Стивън Кинг
Пътна мрежа (32)

13 януари, 1974 г.

Той отиде до Нортън с колата и започна бавно да обхожда улиците нагоре — надолу, търсейки кафенето на Дрейк. Видя множество жилищни кооперации, със стаи под наем, гъсто наредени една до друга, така претъпкани с хора и толкова паянтови, че ако една от тях паднеше и останалите щяха да се срутят. Гъста гора от телевизионни антени бе настръхнала на всеки покрив, подобно на козината на уплашено животно. Барове, затворени до обяд. Разбита кола, насред една странична улица, без гуми, без фарове, без лайсни, което я караше да прилича на оглозган скелет на крава насред Долината на смъртта. В канавките блестяха парчета стъкло. Всички заложни къщи и магазини за алкохол имаха здрави метални решетки пред прозорците. Това ни остана като поука от расовите вълнения преди осем години, помисли си той. Как да се предпазим от грабеж при извънредни обстоятелства. По средата на ул. „Венър“ той видя малкото заведение, на чиято табела със староанглийски букви бе изписано: КАФЕНЕ ЗАПОВЯДАЙ, МАМО.

Той паркира, заключи колата и влезе вътре. Имаше само двама клиенти — едно малко негърче с твърде голямо за него ватено палто, което изглежда бе задрямало, и стар побелял алкохолик, който сърбаше кафе от голяма бяла порцеланова чаша. Ръцете му трепереха безпомощно всеки път, когато кафето доближеше устните му. Кожата на алкохолика бе пожълтяла и когато вдигна поглед, очите му бяха изпълнени с блясъка на човек, попаднал в капана на този вонящ затвор, и изпаднал твърде дълбоко в него, за да има надежда да излезе.

Дрейк седеше в ъгъла зад тезгяха, до малък котлон с две плочи. Върху едната имаше чайник „Силекс“, пълен с вода, а върху другата — кафе. На тезгяха имаше и кутия от пури с дребни монети в нея. Имаше и два надписа, направени с молив върху евтина хартия. На единия пишеше: МЕНЮ: Кафе 15 ц., Чай 15 ц., Сода 25 ц., Болоня 30 ц., Хот Дог 35 ц. На другия надпис пишеше:

Дрейк вдигна очи от списанието си, омазнен брой на „Памфлетите на страната“. За момент очите му придобиха странния блясък на човек, който усилено се рови в главата си за нужното му име, но после каза:

— Г-н Доус, как сте?!

— Добре. Може ли чаша кафе?

— Разбира се — той взе една голяма чаша от пирамидата, подредена зад него и наля кафе. — С мляко ли да е?

— Не. Чисто, без захар — той подаде на Дрейк четвърт долар, а Дрейк му върна десет цента от кутията за пури. — Исках да ви благодаря за онази вечер и да оставя нещо за кафенето.

— Няма за какво да ми благодарите.

— Не, има. На онова празненство, направих лоша сцена, както се казва.

— Химикалите могат да направят и повече от това. Не винаги, понякога. Едни момчета донесоха един техен приятел тук миналото лято, който се дрогирал с киселина в парка. Момчето започнало да крещи, без да може да спре, защото му се струвало, че всичките гълъби се скупчват отгоре му, за да го изядат. Съвсем като от „Рийдърс дайджест“, нали?

— Момичето, което ми даде мескалина, каза, че веднъж изтеглила от канализацията човешка ръка. След това не била сигурна дали това наистина е станало.

— Коя бе тя?

— Наистина не зная — каза той честно. — Както и да е, ето — каза той и остави една увита пачка пари на тезгяха до кутията от пури. Банкнотите бяха стегнати с ластиче.

— За това място са — каза той. Сигурен беше, че Дрейк разбира това, но имаше нужда да наруши внезапната тишина.

Дрейк хвана парите с лявата си ръка и, действайки с дясната, върху която личаха странни белези, остави ластичето настрана и започна бавно да ги брои.

— Това са пет хиляди долара — каза той.

— Да.

— Бихте ли се обидили, ако ви запитам откъде…

— Откъде ги имам? Не, не бих се обидил. От продажбата на моята къща в града. Оттам ще прокарват път.

— Жена ви съгласна ли е?

— Жена ми няма думата тук. Ние сме разделени. Скоро ще се развеждаме. Половината от парите от къщата са нейни и тя може да прави с тях каквото поиска.

— Разбирам.

Зад него старият алкохолик започна тихо да мучи. Не тананикаше нещо, макар и със затворена уста, просто мучеше.

Дрейк докосна замислен банкнотите с десния си показалец. Ъглите им бяха подвити, поради това че бяха увити.

— Не мога да ги взема — каза той накрая.

— Защо?

— Не си ли спомняте за какво говорихме? — попита Дрейк.

Той помнеше.

— Нямам такива намерения.

— Струва ми се, че имате. Човек, стъпил здраво на земята, не раздава парите си току-така.

— Това не е току-така — каза той твърдо. Дрейк го изгледа проницателно:

— А какво е според вас? Няколко хиляди на случаен познат?

— По дяволите, давал съм пари на хора, които даже не съм виждал. За изследванията върху рака. Фондация „Да спасим децата“. Болница за мускулна дистрофия в Бостън. Дори не съм ходил в Бостън.

— Толкова големи суми?

— Не.

— И това са пари в брой, г-н Доус. Човек, който смята да прави нещо полезно с парите си в бъдеще, обикновено не иска да ги вижда така. Той осребрява чекове, подписва бланки. Дори и като играе покер, използва чипове. Има смисъл в тази символика. А в нашето общество, който е казал сбогом на парите си, е на път да го каже и на живота.

— Не е ли твърде материалистично подобно отношение за…

— Един поп? Но аз не съм такъв вече. Не и откакто се случи това — той вдигна болната си белязана ръка. — Да ви разкажа ли откъде вземам парите, за да го има това кафене? Дойдохме твърде късно, след като благотворителните организации като фондът „Юнайтид“ или „Помощ за града“ бяха минали вече. Хората, които работят тук, са пенсионери, стари хора, които не разбират младежите, които ни посещават, но не желаят да се превърнат в портрет, залепен на прозореца на третия етаж над улицата. Има и хлапаци, пуснати под гаранция, свирят по групи, които едва започват и имат нужда от изяви. В такива случаи минаваме с шапката. Но най-вече парите идват от богатите хора, цветът на обществото. Обикалям града. Говоря на вечеринки. Разказвам на дамите за децата по улицата, които се дрогират, за голтаците, които зиме палят огньове от вестници в кофите за смет, та да не измръзнат в студа. Разказвам им за петнайсетгодишното момиче, излязло на улицата в 1971 г., което влезе един ден тук, цялото в големи бели въшки от главата, та до слабините. Разказвам им за венерическите болести в Нортън. Разказвам им за рибарите, онези, които висят по гарите и търсят момчета, за да ги превърнат в мъжки проститутки. Разказвам им как тези млади момчета в крайна сметка се оказват в клозетите на кината, където за десет долара правят минети на мъжете, или за петнайсет — ако погълнат семето им. Половината пари за тях, другата половина за сводника. И тези жени изведнъж изпадат в шок, очите ми се навлажняват, както може би и чорапогащите им, но те си развързват кесията и това е най-важното. Понякога, можеш и да се прикачиш за някоя дама и да получиш повече от подаянието от десет долара. Ще те заведе в къщата си в Кресънт на вечеря, ще те представи на семейството си и разбира се, ще те помоли да кажеш молитвата след като прислужницата донесе първото ястие. И ти трябва да я кажеш, независимо как ти горчи от тези думи в устата и разрошваш косата на хлапака там, Доус, защото там винаги има по един симпатяга, не като тези подплашени, грозни зайци от тази част на града, които ги раждат със стотици, и казваш, какъв хубав млад мъж имате в къщата, и какво приятно момиче; ако си извадил късмет, дамата ще е поканила и някои от партньорките си за бридж или приятелките си от клуба, за да могат и те да видят този странен уличен поп, който вероятно е радикал и прехвърля оръжие на Червените пантери или на алжирската Лига на свободата, а ти се правиш на отец Браун, после и на стария Блерни, и се усмихваш, докато лицето те заболи. На това му викат тръскане на дървото с парите, и то става в най-елегантна обстановка, но прибереш ли се вкъщи се чувстваш, все едно някой дебел бизнесмен си е изтръскал пикалото в устата ти на партера в Кино 41. Но какво толкова, това съм си избрал, това е част от моето „покаяние“, ще прощаваш таз дума в моите уста, но некрофилията не е част от това покаяние. А усещам, че точно това, Доус, ми предлагаш в момента. И затова трябва да ти кажа не.

— Покаяние за какво?

— Това вече — каза Дрейк с изкривена усмивка, — е между мен и Бог.

— Защо тогава избираш този начин на събиране на пари, след като ти е толкова противен? Защо просто не…

— Правя го така, защото това е единственият начин. Друг избор нямам.

Внезапно, потъвайки в отчайващ ужас, той разбра, че Дрейк току-що му бе обяснил защо самият той бе дошъл там, защо бе направил всичко досега.

— Зле ли ви е, г-н Доус? Изглежда…

— Добре съм. Искам да ви пожелая всичко най-хубаво. Дори и ако не постигнете много.

— Не храня някакви илюзии — каза Дрейк и се усмихна. — Би трябвало да помислите пак… ако планирате нещо драстично. Има и други алтернативи.

— Нима? — усмихна се той в отговор. — Затворете това кафене в този момент. Излезте с мен оттук и ще започнем заедно бизнес. Казвам го абсолютно сериозно.

— Вие се шегувате с мен.

— Не — каза той. — Може би някой друг се шегува и с двама ни.

Той се обърна, увивайки отново парите на руло. Момчето продължаваше да спи. Старецът бе оставил наполовина изпитото си кафе на масата и гледаше празно в него. Продължаваше тихо да си мучи. На път към вратата той остави парите в чашата на стареца, разплисквайки мътното кафе на масата. Излезе бързо, отключи колата си, очаквайки Дрейк да го последва протестирайки, може би даже да го спаси. Но Дрейк така и не се показа; може би очакваше, че той ще се върне и сам ще се спаси.

Наместо това, той запали колата си и потегли към дома.