Емилио Салгари
Златото на Аляска (33)

XXXIII
ДЪРЗОСТТА НА ДВАМА НЕГОДНИЦИ

Четири дни мъжете напредваха през дивата територия, която се простираше между десния бряг на Юкон и левия на Бонанса, осеяна с гори, стари почти колкото света, с трудни за преодоляване скални масиви и потоци, които подлагаха на тежки изпитания бедните коне. На петия ден, когато се готвеха да спрат за кратък отдих и да потърсят дивеч, пред очите им се откри обширно златоносно поле, където вече имаше, повече от двеста златотърсачи, сред които американци, англичани, германци и мексиканци. То бе открито наскоро, бързо заселено и разработено. Намираше се на няколко мили от Бонанса и на двадесет и пет от левия бряг на Клондайк, върху едно скалисто плато, заобиколено с борови гори, защитено на север от остри и стръмни върхове все още покрити със сняг. Край потоците които слизаха от планината, бяха разпръснати четиридесетина мизерни къщурки, някои от които бяха мръсни, парцаливи и позакърпени избелели палатки, а другите набързо и недотам сръчно сковани от дървета и клони колиби. Каква жалка гледка представляваха тези хора!… Може би някои от тях вече бяха натрупали значителни богатства, но кой би повярвал, че притежават златен прах и парченца самородно злато? Вместо на човешки същества те приличаха по-скоро на зверове оскотели от лишенията и от тежката работа. Бяха дрипави, изцапани, с почернели от дим или оплескани с кал от кладенците ризи, панталоните им бяха кърпени хиляди пъти, а ботушите — почти без подметки, от които се показваха пръстите им. С невъзможни за описване коси, някои от тях носеха качулки, от които не бе останало почти нищо. Всеки от тях имаше в пояса си револвер и нож с блестящи остриета. На полето кипеше живот, въпреки че от север духаше силен вятър, а по потоците плуваха късове лед. Навсякъде се виждаха изкопи, повечето от тях в близост до малките водни потоци, защото там златото не бе скрито сред кварцови пластове, а в примесената с чакъл и глина пръст. Златната кал трябваше да се търси по дъното, да се изважда на повърхността и да се промива във водата. Тъй като бе много студено, работата сигурно бе извънредно тежка може би не толкова за работещите в изкопите колкото за онези, които трябваше да промиват калта и да отделят камъните от скъпоценния метал.

Тези нещастници не притежаваха шлюзове, а го извличаха като влизаха в потоците. До кръста и престояваха в ледената вода по няколко минути. За получаването на почти чисто злато използуваха стар метод — тава от твърдо дърво — съд, който може да побере около десет килограма кал, с диаметър около половин метър и дълбочина осемдесет сантиметра Тавата се потапя и се правят кръгови и вълнообразни движения, а водата постепенно отнася тинята и парчетата чакъл. Следва втора побърза промивка като се удря дъното на съда. Така падат и последните остатъци от калта и скъпоценният метал блясва. Операцията не е толкова лесна както изглежда на пръв поглед. Необходима е определена сръчност на ръцете която се придобива само след дълга практика. Горките хора на които бе ред да промиват златоносната кал, излизаха на брега в окаяно състояние след ледената баня. По-слабите едва подали съда на другарите си, падаха на земята. Веднага ги отнасяха в палатката пред огъня, за да се възстановят и да предотвратят треската предхождаща измръзването. Но в замяна на това понякога имаха значителен добив, защото тази златна тиня беше с богато съдържание. Не бяха редки случаите когато на дъното на тавата намираха цели унции злато, и сори някой хубав къс.

— Тази кал е много златоносна — каза Бени, който заедно с другарите си наблюдаваше някои от работещите — Сигурно всеки от тях може да спечели по сто и двадесет долара на ден.

— Така е — отвърна Пабло. — Ако не знаех, че при изворите на Барем има неимоверно богати златоносни полета бих ви посъветван да останем тук.

Привечер падна гъста мъгла и те се прибраха в палатката си, решили да не ходят в бара, който едновременно беше магазин за напитки и игрален дом. Понеже се страхуваха, че някой безсъвестен златотърсач може да се възползува от тъмнината и да им открадне конете, завързаха животните към един от коловете на палатката и запалиха още един огън отвън. По време на вечерята внимаваха да не говорят за изворите на Барем. Появяването им в това селище бе предизвикало съмнения и нямаше да е чудно, ако някой се опита да подслуша разговорите им. Армандо, натоварен да пази конете, бе забелязал някаква сянка, която се правеше на заблудена и обикаляше наоколо. Нямаше съмнение, че това бе шпионин.

— Като си тръгнем, трябва да вземем всички мерки да не ни проследят — каза Пабло — Въпреки че тук златото е в изобилие, сигурно ще се намери някой, който ще пожелае да ни последва с надеждата да го отведем в по-богати места.

— Това се случваше и в Колорадо — допълни Бени. — Ако някоя група се отдалечеше, веднага други с настървение се спускаха след нея, като мислеха, че се отправя към някой по-богат участък.

Като се разбраха за нощното дежурство, Бени, Фалконе и младият мексиканец се загърнаха в завивките си и легнаха с крака, обърнати към жаравата, която тлееше в палатката. Бек и Армандо полегнаха край големия огън, запален на открито. Нищо не смути спокойния им сън.

Но към полунощ Бени и Пабло, които поеха смяната, трябваше да пообиколят наоколо, защото на два пъти бе забелязана човешка сянка да се навърта близо до палатката.

На другия ден Фалконе и дон Пабло отидоха на участъците, на местата, където работеха златотърсачите Армандо и Бени се отправиха към гората с надеждата да изненадат някое животно, защото не само искаха да спестят продуктите си, но и да ги попълнят. Тази разходка обаче бе трудна и безполезна. Не забелязаха нищо освен някоя и друга кукумявка и две или три птици, подобни на снежнобели бухали. Бяха слезли чак до бреговете на Бонанса и успяха да убият две видри, които не бяха съвсем за пренебрегване. Те бяха дребни, но кожата им се ценеше повече отколкото месото. На връщане прекосиха работната площадка и отиваха към палатката си, когато вниманието им бе привлечено от викове идващи от бара. Като че ли в голямата палатка ставаше някакво сбиване. Мислеха да продължат пътя си, защото не желаеха да се намесват в чужди работи, но им се стори, че чуват гласа на дон Пабло.

— По дяволите! — извика Бени и спря. — Дали нашият млад другар не се е намесил в някоя свада?

Чули виковете доста златотърсачи напуснаха участъците и побързаха да се отправят натам с револвери в ръцете или хванали ловджийските си ножове.

— Елате Армандо — каза канадецът. — Може би приятелите ни са в голяма опасност.

— Идвам, Бени.

— Пушката ви заредена ли е?

— Да.

— Бъдете готов дори за стрелба. Всичко може да се очаква от тези хора.

С няколко крачки прекосиха улицата и разбутаха тълпата, която се бе струпала в палатката. Сред виковете ясно се чуваше гласът на младия мексиканец.

— Аз — убиец!.. Лъжеш, уличен разбойнико! — крещеше той.

Канадецът ядосано разбута стоящите наблизо и избоботи заплашително:

— Дайте път!… Дайте път!

Тук се бяха събрали около четиридесет души, които бяха образували кръг около Пабло, Фалконе и още един тип, когото в началото нито Бени, нито Армандо познаха. Беше мъж към четиридесетте висок, мършав като чироз, с много дълга черна брада с нос като клюн на папагал, с две неискрени, сиви, зли очи и разчорлена коса. Носеше дрипава и избеляла дреха панталони от тюленова кожа и високи, скъсани и кални ботуши. На пояса си имаше дълъг нож, а в ръката си — прекрасен уинчестър с дванадесет патрона. Типът крещеше като побеснял и повтаряше във всички тоналности:

— Кълна ви се, господа, че този човек искаше да ме убие и да ме ограби насред гората Куршумът му стои в тялото ми.

Бени и Армандо разкъсаха кръга и застанаха до приятелите си, като зареждаха пушките си. Щом зърнаха лицето на мъжа, от устата им едновременно се изтръгна вик:

— Разбойникът от гората!

Слабият човек обаче, без да се притесни от обвинението, посочи с ръка двамата ловци и кресна:

— Ето другарите им!… Бандити! Сега вече няма да избегнете справедливостта!… Да приложим спрямо тези мошеници закона на Линч!

При тези думи канадецът се спусна към бандита и извика:

— Негодник! Твоята тиква е тази, която ще отхвръкне! На ти, крадецо!…

Без да чака бе вдигнал пушката си, решен да прати на оня свят мошеника, но няколко златотърсачи се хвърлиха към него и отблъснаха оръжието.

— Господине — каза единият от тях. — Няма да ви разрешим да убиете човек пред очите ни.

— Казвам ви, че този човек е разбойник.

— Много добре, но той обвинява вас, че сте го нападнали.

— Лъже!

— Ще ни се да вярваме, но искаме да изясним този случай. Тук няма шериф, но законът на Линч позволява на всеки да стане съдия. Ние ще преценим кой е виновен и ще го обесим на най-високото дърво в гората.

— Да! Да! — закрещяха всички наоколо. — Законът на Линч! Законът на Линч!

— Аз приемам — извика разбойникът. — Ще доведа свидетел и той ще потвърди, че този мексиканец е мошеник, който обира честните пътници.

— Лъжеш, куче! — изкрещя дон Пабло, червен от ярост.

— Заблуждавате се, господине — обади се един ироничен глас.

Младият мексиканец, Бени, Армандо и Фалконе се обърнаха и видяха един мъж да си проправя път. Веднага го познаха. Съюзник на бандита бе калифорниецът, когото смятаха, че са оставили в Доусън. Този измамник пристъпи напред, застана в средата на палатката и каза:

— Обвинявам тези господа в кражба. Те ме нападнаха при Юкон и ми откраднаха сто и двадесет унции злато.

Четиримата другари възнегодуваха.

— Подлец!… Нищожество!… — извикаха те.

Бени и Пабло се нахвърлиха върху него Златотърсачите бяха готови да ги арестуват, а този, който пръв спомена за закона на Линч, каза:

— Господа, стойте мирно или ще ни принудите да използуваме оръжие Във ваш интерес е да се успокоите и да се доверите на народните съдии.

— Този човек е другар на един разбойник! — извика Пабло и посочи с пръст към калифорниеца — Само преди няколко нощи той се опита да ни убие по улиците на Доусън.

— Съдът ще реши.

Фалконе излезе напред и като сложи ръка на сърцето си, тържествено произнесе:

— Кълна се в честта си, че това, което казаха моите приятели, е истина.

Златотърсачите силно впечатлени от произношението и почтения му вид, обърнаха погледи към бандита, чието лице бе пребледняло, и към калифорниеца, който като че ли започваше да се притеснява.

Човекът, говорил от името на златотърсачите, се приближи до Фалконе, наведе се над него и му прошепна:

— Имайте ми доверие, господине Ще видите как ще свърши всичко това! — и като повиши глас, изрече — При мен дванадесетте съдии. Ще съдим и ще приложим с цялата му строгост закона на Линч.

Само за няколко минути дванадесет мъже бяха избрани и натоварени да произнесат присъдата. Въпреки протестите на съдържателя, който се страхуваше да не се превърне в бесилка централният стълб на палатката.

Тринадесетият — този, който бе предложил да се приложи законът на Линч и изглеждаше образован и възпитан, бе единодушно избран за председател.

В средата на палатката веднага бе поставена маса и около нея заеха местата си съдиите след като бяха поръчали бутилка джин, за да развържат езиците и да избистрят умовете си. Останалите насядаха по другите маси, като държаха револверите си готови, за да попречат на виновните да избягат. Законът на Линч приложен за първи път в участъците на Калифорния, за да спре многобройните убийства извършвани дори посред бял ден, се прилагаше много бързо. След кратък разпит народните съдии произнасят присъдата, която не подлежи на обжалване. Наказанието е само едно и се прилага веднага обесване. Фалконе и другарите му бяха поканени да седнат на края на масата. Разбойникът и калифорниецът бяха поставени на другия край. На всички бе поднесена по чашка джин, след което председателят взе думата:

— Нека събраните тук, избрани от народа съдии, да ме чуят — каза той. — Тези мъже взаимно се обвиняват, че са бандити, но досега никой не е представил свидетели, които могат да кажат кои са истинските виновници. Има ли някой между вае който да е бил ограбен от тях?

Никой не отговори. Председателят почака няколко минути и отново поде:

— Тъй като не познаваме обвиняемите, ще изслушаме техните обяснения и ще решим, а виновните ще плащат. Имате думата, господине — каза той, като се обърна към Фалконе.

— Повтарям, че ние сме честни хора и че този човек с папагалския нос ни нападна в гората на тридесет мили от Бонанса, а неговият другар се опита да ни убие вечерта преди да напуснем Доусън. Кълна се в Бога и в честта си.

— Лъжете! — извика калифорниецът.

— Тишина — нареди председателят. — Още не сме ви попитали!

— Повтарям, че този крадец лъже! — възрази разбойникът. — Никога не съм убивал и не съм се опитвал да убия никого, а още по-малко в Доусън, тъй като още не съм бил в този град.

— А досега къде сте били? — попита председателят.

— В участъците на Клондайк.

Председателят се обърна към присъствуващите:

— Всички вие идвате от мините на Клондайк. Кой е видял този човек?

— Никой — отговориха всички в един глас.

— Значи вие лъжете — каза председателят.

— Работих далеч.

— Да, твърде далеч — обади се неочаквано един глас.

Всички се обърнаха и видяха един непознат, който в това време влезе в палатката и се запъти към масата.

— Аз познавам този човек — каза той, като посочи калифорниеца. — Това е Джеймс Кортън, мошеник от най-долна класа, който ми открадна тридесет унции злато в едно казино в Доусън.

— Негодник! — извика калифорниецът и пребледня като платно. — Никога не съм те виждал.

— А аз заявявам, че това е Джеймс Кортън — повтори златотърсачът още по-енергично — Ако смееш, отречи, че ме ограби!?

— Не може, защото това е неговото име. Той работи с мен на участъците край Бонанса и аз го познавам много добре — каза дон Пабло и след като се обърна към златотърсача, добави:

— Благодаря ви за намесата, господине. Смятам, че вашето показание е достатъчно за обесването на този мошеник

— Мене да обесите!? — изкрещя калифорниецът. — На ти тогава!

Преди още съдиите или някой от присъствуващите да имат време да се хвърлят върху него и да го обезоръжат, той измъкна револвера си и стреля по дон Пабло. Мексиканецът скочи като ягуар, хвърли се зад една маса и избягна куршума. Бени и Армандо насочиха пушките, но не можаха да си послужат с тях, защото разбойникът със страшна сила измъкна централния пилон на палатката и тя се събори. Сред крясъците се чуха гърмежи навън. Бени, младият мексиканец и Армандо, като разкъсаха платното с няколко удара на ножовете си, излязоха, за да попречат на негодника и приятеля му да избягат, но бе късно. Двамата негодяи се бяха възползували от объркването, бяха се измъкнали и скрили в гората.