Емилио Салгари
Златото на Аляска (22)

XXII
НА ЛОВ ЗА „ЛАПАЧИ НА ДЪРВО“

Изминаха четири дълги дни, през които златотърсачите не можаха да покажат и носа си извън пещерата поради снежната буря, която не преставаше да бушува дори за миг. Духаше яростен, студен вятър. Той свистеше сред облаци сняг и ледени пръски, свличаше от високите върхове огромни лавини, които се разбиваха на дъното на пропастта Нашите приятели се бяха запасили предвидливо с дърва от близката горичка и поддържаха непрекъснато огъня. На петия ден бурята утихна и те напуснаха убежището си, за да се отправят към езерата. Оттам трябваше бързо да стигнат до границата на Аляска за да се изкачат отново към Танана, чак до Юкон. По високите места бе паднал обилен сняг и преходът не бе лесен, както се бяха надявали. Често отваряха сандъците и вадеха лопати и кирки, за да разбиват леда и да предпазят животните от счупване на краката или за да си пробиват път през остатъците от лавини. Цял ден им бе необходим, за да слязат надолу само петстотин или шестстотин метра. Накрая попаднаха в една широка долина, която водеше на северозапад и вероятно излизаше в района на езерата Луис На 24 май, след бърз и труден преход през гъсти борови, брястови и брезови гори, стигнаха бреговете на Луис — която водеше началото си от две доста големи езера и която тук бе буйна, а после се вливаше в Пели, близо до форта Шелкърк. Когато достигнаха до бреговете на южното езеро, провизиите им привършваха, но те се надяваха да намерят много дивеч, защото ловният сезон бе в разгара си.

— Ще намерим бобри, северни елени, лопатари, лосове и пернати в изобилие — каза Бени на Армандо.

— А мечки? — попита младежът.

— И те няма да липсват, уверявам ви.

— Е, тогава да отидем на лов, докато Бек и чичо ми построят палатката и направят закуската.

— Която вероятно ще изядат сами — каза Бени. — Човек, когато отива на лов за дивеч, не се знае кога ще се върне.

— Ще закусим там — отговори Армандо, като сложи няколко сухара в джоба си.

Поръчаха на Фалконе и мексиканеца да внимават, защото се намираха в област, където индианските племена се ползваха с лоша слава. Качиха се на конете си и препуснаха в галоп към езерото. То беше доста дълго, може би тридесет и пет-четиридесет мили, но сигурно не бе по-широко от десет-дванадесет. Бреговете му бяха покрити с относително гъста растителност. След като изминаха около шест километра Бени спря до група огромни борове и ели. Тук сушата бе вдадена навътре и образуваше нещо като заливче покрито с блатна растителност — място, предпочитано от водните птици, най-вече от лебедите. Завързаха конете за една млада бреза и продължиха пеша като се криеха зад храсти от френско грозде и ниски върби.

— Тук сигурно не липсват лебеди — каза Бени и хвърли поглед между тръстиките — Заслужава си да убиеш такава птица, въпреки че месото й е по-лошо, отколкото на водните патици.

— Намират ли храна в тези води? — попита Армандо.

— Всички езера по тези места, а и реките на Аляска са извънредно богати на риба Има бяла пъстърва като някои достигат над тридесет либри. Има и планинска пъстърва — по-дребна, но много вкусна пъстърва с окраските на сьомга също много вкусни костури; огромни шарани и щуки.

В този момент над тръстиките се чу звук, подобен на тромба последван от дълго изсвирване.

— Лебед — каза Бени и вдигна пушката — Не е сам, сигурен съм. Армандо, съберете камъни и ги хвърлете сред тръстиките

Младежът го послуша и метна един голям камък с всичките си сили. Цяло ято птици шумно се издигна нагоре. Първи се показаха безброй рибари и диви патици. След тях, като пляскаха със снежнобелите си криле, гордо се издигнаха седем-осем лебеда. Рибарите и патиците — по-бързи и по-добри в летенето, започнаха да кръжат над езерото, а лебедите — по-тежки и по-малко хитри, свиха към брега с остри крясъци. Бени и Армандо скочиха на крака и вдигнаха пушките си. Когато огромните пернати минаха само на тридесет метра от тях, те стреляха. Първият лебед, водач на редицата, ранен смъртоносно, се преобърна няколко пъти във въздуха като пляскаше лудо с криле, и падна на двадесет крачки от тях.

— Хубав изстрел по мое мнение! — каза Бени, затича се и взе плячката — Тук има поне тридесет либри месо.

— Огромно парче печено, което ще направи добро впечатление на вечеря. — каза Армандо. — Ще стреляме ли още веднъж, Бени?

— Хм!… Лебедите са твърде недоверчиви, за да се изложат втори път на огъня на ловците.

— А сега какво ще убием?

— По дяволите!… Много бързате момко. Едва сме изпразнили пушките си и вече търсите някоя друга птица или животно, за да стреляте. А!… Вие наистина сте късметлия, Армандо.

— Защо?

— Ех!… Това са истински следи! — каза Бени, като се наведе и започна внимателно да оглежда някакви дупки по блатистия терен. — Да не се лъжа: тук е минал един лапач на дърво.

— Какво казвате?

— Един лос.

— Не ви разбирам, Бени.

— Това е вид елен, който прилича на малко магаре — каза канадецът.

— Защо го наричате „лапач на дърво“? — попита Армандо.

— Защото предпочита да се храни с клонки от набръчкан клен и затова ловците наричат това растение дървото на лоса.

— Трудно ли се убиват?

— Понякога, драги, те карат да се изпотиш.

— Може би имат нокти като мечките?

— Не Армандо, но имат толкова остри рога, че могат да пронижат човек.

— Ще се пазим, Бени.

— Елате.

Бени привърза лебеда към клона на едно дърво, за да бъде сигурен, че по-късно ще го намери отново, хвърли на конете сноп листа и трева и тръгна по следите, които водеха в гората. От опит знаеше, че тези елени рядко се отдалечават от бреговете на реките и езерата, защото много обичат цветовете на водните лилии и не смятат за много подходящо да навлизат сред растителния хаос.

— Ще го намерим ли тук? — непрекъснато разпитваше Армандо.

Изоставиха следата, защото Бени не искаше да обикалят много, а и беше сигурен, че ще я открие отново. Вместо да гледа по земята, той оглеждаше дърветата, и по-специално кленовете и групите върби. Бяха изминали вече около километър, когато вниманието на канадеца бе привлечено от кръженето на един белоглав орел.

— Какво ли наблюдава този хищник? — запита той и спря. — Сигурно преследва плячка.

Огледа дърветата, над които бе спряла огромната птица, и се отправи в тази посока. Стремеше се да не вдига шум и да се крие зад храстите и стъблата на дърветата. Армандо го следваше с пръст на спусъка. След малко двамата излязоха на една равна поляна, сред която растяха дрянове. Канадецът вдигна поглед и разбра, че орелът се готви да се спусне върху тези дръвчета.

— Плячката е там — промърмори той. — Армандо, внимавайте!

Той търсеше с поглед животното, но като не забеляза нищо, решително се насочи към средата на полянката. Орелът, видял ловеца бързо се издигна и изграчи ядосано. В това време от храсталака изскочиха две малки животни, които много приличаха на лопатари.

— А!… А!… Ето леговището на лоса.

Бени насочи пушката и гръмна. Едно от елен четата зави рязко, измуча жално и падна, а другото се хвърли сред борове те и брезите, които ограждаха поляната. Когато двамата ловци тръгнаха към плячката от друга група кленове изскочи животно и с наведена глава и насочени рога се отправи към тях, заплашвайки да ги прободе. Това бе един стар лос, голям почти колкото елен, с уши, подобни на магарешките с дълги, увиснали бърни, къс и дебел врат, покрит с гъста чернееща се грива. Без да се уплаши от първия изстрел, животното смело се хвърли напред, готово да отмъсти за малките си.

— Армандо! — изкрещя Бени. — Внимавайте! Младежът, вместо да се скрие зад някое дърво, за да избегне опасността да бъде прободен от чифт много остри рога насочи пушката и се прицели в животното. Канеше се да натисне спусъка, когато почвата под него се свлече и той падна в един трап, дълбок малко повече от метър.

— Бени — изкрещя той в момента, когато пушката изгърмя нахалост.

Лосът беше вече на пет крачки и нападаше с наведена глава. Само миг закъснение и рогата му като две саби щяха да прободат гърдите на младежа За щастие Армандо не бе загубил самообладание. Като разбра, че няма време да излезе от този капан — вероятно за ловене на вълци и язовци, — се наведе бързо и се сви на кълбо.

Животното, заслепено от яд не забеляза изчезването на противника си, прескочи трапа и продължи своя бяг. Спря след двадесет метра и се огледа учудено, че не е повалило ловеца В това време Бени зареди отново пушката. Той забеляза, че Армандо падна в дупката отворила се под краката му, разбра какво става и успокоен извика:

— Не се страхувайте приятелю!…

След това се хвърли срещу лоса, който като го видя, не се поколеба наведе глава глухо изрева й поднови атаките. Канадецът го изчака, без да помръдне и когато животното бе на петнадесет крачки, стреля. Улучен, лосът се изправи на задните си крака и силно тръсна глава, а единият му рог падна на земята.

— Смърт и проклятие! — изкрещя канадецът, обърна се бързо и се спусна към гората Куршумът, нещо, което рядко се случваше вместо да пробие черепа на животното, бе ударил единия му рог и го бе строшил. Това бе спасило лоса. Ядосан още повече побеснелият „лапач на дърво“ се спусна след ловеца като го следваше толкова отблизо, че не му даваше възможност да зареди отново пушката си. Всичко стана много бързо и Армандо нямаше време да се притече на помощ. Когато излезе от дупката ловецът и еленът бяха изчезнали в гората. Той зареди и се спусна след тях, като крещеше с цяло гърло:

— Бени!… Бени!…

Никой не му отговори. В гората не се чуваше никакъв шум. Какво се бе случило с другаря му и с неговия преследвач?

Армандо продължи да тича напосоки още около половин час. Обикаляше отново и отново сред този хаос от дървета и храсти, докато попадна сред купища изгнили дънери. Уморен и гладен, той спря. Къде го бе отвел този бяг? Къде се намираше — близо до езерото, до лагера или много далеч и от двете?… А какво се бе случило с Бени?… Дали беше успял да се отърве от неприятеля си, или бе убит от този страшен рог?… Тези въпроси го измъчваха, когато в далечината чу изстрел, повторен многократно от горското ехо.

— Добре! — помисли си той. — Това е пушката на канадеца, сигурен съм. Бени се е отървал от лоса. Ще се опитам да ида при него.

Успокоен за съдбата на своя смел другар, той утоли жаждата си в една локвичка с кристално чиста вода и тръгна отново, въобразявайки си, че лесно ще може да излезе от тази гора. Но надеждите му не се оправдаха. Няма по-трудно нещо от това да се ориентираш в девствен лес Човек си мисли, че се движи в една посока, а се оказва, че свива ту вляво, ту вдясно, като описва по-големи или по-малки кръгове, които в края на краищата го довеждат ако не на същото, то поне в близост до мястото, откъдето е тръгнал. Ако няма ориентир и не вижда слънцето, той изведнъж се озовава в положението на моряк в открито море. За кратко време Армандо получи добър урок. Бе вървял повече от час, когато с изненада установи, че се намира на мястото, което бе забелязал и прекосил преди около четиридесет и пет минути.

— Много странно! — възкликна той. — През цялото време вървях само направо или поне така си мислех, а сега отново виждам тази локвичка, която пази още следите от обувките ми Как стават тези работи?… Дали не съм се загубил?…

Обхванат от безпокойство, той спря за малко, без да знае кой път да поеме. След това отново тръгна смело, като се мъчеше да се насочи към брега на езерото Бе сигурен, че ако успееше да стигне дотам и ако вървеше по брега, ще успее да намери конете и лагера. В тази посока вместо по-рядка гората ставаше все по-гъста. Цели три часа Армандо продължи да върви отчаяно и уморен, жаден и гладен спря до стъблото на един огромен бор, чийто връх се издигаше на осемдесет метра височина.

— Изгубил съм се — каза си той. — Невъзможно е сам да изляза от тази проклета гора.

Не беше ял от сутринта. Седна върху ствола на един повален бор, извади от джоба си два сухара и започна да дъвчи с голям апетит. Би предпочел едно хубаво парче печен лебед или лес, но трябваше да се задоволи и с това. Младежът бе забелязал наблизо блато и се отправи натам, за да утоли жаждата си. Вече го виждаше между дърветата и храстите, когато усети, че отгоре му се стоварва тежка маса, която заби нокти в раменете му и едва не го повали. С бързо движение той се отърколи на една страна и се отърва от животното. На три крачки от себе си видя нещо космато да се движи, да се изправя на лапите си и да издава нещо подобно на грухтене. Това изобщо не бе успокояващо.

Животното, което така смело го бе нападнало, скачайки от клона на един клен, бе закръглено, яко, дълго може би един и високо половин метър, с къс врат, ниски крака и опашка около половин педя. Дългата му и настръхнала козина бе кестенява, а на гърба си имаше нещо подобно на помпон, тъмнокафяв със светла ивица по края. Като видя човек, то се учуди от собствената си смелост и вместо да го нападне отново, започна да отстъпва, съскайки като ядосана котка и показвайки дългите си бели зъби.

— Ако не се лъжа, това е лакомец — помисли си Армандо и хвана пушката.— Никога не съм чувал, че тези животни се осмеляват да нападат хора. Дали не ме е сбъркал с някой елен? Или е паднал върху мене, без да иска?

Лакомецът, защото това наистина бе едно от тези животни, продължаваше да отстъпва. Той съскаше и показваше зъбите си, докато Армандо се мъчеше да се прицели смъртоносно и го заплашваше с пушката си. Изведнъж звярът разбрал, че е загубен, с неподозирана за фигурата и тежестта му скорост се изправи на задните си крака и решително се хвърли върху ловеца с широко отворени лапи.

Атаката бе толкова неочаквана, че Армандо не можа да се прицели, а стреля напосоки. Нямаше време да зареди отново, затова хвана пушката за цевта и си послужи с нея като с боздуган и с всички сили удари нападателя по муцуната. Въпреки че губеше много кръв от разбитата си челюст, лакомецът, побеснял от болка и ярост, се вкопчи в краката на младежа и се опита да разкъса кожените му гети.

Един по-точен втори удар по главата повали животното, което още не бе мъртво: мяташе се отчаяно, мъчеше се да се изправи, риташе с късите се крака и издаваше глухо ръмжене. Изстрел от упор в едното му ухо сложи край на агонията.

— Никога не бих повярвал, че ще ме нападне толкова дребно животно — каза Армандо, като се приближи и започна да го оглежда любопитно. — Бяха ми казвали, че смелостта му стига да се нахвърля върху елени, но никога не съм чувал за човек, нападнат и изяден от лакомец.

Армандо не се лъжеше. Лакомците са многобройни в северните райони на Америка и по-специално в Аляска и английските територии на северозапад. Въпреки че притежават изключителна за размерите си сила, не смеят да нападат хора. Но не отстъпват пред големите животни. Изглежда невероятно, но надвиват дори лосове и елени. За да победят по-лесно, покатерват се на някое дърво, скриват се в клоните му и когато жертвата минава наблизо, се хвърлят отгоре й, като със завидна пъргавина разкъсват вратните й вени. Тези животни притежават изключителен апетит и с единствената цел да напълнят до краен предел стомасите си унищожават огромни количества дивеч, като не се спират пред никакви опасности. Когато са гладни, дори се осмеляват да влязат в индианските колиби и да ги ограбят. Предпазливи са и трудно попадат в многобройните капани, поставени от ловците заради кожите им, които се плащат до дванадесет долара. Армандо знаеше, че месото на лакомеца е отвратително дори за индианците, и въпреки че много му се искаше парче печено, не пожела да яде. Не се отказа обаче от кожата, тъй като тя можеше да му бъде полезна през нощта. Одра я бързо, метна я на раменете си и пое отново с надеждата най-после да излезе от тази безкрайна гора. Той се напи с вода и се опита отново да тръгне на изток, за да стигне до брега на езерото. Скоро разбра обаче, че напразно бе похабил силите си. Слънцето вече клонеше към залез, когато Армандо забеляза, че отново се намира до групата дървета, които бе видял преди около пет часа.

— Хайде — каза си той примирено. — Ще трябва да прекарам нощта тук.

Спря до един клен, за да зареди пушката си, и пребледня. Патрондашът му бе празен. Чак сега си спомни, че когато падна в капана няколко патрона се бяха изсипали. Това откритие го изплаши.

— Какво ще правя, ако срещна мечка? — запита се той. Младежът прерови джобовете си, в които имаше навика да слага някой и друг патрон за дребен дивеч. Намери само два.

— За какво ли ще ми послужат! — си каза — Ще се помъча да икономисам двата си последни изстрела, а утре ще потърся мястото, където ни нападна лосът.

Армандо не посмя да легне на земята. След няколко опита се хвана за един клон и се покачи на клена, като се настани върху едно разклонение, за да прекара нощта. Но гладът го измъчваше, защото не бе ял нищо друго освен двата сухара и не му позволяваше да затвори очи.

— Съжалявам за лакомеца — каза той и затегна колана си. — При липсата на друго това месо, макар и жилаво, щеше да послужи. Утре ще го потърся, ако вълците не са го изяли.