Емилио Салгари
Златото на Аляска (19)

XIX
КАНАДСКИ ЕЛЕНИ

На следващия ден Бени и другарите му напуснаха племето на Плоските глави, отървали се от упорития отмъстителен индианец. Бяха нетърпеливи да стигнат до голямата верига на Скалистите планини. Доволен от прекрасния скалп на Шарената опашка, а така също и за да покаже възхищението си от храбростта на каубоя, Изгорен гръб им даде много храна и преди всичко изсушено месо и пемикан. На победителя подари белия мустанг, останал невредим след сражението — едно прекрасно и смело животно, което достойно можеше да замени убития кон. Като напуснаха долината, четиримата конници, следвани от двата коня, натоварени с провизиите и инструментите, завиха на изток, прекосиха голямата равнина, затворена между Черната река и изворите на Мирната река. Преходът бе направен за четири дни и мина без лоши срещи. На петия ден достигнаха до първите разклонения на Скалистите планини, чиито високи върхове, покрити още със сняг, се простираха докъдето стига поглед на север и на юг. Тази огромна верига, най-голямата в Северна Америка, се съединява с Кордилерите, а започва от Аляска. В началото е доста ниска и вместо планинска верига по-скоро представлява серия от непрекъснати хълмове, които колкото повече слизат на юг, толкова по-бързо придобиват гигантски измерения.

Уморени от четиридневното препускане, нашите приятели не искаха да изтощят до краен предел конете, на които разчитаха, за да стигнат по-бързо. Доста път ги делеше от англо-американската граница. Решиха да отдъхнат някой и друг ден и да се снабдят с малко прясно месо. Направиха си лагер в покрайнината на едно хубаво ждрело, което навлизаше между възвишенията на голямата верига. Местността беше богата на вода и горички, пълни с дивеч. След като се нахраниха Бени и неговият неразделен приятел, младият Армандо, взеха боеприпаси и напуснаха лагера. Те повериха охраната на Фалконе и на мексиканеца и поеха по височината решени да не се връщат с празни ръце. Видяха един поток, вероятно приток на Черната река и решиха да се изкачат по десния му бряг с надеждата да ударят някой голям лебед или някой белоглав орел, ако не намерят друг дивеч. Бреговете на реката бяха гористи, но растенията не бяха толкова гъсти и преходът не бе труден. Около час двамата ловци вървяха мълчаливо и предпазливо заобикаляха дърветата, за да не изплашат дивеча. Изведнъж от края на долината се чу продължителен вой.

— Вълците! — възкликна Армандо. — Животни, които не ни вършат работа така ли е Бени?

— Да, но ще ни предоставят месото на дивеча, който преследват — отговори каубоят, след като се ослуша.

— Според вас преследват някакво животно?

— Иначе посред бял ден нямаше да вият така. Не чувате ли как воят им ту се отдалечава, ту се приближава?

— Наистина Дали не преследват някой бизон?

— О! Бизони тук?! Те не напускат големите прерии.

— Тогава сигурно лопатар или планински овен?

— Мисля, че става дума за нещо друго — каза Бени, който от минути внимателно наблюдаваше няколко върби.

— Някое по-голямо животно?

— Канадски елен.

— Какъв е той?

— Много по-голям от обикновените.

— И по какво съдите?

— По клоните на тези върби, останали без пъпки скоро, защото сокът все още сълзи.

— С тези пъпки ли се хранят?

— Да Армандо… Ех!… Воят приближава към нас. Може би канадският елен се движи насам, за да се спаси чрез плуване.

— Добри плувци ли са?

— Могат да преминат и най-широките реки, без да се удавят.

— А вълците не ги ли следват във водата?…

— Хм!… Ще си помислят малко, преди да вземат такава баня. Тох!… Не чувате ли, воят все повече приближава?

— Дали вълците са много?

— Глутница.

— Значи не са страшни. Надявам се. Да влезем сред тези диви лешници и да видим дали наистина е някой канадски елен или лопатар, който яде дърветата.

— Ето още едно животно, което не познавам.

— По на север ще срещнем цели стада. Чувате ли? Вълците вият още по-силно, а това означава, че настигат плячката си.

Двамата се скриха сред лешниците около огромен бряст и зачакаха появата на преследваното от вълците животно с пръст на спусъка.

Воят на вълците приближаваше. Очевидно горкото животно, елен или лопатар, вместо да се движи в права линия, променяше посоката, за да спечели малко преднина или търсеше позната пътека, която да го изведе на брега на реката — единственото място, където можеше да избяга от зъбите на упоритите преследвачи. Не бяха минали и петнадесет минути, когато Бени чу бясно препускане сред гората придружено от силно шумолене на листака.

— Ето го!… — извика той и се изправи бързо.

Беше едно прекрасно животно с елегантни и изящни форми много високо, с кафяво-червеникава гъста козина. Главата му бе украсена с разклонени рога в сивкави оттенъци и кадифен отблясък. Те изглеждаха направени по-скоро от някаква ципеста материя, а не от кости. С изключителна пъргавина и грация еленът изскочи от един гъсталак и се насочи към тревистата равнина. Горкият, сякаш в този последен скок бе изразходвал и последните си сили, защото веднага се спря с наведена глава и протегнати рога. Бе потънал в пот и кървава пяна, очите му бяха разширени от страх и дишаше тежко. Краката му трепереха като че ли всеки момент ще се подгънат.

Веднага след него се появи огромен сив вълк с настръхнала козина и отворена уста, от която се подаваха остри и дълги зъби. Не се стъписа от заплашителната поза на нещастния елен, а се хвърли с голям скок върху него и го захапа за врата с победен вой.

— Ах!… Подлец!… — изкрещя Бени и се надигна побеснял.

От храстите проехтя изстрел и вълкът, ударен в главата се претърколи на земята сякаш поразен от гръм. За съжаление тази помощ дойде много късно. Животното бе паднало на земята и издаваше жален рев, а от разкъсаното му гърло бликаше кръв. Останалите вълци също се приближаваха. Не се уплашиха от смъртта на другаря си и от страхотния изстрел, а яростно се нахвърлиха върху елена, като се вкопчиха в него от всички страни и го покриха с телата си.

Армандо и Бени изскочиха от храстите. С точни изстрели убиха още два звяра и смело се спуснаха към гладната глутница, като удряха наляво и надясно с прикладите на пушките Вълците най-после усетиха присъствието на хората, които трошаха глави и ребра. Те се отдалечиха бързо, като се зъбеха и ръмжаха. Най-едрият от тях не искаше да остави плячката без съпротива и се хвърли към каубоя, като се опита да достигне гърлото му, но получи такъв удар, че отхвръкна на десет крачки с пречупен гръб

— А!… Отвратителни лакомии!… — изкрещя Бени. — Осмелявате се да ми се зъбите?… Ще си го получите!…

Последваха един след друг пет револверни изстрела, които повалиха още две животни. Това накара другите бързо да се отдалечат с подвити между краката опашки.

— Горкото животно! — каза Армандо, който се бе навел над елена. — Веднага са го одрали. Тези лакомници имат стоманени зъби! Защо канадският елен не се е защитил с рогата си?

— Защото рискува повече да навреди на себе си, отколкото на враговете си.

— Бих казал, че са от сиво кадифе набраздено от червеникави вени.

— Това са ципести рога, през които преминават кръвоносни съдове, и много често, вместо да го защитават, са истинска беда за горкия елен. Ако го удариш с голяма тояга, има опасност да му причиниш такива рани, че да умре.

— Значи му служат само за украса?

— Не, Армандо. През есента ципите падат и вътрешността става толкова здрава, че може да съперничи на костите. Но през януари и февруари рогата падат и тогава животното остава беззащитно пред вълците и другите зверове. През есента обаче използува рогата си и се защитава много храбро. По това време мъжкарите влизат в истински битки помежду си.

— Хубаво ли е месото им?

— Хм!… Малко е жилаво, но е много хранително. Най-вкусната част е езикът и затова ще се задоволим с него за момента Другото ще оставим на вълците.

— Те очакват трупа, Бени. Не виждате ли, че ни следят.

— Ах, да!… Е, ние пък ще ги накараме да си заслужат това месо.

— Как?…

— Сега ще видите — отговори със смях каубоят.

Той хвана своя ловджийски нож и с майсторски удар разпори корема на горкия елен. Отворът бе толкова голям, че вътрешностите се изсипаха веднага.

— Идете да ги измиете — каза на Армандо.

— Искате да ги ядете?…

— Нямаме нужда от тях — отговори ловецът. — Ще уплашим с тях вълците.

— Шегувате ли се Бени?…

— Послушайте ме и ще видите.

Младежът взе купчината черва и ги завлече до една малка локвичка. Натопи ги, за да влезе вода вътре. Ловецът се доближи до едно дърво и отряза клон. С шомпола на пушката избута сърцевината му — операция, която не бе трудна, защото тя бе хлъзгава, и направи малка тръба. Извика Армандо, който бе приключил с миенето.

— Завържете края на едно черво с някаква връв — каза каубоят.

— Готово.

— Отлично, пригответе се, когато ви дам знак, да го върже те и от другата страна.

Каубоят се захвана да надува червата с приготвената от него тръбичка. Те бързо се разширяваха и заизвиваха, но Бени продължи дотогава докато започнаха да изглеждат така сякаш ще се пукнат от сгъстения въздух. По даден знак Армандо стисна другия край и здраво го завърза.

— Ето едно прекрасно плашило за вълците — каза ловецът, като се смееше.

Взе надутите черва и ги закачи на един нисък клон над трупа на елена. Те се полюшваха на вятъра, като блестяха на слънчевите лъчи. Вълците стояха все още наблизо в очакване хората да си отидат, за да се нахвърлят лакомо върху голямата плячка Те започнаха да ръмжат и да вият яростно.

— Страх ги е — каза Бени.

— От това черво ли? — попита учуден Армандо.

— Уверявам ви. Заради това черво дълго време няма да посмеят да се доближат до елена. Когато ние ловците искаме да спасим улова си от вълчите зъби, правим това и винаги сме сигурни, че при връщането ни ще го намерим непокътнат. А сега скъпи ми Армандо, да се връщаме в лагера, за да закусим.

С няколко удара Бени разряза гърлото на елена, взе езика и го окачи на цевта на пушката. Тръгнаха. Искаха да огледат околностите и затова вместо да вървят по същия път, двамата ловци започнаха да се изкачват по едно ждрело, което според техните сметки трябваше да ги заведе точно в лагера. Криволичейки, то пресичаше Скалистите планини и бе по-диво и по-непроходимо от първото. Тук растяха огромни ели и борове, високи повече от петдесет метра, чиито стъбла не се виждаха от твърде гъстия храсталак — отлично убежище за дивеча Бени подозираше, че там може да се крие някое опасно животно, например сива мечка и за да може пушката да му е под ръка закачи езика на колана си.

— Не се знае кого можеш да срещнеш — каза той на Армандо. — Сивите мечки обитават Скалистите планини.

— А прерийните ловци не стигат ли дотук? — попита младежът.

— Хм. Кожите на гризлите струват много по-малко от кожите на бизоните и поради опасностите не рискуват да идват дотук. Бизоните се оставят да бъдат убити много по-лесно и с грация, без да протестират, а сивите мечки се защитават и още как!… Знам го от опит, защото един ден едва не оставих кожата си в лапите на едно от тези опасни животни.