Емилио Салгари
Златото на Аляска (13)

XIII
ОБСАДЕНИ ОТ МЕЧЕШКОТО СЕМЕЙСТВО

Тази дълга обсада започваше да омръзва вече на каубоя. Притесняваше се, че Бек и Фалконе ще се разтревожат от отсъствието им Той се захвана за работа, въпреки че не вярваше в добрия изход. Храстите и високата трева щяха да попречат на хвърлянето на ласото. Свали широкия си колан от овнешка кожа, който обхващаше бедрата му, разряза го на тънки ленти с ловджийския си нож и ги свърза здраво, за да стане по-издръжливо въжета Направи възел и възседна един клон, който бе издаден доста напред. Разгледа внимателно двете пушки, отстоящи на около четири крачки една от друга. Намираха се сред високи храсти, които почти изцяло ги покриваха.

— Хм!… промърмори Бени. — Мисля, че само си изгубихме времето. Не би успял дори Бек, който е изключителен ласохвъргач.

Завъртя два-три пъти ремъка и го хвърли, но безрезултатно. Повтори опита седем-осем пъти отново без късмет: храстите възпираха ласото и му пречеха да закачи пушките.

— Хайде — каза Бени ядосан. — Нищо няма да излезе.

— Не се знае — отговори Армандо.

— Имате ли някаква надежда?

— Защо не?… Кажете ми, Бени, здраво ли е въжето ви?

— Кожено е и то от най-добър материал.

— Мислите ли, че може да издържи тежестта на човек?

— Не се съмнявам.

— Тогава можем да опитаме.

— Какво предлагате Армандо?

— Вие да държите въжето, а аз да сляза и да се опитам да взема поне едната пушка.

— Вие сте луд!… А мечките?…

— Ако се раздвижат, ще побързате да ме издърпате, а и аз, от своя страна, ще се помъча да си помогна както мога Вие сте силен, а аз не тежа много.

— Възхищавам се на смелостта ви, но се подлагате на голяма опасност, а няма да стигнете до пушките.

— Да опитаме — каза Армандо. — Да не искате да останем тук цяла нощ?… Възвишението е гористо, лагерът — далеч, и кой знае кога чичо и Бек ще успеят да ни намерят.

— Така е, но мечките може да захапят краката ви. Погледнете мечокът не ни изпуска от поглед нито за миг, а и женската ни наблюдава.

— Аз съм подвижен, Бени, пък и не липсват клони, за които да се хвана. Нека опитам.

— Така да бъде — каза прерийният скитник след кратко колебание — А ако видя, че сте в опасност, ще хвърля въжето и ще скоча на земята при вас с нож в ръка.

— Ще направите каквото смятате за нужно Ето, погледнете мъжкарят затвори очи. Вероятно ще подремне.

— Хм!… И се доверявате на този хитрец!… Не забравяйте ножа.

— В пояса ми е.

— Наистина ли не се страхувате?

— Не — отговори Армандо твърдо.

— Добро момче!.

Бени привърза въжето около клона и пусна свободния му край надолу. Армандо огледа първо мечото семейство. Мечокът се бе сгушил до един клен на десетина крачки от дървото и, изглежда, спеше; мечката бе полегнала до един храст и облизваше ранената си лапа, а мечетата продължаваха да играят. Младежът прецени разстоянието, което го отделяше от пушките, и започна решително да се спуска.

Оставаха два метра до земята и Армандо се готвеше да скочи, когато Бени изкрещя:

— Качете се!… Качвайте се! — Мъчеше се да издърпа нагоре младежа, въпреки че се намираше в много неудобно положение върху клона и се излагаше на опасността да падне долу.

Мечокът, който се правеше на заспал, за да заблуди обсадените като видя младежът да слиза, изведнъж стана и се втурна към дървото. Мечката се затича след него.

— Хванете се за клона!… — изкрещя Бени, който разбра, че не може да издържи тежестта.

Армандо не се уплаши. Видя двете мечки да се хвърлят към него, изправени на задните си крака, и се помъчи да се изкачи отново нагоре. Разбра, че времето няма да му стигне с един отскок се хвана за първия попаднал му клон и веднага прибра краката си. Но мечката го достигна, протегна се и го сграбчи за единия крак.

— Бени — изкрещя нещастникът, като усети, че го теглят надолу.

Каубоят не губеше време За миг отчупи с херкулесова сила един сух клон и се спусна по стъблото. Удари с него муцуната на животното един, два, три пъти с удвоена сила и го принуди да пусне плячката си. Щом почувствува, че е свободен, Армандо се повдигна и достигна Бени, който викаше с цяло гърло и заплашваше мечките, като се протягаше колкото можеше за да ги удря.

— Ранен ли сте приятелю? — попита каубоят.

— Не — отговори Армандо доста пребледнял. — За щастие дебелата кожа на гетите ми издържа на ноктите.

— По дяволите!… Само миг закъснение и мечката щеше да ви смъкне от дървото!… Никога не съм изпитвал страх, но този път, повярвайте ми, кръвта ми се смрази във вените.

— Благодаря ви за помощта, Бени!

— Гръм и мълнии! Излагате живота си, за да ми върнете пушката, и ми благодарите!… Много сте смел, момчето ми, това ви го казва старият прериен скитник! А! Тези италианци!… Колко такива опознах, добри и честни, на участъците в Колорадо!

— Горд съм да чуя такива думи за съотечествениците си, но аз въпреки всичко не успях да направя нищо.

— Какво искате да кажете?

— Че пушките ни са още долу и обсадата продължава!

— Ще се въоръжим с търпение и ще чакаме другарите ни да дойдат да ни освободят.

— Няма ли тези проклети мечки да решат да си ходят?…

— Инати са, приятелю.

— Знаете ли, че седим тук вече три часа?

— Да.

— И че бих изгризал едно сухарче?

— Значи опасността отваря апетита ви? — попита през смях Бени.

— Може би е от свежия нощен въздух.

— Както и да е, засега се задоволете да съзерцавате звездите.

— Предпочитам да гледам мечките.

— Ще ги наблюдаваме заедно и ще напрягаме слух да чуем очаквания изстрел, който ще извести скорошното ни освобождение.

Настаниха се колкото могат по-добре сред клоните на дървото, въоръжиха се с търпение и зачакаха разсъмването. Надяваха се, че със светлината ще дойдат Бек и Фалконе. След като се увериха, че не могат да достигнат плячката, мечките заеха отново местата си, но не откъсваха поглед от дъба. Изглежда, животните се досещаха, че двамата искаха да се доберат до оръжието, защото мечокът от време на време отиваше към храста и душеше ту едната, ту другата пушка. Двете мечета продължаваха играта си безгрижно, оставяйки на родителите си да ги пазят. На Армандо започваше да му втръсва тази обсада и не намираше положението за особено забавна Вече се зазоряваше, а не се бе случило нищо, дори изстрел не се чуваше от върха или от долината. Какво бе станало с Бек и механика?… Невъзможно бе да не са тръгнали да търсят другарите си. Бени се умисли.

— Дали не се е случило нещастие в лагера?… — попита се той. — Вече дванадесет часа сме тук и никой не ни е потърсил.

— Дали не са тръгнали да ни търсят в друга посока? — попита Армандо.

— Би трябвало снощи да са чули двата изстрела.

— Да не са се загубили?…

— Не вярвам, Бек може да се оправя с посоките.

— Тогава от какво ви е страх?

— Не знам, но ви казвам, че нещо се е случило в лагера.

— Да не би да са нападнати от индианците?

— Плоските глави не са врагове на бледоликите винаги са били техни приятели.

— Дали не ги е нападнало някое животно?

— Щеше да има стрелба, а аз не чух нищо…

— Неспокоен ли сте?…

— Много, Армандо, и бих искал да си тръгнем веднага.

— А тези твърдоглави мечки не си отиват.

— Да, Армандо, погледнете, майката и мечетата отиват в гората, сигурно за да потърсят нещо за ядене.

— Да бяха поканили и нас!…

— Ако после предложите краката си за отплата!

— Още държа на тях, Бени.

— Тогава, щом сте гладен, стегнете колана.

— Бени!…

— Армандо?

— Женската изчезна.

— Да върви по дяволите!

— Да опитаме ли отново?

— Не виждате ли, че мечокът е готов да се хвърли отгоре ви?

— А ако се втурнем в отчаяна битка?…

— С нашите ножове?… А женската?… Мислите ли, че се е отдалечила много?… При първия зов на мечока ще дотича отново.

— Ех!…

— По дя…

Неочаквано в гората на двеста-триста крачки от поляната на тетраоните проехтя изстрел. Мечокът, който стоеше до дъба скочи разгневен и изръмжа силно и прегракнала.

— Другарите ни!… — извика Армандо като се готвеше да скочи долу.

— Почакайте — каза Бени и го възпря.

В този миг проехтя втори изстрел, по-далечен, последван от рев, който се задържа за дълго сред дърветата.

— Мечката е простреляна!… — извика каубоят.

Като чу предсмъртния и рев, мечокът се изправи на задните си крака и без да мисли за обсадените се втурна през гората като ръмжеше свирепа.

— На земята!… — изкомандува Бени.

Двамата обсадени скочиха едновременна. Трябваше им един миг да стигнат пушките да ги напълнят и да се впуснат бързо напред. Прекосиха тичешком поляната на тетраоните бързо събраха оставените от мечките убити птици и като стигнаха до срещуположната страна се поспряха да видят дали Бек и Фал коне не се показват отнякъде. Каква бе изненадата им, когато вместо Бек видяха да се връща обезумялата мечка. Старият мечок, обхванат от яростен гняв от бягството на двамата мъже и от смъртта на женската, се готвеше да отмъсти. Той забеляза Бени и Армандо, спрели до една ела, и се отправи към тях с настръхнала козина и разтворена уста.

— Младежо — каза каубоят, — целете се точно или сме загубени!

— Ще стрелям пръв — извика Армандо и вдигна пушката.

— А аз след вас — отговори Бени.

Мечката бе само на двадесет крачки, изправена на задните си крака готова да се хвърли върху противниците си, за да ги смаже в силната си прегръдка Армандо излезе крачка напред, прицели се и стреля.

Улучен в гърдите, мечокът се завъртя и падна, но веднага се изправи и се хвърли яростно срещу Бени, който бе застанал пред Армандо.

— Още веднъж!… — извика каубоят, насочвайки бързо оръжието.

Изстрелът изтрещя и бе последван от жесток рев. Мечокът, уцелен отново в гърдите, падна на земята като риташе яростно с крака и напразно се мъчеше да се изправи.

— Да го оставим сам да се оправя — каза Бени. — Бързо, да намерим другарите си.

Заредиха отново пушките и се затичаха към гората като се насочиха към мястото, където бяха чули двата изстрела. Поляната продължаваше да ехти от все по-отслабващия рев на мечока. След като подминаха групичка борове, Бени и Армандо забелязаха следи от кръв, оставени вероятно от женската.

— Трябва да е паднала някъде наблизо — каза каубоят. — Не чувам нашите приятели.

— Сигурно са заети с плячката си.

— Да последваме ли кървавите следи?

— Да Армандо Ех!…

— Какво има?

— Вижте там, до онази група брези.

— Двете мечета?

— И майка им, полегнала.

— Мъртва?

— Така ми се струва.

— Гръм и мълния!

— Какво?

— Погледнете!… Не виждате ли как двете малки пият кръвта, която блика от раната й?

— Изненадва ли ви това?… По дяволите!… Но къде са чичо ви и Бек?

С четири скока каубоят премина през храста. Мечетата се разбягаха Той стигна до мечката но не видя никога

— Нима вече са се отдалечили? — се запита.

— Сигурно са чули гърмежите ни, Бени.

— Без съмнение, но не ги виждам.

— Странно!…

— Необяснима загадка Армандо.

— Да не е бил някой ловец?…

— Не би изоставил плячката си.

— Имате право.

— Да се опитаме да дадем сигнал.

— Да ще опитаме. Сигнал за тревога в прерията са три последователни изстрела дадени на равни интервали от време — Каубоят вдигна пушката си и стреля един път. Почака половин минута като внимателно се ослушваше после стреля втори път, а малко по-късно още веднъж. Не бяха минали и пет минути, когато в далечината откъм основата на възвишението, се чуха три изстрела един след друг.

— Това е Бек — каза Бени и лицето му се успокои.

— Далеч ли са?…

— Поне на миля.

— Значи не те са убили мечката.

— Ако бяха те щяха да са наблизо.

— Къде ли е избягал този ловец?

— Не знам, но имам подозрения.

— Какви?

— Може и да е мания, но се страхувам, че някой ни следи.

— Кой?

— Почакайте.

Бени приближи до мечката и внимателно я огледа. Горкото животно бе получило нова рана близо до муцуната. Вероятно куршумът бе проникнал в черепа и засегнал мозъка. Бени грижливо огледа раната, после започна да оглежда тревата наоколо, като постепенно разширяваше кръга. С победоносен вик извести на Армандо, че бе намерил това, което търсеше.

— Вижте тази гилза — каза каубоят.

— Вече употребена?

— Да от уинчестър.

— Какво е заключението ви?

— Ловецът трябва да е индианец, защото белите използуват друго оръжие, когато стрелят по големите прерийни животни. Младежо, да си отваряме добре очите: може да се лъжа, но инстинктът ми подсказва, че Шарената опашка не е бил разкъсан от прерийните вълци и е по следите ни.

— Все още?…

— Да вървим, Армандо. Нямам търпение да намерим другарите си.