Стивън Кинг
Пътна мрежа (22)

25 декември, 1973 г.

Телефонът го събуди около десет сутринта. Той с мъка вдигна слушалката на деривата в спалнята си, намести я на ухото си, където бодрият глас на жена от телефонната централа го събуди:

— Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Оливия Бренър?

Все още сънен, той само успя да промълви:

— Какво? Кой? Още спя.

Някъде в далечината, познат глас отвърна „По дяволите“ и той се сети:

— Да, приемам обаждането — каза той. Беше ли тя вече затворила? Той се облегна на лакътя си, като че ли да види по-добре. — Оливия? Ти ли си?

— Говорете, моля — заглушиха безогледно отговора от пощата.

— Оливия, ти ли си?

— Аз съм. — гласът й идваше отдалеч и пращеше.

— Радвам се, че се обаждаш.

— Аз пък мислих, че ще откажеш разговора.

— Едва ставам. Къде си? В Лас Вегас ли?

— Да — каза тя равно. Отговорът й бе изречен някак скучно и властно. Думата падна като талпа на циментов под.

— Е, как е там? Как я караш?

Въздишката й бе толкова дълга и тежка, че му се стори почти като хълцане в плач без сълзи.

— Можеше и да е по-зле.

— Защо?

— Срещнах един тип през втората… не, третата… ми нощ тук. Отидох на някакво парти и там така се подредих…

— С наркотици? — запита той предпазливо, добре осъзнавайки, че тя се обаждаше отдалеч, а властта имаше уши навсякъде.

— С наркотици — повтори тя ядосано. — Разбира се, че бе с наркотици. И то лоши, пълни с отрови и… Мисля, че бях и изнасилена.

Последната дума съвсем не се чу, така че той трябваше да попита:

— Какво?

— Изнасилиха ме — изкрещя тя толкова силно, че слушалката изкриви звука. — Това става, когато някой идиот реши да се прави на хипи в петък вечерта и започне да си играе на „скрий ми салама“, докато мозъка ти виси някъде по стената зад теб. Изнасилване, знаеш ли какво значи това?

— Зная — каза той.

— Глупости, знаел.

— Имаш ли нужда от пари?

— Защо ме питаш? Не мога да те изчукам по телефона. Не мога и чекия да ти направя.

— Имам малко пари — каза той. — Мога да ти ги изпратя. Затова питам. — Инстинктивно той усети, че просто говори успокоително, но и бавно, и нежно, така че тя да го чуе.

— Да, да.

— Имаш ли адрес?

— „До поискване“, това ми е адресът.

— Не си ли намери някой апартамент?

— Да, с една друга повлекана като мен си намерихме нещо такова. Пощенските кутии са счупени. Няма значение. Задръж си парите. Намерих си работа. Майната му, смятам да зарежа всичко и да се върна. Това е. Честита Коледа.

— Какво работиш?

— Правя хамбургери в една закусвалня. Има ротативки в коридора и цяла нощ разни там дърпат ръчките и ядат хамбургери. Цяла нощ. Като ти свърши смяната, преди да тръгнеш само трябва да обършеш ръчките, защото всичките са омазнени с кетчуп и горчица. Да не ти говоря за клиентите. Всичките са дебели като свине. Или са загорели, или имат изгаряния. Ако не искат да те чукат, за тях си само част от мебелировката. Получих предложения и от двата пола. Слава Богу, съквартирантката ми е като хладилник що се отнася до секса. Не… по дяволите, защо ти ги разправям тези? Не знам даже за какво ти се обадих. Като ми платят в края на седмицата ще тръгна на стоп за някъде.

Той се чу как казва:

— Изкарай един месец преди това.

— Какво?

— Не се предавай. Ако се откажеш сега, после винаги ще се питаш защо изобщо си тръгнала за там.

— Ти трябва да си играл футбол в гимназията. Така ли?

— Дори и вода не съм им носил на футболистите.

— Е, какво знаеш тогава.

— Зная, че смятам, да сложа край на живота си.

— Ти даже… Какво каза?

— Смятам да сложа край на живота си — повтори той. Каза го спокойно. Вече не мислеше, за това, че разговорът е междущатски и за хората, които може би го подслушваха — полицията, Белия дом, ЦРУ, ФБР. — Захващам по нещо и нищо не излиза. Сигурно защото съм малко престарял, за да успея. Преди няколко години се случи нещо, за което знаех че е лошо, но не предполагах, че ще свърши зле и за мен. Мислех си, че то просто е станало, ще го преживея и толкоз. Но всичко вътре в мен са разпада. И ми омръзна. Не върша нищо.

— Да не би да си болен от рак? — прошепна тя.

— Така ми се струва.

— Трябва да отидеш в болница, да…

— Това е рак на душата.

— Ти се спъваш в собственото си его, човече.

— Може и така да е — каза той. — Няма значение. Каквото и да правим, всичко е на мястото си и ще завърши, както съдбата реши. Само едно нещо ме притеснява — понякога имам чувството, че съм герой от някой роман на слаб писател и той вече е предрешил как и защо ще завърши книгата. Но, не е зле така да се приемат нещата, по-лесно е, отколкото да речем да хвърляш вината на Бог — пък и какво е направил Той за мен, все пак? Не е Той виновен, ами този лош писател, в него е грешката. Той ме лиши от сина ми, като му написа на страницата мозъчен тумор. Това беше в първа глава. Със или без самоубийство, каквото трябва ще стане точно преди епилога. Глупава книга.

— Виж — каза тя уплашено. — Ако във вашия град има от тези телефонни номера, „Избери при нужда“, може би било добре…

— Те не могат да направят нищо за мен — каза той. — Пък и няма смисъл. Искам на теб да помогна. Огледай се около себе си и се стегни малко, преди съвсем да се кефнеш. Зарежи наркотиците, ти сама каза, че ще ги зарежеш. Преди да се обърнеш, ще удариш четирийсетте и тогава няма да имаш особено богат избор.

— Не, не мога да трая това място повече. Някъде другаде…

— Навсякъде е едно също, освен ако промяната ти действа зле. Няма го вълшебния град, където всичко да си дойде на мястото в главата ти. Ако ти е тъпо, всичко, което виждаш също е тъпо. Знам това. Заглавията във вестниците, дори табелите по пътя, навсякъде пише: така си е, Джорджи, издърпай щепсела. И с това ще свърши.

— Слушай…

— Не, ти ме чуй. Отпуши си ушите. Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш на равно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки, за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара. И не мисли, че някъде скрита камера те следи и някой те гледа как се бориш. Това е. Друго няма. Толкоз.

— Ти си нямаш представа какво става тук! — проплака тя.

— Така е, но знам какво става тук.

— Нямаш власт над живота ми.

— Ще ти изпратя петстотин долара. До Оливия Бренър, До поискване, Лас Вегас.

— Няма да съм тук. Ще ти ги върнат.

— Няма. Защото няма да си впиша адреса.

— Хвърли ги тогава.

— Опитай се да си намериш по-добра работа с тях.

— Не.

— Тогава, си обърши задника с тях — каза той и затвори телефона. Ръцете му трепереха.

Пет минути по-късно телефонът отново иззвъня.

— Ще приемете ли раз…

— Не. — каза той и затвори.

 

Телефонът иззвъня още два пъти през този ден, но и двата пъти вече не беше Оливия.

Към два часа следобед Мери се обади от къщата на Боб и Джанет Престън. Боб и Джанет, които винаги му напомняха за Фред и Уилма Флинтстоун. Как бе той? Добре. Лъжа. Какво готвел за коледната вечеря? Щял да ходи до магазина за специалитети тази вечер, та пуйката да е с всички възможни подправки. Още една лъжа. Не би ли желал да дойде там? Джанет имала тонове ядене в повече и с радост би го поканила. Не, не бил и гладен в момента. Това вече бе истина. Чувстваше се зле и моментна прищявка го накара да каже на Мери, че ще дойде на партито на Уолтър. Това изглежда я зарадва. Знаеше ли той, че Уолт бе предупредил всеки да си носи сам пиенето? Ами, нима Уоли Хемнър някога е поил гостите си? запита той и тя се засмя. Затвориха телефона, той се върна и седна пред телевизора с чаша в ръка.

 

Телефонът звънна отново в седем и половина, а по това време, той се бе вече насвяткал до попикаване.

— Ло? — вдигна той слушалката, забравил учтивостта си някъде в алкохола.

— Доус?

— Същийът. Коитам?

— Маглиоре, Доус. Сал Маглиоре.

Той премигна и се вторачи в чашата си. Погледна цветния телевизор Зенит, където течеше филма „Вкъщи за празника“. Беше за някакво семейство, събрало се в къщата на умиращия им баща в Коледната вечер, а някой ги убиваше един по един. Съвсем като за Коледа.

— Господин Маглиоре, — каза той, като внимателно процедираше с непослушния си език. — Весела Коледа, сър. И всичко най-хубаво през новата година.

— Ах, ако знаеш само как ме е страх от 74-а — каза Маглиоре замислено. — Това ще е годината, в която петролните крале ще превземат страната, Доус. Почакай само и ще видиш. А пък, ако не ми вярваш, погледни ми продажбите за декември. Оня ден продадох един Шевролет Импала, автомобил — мечта, а го продадох за хиляда долара. Хиляда долара. Не ми ли вярваш? Четирийсет и пет процента спад в оборота спрямо миналата година. Виж, ако е за кола като Вегас — 71, всяка, до която се добера от тези, ще продам за 1500 — 1600 долара. Но къде са тези икономични коли, питам те, къде?

— Малките вървят, така ли? — запита той предпазливо.

— Те са като кафени кутийки Максуел хауз, не по-големи — извика Маглиоре. — Кибритени кутийки на колела! Само да погледнеш тази проклета машинка накриво и да кажеш абра-кадабра и или двигателят ще се разцентрова, или ауспухът ще падне, или воланът ще ти даде луфт. Пинто, Вега, Гремлин, всичките са един дол дренки — ковчези за самоубийци. И сега съм принуден да търся и да продавам тези таратайки на всеки срещнат, а един хубав Шевролет Импала ще излезе от гаража ми само ако го подаря, по дяволите, както стана оня ден. И ми казваш Честита нова година. Исусе! Марийо! Иосифе, дърводелецо!

— Това е само за сезона — каза той.

— Както и да е, не за това се обадих — отвърна Маглиоре. — Обадих се да ти кажа „моите поздравления“.

— Подзръвленийъ? — каза той искрено объркан.

— Знаеш. Пука-пука, бум-бум.

— Ааа, искаш да кажеш…

— Шшшт. Не по телефона, Доус. Умната.

— Няма. Пука-пука, бум-бум. Това беше добре — изкикоти се той.

— Ти го направи, нали, Доус?

— На теб и второто си име не бих издал. Маглиоре избухна в смях:

— Това беше добре. Бива си те, Доус. Може и да си куку, но си умен куку. Възхищавам ти се.

— Мерси — каза той и умно пресуши останалия в чашата си алкохол.

— Исках още да ти кажа още, че всичко тук върви според плана. Гръм и мълния.

— Какво?

Чашата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и се търкули по килима.

— Тези работи минават през втори човек, Доус. Повечето — даже през трети. Работи се в брой, от началото до края, но всичко е по часовник.

— Ти си луд.

— Не съм. Просто рекох да ти кажа. И да знаеш, Доус, от някои неща няма отърване.

— Копеле гадно. Лъжеш. Защо си тръгнал да се обаждаш на хората навръх Коледа и да ги лъжеш?

— Не те лъжа. А играта започна ти, Доус. От тук нататък тя може да е само твоя.

— Не ти вярвам.

— Мръсен негодник си ти — каза Маглиоре. По гласа му личеше, че го съжалява искрено и това бе най-лошото от всичко. — Струва ми се, че и за теб новата година няма да е много добра — завърши той и затвори телефона.

Беше Коледа.