Стивън Кинг
Пътна мрежа (7)

26 ноември, 1973 г.

Той обядваше с Том Грейнджър в ресторанта „При Ники“, на три преки от пералнята. Седяха в сепаре и отпиваха от бирата си, докато чакаха да им сервират обяда. В ресторанта имаше музикален шкаф и в момента звучеше „Сбогом на жълтите павета“ на Елтън Джон.

Том приказваше за срещата между Мустангите и Кавалеристите, която последните спечелиха с 37:6. Том бе влюбен в спортните отбори на града и загубите им го вбесяваха. Някой ден, помисли си той, докато слушаше как Том проклина целия състав на Мустангите, човек по човек, този Грейнджър ще си отреже едното ухо с някой нож в пералнята и ще го прати на менажера на отбора. Някой луд би го пратил на треньора им, който ще се изсмее и ще го забучи на таблото в съблекалнята, но Том ще го изпрати на менажера, който ще се замисли.

Обядът бе донесен от сервитьорка в бяла найлонова туника, която според него бе на поне триста години, най-много — триста и четири. Бе много дебела. На малка табелка отляво на гърдите й пишеше: ГЕЙЛ Благодаря ви за поръчката ПРИ НИКИ. Том бе решил да хапне говеждо печено, което сега плуваше в чиния пълна със сос. Той си бе поръчал два чийзбургера, алангле, с пържени картофи. Знаеше, че все пак ще бъдат препечени. Бе обядвал „При Ники“ и по-рано. Удължението на 784 щеше да мине на една пресечка от ресторантчето.

Хранеха се. Том свърши с тирадата си за вчерашния мач и запита за завода в Уотърфорд и срещата му с Орднър.

— Ще подписваме в четвъртък или петък — каза той.

— Мислех, че опцията изтича във вторник.

Той пусна историйката как Том Макан бил решил, че не иска завода в Уотърфорд. Не бе забавно да се лъже Том Грейнджър. Познаваше го от седемнайсет години. Не бе особено умен. Лъжите, предназначени за Том, не носиха предизвикателство.

— Хм — каза Том, когато той свърши с разказа си и темата бе приключена. Набучил бе парче говеждо на вилицата си и го поднасяше към устата си. — Защо идваме тук? Храната не струва. Дори и кафето им не струва. Жена ми чак прави по-хубаво кафе от това.

— Знам ли? — каза той, използвайки възможността. — Но помниш ли, когато отвориха онзи италиански ресторант? Където заведохме Мери и Върна.

— Да, през август. Върна още ми говори за онези рикоти… не, ами, ригатони. Така се казваха. Ригатони.

— А онзи мъж, който седна до нас? Висок и дебел?

— Висок, дебел… — Том поклати глава, докато се опитваше да си спомни, дъвчейки.

— Ти каза, че бил мошенник.

— Аааа — очите му станаха по-големи. Той премести чинията си по-надалеч и запали цигара „Хърбърт Тарейтън“, като пусна изгорялата кибритена клечка в чинията със соса. — Да, сещам се. Сали Маглиоре.

— Тъй ли се казваше?

— Да. Едрият с високия диоптър. С не двойна, ами десеторна брадичка. Салваторе Маглиоре. Звучи като специалитет в италиански бордей, нали? Едноокия Сали му викаха, защото имаше кръвоизлив в едното око. Махнаха му го в болницата Мейо преди три-четири години… кръвоизлива, де, не окото. Да, голям мошеник е.

— И с какво се занимава?

— С какво се занимават мошениците? — запита Том, изтръсквайки пепелта от цигарата си в чинията. — Наркотици, момичета, хазарт, тъмни сделки, рекет. И с убийства на други мошеници. Видя ли във вестника? Миналата седмица? Намерили някакъв човек в багажника на колата му до една бензиностанция. С шест куршума в главата и с прерязано гърло. Това не мога да разбера. Защо ще тръгнат да му режат гърлото, като вече са му продупчили шест пъти главата? Мафиотски истории. Там е и Едноокият Сали.

— Няма ли и някакъв законен бизнес?

— Да, мисля, че има. Горе, на Вехтошарника, в Нортън. Продава коли. „Автомобили Маглиоре — Втора ръка плюс гаранция“. С по един труп в багажника — засмя се Том и пак тръсна пепел в чинията. Гейл дойде отново и попита искат ли още кафе. И двамата си поръчаха отново.

— Получих болтовете днес за вратата на бойлера — каза Том. — Като малкия Том са.

— Така ли?

— Трябва да ти ги покажа какво нещо са. Двайсет и два сантима дълги и седем — по средата.

— Като малкия Барт ли каза? — запита той и двамата се разсмяха, а после говориха глупости, докато стана време да се връщат на работа.

 

 

Този ден той слезе от автобуса на ул. „Баркър“ и влезе в бара на Дънкан, тихата квартална кръчма. Поръча си една бира и послуша известно време ругатните на Дънкан по повод снощната среща между Мустангите и Кавалеристите. Някой дойде отзад и каза на Дънкан, че машината за боулинг нещо не е в ред. Дънкан отиде да я погледне, докато той отпиваше от бирата си и гледаше телевизия. Имаше някакъв блудкав сериал и две жени говореха бавно и отчаяно за някакъв мъж, наречен Хенк. Хенк се връщаше от колежа, а едната от тях току-що бе научила, че той й е син — резултатът от най-голямата грешка в живота й през нощта на абитуриентския й бал отпреди двайсет години.

Фреди пак се опита да каже нещо, но Джордж мигом му запуши устата. Релето действаше безупречно. Така бе през целия ден.

Това е истината, шизофренико!, изкрещя Фред, но Джордж го прекъсна. Гледай си уроците, Фреди. Тук си персона нон грата.

— Разбира се, че няма да му кажа — говореше една от жените на телевизора. — Как си представяш, че мога да му го кажа?

— Просто, кажи му — отговори другата жена.

— Защо да му казвам? Защо да променям целия му живот заради нещо, което е станало преди двайсет години?

— Значи, предпочиташ да го лъжеш.

— Няма да му казвам нищо.

— Длъжна си да му кажеш.

— Не мога да го направя, Шерън.

— Майната й на скапаната машина — каза Дънкан, като се върна. — Започна да се разваля на първия ден и досега не е спряла. И кво да правя аз? Да търся онези от фирмата-производител? Да чакам половин час, докато ме свържат по телефона, за да ми каже някой, че са страшно заети, но ще се опитат да изпратят човек в сряда. Сряда! И онзи, дето мозъкът му е колкото един напръстник, ще цъфне в петък, ще изпие бира за пет долара, без да си плаща, ще оправи каквото там трябва и ще заложи някаква друга повреда, така че пак да го викам след две седмици. И ще ми каже да не давам на момчетата да хвърлят топките толкова силно. Имаше боулинг-машини, на времето. И то какви. Никога не се повреждаха. На ти прогрес. Ако съм още жив през 1980-а, сигурно ще махнат тази, „автоматичната“, дето работи веднъж в седмицата, и ще сложат друга, по-добра, дето изобщо няма да тръгне. Ще пиеш ли още една бира?

— Може — каза той.

Дънкан отиде да я източи. Той остави петдесет цента на бара и отиде до телефонната кабина в дъното, до счупената машина. В указателя с жълтите страници, под автомобили, нови и втора ръка, намери това, което търсеше. Пишеше:

Ул. 16 прерастваше във Венър авеню, по-навътре в Нортън. Венър авеню бе известно и като Вехтошарника, защото там се намираше всичко, за което по жълтите страници не се споменаваше.

Той пусна монета от десет цента в телефона и набра номера на Маглиоре. На второто звънване мъжки глас каза:

— Коли втора ръка Маглиоре.

— Казвам се Доус. Бартън Доус — каза той. — Търся г-н Маглиоре.

— Сал е зает в момента. Но с радост бих ви помогнал, ако мога. Пийт Менси.

— Не, трябва ми г-н Маглиоре, г-н Менси. Става въпрос за тези две Елдорадо.

— Едва ли ще можем — каза Менси. — Заради енергийната криза поне до края на годината големи коли няма да вземаме. Никой не ги купува вече. Така че…

— Аз ги купувам — каза той.

— Какви бяха точно?

— Две Елдорадо. Едната — 1970-а, другата — 1972-а. Златистожълта и бежова. Говорихме с г-н Маглиоре миналата седмица. Подготвихме сделката.

— Аха, разбирам. Той всъщност не е тук, г-н Доус. Да ви кажа право, сега е в Чикаго. Ще се прибере след 11 ч. довечера.

Навън, край кабината, Дънкан окачаше надпис НЕ РАБОТИ на машината за боулинг.

— Ще бъде ли тук утре?

— Да, разбира се. Някакъв бартер ли беше?

— Не, чиста покупка.

— От специалните?

Той се поколеба за момент и после каза:

— Да, точно така. Четири часа, удобно ли е?

— Разбира се.

— Благодаря, г-н Менси.

— Ще му предам, че сте го търсили.

— Да не забравите — каза той и затвори внимателно телефона. Дланите му бяха потни.

Когато се прибра вкъщи, Мърв Грифин разпитваше пак знаменитости по телевизията. Нямаше никаква поща, което бе и добре дошло за него. Той отиде в дневната. Мери отпиваше горещ грог от чашата си. До нея имаше кутия със салфетки, а стаята миришеше на ментолови таблетки.

— Как си? — запита я той.

— Недей ме дзелува — каза тя, а гласът й звучеше като далечен рог в мъглата. — Зъвзем зе разболях.

— Горкото ми — той я целуна по челото.

— Дрябва да те помоля, Бард, би ли донезъл зелен-джуциде дази вечер? Бях дръгнала з Мег Гардър, но ми здана зле и я бомолих да ги оздави у тях.

— Естествено. Имаш ли температура?

— Не знам. Може, малго.

— Да се обадя ли на Фонтейн да дойде да те види?

— Недей. Аз ще му зе обадя удре, аго зъм пак дака

— Здрава хрема те е хванала.

— Гапчетата ми бомогнаха малко, но зега — тя сви рамене и се усмихна леко. — Говоря гадо Донълд Дък.

Той се поколеба за малко,но после каза:

— Утре вече ще закъснея малко след работа.

— Гагво има?

— Ще отида до Нортсайд, да разгледам една къща. Изглежда не е зле. Шест стаи. Малък двор отзад. Хобрътови живеят наблизо.

Фреди съвсем ясно промълви: Как не те бе срам, долни кучи сине.

Лицето на Мери се разведри:

— Но дова е джудесно. Нега да дойда з дебе.

— По-добре остани тук. С тази настинка…

— Ще зе облега добре.

— Следващият път — каза той твърдо.

— Добре — прогъгна тя и го погледна. — Злава Богу, най-зедне набрави нещо. Бях забочнала да се бритеснявам.

— Недей.

— Няма вече.

Тя отпи от горещия си грог и се притисна до него. Той чуваше тежкото й дишане. Мърв Грифин говореше с Джеймс Бролин^[1] за новия му филм, „Уестуърлд“. Скоро — по всички фризьорски салони в цялата страна.

След малко Мери стана и сложи две полуготови вечери в печката. Той стана и превключи канала на телевизора на повторението на „Отряд Еф“, като се опитваше да не слуша Фреди. След малко, обаче, Фреди смени темата.

Помниш ли как купихте първия си телевизор, Джорджи?

Той леко се усмихна и вече не гледаше какво прави Форест Тъкър^[2] на екрана, макар погледът му да бе прикован в телевизора. Помня, Фред. И още как.

Една вечер, около две години след като се бяха оженили, се бяха върнали вкъщи от семейство Ъпшоу, където гледаха „Вашия хит парад“ и „Дан Форчън“. Мери го бе запитала дали Дана Ъпшоу не му се бе видяла малко… кисела. Седейки пред телевизора, той добре си спомни Мери от онази вечер — стройна и леко пораснала върху високите бели сандали, които й бе купил по случай началото на лятото. Носеше къси бели панталони и краката й изглеждаха дълги като на жребче и ако можеха щяха до стигнат до гърдите й. Всъщност, в този момент, той не се бе замислил дали Дона Ъпшоу бе кисела или не; мислите му клоняха повече към тесните къси панталони на Мери и онова, което се криеше зад тях — казано по-точно.

— Може и да й е омръзнало да поднася фъстъци на половината квартал всяка вечер само защото на тази улица те единствени имат телевизор. — бе казал той.

Бе му се сторило, че видя за миг онази лека бръчка на челото на Мери, което винаги значеше, че тя му готви нещо, но докато се замисли, те бяха вече на стълбите, а ръката му бродеше по късите панталони — и колко малки бяха те тогава — та чак по-късно, след като бяха свършили, тя бе казала:

— По колко са настолните модели, Барт? Полузаспал той бе отговорил:

— Едно Моторола е май към двайсет и осем — трийсет долара. Но едно Филко…

— Не радио. Телевизор.

Той стана, включи лампата и я погледна. Тя лежеше гола до него, чаршафът бе някъде около слабините й и макар да му се усмихваше, той знаеше, че говори сериозно. Това бе нейната усмивка — предизвикателство.

— Не можем да си позволим да си купим телевизор, Мери.

— По колко са настолните модели? Джи И^[3], или Филко, или който там знаеш?

— Нов?

— Нов.

Той се замисли над въпроса й, докато гледаше играта на светлината от лампата върху прекрасните извивки на гърдите й. Тя бе далеч по-слаба по онова време (макар и сега съвсем да не е дебела, Джордж, смъмри се сам той; никога не съм казвал това, Фреди, момчето ми), толкова по-жизнена. Дори и косата й като че ли сама казваше: жива съм, будна съм, чувствам.

— Около седемстотин и петдесет долара — каза той, очаквайки това да изтрие усмивката й… но не позна.

— Виж сега — каза тя, сядайки по турски в леглото с чаршафа около кръста си.

— Добре виждам — ухили се той.

— Не това. — Но тя се засмя и макар по бузите й да се бе разнесла лека руменина, той помнеше, че не бе придърпала чаршафа си по-нагоре.

— Какво си си наумила?

— Защо им е на мъжете телевизор? — запита тя. — За да гледат спорта през уикенда. А защо им е на жените? Заради следобедните сериали. Можеш да слушаш какво става, докато гладиш, или да погледаш, докато почиваш, ако работата е свършена. Представи си сега, че и двамата започнем да правим нещо, което се заплаща, през това време, когато иначе се мотаем…

— Четем книга или се любим? — допълни той.

— За това май време винаги намираме — каза тя, засмя се и се изчерви, с очи черни на слабата светлина, която хвърляше топла овална сянка между гърдите й.

И тогава той разбра, че ще се съгласи с нея; че би й обещал и Зенит за хиляда и петстотин долара, ако само пак започнат да се любят в този момент и само при мисълта за това усети змията да се вкаменява, както Мери веднъж бе казала, след като си бе пийнала повечко на новогодишното празненство у семейство Ридпафс (и сега, осемнайсет години по-късно, той пак усети змията да се вкаменява — при мисълта за този спомен).

— Ами, добре — каза той. — Аз ще работя през почивните дни, а ти — следобед. Но, какво точно ще правим, скъпа моя, не тъй Девствена Мария?

Тя го събори със смях и гърдите й леко натежаха на стомаха Му (плосък тогава, Фреди, а не шкембенце както днес):

— Там е цялата работа — каза тя. — Коя дата сме днес? Осемнайсети юни?

— Точно така.

— Ти започвай с почивните дни и на осемнайсети декември всеки ще сложи парите на масата…

— … и ще можем да си купим един тостер — каза той ухилен.

— … и ще си вземем телевизор — каза тя тържествено. — Сигурна съм, че ще можем, Барт. Но цялата работа ще е там, че никой няма да казва на другия какво прави.

— Само докато не видя червения фенер на вратата, като се прибера от работа утре — отвърна той, капитулирайки.

Тя го хвана за раменете, качи се отгоре му и започна да го гъделичка, което след малко се превърна в милувка.

— Дай ми го — прошепна тя във врата му и пое пениса му в ръка, нежно и възбуждащо, насочвайки го и притискайки го в същото време. — Ела в мен, Барт.

По-късно, отново в тъмнината, докато лежеше, подпрял глава на ръцете си, той каза:

— И няма да казваме кой какво прави, така ли?

— Няма.

— Мери, откъде ти щукна това? Да не би това, което казах за Дона Ъпшоу, че не й се поднасят фъстъци на половината квартал?

Когато му отговори, в гласа й вече нямаше смях. Думите й прозвучаха студено, строго и даже малко сплашващо, като лек зимен полъх в топлата юнска нощ в техния апартамент на третия етаж.

— Не обичам да я карам на аванта, Барт. И няма. Никога.

В продължение на седмица и половина, нейното щуро предизвикателство не му излизаше от главата и той се чудеше какво по дяволите можеше да започне, тъй че да си докара половината от седемстотин и петдесетте долара (а може би и три четвърти от сумата, както му се искаше) през почивните дни на следващите двайсетина седмици. Бе вече малко стар за да коси тревата по дворовете. А и сенките под очите на Мери го караха вече да мисли, че тя започва, или вече е започнала нещо. Май трябва да запряташ ръкави, Барт, помисли си той, и не се сдържа да не се засмее на глас над собственото й положение.

Хубави дни бяха, нали, Фреди? запита той себе си, докато на екрана Форест Тъкър и неговият „Отряд Еф“ бяха заменени от реклама на макарони, в която рисуван заек поучаваше, че „«Номерцата» са за децата“. Наистина, Джордж, ужасно хубави бяха.

Един ден след работа, докато отключваше вратата на колата си и погледът му бе паднал върху високия комин на химическото чистене, когато идеята го озари.

Бе прибрал обратно ключовете в джоба си и се бе върнал да говори с Дон Таркингтън. Дон се облегна назад в стола си и го изгледа изпод рошавите си вежди, които вече бяха започнали да се прошарват (както и космите, които стърчаха от ушите и носа му), с ръце сключени пред гърдите.

— Да боядисаш комина — каза Дон. Той кимна.

— През почивните дни. Той пак кимна.

— На твърда цена — триста долара. Трето кимане.

— Ти си луд.

Той избухна в смях.

— Да не си подкарал наркотиците, Барт? — усмихна се Дон.

— Не — каза той. — Нещо между нас с Мери.

— Облог? — рунтавите вежди скочиха половин метър нагоре.

— Нещо по-джентълменско от това. Кой повече ще изкара. Както и да е, Дон. На комина му трябва боядисване, а на мен ми трябват триста долара. Какво ще кажеш? Ако си наемеш бояджия, ще ти вземе четиристотин и петдесет.

— Ти вече си проучил.

— Проучих.

— Луд човек — каза Дон и се запревива от смях. — Сигурно ще се утрепеш.

— Да, сигурно — каза той и сам започна да се смее (и дори сега, осемнайсет години по-късно, докато новините започваха след заека с „Номерцата“, той се бе ухилил пред телевизора като първия глупак).

И така, една седмица след Четвърти юли, той увисна на малко столче на двайсет и пет метра във въздуха с бояджийска четка в ръка, поклащайки се на вятъра. Един следобед, внезапно, се бе развила буря. Едно от въжетата се скъса като конец и бе почти паднал. Резервното му въже го бе удържало и той се бе спуснал бавно до покрива, докато сърцето му биеше като тъпан, а той се кълнеше, че няма земна сила, която да го върне там горе, а да не говорим за някакъв въшлив телевизор.

Но той се върна. Не заради телевизора, а заради Мери. Заради играта на светлината върху малките й стегнати гърди; заради нейната усмивка — предизвикателство, грееща и от очите й, черните й очи, които понякога ставаха така светли, а друг път — още по-черни, почти като смола.

В началото на септември той бе свършил с комина. Сега той се издигаше чист и бял на фона на небето; тебеширен знак на синята дъска; строен и светъл. Оглеждаше го с известна гордост, докато изтриваше с разредител изпоцапаните си до лактите ръце.

Дон Таркингтън му бе платил с чек.

— Добра работа — бяха думите му. — Като се има предвид що за луд я свърши.

Спечели още петдесет долара като постави ламперията в новата трапезария на Хенри Чалмърс — тогава Хенри бе бригадир в завода — и като боядиса старата барака на Ралф Тремънт. На осемнайсетия ден от ноември те седнаха с Мери на масата като съперничещи си, но странно дружелюбни един с друг състезатели, и той сложи триста и деветдесет долара отгоре. Бе оставил парите в банка и те бяха натрупали малко лихва.

Тя сложи четиристотин и шестнайсет долара до неговите. Извади ги от джоба на престилката си. Купчинката й бе много по-голяма от неговата, защото повечето бяха в банкноти от по един и пет долара. Той ахна и запита:

— Какво за Бога си правила, Мери? Тя каза с усмивка:

— Скроих двайсет и шест рокли, подгънах четирийсет и девет, отпуснах шейсет и четири; уших трийсет и една поли; обримчих четири килима; оплетох пет пуловера; уших и един пълен комплект покривки и салфетки за маса; избродирах шейсет и три носни кърпички, дванайсет комплекта хавлии и калъфки за възглавници и вече виждам монограмите им насън.

Със смях тя протегна напред ръка и той за пръв път забеляза твърдите мазоли по върховете на пръстите й, като тези, които китаристите с времето получават.

— За Бога, Мери — каза той с дрезгав глас. — За Бога, виж ръцете си.

— Нищо им няма — каза тя и очите й станаха още по-черни и заиграха. — А на теб много ти отиваше да висиш горе на комина, Барт. Помислих си дали да не купя една прашка и да те цапна по дупето…

Той бе скочил с рев и я бе преследвал през дневната, до спалнята. Където прекарахме останалата част от деня, Фреди, старче, доколкото си спомням.

Те откриха, че не само са събрали достатъчно за един настолен модел, но с още 40 долара отгоре, можеха да купят и такъв върху конзолна поставка. Ар Си Ей^[4] бяха пуснали този модел на пазара същата година, каза им собственикът на „Телевизора на Джон“ (магазинчето бе вече погребано под удължението на 784, разбира се, заедно с киното и всичко останало), и го купуваха като топъл хляб. Човекът бе готов да изплатят четирийсетте долара по десет на седмица през следващия месец.

— Не — отсече Мери. Джон изглеждаше обиден:

— Това са само четири седмици, госпожо. Това не е заем, с който може да загазите.

— Само за момент — каза Мери и го изведе навън в предколедния студ, където вече звучаха веселите песнички.

— Прав е, Мери — каза той — Това не е като…

— Първия кредит, който вземем, трябва да е за дома ни, Барт — каза тя. — А сега ме чуй.

Те се върнаха пак в магазина.

— Бихте ли ни го запазили? — запита той Джон.

— Бих могъл — за известно време. Но тези дни сега са ми жътвата, г-н Доус. Докога?

— Само за уикенда — каза той. — Понеделник вечер сме тук.

Този уикенд бяха прекарали на открито, дебело облечени поради студа и снега, който всеки момент се очакваше да падне, но така и не заваля. Пътуваха бавно нагоре-надолу по малките пътища и се смееха като деца, с една половинка на седалката до него и бутилка вино за Мери. Събираха бутилките от бира, и натрупаха няколко чанти от тях; събираха и шишетата от сода, малките — по два цента, големите — по пет, отново с чанти. Бе наистина велик уикенд, помисли си Барт сега, Мери бе с дълга коса, която се вееше зад нея над палтото й от изкуствена кожа, и с пламнали бузи. Той я виждаше, като че ли бе вчера, да слиза в канавката, пълна с есенна шума и да рови с крака в нея, докато под ботушите й звънне бутилка и тя я вдигне победоносно, за да му я покаже от другата страна на пътя, ухилена като хлапак.

И стъклени бутилки няма вече, Джорджи. Повелята на деня в наше време е „не спестявай, а харчи“. Ползвай и захвърли.

В понеделника, след работа, бяха върнали бутилки за трийсет и един долара в девет супермаркета. Бяха пристигнали при Джон десет минути, преди да затвори.

— Не ми стигат девет долара — каза той на Джон. Джон написа ПЛАТЕН на фактурата, която бе вече залепена на конзолния Ар Си Ей.

— Весела Коледа, г-н Доус — каза той. — Нека само взема количката и ще ви помогна да го изнесете.

Закараха го вкъщи и Дик Келър, от първия етаж, въодушевено им помогна да го качат до горе. Тази нощ бяха гледали телевизия, докато и на последния канал не пуснаха химна, а после се любиха пред телевизора с таблицата на екрана, и двамата с главоболие от преумора на очите.

Отдавна не помнеше да е гледал по-хубава телевизия от тогава.

Мери влезе в стаята и го свари да гледа в телевизора с празна чаша в ръка.

— Вечерята е годова, Бард — каза тя. — Дука ли я изгаш?

Той се вгледа в нея, питайки се кога точно бе видял за последен път онази предизвикателна усмивка на лицето й — кога точно онази тънка линия между очите й бе решила да остане там постоянно, като бръчка, белег, татуировка, декларираща годините.

Чудиш се за неща, помисли си той, които никога не ще научиш в този свят. Защо по дяволите става тъй?

— Бард?

— Нека хапнем оттатък — каза той. Стана и изключи телевизора.

— Добре.

Седнаха. Той погледна яденето в алуминиевия поднос. Шест малки отделения, във всяко по нещо, което изглеждаше като пресовано. Месото бе със сос. Останал бе с впечатлението, че в полуготовите вечери месото вечно бе със сос. Без сос месото им като че ли щеше да е голо, помисли си той и без абсолютно никаква причина свърза всичко това с Лорн Грийн и: Момченце, ще ти хвръкне косата.

Този път това не му се стори забавно. Почувства се дори някак уплашен.

— За гагво се узмигваше оддадък, Бард? — попита Мери. Очите й бяха зачервени от настинката, а носът й изглеждаше обрулен и възпален.

— Не си спомням — каза той и за момент си помисли: Май ей сега ще закрещя. За всичко изгубено. За усмивката ти, Мери. Прости ми, ако просто вдигна нагоре глава и закрещя за усмивката, изчезнала завинаги от лицето ти. Ще ми простиш ли?

— Изглеждаше много ждаздлив — каза тя.

Против волята си — това бе негова тайна, а тази вечер той имаше нужда от тайните си, тази вечер душата му бе възпалена, също колкото носа на Мери — против волята си той каза:

— Сетих се за времето, когато събирахме бутилките, за да доплатим за онзи телевизор. Конзолният Ар Си Ей.

— А, за дова… — каза Мери и кихна в кърпичката си над полуготовата вечеря.

Той срещна Джак Хобрът в магазина „Спри и купи“. Количката на Джак бе пълна с дълбоко замразени храни и консерви, които трябва само да затоплиш, преди да изядеш. Имаше и много бира.

— Джак! — извика той. — Какво правиш чак тук? Джак се усмихна сконфузено:

— Не съм свикнал още с другия магазин… Та реших…

— Къде е Елен?

— Наложи се да замине за Кливлънд — каза той. — Майка й почина.

— Джак, съжалявам. Как толкова внезапно?

Навсякъде около тях в студената светлина се движиха хора тръгнали на пазар. От скрити говорители някъде отгоре се чуваше и музика — стари мелодии, чиито имена все не успяваш да запомниш. Жена с препълнена количка мина край тях, влачейки след себе си пищящо тригодишно хлапе със синьо яке и сополи по ръкавите.

— Наистина бе внезапно — каза Джак Хобрът. Той се усмихна глупаво и се загледа в количката си. На голяма жълта торба там пишеше: ТИГАНЪТ, КОЙТО         СЕ НЕ МИЕ СЛЕД УПОТРЕБА ГО ХВЪРЛИ! СТЕРИЛЕН! — БЛАГОДАРЯ ТИ. Известно време не се бе чувствала съвсем добре, но смятала, че е от промяната при пенсионирането. Оказа се, че е рак. Отвориха я, хвърлиха един поглед и я зашиха пак. Три седмици по-късно почина. Елен страшно трудно го понесе. Разликата им беше само двайсет години.

— Разбирам — каза той.

— Така че, сега е за малко в Кливлънд.

— Да.

— Да.

Те се спогледаха и се усмихнаха цинично над факта на смъртта.

— А как е горе, в Нортсайд? — запита той.

— Честно, Барт, никой не е настроен особено дружелюбно.

— Така ли?

— Нали знаеш, че Елен работи в банката?

— Разбира се.

— Момичетата тук, които живееха по-наблизо, се събираха на групички и ползваха една кола, за да ходят на работа. Елен вземаше нашата всеки четвъртък, тогава бе нейният ред. Същото става и горе в Нортсайд, но всички жени, които го правят там, са членове на някакъв клуб и Елен не може да се запише в него, докато не мине година след преместването ни там.

— На мен това доста ми прилича на дискриминация, Джак.

— Майната им — каза Джак гневно. — Елен и без друго не би се записала в клуба им, ако ще и да допълзят да я молят. Купих още една кола за нея. Един стар биик. Влюбена е в него. Трябваше да го направя още преди две години.

— Как е къщата?

— Бива — каза Джак и въздъхна. — Токът е скъпичък. Да не ти казвам какви сметки плащаме. Не помага много на хора, които издържат детето си в колежа.

Те се размърдаха. След като гневът на Джак бе преминал, циничната усмивка отново се появи на лицето му. Той усети, че Джак се бе зарадвал трогателно да види някой от стария квартал и сега протакаше раздялата им. Внезапно си представи Джак да се мотае сам в новата къща, изпълвана със звуците на телевизора, докато жена му бе на хиляди километри от него, за да изпрати майка си в земята.

— Слушай, защо не дойдеш сега вкъщи? — попита той. — Ще обърнем по няколко бири, а Хауърд Каусъл ще ни обясни всичко, дето не е наред с Националната футболна лига.

— Ей, би било чудесно.

— Само да звънна на Мери, като излезем.

Той се обади на Мери и тя се съгласи. Каза, че ще сложи някакъв замръзен сладкиш в печката и ще си легне, та да не зарази Джак с настинката си.

— Гаг я гара той горе? — попита тя.

— Бива. Меър, майката на Елен е починала. Елен в момента е Кливлънд за погребението. Рак.

— Боже мой.

— Затова рекох, че Джак би се радвал да бъде с някого…

— Разбира зе. — тя направи кратка пауза. — Газа ли му, че можем да зданем и зъзеди?

— Не — каза той. — Това не му казах.

— Гажи му. Жде зе зарадва.

— Добре. Чао, Мери.

— Чао.

— Вземи аспирин, преди да си легнеш.

— Жде взема.

— Чао.

— Чао, Джордж — каза тя и затвори.

Той погледна телефона смразен. Тя му казваше Джордж само когато бе много доволна от него. Играта на „Фред и Джордж“ пръв я беше измислил Чарли.

С Джак Хобрът отидоха вкъщи и гледаха мача. Изпиха много бира. Но не бе, както преди.

Докато се качваше в колата си, преди да поеме към тях към дванайсет и петнайсет, Джак го погледна мрачно и каза:

— Проклетата магистрала. Това ни прецака.

— Това бе, наистина. — Стори му се, че Джак изглежда състарен и това го изплаши. Двамата бяха на почти една и съща възраст.

— Обаждай се, Барт.

— Ще се обаждам.

Те се усмихнаха кухо един на друг, малко пияни и малко тъжни. Той остана да гледа колата на Джак, докато задните й фарове изчезнаха съвсем, надолу по извития път.