Стивън Кинг
Пътна мрежа (26)

7 януари, 1974 г.

На вратата се позвъни в десет и петнайсет и когато отвори, пред него се показа човек с костюм и шлифер, приведен, енергичен и приятелски настроен на вид. Беше гладко избръснат и подстриган, с тънко куфарче в ръка и в първия момент той си помисли, че мъжът е търговски пътник със своите мостри — на Амуей, абонаменти за списания, или дори крадливия перилен препарат „Обира всичко“ — и се приготви да го изслуша внимателно, да задава въпроси и дори, може би да купи нещо. Освен Оливия, това бе първия човек, дошъл в къщата откакто Мери я напусна преди близо пет седмици.

Но мъжът не бе търговски пътник. Беше адвокат. Името му бе Филии Т. Фенър, а общинският съвет беше негов клиент. Тези факти той оповести със срамежлива усмивка и сърдечно ръкостискане.

— Заповядайте — каза той и въздъхна. Все пак, в известен смисъл и той бе търговски пътник. Можеше дори да се каже, че продаваше Обира всичко.

Фенър не спираше да приказва, бързо и словоохотливо.

— Прекрасна къщичка имате. Наистина чудесна. А и добрият стопанин си личи. Спор няма. Няма да ви отнема много време, г-н Доус. Зная, че сте зает човек, но Джак Гордън предложи, след като ще минавам оттук да се отбия и да ви оставя този формуляр за смяна на местоживеенето. Сигурно вече сте ни пратили такъв по пощата, по в суматохата но Коледа, знаете, много неща се губят. И, разбира се, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Имам един въпрос — каза той сериозно. Безгрижният екстериор на госта му мигом изчезна, за да открие пред него притаилият се истински Фенър, студен и точен като часовник „Пулсар“.

— И какъв е той, г-н Доус?

— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — усмихна се той.

Това съживи усмихнатия Фенър, веселия и предан на общинските интереси адвокат.

— Да, благодаря ви, ако не ви притеснява. Хладничко е навън, паднало е до минус осем. Струва ми се, че всяка зима е все по-студена. Вие как мислите?

— Така е, наистина. — Водата бе още гореща от сутрешното му кафе. — Надявам се, че пиете нес. Жена ми е на гости при родителите си и тук цари малък хаос.

Фенър се засмя добродушно и той разбра, че гостът му знаеше прекрасно какви бяха отношенията му с Мери, а вероятно и с всяко друго лице или институция: Стийв Орднър, Вини Мейсън, компанията, Бог.

— Пия, да. Обичам нес. Само него пия. Не правя и разлика, всъщност. Мога ли да оставя някои документи на масата?

— Разбира се. Със сметана ли?

— Не, благодаря. Чисто, без захар.

Фенър разкопча шлифера си, но не го съблече. Опъна го по бедрата си, както правят жените, за да не измачкат полите си. Направен от мъж обаче, жестът изглеждаше дразнещо педантичен. Отвори куфарчето си и извади оттам формуляр, който приличаше на сведение за дължимия данък върху общия доход. Той наля на Фенър чаша с кафе и му я подаде.

— Мерси. Мерси много. Няма ли да ми направите компания?

— Май ще си налея нещо за пиене.

— Аха — каза Фенър и се усмихна чаровно. Отпи от кафето си. — Много е хубаво. Добре ще ми дойде.

Той си наля едно голямо питие и каза:

— Извинете ме за минутка, г-н Фенър, но трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се. Моля — той пак отпи от кафето и млясна с уста.

Той отиде до телефона в коридора, като остави вратата след себе си отворена. Набра номера на семейство Келъуей и отсреща отговори Джийн.

— Барт се обажда — каза той. — Мери там ли е, Джийн?

— Спи — отвърна му тя с ледено студен глас.

— Моля те, събуди я. Става дума за нещо важно.

— Не ще и дума. Не се и съмнявам. Онази вечер казвам на Лестър: „Лестър, време е да си прекараме телефон с нерегистриран номер“. И той се съгласи с мен. И двамата смятаме, че ти, Бартън Доус, си се побъркал и това е голата истина.

— Съжалявам, че така мислите. Но наистина трябва…

Дериватът на горния етаж бе вдигнат и Мери каза:

— Барт?

— Аз съм. Мери, идвал ли е при теб адвокат, на име Фенър? Един мазен, опитва се да се прави на симпатяга?

— Не — каза тя. По дяволите, сгреших. Но после добави — Обади се по телефона.

Шестица! Фенър вече бе застанал до вратата с чашата кафе в ръка, отпивайки бавно. Полусрамежливото и съвсем веселяшко изражение на лицето му беше изчезнало. Изглеждаше почти обиден.

— Мамо, затвори телефона — каза Мери и Джийн Келъуей постави обратно слушалката с тежка въздишка.

— Разпитваше ли те за мен? — попита той.

— Да.

— След купона ли те потърси?

— Да, но… не съм му казвала нищо за там.

— Може и да си му казала повече, отколкото предполагаш. Той е от тези, които те приспиват с приказки, а всъщност е палачът на общинския съвет — той се усмихна на Фенър, който на свой ред му отвърна с тънка усмивка. — Уговаряла ли си среща с него?

— Да… защо? — каза тя учудено. — Той искаше само да поприказваме за къщата, Барт…

— Не, той само това ти е казал. Всъщност иска да поговорите за мен. Струва ми се, че са решили да ме изправят пред медицинска комисия.

— Медицинска какво?… — Мери бе вече тотално объркана.

— Още не съм им прибрал парите, следователно трябва да съм луд. Мери, помниш ли за какво говорихме „При Анди“?

— Барт, този г-н Фенър в къщата ли е?

— Да.

— За психиатъра — каза тя тъжно. — Споменах му, че смяташ да ходиш на психиатър… О, Барт, съжалявам.

— Няма нищо — каза той меко и искрено. — Ще се оправя, Мери, обещавам ти. С друго може и да не успея, но с това ще се оправя.

Той затвори телефона и се обърна към Фенър.

— Искаш ли да се обадя на Стийв Орднър? — попита той. — Или на Вини Мейсън? На Рон Стоун, или Том Грейнджър няма смисъл, защото и двамата са те разбрали що за стока си още преди да си отвориш куфарчето. Но Вини се е полъгал, а пък Орднър направо те е посрещнал с отворени обятия. Той ме е взел на мушката.

— Няма нужда — каза Фенър. — Погрешно сте ме разбрали, г-н Доус. А очевидно, не разбирате и мотивите на моите клиенти. В тази работа няма нищо лично. Никой не ви е вдигнал мерника. Но от известно време се оформя мнението, че сте настроен негативно към удължението на 784. Написахте писмо във вестника миналия август…

— Миналия август — възхити се той. — Вие там и изрезки от вестници ли събирате?

— Разбира се.

Той се приведе леко, въртейки очи страховито.

— Изрезки! Адвокати! Рон, я излез и им дай да разберат на тези репортери! Навсякъде — само врагове! Мейвис, дай ми хапчетата! — той пак се изправи. — Някой имал параноя ли? Божичко, а пък аз си мислих, че съм бил зле.

— Освен това разполагаме и с екип за връзки с обществеността. — каза Фенър сухо. — Тук не става въпрос за няколко цента, г-н Доус. Става дума за проект на стойност милиони долари.

Той поклати глава отвратен:

— Вие, които тръгнахте да строите пътя, вас трябва да изправят пред медицинска комисия, не мен.

Фенър каза:

— Ще сложа всичките си карти на масата, г-н Доус.

— Знаете ли, от опит зная, че когато някой каже нещо такова, значи е решил да спре да си играе с малките лъжи и е на път да пусне някоя — като слънце.

Фенър се изчерви, най-после ядосан.

— Писали сте до вестника. Нарочно не намерихте друг завод за Синята Панделка, за което и ви изритаха…

— Не беше така. Подадох си оставката поне половин час, преди да ме погнат.

— … и не отговорихте на нито едно от писмата ни във връзка с тази къща. Оформя се мнението, че възнамерявате да поставите някакво шоу на двайсети. Да извикате вестници и телевизионни станции, да съберете публика. Законният собственик на дома си, героят, който ще бъде изнесен ритащ и крещящ от гестаповските агенти на общината.

— Това май ви притеснява, а?

— Разбира се, че ни притеснява. Общественото мнение е крехко. Сменя посоката си като ветропоказател…

— А клиентите ви заемат изборни длъжности.

Фенър го погледна безизразно.

— И какво сега? — запита той. — Да очаквам ли предложението, на което да не мога да устоя?

Фенър въздъхна:

— Не разбирам за какво спорим, г-н Доус. Общината ви предлага шейсет хиляди долара…

— Шейсет и три и петстотин.

— Да, точно така. Предлагат ви тази сума за къщата и за двора. На други хора предлагат много по-малко. И как получавате тези пари? Без тичане, без притеснения, или спънки. На практика, те са и необлагаеми, тъй като вече сте дали на Чичо Сам дължимите данъци, когато сте си купили къщата. Ще ви обложат с данък само горницата. Или може би смятате, че имотът не е оценен вярно?

— Оценката е добра — каза той, мислейки си за Чарли. — Колкото се отнася до парите. Вероятно и аз не бих могъл да му взема по-добра цена, ако тръгнех да го продавам, при тези лихви.

— За какво спорим тогава?

— Не спорим — каза той и отпи от чашата си. Да, в крайна сметка, човекът пак се бе оказал търговски пътник. — Имате ли къща, г-н Фенър?

— Да, имам — отговори Фенър с готовност. — Хубава къща в Грийнууд. И ако ме попитате какво бих направил или как бих се чувствал, ако бях на ваше място, ще ви отговоря съвсем честно. Щях да изстискам от общината и последния долар и после щях да си свиркам по пътя към банката.

— Да, така си и мислех — каза той и се засмя. Сети се за Дон и Рей Таркингтън, които наместо това щяха да изстискат общинския съвет като лимон пред съда и след това да го нанижат на кол отпред. — И наистина ли смятате, че съм откачил?

— Не знаем — каза Фенър отмерено. — Действията ви в случая с пералнята трудно могат да се приемат за нормални.

— Добре. Чуйте ме тогава. Ако не съм с всичкия си, поне ми е останал достатъчно, за да си намеря добър адвокат, на който също не му харесва щатския закон за местоживеенето. И който още вярва в онова забравено клише, че домът на човека е негова крепост. С него ще отложим преместването с месец, може би с два. Ако имаме късмет и добър съдия, ще можем да спрем строежа чак до септември.

Както и предполагаше, Фенър изглеждаше доволен, а не уплашен. Най-после да започнем по същество, мислеше си Фенър. Фреди, харесва ли ти този цирк? Да, Джордж, признавам, харесва ми.

— Какво искате?

— Колко ще ми предложите?

— Ще вдигнем оценката с пет хиляди долара. И нито цент повече. И никой няма да научи за момичето.

Всичко замря. Дори и времето спря.

— Какво? — прошепна той.

— Момичето, г-н Доус. Онова, което чукахте тук на шести и седми декември.

Порой от мисли мигом нахлу в главата му на спирали, като някои от тях бяха напълно логични, но други бяха пресилени и не можеше да им се вярва, заради тънката глазура от страх, която ги бе стегнала. Но над логичните мисли и страха в съзнанието му се издигаше огромно червено кълбо гняв, което го караше да скочи през масата, да хване този човек за яката и да го души, докато всичките му пружини изскочат през ушите. А точно това не трябваше да прави; не и това.

— Дайте ми номер — каза той.

— Номер… ?

— Телефонен номер. Ще ви се обадя следобед, за да ви кажа какво съм решил.

— Би било наистина много по-добре, ако приключим сега.

Иска ти се, нали? Рефер, нека удължим този рунд с още трийсет секунди. Притиснал съм го на въжетата.

— Не съм на същото мнение. Моля, напуснете къщата ми.

Фенър сви безизразно рамене.

— Ето картичката ми. Телефонът ми е на нея. Ще очаквам да ми се обадите между два и половина и четири часа.

— Ще се обадя.

Фенър излезе. Той го проследи с поглед от прозореца до външната врата. Видя го как слиза по пътеката до тъмносиния си буик, как влиза в него и потегля. После заби юмрук с все сила в стената.

 

Направи си още едно питие и седна на масата в кухнята, за да премисли цялата ситуация. Те бяха разбрали за Оливия. И бяха готови да го изнудват с това. Макар че за изнудване случаят с момичето трудно щеше да свърши някаква работа. Те без съмнение можеха да сложат край на брака му, но той и без това вече беше на път. Но бяха го шпионирали.

И въпросът бе, как?

Ако го бяха следили, щяха да знаят и за небезизвестното пука-пука-бум-бум. А ако знаеха, щяха да го използват срещу него. Защо им беше да си губят времето с някакво дребно прелюбодейство, когато можеха да бутнат непокорния собственик на къщата направо в затвора? Значи го бяха подслушвали. Като се сети, как пиянски по телефона почти бе разказал на Маглиоре за палежа, по челото му избиха капчици студена пот. Слава Богу, Маглиоре му беше запушил устата. Стигаше им и „пука-пука-бум-бум“.

Значи, той бе живял и продължаваше да живее в къща, която се подслушваше и въпросът пред него бе: как да отговори на предложението на Фенър и на методите на неговите клиенти.

Той сложи една порция полуготова храна в печката и докато чакаше да се стопли, си направи още едно питие. Бяха го шпионирали, опитаха се и да го подкупят. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се разгневяваше.

Извади обяда си от печката и го изяде. Започна да се разхожда из къщата, като оглеждаше някои вещи. В главата му започна да се оформя план.

 

В три часа той позвъни на Фенър и му каза да изпрати формуляра. Щеше да го подпише, ако Фенър се погрижеше за двете неща, които бяха вече обсъдили. Фенър изглежда беше много доволен, в гласа му се чувстваше облекчение. Каза, че с удоволствие ще се погрижи за всичко и ще му изпрати формуляра утре. Добави също, че е радостен, задето той бе решил да действа разумно.

— Има, обаче и две условия — каза той.

— Условия — повтори Фенър, вече по-предпазливо.

— Не се наостряйте веднага. И двете са по силите ви.

— Нека ги чуем — каза Фенър. — Но, предупреждавам ви, Доус. Вече ни изстискахте докрай.

— Пратете формуляра си утре дотук — каза той. — В сряда ще ви го донеса в канцелария подписан. Но при вас искам да ме чака и чек за шейсет и осем хиляди и петстотин долара. На мое име, за изплащане на място. Ще получите формуляра само в замяна срещу чека.

— Г-н Доус, това не е начинът…

— Може и да не е най-правилният начин, но е напълно възможен. Не е правилно и да ми подслушвате телефона и още Бог знае какво, но го направихте, нали? Не видя ли чека, оставате без формуляр. Вместо това, ще ви доведа адвоката си.

Фенър замълча. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Добре. Какво още искате?

— Не искам никой да ми досажда след сряда. На двайсети, къщата ще бъде ваша. Дотогава е моя.

— Добре — каза Фенър моментално, тъй като, все пак, това изобщо не беше условие. По закон, къщата бе негова до полунощ на деветнайсети, а на следващата, минута преминаваше безвъзвратно във владение на общината. Подпишеше ли формуляра и вземеше ли парите на общината, от никой вестник или телевизионна станция нямаше да получи и грам симпатия, та ако ще и очите си да изплаче пред тях.

— Това е всичко — каза той.

— Добре — каза Фенър, наистина щастлив. — Радвам се, че накрая успяхме разумно да се…

— Майната ти — каза той и затвори телефона.