Емилио Салгари
Златото на Аляска (14)

XIV
ШАРЕНАТА ОПАШКА ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА

Половин час по-късно по средата на пътя Бени и Армандо срещнаха Бек и Фалконе. Чули изстрелите, те се бяха запътили нагоре през гората в посока на звука. Обезпокоени от дългото отсъствие на ловците стояли будни почти цяла нощ а след това тръгнали да ги търсят. Но друг изстрел от върха на един хълм ги бе подвел в грешна посока. Ако подозренията на Бени бяха основателни, то вероятно бе стреляно от неизвестния ловец, убил по-късно и мечката т.е Шарената опашка. Вероятно този изстрел бе имал за цел да попречи на мексиканеца и механика да се притекат на помощ на обсадените и да ги отклони от верния път. Притеснени от близостта на този опасен противник, златотърсачите решиха веднага да тръгнат и да се отправят към веригата на Скалистите планини, сигурни, че Шарената опашка няма да ги последва чак дотам. Искаше им се да останат няколко дни, за да одерат двете мечки и да изсушат крехкото им месо, но страхът от неприятна изненада ги накара да побързат с отпътуването и да навлязат в териториите на Плоските глави. В десет сутринта след хубавата закуска с месо от тетраони, умело приготвени от стария ловец, се качиха на конете и поеха на запад, за да стигнат до първите разклонения на гигантската верига на Скалистите планини. След като преминаха няколко възвишения, местността отново стана равнинна, с малки хълмчета. Поляните се редуваха с малки горички от бреза, ела, червен и черен ясен, населени от множество дребни горски птици, които кръжаха над равнините. Големи потоци, притоци на Мирната река пресичаха терена и проблясваха като безкрайни сребърни ленти, простиращи се на юг. Вероятно бяха пълни с риба: големи бели пъстърви, които стигаха до тридесет и повече либри, извънредно вкусна планинска пъстърва, щуки, шарани и още най-различни видове. Всички те осигуряваха изобилна храна на индианските племена, които скитат из тези обширни и малко заселени територии, граничещи на изток с езера, а на запад с величествената верига на Скалистите планини.

Като пришпориха мустангите, четиримата мъже, следвани от останалите два коня, натоварени с инструментите, прекосиха хълмиста равнина и стигнаха в края на една горичка с големи дървета, кората на които имаше хубав червеникав цвят. Бени слезе от коня, даде знак на другарите си да го последват и навлезе в гората, следван от Армандо и Фалконе. Бек се зае да запали огън и да издигне палатката, тъй като решиха да останат до следващия ден.

— Тук ли се намира сладкият извор? — попита Армандо.

— Да — казаха механикът и Бени през смях.

— И къде е?

— Скрит е в стъблата на тези дървета.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко, попитайте чичо си.

— Бени казва истината — потвърди той.

— O!… Би било интересно!

— Почакайте да направя няколко съда, а след това ще ви дам да опитате сладката вода.

— Къде ще намерите съдове?

— Тук индианците намират всичко необходимо за събирането на сок. Ето едно дърво, точно каквото ни трябва.

Каубоят се приближи до една висока и дебела бреза взе ножа и отдели няколко широки ленти здрава, но гъвкава кора Много бързо направи нещо като фуния, която спокойно можеше да побере четири галона течност.

— Вижте колко е лесно — каза той, като продължи да изрязва още ленти от кората — От тази бреза индианците правят леки канута, които превозват четири-пет души, и с тях дръзват да прекосяват дори бързеите на големите реки. Аз ще се задоволя да направя три-четири съда и няколко тръбички, които да използувам като канелки.

— С каква цел?

— О!… Ама че любопитко!… Сега ще научите.

Като направи четири фунии и препъна няколко кори в конусовидна форма той се приближи до едно голямо дърво с червеникава кора и с ножа си направи дълбок прорез. Пъхна в него канелка, подложи един от съдовете и продължи странната си операция върху други три.

— Сезонът е много подходящ — каза той, след като свърши.

— Точно през пролетта индианците събират захарта. Колкото по-топли са дните, толкова повече е и сокът, защото топлината увеличава отделянето му. Погледнете, Армандо!…

Младежът се доближи любопитно до дървото и видя, че по канелката, която каубоят бе прикачил, течеше струя течност, която доста бързо се събираше в поставения отдолу съд. Бени потопи своята кожена чаша напълни я със сок, подаде я на Армандо и му каза:

— Пийте до насита. Преди да дойде утрешният ден, това дърво ще ни даде около три галона сок.

Армандо първо опита после жадно и с голямо удоволствие изпи остатъка и каза:

— Прилича на медена вода.

— Значи превъзходно?…

— Прекрасно, Бени.

— Знаете ли как се наричат тези дървета?

— Не.

— Това е клен.

— А!… Вече съм чувал да се говори за него.

— А сигурно сте яли и захар от клен, като сте мислели, че е от захарна тръстика. По тези места още доста я използуват. Едно време производството бе много голямо и от тези дървета се печелеха хиляди долари, така ли е, господин Фалконе?

— Можете да кажете и милиони — отговори механикът. — Канада изнасяше стотици тонове, но тази индустрия се развива само от индианските племена

— Колко сок дава всяко дърво, Бени? — попита Армандо.

— Средно двадесет галона.

— А колко сок е необходим, за да се добие един килограм захар?

— Осем или девет галона.

— Загубата на толкова течност не вреди ли на растението?

— Не, щом продължава да дава същото количество и през следващите години.

— Но това е голямо щастие за индианците!…

— И като си помислите, че всеки с помощта на семейството си през пролетта събира не по-малко от шестстотин либри захар.

— А как се извлича?

— Слагат течността да заври, а след това я охлаждат. Утре ще ви дам да опитате, тъй като ще поостанем тук няколко дни, за да си набавим захар. Имаме малко, а не обичам горчив чай. Нека оставим дърветата да си отделят сока, а ние да отидем да закусим. По-късно ще направим още съдове и ще сложим тенджерите на огъня.

Върнаха се в лагера, където бяха приятно изненадани с готова закуска. С голям апетит изядоха лакомо последния тетраон и едно прерийно куче, което имаха късмет да убият сутринта и чието крехко месо много прилича на месото на малко теленце. След това се опънаха под свежата сянка на група дървета, за да изпушат по една лула и да си побъбрят. Армандо, който не можеше да стои на едно място, се възползува от краткотрайната почивка и тръгна към горичката. Бе забелязал следи от лопатар, наречен лапач на дърво, защото имаше навика да яде младите клони на върбата и клена. Навлезе в горичката с надеждата да изненада някой от тези и да направи един прекрасен подарък на приятеля си Бени, който много пъти бе хвалил вкусното им меса. Докато минаваше предпазливо от клен на клен и се спираше от време на време, за да се ослуша той бе успял да се отдалечи около половин миля от лагера Тогава му се стори, че чува откъм бреговете на едно малко езеро или по-скоро някакво блато да прошумоляват клони. Гъсталакът беше много плътен — предимно от върба и храсти, и не можа да разбере веднага какво става. Затова се спря и ослуша. Стоя неподвижен няколко минути с пръст върху спусъка готов да стреля, но като не чу нищо повече, запълзя по посока на блатото, убеден, че сред храстите се крие дивеч. Беше на петдесетина крачки от брега когато отново видя, че клоните се движат.

— Там се крие — промърмори.

Той вдигна бавно пушката и когато му се стори, че забелязва сянка сред листака натисна спусъка. Гърмежът едва беше заглъхнал, когато чу вик, който му заприлича по-скоро на човешки. Видя, че високите върхове се раздвижиха бързо, сякаш някой се мъчеше да си проправи път, след това настъпи покой.

— Хиляди дяволи!… — възкликна младежът побледнял. — Дали не убих някой индианец?… Това беше човешки вик!

Страхуваше се да не се забърка в някоя каша и затова постоя нерешително няколко мига. Той не чу повече никакъв шум и не видя храстите да помръдват. Зареди отново пушката и се насочи към мястото, където му се бе сторило, че вижда неясна сянка. Като разтваряше внимателно храстите, стигна до младата върба, чието стъбло бе прекъснато точно на височина човешки бой.

— Пречупено е от куршума ми — си промърмори. Огледа се и забеляза в тревата наоколо съвсем пресни кървави следи.

— Някой е ранен — каза си. — Човек или животно?… Не бих искал да съм убил някоя беззащитна Плоска глава.

Армандо видя пред себе си в тревата широка следа и тръгна по нея. На няколко места имаше капки кръв, а по-нататък, полускрита в храстите, една томахавка, която сигурно бе паднала от ранения.

— Няма съмнение — каза си огорчен. — Аз си мислех, че стрелям срещу лопатар, а съм ранил индианец! Дали този нещастен случай няма да ни навлече някоя беля?… Боже, да се връщам!…

Той прибра томахавката, хвърли неспокоен поглед наоколо, после бързо се отдалечи през гората, като искаше час по-скоро да бъде при другарите си. На няколкостотин крачки от лагера вдясно от себе си чу известното: „По дяволите“, последвано от порой проклятия.

— Приятелят ми Бени! — възкликна младежът. — Явно е побеснял.

Отправи се в тази посока и видя, че каубоят хвърляше наляво и надясно големите фунии, които бе закачил към кленовете, за да събират сладкия сок.

— Ей!… Бени, какво правите? — попита изненадан Армандо.

— По дяволите! — извика ловецът. — Бих искал да зная кой е негодникът, свършил тази работа!

— Какво се е случило?

— Преобърнал е съдовете, които вече трябваше да са пълни!

— Кой?

— Кой!… Кой!… Знам ли?!…

— Да не е животно?…

— Да, но на два крака… По дяволите! Сигурно е бил той!

— Може би Шарената опашка?

— Да, това куче, което се инати и продължава да ни следи! — викна Бени още по-разгневен. — Никога няма да ни остави на мира ако не го прогоня!

— Възможно ли е да ни преследва още?

— Убеден съм, Армандо! Кой, мислите, че ще ни прави напук?

— Хиляди дяволи!… Дали не съм стрелял по него?…

— Какво казахте? — попита Бени, като го погледна — Стреляли сте по него?

— Да господин Бени. Мислех, че е лопатар, а раних някакъв индианец, който избяга.

— А!… И само го ранихте?…

— Да, защото не успях да го открия.

— Сигурен ли сте, че е бил индианец?

— Взех томахавката му.

— Дайте ми я!

Армандо бързо се приближи и я подаде на каубоя.

— По дяволите!… — възкликна Бени. — Това е томахавката на Шарената опашка!

— Откъде знаете?…

— Погледнете, приятелю: ето тук, на дръжката, е изрисувана опашка.

— Вярно, Бени, този проклетник още ни следи.

— Армандо, трябва или да се отървем от този човек, или да изчезнем, защото може, когато най-малко очакваме, да ни нападне и да ни скалпира.

— Какво смятате да правите?… Ще го търсите ли?

— Ще загубим твърде много време и може би безрезултатно, тъй като тук има много гори. Затова ще препуснем с най-голямата скорост, на която са способни конете ни, и ще се помъчим да направим така че да загуби следите ни.

— Веднага ли тръгваме?

— Смятам, че ще е най-добра.

— А нашата захар?…

— Пак ще си направим, ако не намерим при Плоските глави.