Стивън Кинг
Пътна мрежа (15)

10 декември, 1973 г.

Той пристигна в ресторанта „При Анди“ малко след единайсет и трийсет и оберкелнерът му даде маса точно до стилизираните прилепови криле, които водеха към фоайето. Масата не бе добра, но бе една от малкото празни по това време на деня, когато ресторантът се пълнеше бързо с хора. „При Анди“ беше специализиран за филета, пържоли и нещо, наречено, андибургер, което представляваше огромна разцепена наполовина сусамова питка с богата салата, бургер и една клечка за зъби, която да придържа цялата тази маса.

Подобно на всички големи градски ресторанти и този преживяваше необяснимите цикли на слаба и силна посещаемост от страна на деловите хора и останалите, работещи наблизо служители. Преди два месеца, той би могъл да влезе и да си избере всяка маса по негов вкус по всяко време на деня; след три месеца сигурно пак щеше да е същото. За него, това бе една от незначителните житейски загадки, подобно на странните щастливи съвпадения в книгите на Чарлз Форт, или инстинктът, който теглеше лястовиците всяка пролет в Капистрано.

Той хвърли бърз поглед наоколо докато сядаше, страхувайки се, че ще се засече с Вини Мейсън, или Стийв Орднър или някой друг от персонала в пералнята. Ресторантът обаче бе пълен само с непознати. Вляво от него млад мъж се опитваше да убеди момичето си, че могат да си позволят да отидат за три дни до Сън Вели през февруари. Останалите разговори в помещението се смесваха в непонятно, успокояващо жужене.

— Нещо за пиене, господине? — сервитьорът бе застанал до лакътя му.

— Уиски с лед, моля — каза той.

— Благодаря — каза сервитьорът.

Първото уиски с мъка го изкара до обед, до дванайсет и трийсет бе изпил още две, а след това на инат си поръча и едно двойно. Видя Мери тъкмо когато го пресушаваше. Тя се спря на вратата между фоайето и залата, търсейки го с поглед. Няколко глави се обърнаха към нея и той си помисли: Мери, трябва да си ми благодарна — наистина си красива. Той вдигна дясната си ръка й махна.

Тя също му махна с ръка и се насочи към масата. Носеше дълга до коляното вълнена рокля в мек сив цвят на бледи фигури. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която висеше на гърба й по начин, който той не си спомняше да е виждал някога по-рано (и който може би точно по тази причина бе избран за случая). Прическата й я правеше по-млада на вид и той с угризение си спомни за миг Оливия под него на леглото, което бяха споделяли толкова често двамата с Мери.

— Здравей, Барт — каза тя.

— Здравей. Изглеждаш невероятно добре.

— Мерси.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не… само един андибургер. Отдавна ли си тук?

— Не, скоро дойдох.

Хората, дошли на обяд, бяха пооредели и неговият сервитьор се появи почти на минутата.

— Сега ли предпочитате да поръчате, господине?

— Да. Два пъти андибургер. Мляко за дамата. И още едно двойно за мен.

Той хвърли поглед към Мери, но по лицето й не се четеше нищо. Това беше лошо. Ако беше проговорила; щеше да се откаже от новото уиски. Надяваше се, че няма да му се налага да ходи до тоалетната, защото не бе сигурен, че няма да се олюлява вървейки. Това би превърнало срещата им в чудесен разказ за нейните родители вкъщи. „Заведи ме до луната, да изпусна си водата“. Той почти се изхили.

— Е, още не си пиян, но вече си почнал — каза тя, като отвори салфетката в скута си.

— Добре казано. Подготви се вкъщи ли?

— Барт, нека не започваме.

— Добре — съгласи се той.

Тя започна да си играе с водната чаша. Той придърпваше с пръсти ръба на горната покривка.

— Е? — каза тя накрая.

— Е, какво?

— Стори ми се, че искаше да ми кажеш нещо, когато се обади. Сега, почерпил толкова шотландски кураж, сигурно ще успееш.

— Настинката ти се е оправила — каза той идиотски и без да иска скъса края на покривката между пръстите си. Не можеше да й каже това, което сега занимаваше ума му — че тя изведнъж се бе променила, че внезапно бе започнала да изглежда изтънчена и опасна като интелигентна секретарка, която можеше да си извоюва по-дълга обедна почивка и да си позволи да отказва предложено питие от всеки, който носи костюм за по-малко от четиристотин долара. Което тя можеше да познае само по използвания плат.

— Какво ще правим, Барт?

— Мога да отида на психиатър, ако държиш — каза той тихо.

— Кога?

— В близките дни.

— Можеш да си определиш час и днес следобед, ако искаш.

— Не познавам нито един от тези.

— Има ги в указателя.

— Не ми се иска толкова идиотски да си избирам човека, който ще ми бърка в мозъка.

Тя го погледна и той отклони неловко поглед встрани.

— Сърдиш ми се, нали?

— Ами, аз все пак не работя, а петдесет долара на час ми се виждат множко за човек — безработен.

— От какво си мислиш, че живея аз тогава? — попита тя остро. — От подаянията на моите родители. И както можеш да си спомниш, и двамата са пенсионери.

— Доколкото си спомням, баща ти има достатъчно акции в Бийчкрафт и Ес Оу Ай, за да ви издържа и тримата сносно поне до средата на идния век.

— Не е така, Барт — в гласа й имаше изненада и обида.

— Дрън-дрън, не било така. Миналата зима бяха в Ямайка, по-миналата — в Маями, преди това — във Фонтебло, а пък по-рано в Хонолулу. Никой не може да си позволи това с една инженерска пенсия. Така че не ми излизай с този номер за бедните старци, Мери…

— Престани, Барт. Чак толкова завист…

— Да не говорим за Кадилака Гран де Вил и за караваната Бонвил. С коя от двете коли ходят да си вземат купоните?

— Престани! — изсъска му тя с изпънати по малките й бели зъби устни, стиснала здраво с пръсти ръба на масата.

— Извинявай — измърмори той. — Обедът идва.

Напрежението между тях се поразреди малко, докато сервитьорът поставяше пред всеки неговия андибургер и пържените картофи. После добави и малко грах, заедно с каша от пресен лук и се оттегли. Известно време се хранеха, без да продумат, съсредоточени да не изтърват нещо в скута си или извън чинията. Интересно, колко ли брака са били спасени от андибургери, почуди се той. И то единствено, благодарение на провиденческата им особеност, че когато ги ядеш, трябва да мълчиш.

Тя остави своя наполовина изяден, обра устата си със салфетка и каза:

— Помня ги все така хубави. Барт, можеш ли да предложиш нещо разумно за това как да я караме занапред?

— Разбира се — отвърна той ужилен. Но нямаше представа какво може да е това. Ако беше обърнал още едно двойно, може би щеше да го измисли.

— Искаш ли да се разведем?

— Не — каза той. Имаше нужда от нещо по-позитивно.

— Искаш ли да се върна при теб?

— А ти искаш ли го?

— Не зная — каза тя. — Искаш ли да ти призная нещо, Барт? Безпокоя се за себе си за първи път от двайсет години насам. За първи път се грижа сама за себе си от двайсет години. — Тя понечи да си вземе от андибургера, но остави хапката си в чинията. — Знаеш ли, че на времето почти бях решила да не се омъжа за теб? Това някога минавало ли ти е през ума?

Изненадата, изписана на лицето му, изглежда бе достатъчно добър отговор.

— Не съм и смятала, че ще си го помислиш. Бях бременна, така че, естествено, исках да се оженим. Но част от мен се противеше. Нещо ми казваше, че това ще е най-голямата грешка в живота ми. Така се пекох на бавен огън в продължение на три дни, като повръщах всяка сутрин, когато се събуждах, за което те мразех и си ги мислех какви ли не. Да избягам. Да направя аборт. Да родя детето и да го дам за осиновяване. Да го родя и да го задържа. Но накрая реших да действам разумно. Разумно — изсмя се тя, — А после все пак пометнах.

— Да, пометна — промълви той. Предпочиташе разговорът да вземе друга насока. Струваше му се, че отваря някаква стара врата само за да стъпи в помия.

— Но аз бях щастлива с теб, Барт.

— Наистина ли? — попита той автоматично. Усети, че вече не го сдържа в ресторанта. Нищо не излизаше. Поне за него.

— Но в брака при жените настъпва нещо, което мъжът не познава. Помниш ли, че като малък никога не си се притеснявал за родителите си? За теб, те трябваше да са на мястото си и те просто си бяха там, както храната, дрехите, топлината.

— Да, така е.

— А аз взех, че забременях. И за три дни пред мен се откри цял един нов свят. — Тя се бе навела над масата с неспокойни, блестящи очи и той, шокиран, бавно започна да осъзнава, че всичко това бе важно за нея. По-важно от срещите с бездетните й приятелки или избора на нов панталон в магазина или неизвестността за това с коя знаменитост ще говори Мърв Грифин в четири и половина. Това бе за нея важно и това ли бе в действителност единствената й важна мисъл за двайсет години брак? Наистина ли беше така? Тя почти бе признала, че е така. Боже мой, двайсет години. Внезапно почувства, че му се гади. Толкова повече му харесваше онази Мери, която бе вдигнала празната бутилка от другата страна на шосето и му махаше весело.

— Виждах се като независим човек — казваше тя. — Самостоятелен човек, който никому не е длъжен да дава обяснения или да се подчинява. Без да има някой наоколо, който да се опитва да ме промени, защото знаех, че мога да бъда променена. Знаех за тази си слабост. Но бях готова да съм независима, дори и когато няма на кого да се опреш в нужда, когато си болен или изплашен, или без пари. И реших да действам разумно. Като майка ми, и като нейната майка… Като приятелките ми. Бе ми омръзнало да съм младоженка, която все се опитва да сграбчи букета. И казах „да“, както очакваше и ти и всичко тръгна. Проблеми нямаше, а когато пометнах и когато Чарли умря, ти беше до мен. Ти бе винаги добър с мен. Помня това и съм ти благодарна. Но аз живеех в една запечатана среда. Бях спряла да мисля. Въобразявах си, че мисля, но това не беше така. И сега ме боли, когато се замисля. Боли! — тя го погледна отново с негодувание, Но след минута то изчезна от погледа й. — Затова те моля да помислиш вместо мен, Барт. Какво да правим сега?

— Ще си намеря работа — излъга той.

— Работа.

— И ще отида на психиатър. Ще потръгне, Мери. Наистина. Нещо бе станало с мен, но ще се оправя. Ще…

— Искаш ли да се върна вкъщи?

— След седмица — две, разбира се. Трябва ми само малко време да…

— Вкъщи? Какви ги говоря? Нали ще ни събарят. За какъв дом говоря? Божичко — изстена тя. — Каква бъркотия. Защо ти трябваше да ме вкарваш в тая идиотска ситуация?

Не можеше да я приеме такава. Това не бе тази Мери, която познаваше. Не беше.

— Може би няма да ни събарят, все пак — каза той и взе ръката й в своята през масата. — Може би няма да ни събарят, Мери. Може да размислят. Ако отида при тях да поговорим и им обясня положението, може просто…

Тя измъкна рязко ръката си от неговата. Гледаше го с истински ужас.

— Барт — прошепна тя.

— Какво… — той спря по средата несигурно. Какво бе казал? Какво можеше да е казал, та тя да изглежда така ужасно?

— Знаеш, че ще съборят къщата. Знаеш го толкова отдавна. И ние пак седим тук и тъпчем на едно място…

— Не. Не си права — каза той. — Ние… ние… — Но какво всъщност правеха те? Почувства се абсолютно нереално.

— Барт, трябва да тръгвам.

— Ще си намеря работа.

— Ще ти се обадя. — Тя стана бързо, удряйки с бедрото си масата, при което приборите леко звъннаха.

— За психиатъра, Мери. Обещавам ти…

— Мама ме помоли да мина край магазина…

— Върви тогава — изкрещя той, при което от околните маси няколко глави се обърнаха. — Изчезни оттук, кучко такава. Ти взе най-хубавото от мен, а с какво ме остави? Една къща, която общината ще срути. Дано никога не те видя!

Тя избяга навън. В залата стана ужасно тихо и това продължи цяла вечност. След това бръмченето на разговорите пак започна. Той прогледна изядения си наполовина хамбургер, треперещ и уплашен, че ще повърне. Когато почувства, че стомахът му се успокоява, плати сметката и излезе, без да поглежда настрани.