избавление то вече го носеше през гората без посока. Подплашено от конника на гърба си, когото вероятно считаше за звяр, то се бе впуснало в луд бяг, като прескачаше пънове и преминаваше направо през храстите. Все още стъписан, Армандо се мъчеше да забави този бяг и да избягва клоните, за да не си разбие главата в някой от тях. Все някъде животното щеше да спре, сигурно извън гората, но положението на младежа съвсем не бе за завиждане, защото то препускаше без посока и без да мисли за ездача. Летеше като стрела сред дърветата, провираше се през храстите, прескачаше препятствия и минаваше през локвите по пътя си, сякаш искаше с тези почти ледени бани да се освежи. Клони и листа удряха лицето на конника и за да се предпази, Армандо се бе привел над шията му и подпрял главата си на нея, пазеше челото си от ниските здрави клони. Едно падане би имало много тежки последици при тази скорост и той отчаяно стискаше късата грива. По-неопитен ездач трудно би устоял на това засилващо се тръскане. Горкото животно малко по малко губеше сили. Хълбоците му уморено потръпваха, от гърлото му излизаше дрезгаво дихание и от минута на минута ставаше все по-учестено, а нозете му все по-трудно прескачаха безбройните препятствия в гората.

— Да се приготвим за падането. — промърмори Армандо. — След малко този побеснял звяр ще рухне.

В този момент забеляза, че дълбокият мрак се разсейва Обнадежди се.

— Значи сме прекосили гората? — запита се Армандо. — Душа, мой добри ми бегачо, още едно усилие и след това ще те освободя. После ще разбера върху какво съм паднал!

Гората ставаше все по-рядка, храстите изчезваха, а теренът започна да се изравнява Равнината трябваше да е наблизо. Животното излезе устремно от хаоса от огромни дънери и се насочи към зеленеещата се прерия, слабо осветена от луната. Едва сега Армандо разбра с кого бе извършил това фантастично препускане Както си и мислеше, това бе голям лос Горкият, като не знаеше що за звяр носи на гърба си, беше много изплашен. Когато видя пред себе си прострялата се прерия, събра сетни сили и се спусна напред, тръскайки отчаяно широките си рога. Армандо вече не се страхуваше от падането и от това, че може да си счупи главата в някой клон. Той се изправи и започна леко да подканя животното.

— Напред! Галоп! После ще те освободя и дори ще ти подаря живота!

Очевидно лосът нямаше нужда от подканяне Продължаваше да тича, но вече не по права линия, а на зигзаг, като от вре ме на време се мъчеше със силни отмятания да се освободи от нежелания ездач. Той видя в далечината група дървета и се отправи към тях. Може би се надяваше да намери някое блато, в което да се потопи, тъй като тези животни са наистина много добри плувци. Скоро стигнаха до дърветата. Вместо да се шмугне сред тях, лосът подскочи толкова силно, че конникът полетя във въздуха.

— По дя… — има време само да възкликне младежът.

Излетя напред като куршум, преобърна се два пъти и за щастие тупна в един гъсталак, който го предпази от удара. Докато падаше, се разнесоха викове и се разтичаха хора Армандо чу свистене, след това видя, че лосът се изправи на задните си крака, а после рухна и започна да рита.

— Негодници!… — изкрещя той и веднага скочи на крака — Кой уби елена ми? — грабна падналата си пушка и дотича до лоса.

Горкото животно, прободено в единия хълбок от къса стрела — нещо като тризъбец, издъхваше. От храстите изскочиха петима мъже, които заплашително размахваха стрели и томахавки. Когато видяха младежа, се спряха и го загледаха с изненада и недоверие. Ако се съдеше по дивашките им дрехи и по рисунките по тях, това бяха индианци от племето танана.

Всички бяха ниски и набити, с доста големи глави, с широки гърди и рамене. Лицата им бяха живописно изрисувани с червено, жълто и турскосиньо, косите им бяха дълги и черни, накичени с пера от диви петли и сокол, а в ноздрите си бяха забили по една пръчица или парче кост, което им придаваше доста жесток вид.

Дрехите им бяха от еленова кожа обсипани с ресни, перли и прозрачни парцалчета, придържани от копчета изпечени от глина. Бяха обути в доста широки панталони, чиито крачоли бяха напъхани в кожени мокасини с ресни и рисунки. На коланите си носеха индиански торбички, нещо като много дълги чанти, завършващи с кожени ресни, в които обикновено поставяха лула, огниво и амулети от разноцветни камъчета и мидички. Единият от тях, може би предводителят или жрецът, освен всичките тези дрехи носеше и широка полуощавена бяла меча кожа, по която имаше звънчета зъби от вълк и лакомец, глинени топчета и медни плочки. На шията си бе окачил тенекиена добре излъскана консервна кутийка която вероятно бе съдържала риба тон или сардина Няколко мига петимата мъже мълчаливо и любопитно гледаха Армандо. Той се бе скрил зад тялото на лоса и държеше пушката си в ръка. Предводителят на малкия отряд или жрецът, след като задоволи любопитството си, направи две крачки напред, размаха томахавката си и изрече на младежа няколко неразбираеми думи. От жеста му обаче се разбираше, че иска нещо, и то незабавно.

— Обяснете по-добре, защото нищо не разбирам. — каза Армандо на английски.

Жрецът изпусна едно продължително о! и повтори веднага на същия език, като изопачаваше думите

— Белият човек да си върви, и то веднага.

— По-спокойно, драги — отговори Армандо. — Лосът е мой и нямам намерение да ви го оставя, без да си взема парче. Умирам от глад и няма да си отида, преди да напълня стомаха си.

— Махай се! — повтори жрецът заплашително.

— Не драги мой.

— Младият бял човек отказва?

— Точно така.

— Значи той не познава Коч-а-Кучин?

— Не знам кой е той.

— Той е магьосник, жрец на племето танана татанкок.

— Това изобщо не ме интересува. Казвам, че съм гладен, че лосът ми принадлежи и че искам да ям — отговори Армандо решително.

— Търпението не е отличителна черта на Коч-а-Кучин — каза индианецът.

— Още по-малко на Армандо Фалконе, драга ми изрисувана муцуна?

— Аз със стрелата си убих лоса и ще го имам.

— Аз пък ти казвам, че го яздех и ти нямаше право да го убиваш.

— Лосът не е животно, което се оставя да има господар. Той е свободен, живее в горите следователно принадлежи на този, който го убие Младият бял човек да си отива, ако държи на живота си.

— Повтарям ти, че съм гладен.

— Танана нямат храна за белия човек.

— Добре тогава, ако смееш, ела и си вземи лоса — каза младежът, като вдигна пушката.

При тази заплаха магьосникът се поколеба, защото без съмнение познаваше огнестрелното оръжие, а после каза:

— Тъй като се осмели да ме заплашиш мен, магьосника на войнственото племе танана, ще ми дадеш това оръжие.

— Може би ще поискаш и ножа ми?

— И него ще ми дадеш.

— Негодник!… Аз не се страхувам от теб.

— Ще видим.

Жрецът, без дори да поиска помощ от своите вдигна тежката си томахавка и смело се хвърли срещу младежа, уверен, че ще го улучи. Армандо насочи пушката към гърдите му и извика:

— Пази се!… Ще те убия!

Въпреки предупреждението магьосникът метна яростно срещу него томахавката, чийто удар би разцепил дори скала. В това време хората му стиснаха лъковете, готови за стрелба. Само миг колебание и Армандо щеше да бъде загубен. С един скок назад той успя да избегне удара на индианеца и стреля. Жрецът, улучен от куршума, изпусна оръжието си, извика от болка, хвана се за гърдите, сякаш искаше да спре бликащата кръв от ужасната рана, и побягна през поляната, следван от хората си. Армандо, без повече да се интересува от лоса, причина за тази схватка, също се спусна. Беше изминал около пет-шестстотин метра, когато от края на гората чу няколко изстрела. Помисли, че го нападат нови врагове и се обърна, решен да изстреля последния си патрон. Вместо това издаде неудържим радостен вик. Насреща му, пришпорвайки конете, идваха Бени и Фалконе.

— Ей!… Армандо!… — изкрещя механикът.— Откъде идваш?

— Чичо! — извика младежът и се затича насреща му.

— По дяволите!— каза Бени.— От дванадесет часа ви търсим из гората

— А аз от петнадесет — отговори Армандо.

— По дяволите!… И къде бяхте?…

— Загубих се, Бени.

— В гората?…

— Да.

— Така си и мислех.

— Щастлив съм да ви видя жив, Бени. Убихте ли онзи проклет лос?

— Снощи опитахме месото му и ви уверявам, че беше изключително.

— Ще уважа едно хубаво парче печено месо, защото умирам от глад.

— Горкият Армандо — каза Фалконе. — Каква ли тежка нощ си прекарал.

— Ами лоша за малко не бях убит, чичо.

— От кого?

— От индианците.

— По дяволите! — извика Бени. — Вие ли стреляхте преди малко срещу тях?

— Да.

— Да не сте убили някого?

— Мисля, че да.

— Един негодник по-малко. Разкажете, Армандо.

С няколко думи младежът разправи какво се бе случило. Когато свърши, той видя, че канадецът се намръщи.

— Хиляди дяволи! — промърмори той. — Вие сте ранили или убили един жрец от племената танана?… Това би могло да има тежки последици, Армандо.

— Мислите ли? — попита Фалконе.

— Танана са смели и отмъстителни и няма да оставят безнаказана смъртта на своя магьосник.

— Искаше да ме унищожи. — каза Армандо.

— Имали сте право да се защитите. И аз бих направил същото, ако не и по-лошо, но не крия, че започвам да се безпокоя, още повече че скоро ще трябва да прекосим земите на племената — Е!… — добави канадецът, като вдигна рамене. — Ако вземат да ни досаждат, ще ги вземем на мушката, като онези кучета, индианците от Малкото Робско езеро. Да вървим да отрежем парче от лоса, преди вълците да са изяли и кокалите му, и да се връщаме в лагера.

Запътиха се към голямото животно, което лежеше до храста, и отрязаха няколко къса месо. То бе много по-вкусно от еленското.

Без инциденти се завърнаха и един час по-късно Армандо се наслаждаваше на печеното, което наистина беше изключително. Престоят им край брега на езерото бе много кратък, защото се страхуваха от завръщането на воините от племената танана. Натовариха сандъците, опаковаха провизиите и се отправиха на северозапад. Искаха да прекосят границата на Аляска в близост до планинската група, образувана от високите върхове Сент Елиа Кук, Ванкувър, Феъруедър, преди да достигнат езерото Хуталинкна или едноименната река. Новият път, избран от канадеца и от Фалконе, може би щеше да ги отдалечи от отмъстителните танана, но бе изключително тежък, защото трябваше да преодолеят полите на тези чудовищни вериги, които образуваха Скалистите планини. Изпитанията започнаха много скоро. Мястото ставаше все по-диво, теренът — все по-стръмен, изпълнен със страшни пропасти, безкрайни дефилета, остри върхове, гигантски скали, които конете не можеха да преодолеят. Загубиха почти цяла седмица из тези планини — дълга колкото един месец и ужасно трудна. Многократно бъдещите златотърсачи бяха принуждавани да разтоварват конете и да ги водят един по един, през труднопроходими проходи, бутайки ги по нанагорнищата. Едно от животните падна в една пропаст.

Гледката бе неповторима!… Огромни върхове и сред тях гигантът на Северна Америка Сент Елиа; върхът Кук, който се извисява на четири хиляди метра височина, върхът Феъруедър — още по-висок. Всички те представляваха невъзможни за описание картини. Величествени, покрити със сняг дори и през лятото, те сякаш докосваха небето. По стръмните им склонове блестяха ледници, приличащи на огнени морета под лъчите на залязващото слънце.

На осмия ден, изтощена, почти без провизии, с коне, уморени от тежкия път, групата се готвеше да станува край границата на руските владения в Америка, в района на приказните златни мини.