Емилио Салгари
Златото на Аляска (30)

XXX
ДВУБОЙ МЕЖДУ ЗЛАТОТЪРСАЧИ

Доусън се намираше на границата между Аляска и северозападните английски владения. Градът бе сравнително нов. Преди 1896 година на земите, където бе разположен, нямаше дори и една колиба. Единствено от време на време можеше да се види мечка или вълк. През 1897 година имаше три-четири бараки, построени от грубо издялани дървени трупи, но само за няколко месеца, след като бе открито златото, броят им се увеличи значително от идването на нови хора. През юли същата година имаше вече повече от шестстотин големи бараки и стотици палатки, поща, игрални домове и барове хотели и население от три хиляди и петстотин души. Градът бързо се разрасна, а неговите хотели печелеха добре за сметка на богатите мъже които се връщаха от златоносните участъци, натоварени със златен прах или с хубави късове самородно злато. Само хотелиерите фалираха, въпреки че по всякакъв начин се опитваха да накарат клиентите си да плащат невъзможни цени. Малко по-късно сред калта и блатните води, към мизерните бараки американците издигнаха театър, болница и магазини на търговската компания „Аляска“ и на Северната американска транспортна и профсъюзна компания. Последните две имаха вече седем парахода, които пътуваха по Юкон, макар че през осем месеца от годината реката бе скована от лед и докарваха в града все нови и нови, обхванати от златната треска емигранти. Пътуванията невинаги бяха успешни, защото понякога хората, натоварени на тези параходи, рискуваха да умрат от глад, както например пътниците на „Бела“, блокирани от ледовете цели тринадесет дни с малко храна на борда.

Четиримата мъже влязоха в града и решиха да отседнат в хотел, за да си починат няколко дни и да се запасят, преди да тръгнат за Клондайк. Всички общо притежаваха около две хиляди долара, а освен това смятаха да продадат три коня и да спечелят още една хилядарка. Хотелът, който избраха — един от най-добрите представляваше мръсна барака на един етаж, изграден от дървени греди, с една-единствена стая за спане която обаче посредством платнени паравани можеше да се разделя на отделни помещения, достатъчни да побират по един човек. Разбраха се цената да едва долара на човек, без храната. След това си поръчаха скромна закуска от бобена чорба печена патица сирене и бутилка уиски — общо двадесет долара.

— По дяволите! — възмути се Бени. — Та този хотел ще ни разори! Ако трябва да живеем тук няколко седмици, ще останем без пукнат долар.

— Ще си ги спечелим отново на участъците — каза Фалконе, като се смееше.

— Във всеки случай трябва да побързаме да се махнем.

— Тръгваме след три дни.

Те уведомиха хотелиера за намерението си да продадат три коня. Той, като порядъчен човек, чистокръвен янки, им предложи да ги купи за хиляда долара, правейки си сметка, че по-късно би могъл да спечели сто, а дори и повече долара. Сключиха договора, плати им в златен прах, защото нямаше достатъчно долари и стерлинги. Подари им и бутилка бира, като ги увери, че му струва три долара. След като получиха парите приятелите предадоха конете и тръгнаха да се снабдят с провизии, както и да научат някои подробности за най-добрите златоносни участъци. Най-напред отидоха при бръснаря да се обръснат и да подкъсят косите си срещу два долара за човек, после се погрижиха за единия кон, който от дългото пътуване бе останал почти без подкови. Като свършиха това те започнаха да пазаруват и се запасиха с петстотин либри брашно, сто либри фасул, сто и петдесет — солено свинско, двадесет — чай, сто — захар, тридесет — кафе петдесет — сланина сто и петдесет консерви. Освен това купиха сол, пипер, барут, патрони и похарчиха около хиляда долара. За щастие имаха още два коня, иначе трябваше да прибягнат до услугите на носачи, за да пренесат провизиите до участъците а това би ги разорило.

Всичко струваше много скъпо и всеки искаше да му бъде платено добре. В Доусън никой не работеше за по-малко от двадесет долара на ден; един лекар не отиваше на посещение, ако не му се платяха предварително петнадесет долара. Покупките им отнеха цял ден. Нахраниха се в хотела и решиха да отидат в един от многобройните игрални домове, където се събираха златотърсачите, за да ги разпитат по кой път да тръгнат и как да стигнат до богатите участъци, разпръснати по бреговете на Клондайк. Тъй като знаеха, че в тези комарджийници сбиванията не бяха нещо рядко, те предвидливо взеха револверите и ловджийските си ножове.

— Никога не се знае какво може да се случи — каза Бени на другарите си. — И в Колорадо, въпреки че полицията добре си отваря очите. имаше жестоки побоища, които завършваха с револверни изстрели. Тук няма полиция и ще бъде още по-лошо.

Баровете, в които се играеше безразсъдно, бяха много, но нашите хора решиха да отидат в най-големия, който носеше привлекателното име „Златна река“. В него се продаваха всевъзможни напитки и той не бе нищо друго освен една голяма палатка, подпряна от стълб с огромни размери, боядисан в цветовете на знамето на Съединените щати. Вътре имаше грубо направени маси и столчета, стъкмени от дървени клони, от стари щайги или от прерязани на две бурета. От едната страна се издигаше тезгяхът на бармана препълнен с галони и бутилки, украсени с шарени етикети, върху които се четяха най-различни имена: уиски, джин от 1850, бренди от 1882, хвойна от Германия, бордо от Франция, вермут от Торино, мадейра от 1830!… Барманът, здравеняк, на когото би завидял дори померански гренадир, силен като Херкулес, с червеникава брада, стигаща чак до гърдите, с колан, на който бяха втъкнати два големи револвера седеше царствено върху един висок стол и внимателно наблюдаваше клиентите. Двама огромни негри с престилки, които някога явно са били бели, неуморно разливаха избраните питиета, произведени от господаря им кой знае от какви отровни и смъртоносни смеси. Тридесетина мъже бяха заели местата около масите Бяха мършави, изпити, с дълги бради и коси, които им придаваха дивашки вид, с парцаливи дрехи, ботуши без подметки, но с пояси, издути от златен прах и късове самородно злато. Тези дрипльовци носеха със себе си невероятни богатства. Всички бяха въоръжени. На коланите им висяха револвери, пистолети, ножове, а един имаше дори и брадва, за да може да разбие черепа на крадеца, който би дръзнал да протегне ръка към пояса или да убие онзи, който лъже в играта. Пиеха без мярка като редуваха големи чаши грог с уиски, джин, бренди и горещ пунш. Около една маса осем или десет души, не по-малко дрипави от другите играеха на зарове. Пред всеки имаше купчинка прах или късчета злато — по-малки и по-големи. Отстрани демонстративно лежаха револверите и ловджийските ножове.

Възбудени от непрекъснато предлаганите от двамата негри напитки, с пламтящи от нетърпение и с желание за победа очи, с дълги рошави бради, с разкривени от напрежение черти, тези хора приличаха повече на бандити, готови да се изколят при най-малкото скарване, отколкото на златотърсачи.

Фалконе и другарите му изпиха по един грог и се приближиха до игралната маса. Късметът като че ли щедро се усмихваше на един млад, около двадесет и пет годишен мъж. Този галеник на съдбата изпъкваше странно сред останалите. Бе хубав, с енергични черти и с черни кадифени очи. Кожата му бе малко загоряла, а тялото му — елегантно и стройно. Приличаше на испано-американец, може би бе съотечественик на Бек, тъй като носеше широко филцово сомбреро, украсено със златен ширит. Беше облечен в дреха от кадифе с големи метални копчета, пристегната в кръста от широк кожен колан, и с широки панталони. Докато останалите бяха силно възбудени, той беше запазил пълно спокойствие. Пушеше цигарата си, изпускайки на равни интервали дима, и прибираше спечеленото злато, без дори мускул да трепне на лицето му.

— Ето един късметлия! — каза Бени, като хвърли поглед към купчината злато пред играча — Сигурно вече е спечелил шест или седем хиляди долара.

Мексиканецът го чу, обърна се и каза със смях:

— Осем хиляди и четиристотин, кабалеро.

— Добра сума, господине.

— Която може би ще ми струва скъпо — отговори мексиканецът, като поглеждаше скришом другите играчи, чиито лица бяха добили дивашки израз — Понякога късметът в Аляска е опасен.

Един от тях — нисък, набит, с биволски гръб и гъсти червени коси, изведнъж изправи глава, хвърли изпълнен с омраза поглед към щастливия победител и изсъска с пресипнал глас:

— Какво искате да кажете, господине?

— Аз? Нищо — отговори мексиканецът.

— Струва ми се, че не само ни ограбвате, но ни се и подигравате.

При тези думи младежът пребледня и бързо сложи ръка на ножа си. После отговори:

— Казахте, че ви ограбвам, така ли?

— Можете ли да ми докажете обратното?

— Вие лъжете, негоднико!

— Обръщам се към всички играчи.

— Да. Нека преценят!…

Останалите се ограничиха да отговорят с ръмжене, с което нито отричаха нито потвърждаваха Но един от тях тръсна глава и сухо произнесе.

— Не.

— Аз спечелих честно — каза мексиканецът. — Ако ядът от загубата ви е замаял главата вземете си обратно златото, заядливецо!

Противникът му — калифорниец, ако се съдеше по произношението, повдигна високомерно рамене и каза:

— Не съжалявам за златото, само казвам, че сте крадец! Бени, който стоеше близо до мексиканеца се подпря с ръце на масата и каза:

— Господине, уверявам ви, че се мамите От четвърт час аз и другарите ми присъствуваме на играта и твърдя, че този младеж игра почтена.

Калифорниецът го изгледа яростно и запита:

— Защо се бъркате след като не сте спечелили дори и долар? Голтаците нямат думата на игралната маса.

— Ей, драги, внимавай, не ми повишавай тон или ще те съборя като дървен кон — извика Бени.

Младежът се намеси:

— Кабалеро, благодаря ви за подкрепата — и прибра златото в една кожена кесийка — Оставете ме да дам урок на този самохвалко.

— Аз, самохвалко? — кресна калифорниецът и обърна масата с могъщия си юмрук. — Ще те убия като крадец.

Той стисна револвера, който държеше пред себе си, и го насочи срещу мексиканеца Времето не му стигна обаче да изпълни заканата си. Огромният барман, предусетил препирнята бе излязъл бързо иззад тезгяха и като протегна десница, сграбчи китката на калифорниеца. Стисна с такава сила, че той изпусна оръжието си. Побеснял от неочакваната намеса златотърсачът се обърна и се озъби като звяр. Но барманът не го остави да каже и дума. Сграбчи го за врата като че ли бе детенце разтърси го грубо и каза:

— Да се биете — да но да се убивате в моя бар — не господине Или се дръжте възпитано, или ще ви изхвърля навън с ритник

— Искам кръвта му!… — изкрещя калифорниецът, почервенял от ярост.

— Кабалеро, оставете този беззъб крокодил — каза мексиканецът. — Ако иска урок, готов съм да му го дам

— На мен урок!… — изсъска златотърсачът.

— На теб, негодника.

— С ножа ще те направя на парчета!…

— Чакам те.

— А! Предизвикваш ме!?

— Разбира се.

— Ловджийският ми нож!

Един златотърсач, негов съотечественик, бе готов да му го подаде. От своя страна мексиканецът отстъпи три крачки назад като размести масите, за да осигури пространство. Бек видя, че държеше един бови найф, измъкна от колана си една навая — солиден нож с много остро и дълго цяла стъпка острие отвори го със сух звук и му го подаде с думите.

— За нас, мексиканците, този струва много повече от другия.

— Благодаря, кабалеро — отговори младежът с усмивка. — Наистина е по-добър.

Едва бе хванал оръжието, когато гръмнаха три или четири изстрела. Калифорниецът, преструвайки се, че се навежда да вземе нещо, бе сграбчил бързо падналия на земята револвер и бе стрелял срещу противника си. За щастие не се бе прицелил добре и улучи две бутилки бренди. Незасегнат от куршумите, мексиканецът скочи върху игралната маса и размаха наваята. Калифорниецът вече бе изчезнал, заедно с няколко свои приятели, които събориха няколко маси, за да прикрият отстъплението му.

— Негодник! — извика той. — Ще те намеря!

— Оставете го да отиде на друго място и там да досажда, кабалеро — каза Бени. — Внимавайте обаче да не ви направи засада и да ви открадне спечеленото злато.

— Допускам го — отговори младежът.

— За щастие ние си отваряме очите.

— Искате да ви убият заради мен?

— Е! Не сме от тези, които се дават лесно, кабалеро.

— Извинете, господине, златотърсач ли сте?

— Още не.

— Скоро ли пристигнахте?

— Тази сутрин.

— С парахода на Северната американска транспортна компания?

— Не, идваме от Алберта.

— Карамба!… На кон?

— Да, кабалеро.

— Много дълго пътуване.

— Опасно преди всичко.

— И сте дошли, за да търсите злато?

— Такива са ни плановете.

— Работили ли сте на участък?

— Другарят ми Бек и аз сме стари златотърсачи.

— Но не познавате Клондайк, нали?

— Да, кабалеро.

— Тогава се надявам да ви го покажа аз, господа. Каня ви на пунш. Няма да ми откажете удоволствието, нали?

Малко след това Бени, двамата мексиканци и италианците седяха пред чаша димящ пунш и си приказваха приятелски. Този млад мексиканец — дон Пабло Карреа, родом от Мадзатлан, бе пристигнал в Аляска преди единадесет месеца. Бе работил в участъците на Бонанса и Бареа, в притоците на Клондайк, заедно с няколко германци и англичани и бе спечелил много. Разболял се от непрекъснатите лишения и умората, бил принуден да напусне участъците и да се върне в Доусън точно когато късметът бе започнал щедро да възнаграждава тяхното сдружение Болестта и особено лекарят бяха погълнали по-голяма част от златото, което бе добил от земята. Сега напълно здрав очакваше заминаването на някоя група, за да се върне отново в Клондайк.

— Ако успея да се върна там, на тези златоносни участъци, ще стана богат като Крез — допълни младежът.

— Знаете ли къде се намират богатите златоносни жили?

— Да — отговори съвсем тихо мексиканецът.

Огледа се наоколо, за да види дали някой не подслушва, и като се наведе напред каза на приятелите си:

— Един канадец, чийто живот спасих, но който сега е мъртъв, защото бе убит при едно сбиване ми показа място, където златото се намира почти на повърхността на земята, на големи самородни късове. Ако желаете да се присъедините към мен, ще отидем и ще го съберем.

— Далеч ли е това място? — попита Фалконе.

— Близо до изворите на Барем, в най-близките разклонения на едноименната планина. Местността ми бе описана така подробно, че не бих могъл да се заблудя. Два водопада, три остри върха, а между тях изворът.

— Готови сме да ви последваме — каза италианецът.

— Аз също приемам вашата компания — рече мексиканецът. — За тези няколко минути можах да ви преценя, кабалеро е и ще бъда щастлив да разделя с вас тези съкровища. Къде сте се настанили?

— При някой си Калкрафт — каза Бени.

— Познавам го. Приготвихте ли се вече за път?

— Всичко е готово, остава само да натоварим двата коня.

— А! Имате и два коня? Ще ни бъдат от голяма полза. Аз също купих два, тъй като Барем е малко далеч.

— Освен това имаме и един шлюз — каза Фалконе.

— Шлюз! — възкликна радостно мексиканецът. — Значи след два месеца ще сме богати като набаби. Кабалерос, да тръгнем и утре на разсъмване да напуснем Доусън.

— Момент, господин Пабло — каза Бени. — Искате ли един съвет?

— Кажете.

— Елате да спите при нас. Онзи калифорниец е способен да ви причака някъде и да ви убие.

— Така е — засмя се мексиканецът. — Този мошеник Джеймс Кортън само чака случай да ме прати на оня свят.

— Познавате ли го?

— Мошеник от най-висока класа, който жестоко ме мрази и търси начин да си отмъсти.

— За какво?

— Защото отказах да му бъда приятел. Една вечер имах неблагоразумието да му кажа, че знам един много богат участък на Барем. Предложи ми да го взема със себе си, но аз му отказах, тъй като зная какъв опасен тип е От този момент стана мой смъртен враг.

— Трябва да се пазите от този човек — каза Бени. — Способен е да ни преследва чак дотам и да ни изиграе някой лош номер.

— И аз се страхувам, кабалерос.

— Ще тръгнем през нощта и ще се постараем никой да не разбере накъде сме се отправили. Да вървим и нека оръжието да ни е подръка.

Мексиканецът плати пунша, прибра в пояса си спечеленото злато и петимата излязоха, като държаха револверите си в ръце.