Стивън Кинг
Пътна мрежа (16)

12 декември, 1973 г.

Предната вечер той бе съставил (пиян) списък на хората, за които трябваше да купи коледни подаръци и сега в града се бе заел да изпълни, макар и в съкратен вид, този план. Пълният списък се бе оказал ферман от зашеметяващите сто и двайсет на брой имена, включващи всеки негов и на Мери роднина, близък и далечен, множество приятели и познати, че накрая чак — Боже пази краля — се мъдреха имената на Стийв Орднър, жена му, и по дяволите, камериерката им.

Той бе окастрил списъка от повечето от имената, подсмихвайки се при мисълта за някой от лицата, и сега разглеждаше бавно коледните витрини, препълнени със стоки, които всички щяха да бъдат подарени в името на онзи суав скандинавски разбойник, който някога се спускал по комините на хората и обирал всичко, що имат. През кожата на ръкавицата, дясната му ръка галеше руло от петстотин долара в банкноти от по десет на дъното на джоба му.

Живееше с парите от застраховката и първите хиляда долара от тях се бяха стопили с изненадваща бързина. По неговите оценки, при този темп до средата на март, или даже още по-рано, щеше да е без пукната пара, но мисълта за това не го притесняваше изобщо. Мисълта за това пък къде щеше да бъде или какво щеше да прави през март бе по-непонятна за него и от линейна алгебра.

Той влезе в един бижутериен магазин и купи за Мери брошка от старо сребро, наподобяваща хищна птица. Очите й бяха студено блестящи диамантчета. Струваше сто и петдесет долара плюс данък. Продавачката преливаше от любезност. Беше убедена, че жена му щеше да я хареса. Той се усмихна. Ето трима кандидати за час при д-р Психо, Фреди. Какво ще кажеш по този въпрос?

Фреди обаче не отговаряше.

Влезе в голям супермаркет и се качи с ескалатора до етажа за играчки, който бе наполовина зает от изложеното там огромно електрическо влакче. Играчката минаваше през зелени пластмасови хълмове, надупчени с тунели, през пластмасови гари, надлези, подлези, а локомотивчето, марка „Лайънел“ пуфкаше смело напред, изпускайки панделки от синтетичен бял пушек през комина си, и Дърпайки след себе си дълга колона товарни вагони — Б&О, Линия Сиус, Грейт Уестърн, Грейт Нодърн, Уорнър Брадърс (УОРЪНР БРАДЪРС??), Даймънд Интернешънъл; Садърн Пасифик. Край дървеното ограда на сцената стояха малки момчета с бащите си, и той почувства как се изпълва с топла обич към всички тях, обич, без никакъв примес на завист. Той усети, че е готов да отиде при тях и да им разкаже колко ги обича, тях и това време от годината. Той би ги също предупредил, по приятелски, да внимават.

Обиколи щандовете с куклите и избра по една за всяка от трите си племеннички: Бъбривата Кати за Тигна, Мейзи акробатката за Синди и Барби за Силвия, която вече ставаше на единайсет. На следващия щанд той взе един шериф Джо за Бил и след малко размисъл — един шах за Анди. Анди бе на дванайсет години и бе източникът на безпокойство в семейството си. Старата Бий от Балтимор се бе доверила на Мери, че все намирала съмнително оцапани места по чаршафите на момчето. Нима бе възможно? Толкова рано? Мери бе казала на Бий, че децата се развиват все по-бързо от година на година. Бий бе казала, че сигурно за всичко е виновно млякото и витамините, които поглъщат, но щяла да се радва, ако Анди се увлича повече по колективните игри. Или по летните лагери. Или по ездата. Или каквото и да е.

Няма страшно, Анди, помисли си той, хващайки шаха под мишница. Тренирай дамския гамбит и мата в шест хода, а пък през това време, ако искаш, прави си и чекия под масата.

На входа на етажа за играчки имаше един огромен трон за Дядо Коледа. Тронът сега беше празен, но на поставена на триножник табела пишеше:

Пред трона стоеше млад мъж с джинси и яке, отрупан с пакети, и когато се обърна, той видя, че това бе Вини Мейсън.

— Вини! — извика той.

Вини се усмихна и леко поруменя, като че ли бе хванат да прави нещо неприлично.

— Здравей, Барт — каза той и се приближи. Пакетите по тях им спестиха неудобството от ръкостискането.

— Подаръци за Коледа, а? — запита той Вини.

— Да — засмя се той. — В събота доведох тук Шерън и Боби, дъщеря ми Роберта. Боби е на три години. Искахме да я снимаме с този Дядо Коледа. В събота може. Само срещу долар. Но малката не даде. Изплака си очите. Шерън малко се разстрои от това.

— Е, все пак това е някакъв непознат мъж с бяла брада. Малките се плашат понякога. Може би ще я фотографирате догодина.

— Може би — каза Вини и се усмихна кратко.

Той се усмихна в отговор, замисляйки се колко по-свободно можеше да говори с Вини сега. Искаше да му каже, че няма нужда да го ненавижда толкова много. Искаше да му каже, че съжалява, ако е объркал живота му.

— С какво се занимаваш сега, Вини? Лицето на Вини блесна като слънце:

— Няма да ми повярваш, толкова е добре. Мениджър съм на едно кино. До лятото трябва да станат три.

— Мидия Асошиътс? — запита той. Това бе една от фирмите в корпорацията.

— Точно така. Част сме от веригата Сайнмейт. Оттам ни изпращат всички филми — изпипани касови парчета. Аз се занимавам с Уестфол изцяло.

— И с кои други ще започваш?

— Кино II и Кино III от идното лято. А може би и кинопаркинга по-късно.

Той се поколеба:

— Вини, прости ми, ако се меся не там, където ми е работата, но ако тази Сайнмейт избира филмите и ви ги праща, какво точно правиш ти?

— Въртя парите разбира се. И осигурявам всичко останало, което е много важно. Знаеш ли, например, че само павилиончето за бонбони може да изкара за една вечер наема на прожектирания филм, ако се работи добре? Има работа и по поддръжката и — той видимо се наду — малко назначаване и уволняване. Запълва ми цялото време. Шерън е доволна, защото е луда по киното, особено по Пол Нюмън и Клинт Ийстууд. Аз съм също доволен, защото скочих от девет хиляди направо на единайсет и петстотин.

Той погледна Вини мрачно в очите, чудейки се дали да отваря изобщо уста. Това значи бе наградата на Орднър. Добро кученце. Ето ти кокалче.

— Зарежи това, Вини — каза той. — Зарежи го колкото можеш по-бързо.

— Какво, Барт? — Вини сбърчи чело искрено озадачен.

— Знаеш ли какво значи „момче за всичко“, Вини?

— Зная. И какво?

— Човек, който изпълнява всякакви задачки. Канцеларски любимец. Носи кафенце, носи бисквитки, взема детето.

— Какви ги приказваш, Барт? Не разбирам…

— Искам да ти кажа как Стийв Орднър е процедирал с твоя случай пред управителния съвет, или поне с тези от членовете, чиято дума тежи. Казал е: Вижте, момчета, трябва да направим нещо за Винсент Мейсън и работата е деликатна. Той ни бе предупредил, че Барт Доус ни готви нещо и макар да не бе усетил навреме накъде отиват работите, така че да можем да спрем Доус, преди да ни прецака с Уотърфорд, трябва да направим нещо за него. Разбира се, не можем да му възлагаме нещо твърде отговорно. И знаеш ли защо, Вини?

Вини вече го гледаше с неприязън:

— Зная, че вече не съм длъжен да ти сърбам попарите. Това знам.

— Изобщо не искам да ти отмъщавам. Какво вършиш вече изобщо не ме засяга. Но, за Бога, Вини, млад си още. Не искам да гледам как онзи те изсмуква и захвърля. Тази твоя работа е от трън, та на глог. Най-важното решение, което се очаква да вземеш е кога да поръчаш дъвки и кога — шоколад. И Орднър ще се погрижи това да остане така, докато си в корпорацията.

Предколедното настроение, ако такова е имало, се бе пресякло в очите на Вини. Той стискаше пакетите си достатъчно здраво, за да скъса хартията им, а очите му бяха посивели от яд. Млад мъж, прекрачващ прага уверено, подсвирквайки си на път за среща с най-страшното си гадже, намерил и четирите гуми на новата си спортна кола нарязани — така изглеждаше Вини в момента. И той не ме слуша. И на магнетофон да се запиша, пак няма да ми повярва.

— Излиза, че си действал мъдро — продължи той. — Не зная какво говорят за мен хората сега…

— Казват, че си луд, Барт — тихо и враждебно каза Вини.

— Въпрос на начин на изразяване. Смяташ, че си прав. Но грешиш. Ти вече си приказвал пред тях, а те не предлагат важна работа на някой, който веднъж е пропял дори и по адрес на някой като мен, дори и ако си имал право, дори и ако корпорацията е щяла да пострада, ако беше мълчал. Онези на четиринайсетия етаж, Вини, са като лекари. И както лекарите, така и те, не искат да чуват, че някой е разнасял по етажите, как колегата е провалил някоя операция просто защото бил пийнал повечко на обед.

— Ти май наистина си решил да ме свършиш, а? — каза Вини. — Но аз вече не работя за теб. За това иди и си пускай отровата върху някой друг.

Дядо Коледа се връщаше с огромна чанта, метната на рамо, смеейки се гръмогласно и оставяйки диря от весели дечица след себе си, като весела пушилка след автомобил.

— Вини, Вини, отвори очи. Те само подслаждат горчилката. Разбира се, че ще вземаш единайсет хиляди тази година, а догодина може да ги вдигнат и до четиринайсет. Но къде ще си след дванайсет години, когато една скапана кола ще струва трийсет цента? Погрижи се за новото дюшеме, виж доставката на столовете, събери рулоните от онзи погрешно изпратения филм… Това ли искаш да правиш, когато удариш четирийсетте? И да нямаш нищо пред себе си, освен надеждата, че ще те изпратят със златен часовник?

— По-добре ще съм, отколкото ти сега — каза Вини и се обърна рязко и почти се блъсна в Дядо Коледа, който изръмжа изпод мустак нещо като що не гледаш отпреде си, бе.

Той последва Вини. Изпънатите черти на лицето на Вини говореха, че част от думите му стигат до него, въпреки защитните барикади. Боже, Боже, помисли си той, дано да успея.

— Остави ме на мира, Барт. Разкарай се.

— Зарежи Тази работа — повтори той. — Ако чакаш до лятото, може да бъде твърде късно. Работни места ще се търсят като игла в копа сено, ако тази енергийна криза не свърши, Вини. Това може да е последният ти шанс…

— Казвам ти за последен път, Барт — предупреди го Вини.

— Хвърляш си бъдещето на вятъра, Вини. Животът е твърде кратък за подобни грешки. Какво ще кажеш на дъщеря си, когато…

Вини стовари юмрука си върху окото му. Бяла светкавица от болка светна в главата му и той залитна назад, разпервайки ръце. Децата, които бяха следвали Дядо Коледа, се обърнаха, щом неговите пакети литнаха — ох, и шахът на Анди — и се пръснаха по земята. Той удари неволно един рафт с детски телефони, които се свлякоха на земята. Някъде, някакво момиченце изпищя като ранено животинче и той си помисли: Не плачи, малкото ми, аз съм само един стар глупав Джордж и в момента падам на земята. Това напоследък често ми се случва вкъщи, а някой друг, вероятно Дядо Коледа, изруга и се провикна за полицая на магазина. В следващия миг той бе на пода сред телефоните — играчки, които бяха заредени с батерия и с лента, така че една, попаднала недалеч от ухото му, започна да повтаря безконечно: „Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш…“.