Емилио Салгари
Златото на Аляска (26)

XXVI
ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ПЛЕМЕТО ТАНАНА

Юкон е най-голямата река в Аляска — безкрайна артерия, която прекосява областта по цялата й дължина, тя би била много полезна, ако студовете не спираха плаването по нея за седем дълги месеца през годината. Богата е на риба, с прекрасни горички и многобройни медни рудници по бреговете Може да се каже че почти всички жители на Аляска живеят близо до ре ката или край притоците й. Мястото, на което пристигнаха нашите приятели, беше много живописно, но пусто. Тук реката образуваше нещо като обширен залив. Растяха върби,ниски брези, бял и черен бор, ели, брези, шипкови храсти и полски макове които пъстрееха сред мъха. Нямаше много птици — тук-там се виждаше някой нирвец, гарван, прекрасна двойка планински петли. Нямаше и следа от дивеч. Бени бе слязъл от коня и внимателно наблюдаваше отсрещния бряг, отстоящ на около шестстотин метра, за да открие индианско селище или кану.

— Днес — каза той на непрекъснато разпитващия го Армандо — ще останем тук, а утре ще поемем отново на път, за да отидем във форт Шелкърк.

— Но вече нямаме почти никакви запаси, Бени. — каза младежът. — Дългите преходи и студът в този район ще ни накарат бързо да изядем провизиите си.

— Ще пообиколим околностите.

— Надявате ли се да убием някое животно?

— Ако не мечка или лос, то поне някой лебед. Погледнете ей там ги виждам как са се насочили към брега.

— Отиваме ли на лов?

Канадецът не отговори. Погледът му зорко следеше полета на птиците.

— Армандо — каза той изведнъж, — бихте ли приели един омлет? Имаме още малко сланина, която ще използуваме вместо масла.

— Омлет? И още питате!

— След малко ще имам удоволствието да ви го предложа.

— Да не сте открили кокошарник, приятелю Бени?

— Не, не. Но гнезда пълни с яйца и то много по-големи, отколкото кокошите.

— Да вървим да ги вземем.

— Последвайте ме.

Бени нареди на Бек да запали огън, да излъска добре металния тиган и се отдалечи заедно с Армандо. Известно време следваха брега на Юкон, като се движеха срещу течението, после ловецът тръгна сред върбите, брезите и боровете, които образуваха гъста гора. От време на време излизаха на малки полянки, покрити с изумруденозелен мъх. Снеговете отдавна се бяха стопили и по тези приятни полянки растяха многобройни северни цветя. Имаше малки лехички с жълти лютичета, бели макове с алабастрова чистота, златисти макове и пространства, почервенели от планински цветенца. Виждаха се и места покрити с твърд лишей, подобен на сухи гъби, или с висок, много черен мъх, толкова крехък, че се пречупваше при най-лекото стъпване с крака. След като изминаха почти една миля, ловците рязко свиха към брега откъдето се чуваха остри писъци, издаващи присъствието на лебеди.

— Да вървим леко. — каза канадецът. — Освен с омлет можем да се сдобием и с печено месо.

— Лебедите ще избягат, Бени.

— Невинаги бягат, Армандо. Те много упорито защитават гнездата си.

— Дори и срещу хора?

— Понякога да Те са смели птици, способни да излязат дори срещу белоглав орел и често побеждават.

— Въпреки че човките им не са годни да причиняват рани?

— Силата им е в крилете — мощно оръжие, с което нанасят удари. Веднъж видях лебед да се хвърля срещу вълк, който се опитваше да се добере до гнездото, за да го обере Бе убит само с един удар на крилете Ей, младежо, стигнахме!

Бяха в края на гората Като напредваха предпазливо и се криеха зад последните дървета, те доближиха брега, където десетина прекрасни лебеда оправяха своя тоалет. Пляскаха с криле поглаждаха перата си, почистваха се от насекоми, потапяха се във водата излизаха от нея и отново заглаждаха белоснежната си перушина. Наблизо няколко женски се бяха сгушили над дупки, оградени с трева и сух мъх. Навярно бяха заети с мътенето на яйцата Бени посочи на Армандо мъжките и двамата стреляха едновременно. Два лебеда паднаха, а другите уплашени от гърмежите полетяха над реката като се издигнаха на голяма височина. Женските скочиха и вместо да бягат, отидоха натам, където още се виеше пушекът от изстрелите. Пляскаха силно с криле и издаваха пронизителни крясъци. Бени и Армандо излязоха от скривалището си, хванаха пушките за цевите решени да прибавят нова плячка към вече убитите птици. Горките женски, като видяха двамата мъже, се спряха за миг нерешителна Нямаха никакво желание да изоставят гнездата си, но като разбраха, че защитата им би била безполезна, изправиха се и избягаха към реката. Бени, който искаше да увеличи хранителните запаси, бързо зареди пушката и стреля, но птиците вече бяха далеч.

— Няма значение — каза той. — Ще имаме омлет и печено месо.

Приближиха се до дупките, които служеха за гнезда на бедните пернати, и видяха, че във всяка от тях имаше по шест яйца, доста по-големи от яйцата на пуйките със зеленикавобели черупки. В последното гнездо намериха осем.

— Да не са много стари? — попита Армандо, който бързаше да напълни джобовете си.

— Напротив, съвсем пресни са — отговори канадецът. — На не повече от три-четири дена.

Двамата събраха яйцата, взеха и двата лебеда и се отправиха към лагера, нетърпеливи да приготвят вкусния омлет. Когато бяха вече на петстотин-шестстотин крачки от лагера, чуха някакъв особен шум, глухо барабанене като че ли от тамбури. Спряха изненадани и обезпокоени се спогледаха.

— Какво означава това? — запита Бени.

— Да не би Бек да е направил някоя тамбура?

— Бек ли!? Не съм чувал, че обича музиката И защо му е? Страхувам се, че са дошли индианци.

— Да отидем да видим какво искат, Бени.

Ускориха крачка и стигнаха точно в момента, когато в лагера влизаха двама червенокожи, които по дрехите и по шарките, с които бяха нарисували лицата си, приличаха на хора от племената танана. Фалконе и Бек ги пресрещнаха и започнаха да водят с тях оживен разговор, но, изглежда не можеха да се разберат. Бени пристъпи и попита механика какво желаят индианците.

— Не мога да ги разбера — отговори той. — Изглежда знаят само някоя и друга английска дума.

— Може би ще имам по-голям късмет. — каза Бени.

Обърна се към двамата и на някакъв странен език — смесица от френски и английски, ги попита какво искат. Старият ловец отлично познаваше езика, използуван и разбиран от всички племена в Аляска и в английските територии на северозапад, съставен от индиански, френски и дори руски думи и използуван при размяна на кожи. Един от индианците щом чу въпроса отговори на същото наречие:

— Щом забелязахме лагера на белите хора, дойдохме тук, за да искаме да ни помогнат за излекуването на вожда на нашето племе.

— Твоето племе няма ли жрец? — попита Бени.

— Двама, но по-добрият отиде надалеч, а по-младият не може да го излекува.

— Може би е ранен?

— Не.

— Какво му е?

— Обладан е от злия дух.

— Ние нямаме отношения със злия дух, значи нашата помощ няма да допринесе за оздравяването му. Върни се в твоя лагер и изпрати да потърсят другия жрец.

Вместо да си тръгне индианецът кръстоса ръце на гърдите си и каза:

— Получих нареждане да заведа белите хора в нашия лагер и ще си отида само ако дойдат и те.

— Казвам ти, че не познаваме злия дух.

— Белите са способни да правят чудеса.

— Повтарям ти да вървиш по дяволите и да ни оставиш на мира.

— Познаваш ли тананците? — заплашително попита индианецът. — Моето племе е мощно и може да накара белите хора да платят скъпо за отказа.

Бени твърде добре ги познаваше тъй като на младини бе ловец за кожи в северозападната компания и знаеше колко са смели и решителни. Той разбра веднага че няма да успее да убеди тези двама твърдоглавци в абсолютната безполезност на техните методи за прогонването на злия дух. След кратко съвещание с господин Фалконе решиха да ги последват. С хитрост се надяваше да се отърват и да се върнат веднага на брега на Юкон, но тъй като не желаеше да се откаже от омлета помоли неканените гости да почакат няколко часа дори ги покани на закуска. Нахраниха се натовариха сандъците и палатката на конете метнаха се на седлата и последваха червенокожите, които се отправиха към гората, удряйки нещо като тамбура направена от върбово дърво и покрита с еленова кожа. След около час групата стигна до бреговете на един широк приток на Юкон, където се виждаха много канута. Имаше и няколко сала т.е. лодки, направени от опъната върху скеле от кедрово дърво лосова или еленова кожа леко извити от двете страни. Те можеха да побират четирима души. Наблизо, на брега на малко заливче се издигаше индианското селище състоящо се от около петдесет вигвама от кожи е конусовидна форма, целите изрисувани, и от няколко летни колиби, покрити със зелени клони, кора от бреза, парчета кожа, зашити лошо на ръка Като видя белите цялото племе тръгна да ги посрещне с танци, викове и невероятен кучешки лай. Дойдоха много жени, покрити с оцветени кожи, украсени с гердани от черупки и перли. Някои от тях носеха деца в нещо подобно на столче направено от брезова кора. То би било много удобно, ако не бе пръчката отпред, която стигаше до коремчето на детето, за да предпази крачетата от изкривяване. Тези носилки, подплатени с мъх, са меки и много леки, а майките ги качват на гърбовете си, когато ходят. Начело на тълпата пристъпваше жрецът, висок като гренадир, нещо необикновено за тананец, тъй като хората от това племе са по-скоро ниски. Тази важна личност носеше забодени в хрущяла на носа си две кости, които му придаваха смешен вид лицето му бе боядисано в червено, ушите — в черно, а косата му бе жълта. Носеше кожа от бяла мечка отрупана с всякакви украшения — без съмнение ценни амулети, които трябваше да предпазват от сто хиляди болести, да продължават живота да прогонват злия дух и кръвожадните животни, да поразяват неприятеля. Магьосникът приближи четиримата бели мъже и от името на цялото племе ги поздрави с традиционното добре дошли. Отведоха ги в просторна и много здрава колиба от борови стволове вероятно склада на ловците, защото наоколо се виждаха разпръснати и окачени по стените кожи от бели и сиви мечки, лосове елени, бобри, лопатари, мие ши се мечки и речна видра. Жрецът с жест отпрати племето, последва четиримата и затвори вратата. Вътре бе много тъмно, защото нямаше прозорци. Магьосникът взе нещо, което подаде на Бени. Канадецът не чака да го молят и с огнивото и праханта запали тази свещ, която разпръсна силна светлина Армандо и чичо му възкликнаха от почуда, когато видяха една риба, която гореше откъм опашката!… Тези странни риби се използуват за факли от обитателите на Аляска. Наричат ги риби свещи. Дълги са тридесет-тридесет и два сантиметра, закръглени са и имат сребриста кожа. Това са най-тлъстите досега познати риби и с мазнина много по добра от тази на маслините. Палят ги винаги откъм опашката и излъчват ясна блестяща светлина, която не може да се сравнява с тази и на най-добрите свещи. Много любезно магьосникът предложи на бледоликите бутилка джин, вероятно получена срещу кожа от ловците във форта Шелкърк. После ги осведоми за лошото състояние на вожда на племето. Безуспешно по всякакъв начин опитал да прогони злия дух — окачил на стълба на племето много подаръци, за да умилостиви този демоничен дух, много пъти се борил с него, като се мъчил да го сграбчи и да го хвърли в огъня; бе карал цялото племе часове наред да крещи високо, внушавал бе на вожда, че вече е оздравял, но всичко било напразно. Жрецът се страхуваше че племето ще се обърне против него и ще го убие и затова молеше белите мъже да излекуват болния. Вече всички се надявали на тях, а той не се съмнявал, че ще успеят.

— Този жрец е известен мошеник — каза Бени на приятелите си. — За да спаси кожата си, ще ни изложи на опасност, но ще видим дали Ще може.

— Какво възнамерявате да правите? — попита Фалконе.

— Вече не можем да откажем да лекуваме болния. Ако не го направим, танана ще побеснеят и ще се хванат за оръжието. Да вървим да видим какво му е на този проклет мършав вожд.

Водени от жреца, те излязоха от колибата, преминаха през мълчаливата тълпа и влязоха в една широка палатка от кожа на лос. Тя се издигаше по средата на селището и я пазеха осем въоръжени с томахавки и стрели индианци. От време на време тези смелчаци се разбягваха на всички страни, размахваха с не човешка сила оръжието си и крещяха дивашки Бяха сигурни, че по този начин ще изгонят злия дух. В палатката, прострян върху купчина кожи и заобиколен от безброй амулети и преди всичко гердани от мидички и мечешки зъби, лежеше вождът. Този нещастник бе на около осемдесет години. Бе слаб, съсухрен, с дълбоки бръчки, изтъняла, приличаща на хартия кожа, с помътени, почти угаснали очи Кашляше неудържимо и от това непрекъснато се тресеше.

— Какво ще кажете? — попита Бени и се обърна към Фалконе който се бе навел над болния.

— Че този човек е свършен — отговори италианецът. — Стар е колкото Ной и е хванал бронхопневмония, която ще го прати на оня свят.

— Няма ли надежда да го вдигнем на крака поне за двадесет и четири часа, необходими ни, за да си отидем?

— Никаква, Бени, до утре този човек ще умре, а може би още преди залез слънце.

— Проклет магьосник!… Иска ние да се заемем с умиращия, за да хвърли вината върху нас? А, драги ми хитрецо, не сме толкова глупави.

Канадецът се обърна към жреца, който го наблюдаваше с безпокойство, и му каза:

— Вождът е много зле.

— Знам, бели човече, но тя ще го излекуваш.

— Да, но ми трябва силно лекарство, а го нямам.

— И къде може да се намери?

— Във форт Шелкърк.

— Много е далеч. — каза жрецът.

— С нашите коне, бързи като вятъра, можем да стигнем само за четири часа.

— Невъзможно е!

— Не познаваш нашите животни.

— Така е.

— Остави ни да отидем във форт Шелкърк, аз отговарям за живота на вожда.

— А ако не се върнеш? Не може ли да изпратим някой от нашите?

— Комендантът на форта няма да му даде необходимото лекарство, а и твоите хора не могат да яздят нашите коне.

— Изпрати един от твоите приятели — настояваше недоверчивият жрец.

— Необходимо е да отидем всички или комендантът няма да даде нищо. Хайде оставете ни да отидем, иначе вождът ще умре.

— Нека дойда и аз.

— Никой не ти пречи.

— Тогава да тръгваме.

— Да тръгваме — промърмори хитрият канадец, като се подсмихваше — Почакай да се отдалечим от селището и ще видиш как ще те накарам да се премяташ, негоднико. Ще бъде истинско чудо, ако не си счупиш врата.

Те излязоха от палатката и се отправиха към колибата, за да си вземат оставените там завивки и провизии. В този момент видяха да влизат в селището петима индианци, въоръжени със стрели, томахавки и тризъбци. Следваха ги жени и воини, които викаха плачеха и удряха телата си с юмруци. Всички изглеждаха обхванати от силно отчаяние.

— Какво става? — обърна се Фалконе към Бени, който се бе спрял.

— Ами… не знам… изглежда е умрял някой жрец.

— Може би онзи, тръгнал на далечно пътуване на юг?

В същия миг петимата мъже се нахвърлиха ядосано върху Армандо, сграбчиха го грубо за ръцете и му се заканваха с томахавките и копията си. Един от тях се обърна към хората и изкрещя със задавен от ярост глас:

— Ето го убиеца на нашия жрец!…

— По дяволите! — извика Бени и пребледня. — Оплескахме я!…

Преди другарите му да разберат какво става и хората от племето да се нахвърлят върху него, той скочи срещу петимата воини, започна да ги удря, подпомогнат от Бек, и да ги трътка на земята.

— Елате! — изкрещя Бени и се стрелна към колибата — Елате или сме загубени!…