Стивън Кинг
Пътна мрежа (42)

Епилог

Репортерският екип на WHLM спечели наградата Пулицър за материала си в новините същата вечер, който те нарекоха „Последният шанс на Доус“, и за половинчасовия си документален филм, излъчен три седмици по-късно. Филмът се казваше „Пътна мрежа“ и хвърляше светлина върху нуждата — или липсата на такава — от прокарването на новата отсечка на път 784. Филмът сочеше, че една от причините, поради които се строеше пътя, нямаше нищо общо с натовареността на движението, удобството на гражданите, или каквото и да е друго практично съображение. Ако не строеше всяка година нови пътища над определена минимална дължина, общината губеше отпусканите от федералното правителство средства за всякакво пътно строителство на нейна територия. Затова общината бе решила да строи. Филмът огласи и факта, че общината тихомълком бе завела дело срещу вдовицата на Бартън Джордж Доус с цел да си възстанови каквато част може от получените от нея пари за къщата. След последвалия отзвук, общината прекрати делото.

Асошиейтид прес разпространи снимки на отломките от къщата и повечето от вестниците в страната ги поместиха по страниците си. Младо момиче в Лас Вегас, което току-що бе започнало да учи в една от тамошните бизнес-школи, видя снимките по време на обедната си почивка и припадна.

Въпреки изприказваните и изписаните думи, работата по удължението на 784 продължи и завърши предсрочно осемнайсет месеца по-късно. Дотогава повечето от хората в града бяха забравили документалния филм „Пътна мрежа“, а местните репортери, включително носителят на наградата Пулицър, Дейвид Албърт бяха погълнати от други събития и други борби. Но малко от хората, които бяха гледали новините в онази вечер, забравиха някога събитието; те го помнеха, дори когато точните факти около него започнаха да се замъгляват в съзнанието им.

Репортажът в новините започваше с обикновена бяла градска къща, от тип ранчо, с асфалтова пътека отдясно, водеща към малкия гараж. Спретната къща, но абсолютно обикновена. Никой не би задържал поглед към нея, ако минаваше по тази улица дори и без работа. Но в репортажа, големият прозорец отпред е разбит. Една пушка и един пистолет политат последователно през него и падат на снега. За миг се вижда и ръката, която ги е изпратила там; пръстите остават безжизнено отпуснати, като на ръка на удавник. Около къщата се вдига бял пушек. Сълзотворен газ, или нещо такова. И тогава от къщата бълва огромно оранжево огнено кълбо и всичките й стени се издуват навън невъобразимо, напомняйки за анимационен филм, при което се чува и оглушителен гръм, а камерата потреперва, като че ли от ужас. С периферното си зрение зрителят улавя, че гаражът просто изчезва. За момент на окото се струва (а забавеното повторение доказва, че това е точно така), че целият покрив на къщата се отделя от нея и тръгва нагоре като космическа ракета Сатурн. После цялата къща се издува и пръска навън и нагоре, вдигайки във въздуха отломки, парчета дърво, нещо, което прилича на покривка се вие мързеливо над земята като вълшебно килимче, докато всичко се стоварва обратно на земята в дълга, барабанена кода. И тишина.

После лицето на шокираната, плачеща Мери Доус изпълва екрана; ужасена тя гледа с упоено объркване гората от микрофони, вдигнати пред лицето й, а ние в безопасност пак сме прехвърлени обратно към житейските дела.