Стивън Кинг
Пътна мрежа (18)

18 и 19 декември, 1973 г.

Той пристигна край пералнята към осем часа сутринта и макар че започнаха да я събарят чак към девет, още тогава се беше събрала немалка група хора, прави в студа, с ръце в джобовете и с дъх, излизащ като балончетата с думите на рисуваните герои по комиксите. Том Грейнджър, Рон Стоун, Етел Димон, момичето, което беше на ризите и обикновено пийваше повечко на обяд, от което пък си патеха най-вече нищо неподозиращите техни яки, прегаряни при гладенето цял следобед; Грейс Флойд и братовчедка й Морин, които бяха работили на същата машина, както и още десетина-петнайсет души.

От строителната компания бяха оградили района с дървени бариери, варели и големи жълточерни табели, на които пишеше: ОТБИЙ СТРОИТЕЛНИ РАБОТИ. Табелите насочваха движението през съседния квартал. Тротоарът, който минаваше пред сградата, бе също затворен.

Том Грейнджър му махна с ръка, но не дойде при него. Останалите от пералнята му хвърлиха по един любопитен поглед и после доближиха глави, говорейки вероятно за него.

Какво ще кажеш за един параноичен сън, Фреди? Кой първи ще дотича, за да извика обвинявам те в лицето ми?

Но Фреди бе спрял да говори.

Към девет без петнайсет една нова Тойота Корола, последен модел, спря наблизо и от нея излезе Вини Месън, елегантен и малко надут в новото си палто от камилска вълна и кожени ръкавици. Вини му изпрати един кисел поглед, който би разял и стоманена ламарина, и отиде при Рон Стоун, Дейв и Полак.

В девет без десет от горната част на улицата се зададе кранът, с огромното стеноломно гюле под върха на стрелата си, подобно на боксова круша, издигната там високо в очакване на някой титан. Кранът се придвижваше много бавно върху десетте си високи над метър колела и изпускаше с бумтене облаци дим в ясния утринен въздух като задъхан скулптор, ваещ незнайна статуя.

Работник с жълта каска даваше знак на краниста да качи машината на тротоара и да я закара на паркинга и той виждаше как в малката кабина, горе, кранистът сменяше скорости и натискаше съединителя. Машината помпеше кафяв пушек през вдигнатия си нагоре комин.

От момента, в който бе паркирал колата три пресечки по-нагоре, за да дойде пеша до пералнята, той бе обхванат от странното чувство, че вижда развръзката на този все още несъстоял се епизод от живота си. Сега, гледайки как кранът спира до ъгъла на завода, точно до мястото, където някога се бе товарило прането, това усещане отново го облада. Приличаше на последната глава на някой от тайнствените романи на Елъри Куийн, когато всички герои са събрани на едно място, така че, обяснявайки механизмът на престъплението, виновникът да бъде разобличен. Необходимо бе само някой, като Стийв Орднър например, да се появи от тълпата и да изкрещи с пръст насочен към него: Ето го! Барт Доус! Той уби Синята панделка! При което той ще извади пистолет в надеждата да избегне възмездието само за да бъде надупчен с куршуми от полицията.

Мисълта за това го притесни. Хвърли поглед надолу към пътя, за да почерпи увереност от реалността и усети как изведнъж стомаха му става празен и тежък, като в бързо падащ надолу асансьор, когато видя тъмнозелената Делта 88 на Орднър да паркира край жълтата бариера, бълвайки дим от двата си ауспуха.

Самият Орднър го наблюдаваше спокойно иззад матираните стъкла на автомобила.

В този момент гюлето описа къса дъга с нисък стържещ звук и изтръгна неволна въздишка от малката тълпа, когато проби тухлената стена с кух гръм, подобен на топовен изстрел.

До четири часа на същия следобед от Синята Панделка бе останала само купчина тухли и стъкло, от която тук-там стърчаха носещите греди, подобно на строшените кости на някое ексхумирано чудовище.

 

Станалото от този момент нататък той извърши, без дори и за миг да помисли за бъдещите последствия от действията си. Действаше по същия начин, както преди месец, когато бе купил двете оръжия от „Оръжейната на Харви“. Единствената разлика бе в това, че нямаше нужда да се прибягва до релето, защото Фреди бе замлъкнал.

Той закара колата до една бензиностанция и напълни резервоара с високооктанов бензин. През деня небето над града се бе заоблачило и прогнозата по радиото предвиждаше буря и Снежна покривка, дебела от петнайсет до двайсет и пет сантиметра. След това отиде вкъщи, паркира форда в гаража и слезе в мазето.

Под стълбището имаше два големи кашона със стъклени бутилки от бира и сода, най-горният пласт от които бе вече събрал дебела патина прах. Някои от бутилките бяха прекарали на това място може би пет години. Дори и Мери бе забравила за тях през последната година и бе спряла да му натяква, че трябва да ги върне и да им вземе парите. Повечето от магазините вече дори не приемаха стъклени бутилки. Изпразниш ли ги веднъж, хвърли ги и толкоз. Какво толкова.

Той постави двата кашона един върху друг и ги занесе до гаража. Когато се върна в кухнята, за да вземе нож, фуния и легена, който Мери използваше за миене на пода, навън бе започнал да прехвърча сняг.

Той включи осветлението в гаража и свали зеления пластмасов градински маркуч от куката му на стената, където висеше навит от края на септември. Отряза мундщука му и той падна на пода с тъп звук. Остави около метър и отново го сряза. Изрита останалата част от маркуча настрани и се загледа замислено в отрязаното парче. После отви капачката на резервоара и леко, като нежен любовник, пъхна маркуча в отверстието.

Бе виждал по-рано как се прелива бензин и знаеше принципа, но никога не го бе правил сам. Приготви се вътрешно за вкуса на бензин в устата си и засмука откъм края на маркуча. В началото нямаше никакъв ефект освен усещането за някакво невидимо подвижно съпротивление, докато в следващия миг устата му бе пълна с течност, така студена и непозната, че той едва сподави инстинктивното си желание да глътне част от нея. Изплю бензина с горчива гримаса, все още вкусвайки от неизвестната като смъртта течност с езика си. Наклони маркуча към легена на Мери и поток от розов бензин шурна на дъното. Потокът намаля до тънка струйка и той си помисли, че ще трябва да преживее същия ритуал още веднъж, но след миг пак се засили и вече остана постоянен. Бензинът падаше в легена със звук на уриниране в обществена тоалетна.

Той плю на пода, обра с език остатъка от бензина в устата си и плю отново. Така бе по-добре. Мина му през ума, че макар да бе използвал тази течност почти всеки ден през последните двайсет години от живота си, никога не бе влизал в толкова интимни отношения с нея. Единственият случай, когато фактически се бе докоснал до нея, бе при препълването на резервоара на малката му косачка „Бригс енд Стратън“. Изведнъж му стана приятно, че това се бе получило. Дори и горчивият привкус в устата му вече не бе тъй неприятен.

Върна се в къщата, докато легенът се пълнеше (навън вече валеше по-силно) и взе някои парцали от шкафа под мивката, където Мери държеше нещата си за чистене. Занесе ги в гаража и ги накъса на дълги ленти, които подреждаше на предния капак на форда.

Когато легенът се напълни до половината, той прехвърли маркуча в хромираната кофа, която обикновено използваше, за да разсипва пепел и грунд по пътеката пред гаража при поледица. Докато кофата се Пълнеше, той подреди двайсет бутилки от бира и сода в четири равни редици и напълни всяка три четвърти с бензин, използвайки фунията. Когато свърши и това, изтегли маркуча от резервоара и изсипа кофата в легена на Мери. Той се напълни почти до преливане.

Напъха по едно парче плат във всяка бутилка, запушвайки плътно гърлата им. Върна се вкъщи с фунията. Снегът се трупаше по земята на криволичещи, според прищевките на вятъра, линии. Пътеката пред гаража бе вече побеляла. Остави фунията в мивката и взе от шкафа капака за легена на Мери. Върна се с него в гаража и затвори плътно пълния с бензин леген. Отвори задната врата на форда и постави съда на седалката. Подреди бутилките с „коктейл Молотов“ в един от кашоните плътно една до друга, и те прилепнаха неподвижно там като войници, застанали мирно. Постави кашона на предната седалка, така че спокойно да го стига с ръка. После се върна в къщата, седна в креслото си и включи с дистанционното управление телевизора Зенит. Даваха „Филмът на седмицата този вторник“. Беше уестърн с Дейвид Янсен в главната роля. Според него, Дейвид Янсен изобщо не ставаше за каубой.

 

След филма той гледа как Маркъс Уелби излекува една девойка от епилепсия, която непрекъснато припадаше на обществени места, но не и след лечението на Уелби. След Маркъс пуснаха две реклами, едната за новия хеликоптер-играчка, а другата за албума с четирийсет и един от най-добрите спиричуъли, след което започнаха и новините. Синоптикът съобщи, че ще вали през цялата нощ и по-голямата част от следващия ден. Прикани зрителите да си седят у дома. Пътищата били опасни и повечето от снегорините щели да излязат чак след два часа през нощта. Силният вятър създавал условия за навяване на сняг и в общи линии, както намекваше синоптикът, през следващите ден-два времето щеше да е една грозна картинка.

След новините се появи и Дик Кевит. Той изчака да мине около половин час от това шоу и изключи телевизора. Значи, Орднър се опитвал да му лепне някакво престъпление, така ли? Е, ако фордът затъне, след като го извърши, Орднър ще може да е доволен. Все пак, мислеше си той, имаше добър шанс да успее. Фордът бе добра кола и задните гуми бяха с усилен грайфер.

Той си сложи палтото, шапката и ръкавиците пред входа на кухнята и се спря за момент. Разходи се из топло осветената къща и я огледа цялата — масата в кухнята, печката, дневната с чаените чашки по рафта, африканските виолетки в трапезарията. Почувства как прелива от обич и желание да запази всичко това. Представи си как стеноломното гюле пронизва всичко това, превръщайки стените в куп тухли, разбивайки прозорци и пръскайки парчета отломки по пода. Нямаше да позволи това да се случи. Чарли бе пропълзял по този под, направил бе първата си крачка в дневната, веднъж дори бе паднал по стълбите и бе изплашил до полуда побърканите си вече от страх родители. Стаята на Чарли сега бе превърната в кабинет на горния етаж, но именно там синът му за първи път бе получил своите главоболия и двойните образи, започнал бе да усеща странните миризми, понякога на печено свинско, друг път на горящо стъкло, или подострен молив. След като Чарли бе умрял, почти сто души бяха дошли да ги видят и Мери им бе поднасяла кекс и пай в дневната.

Не, Чарли, помисли си той. Ще ги спра, ако ми е по силите.

 

Той вдигна нагоре вратата на гаража и видя, че вече бе натрупал десетина сантиметра сняг, ситен и лек. Влезе във форда и запали двигателя. Около три четвърти от резервоара му бе пълен. Реши да остави колата да загрее в гаража и на тайнствената зелена светлина от уредите по таблото се замисли за Арни Уокър. Само парче маркуч, нищо друго. Би било като приспиване. Бе чел някъде, че отравянето с въглероден окис действа така. От него дори могат да ти поруменеят бузите, така че да изглеждаш бодър и здрав, пращящ от жизненост. Може…

Той потрепери, усещайки тръпките по гръбнака си и включи парното. Когато колата се затопли и той спря да трепери, превключи на задна скорост и излезе от гаража. Чуваше как бензинът се плиска в легена на Мери, което му напомни, че е забравил нещо.

Остави двигателят да работи на празен ход и се върна в къщата. В чекмеджето на масата имаше цяла кутия с картонени кибрити и той напълни джобовете си с може би двайсет. После отново излезе.

 

Пътят бе станал много хлъзгав. На някои места под пресния сняг бе останала ледена глазура и когато натисна спирачката на червения светофар на ъгъла на Крестолън и Гарнър, фордът поднесе и се завъртя почти перпендикулярно на пътя. Когато колата спря, сърцето му биеше лудо по ребрата. Без съмнение, това което правеше бе лудост. Ако го ударят отзад с всичкия този бензин в багажника, после ще може само да го изстържат с лъжичка и да го погребат в кутия от кучешка храна.

За предпочитане пред самоубийството. Самоубийството е смъртен грях.

Това му бе останало от католическото християнство. Но едва ли някой щеше да го блъсне отзад. Движение нямаше почти никакво, а не се виждаха и никакви ченгета. Сигурно всички бяха паркирали по страничните пътища в засада.

Той зави предпазливо по Кенеди авеню, което за него продължаваше да си бъде улица „Дюмонт“, както бе и в действителност, докато на извънредна сесия през януари 1964 г. общинският съвет не бе променил името й. Улица „Дюмонт“ (Кенеди) минаваше през целия град от Уестсайд надолу и бе почти успоредна на строящото се удължение на 784 в продължение на близо 3 километра. Реши да кара по нея и после да завие наляво по улица „Гранд“. Около километър по-нагоре, ул. „Гранд“ изчезваше, както бе изчезнало и кино „Гранд“, мир на праха му. До следващото лято улица „Гранд“ трябваше да възкръсне под формата на надлез (един от трите, които бе споменал на Маглиоре), но това нямаше да бъде вече същата улица. Вместо киното отдясно, там щеше да има само шест — или не бяха ли осем? платна, пълни с коли, надпреварващи се по пътя. От радиото, телевизията и вестника без някакво съзнателно усилие, почти като чрез осмоза, той бе погълнал огромно количество информация за удължението на 784. Може би бе събрал цялата тази информация инстинктивно, както катеричката събира лешници. Знаеше, че строителните фирми, които бяха спечелили договора за пътя, почти привършваха работа за зимния сезон, но също така бе запомнил, че те очакват да приключат с всички мероприятия за разчистване на терена (добър израз, нали Фред, — но Фред вече не отговаряше на повиквания, дори и като това) в района на града до края на февруари. Между тях бе и улица „Крестолън Уест“. Имаше някаква ирония във всичко това. Ако те с Мери живееха километър по-нагоре, нямаше да ги събарят чак до пролетта — май, или началото на юни 1974-ва. А, ако подобни добри пожелания бяха коне, просяците щяха да препускат на златни седла. Той също така знаеше, вече в резултат на съзнателните си лични наблюдения, че повечето от оборудването за строителството бе оставяно в края на улица „Гранд“, по-точно там, докъдето тя бе убита.

Той сви по ул. „Гранд“, и задницата на колата му се опита да поднесе. Насочи колата леко по посока на носенето, след това я върна в своята лента, водейки я плавно през почти девствения сняг — следите от последната преминала кола бяха вече неясни. Видът на толкова много пресен сняг по някакъв необясним начин го накара да се почувства по-добре. Хубаво беше да пътуваш, да действаш.

Докато напредваше по Гранд, поддържайки четирийсет километра в час, мислите му се прехвърлиха на Мери и теорията за греха, смъртен и простим. Тя бе възпитана като католичка, ходила бе в църковно начално училище и въпреки че до момента, в който се запознаха, тя вече бе изоставила повечето религиозни предразсъдъци, поне от интелектуална гледна точка, част от тях бяха навлезли твърде дълбоко в нея, за да може да ги забрави така лесно. Както казваше и самата Мери, монахините я бяха импрегнирали срещу всякакви покушения над тези идеи. След като пометна, майка й бе изпратила свещеник в болницата, за да може тя добре да се изповяда; и Мери се бе разплакала още при появата му. Той беше с нея, когато свещеникът дойде, с разпятието в ръка, и плачът на жена му бе разкъсал сърцето му, както само веднъж по-късно се бе случило.

Веднъж, по негова молба, тя му бе продиктувала цял списък от грехове — смъртни и простими. Въпреки че ги бе научила от катехизиса преди двайсет, двайсет и пет, дори трийсет години, списъкът изглеждаше (поне за него) пълен и безпогрешен. Все пак там се намесваше въпросът за тълкуването на всеки един от тях и с него той не можеше да се справи. Понякога дадено действие бе смъртен грях, друг път — само простим. Изглежда всичко зависеше от намеренията и целите на прегрешаващия. Съзнателното желание да извършиш зло. Тя ли бе изрекла това през тези отдавнашни техни разговори, или Фреди току-що го прошепна в ухото му? Това го озадачи и обезпокои. Съзнателното желание да извършиш зло.

В крайна сметка той бе определил за себе си двата големи несъмнено смъртни гряха: убийството и самоубийството. Един разговор по-късно, обаче, — не беше ли с Рон Стоун? Да, с него трябва да е било — бе внесъл малко неяснота и там. Според Рон, понякога (това му бе казал, докато пиеха в един бар преди поне десет години) самото убиване може да бъде и простим грях. Или даже изобщо да не е грях. Ако човек хладнокръвно реши да очисти някой, който е изнасилил жена му, това може да е само един простим грях. Или ако убиеш някого в справедлива война — точно така се бе изразил Рон, той почти можеше да го чуе в главата си след всичкото това време — това въобще може да не е грях. Според Рон, всички американски военнослужещи, убивали нацисти и японци през войната, можели да са спокойни за изхода от Страшния съд.

Така оставаше единствено самоубийството, онази съскаща дума.

Той вече наближаваше строежа. Имаше черно-бели бариери с кръгли святкащи рефлектори върху тях и оранжеви табели, които присветваха кратко и силно под фаровете му с думите: ПЪТЯТ ВРЕМЕННО СВЪРШВА ДОТУК. Или друг: ОТБИВКА — СЛЕДВАЙ ТАБЕЛИТЕ. Или друг: ЗОНА НА ВЗРИВНИ РАЗРУШИТЕЛНИ РАБОТИ. ЗАБРАНЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛИЧНИ РАДИОТЕЛЕФОНИ И СТАНЦИИ.

Той спря, остави двигателя да работи на празен ход, включи мигащите си габаритни светлини и излезе от колата. Отиде до черно-белите бариери. Оранжевите светлини правеха снега да изглежда по-дебел и абсурдно оцветен.

Спомни си, че се бе почувствал объркан и по въпроса за опрощението. В началото му се бе сторило сравнително просто: ако извършиш смъртен грях, получаваш смъртоносна рана, проклятие. Може да прославяш Дева Мария, докато езикът ти се откъсне, и пак да отидеш в ада. Но Мери бе казала, че това не винаги е тъй. Тук можеше да има изповед, изкупление на греха, ново посвещаване и т.н. Ставаше много неясно. Христос казал, че не може да има вечен живот в убиеца, но също така казал, „който и да си ти, ако вярваш в мен, не ще загинеш“. Който и да си ти. Библейската доктрина изглежда имаше толкова много пробойни и заобиколни пътища, колкото и в нарочно зле стъкмен договор от някой опитен адвокат. Освен, когато ставаше въпрос за самоубийството, разбира се. За самоубийство не можеш да се изповядаш или да получиш опрощение, или да се разкаеш, защото с този акт сребърната нишка, свързваща ни с действителността, се прерязваше и човек политаше надолу евентуално към другите светове, каквито и да са те. А, колкото се отнася…

Но защо, все пак, се бе замислил за това? Той не смяташе да, убива никого, а и въобще нямаше намерение да се самоубива. За самоубийство никога дори не си бе помислял. Поне до съвсем наскоро.

Той гледаше напред изправен до бариерата и отвътре го обхващаше студ.

Машините се виждаха по-надолу, загърнати в сняг под извисилия се нагоре кран. Самотен и застинал, той излъчваше някакъв смразяващ страх. Със стърчащите железа на скелета си в снежната тъмнина, машината му напомняше за онова насекомо — богомолката, точно по време на молитва, внезапно изпаднала в период на зимна летаргия.

Той премести една от бариерите от пътя. Върна се, влезе в колата и включи на първа скорост. Колата допълзя до ръба на големия изкоп, чийто склонове бяха нашарени от високите бразди, издълбани от големите камиони, минавали многократно по-рано. След като отдолу имаше пръст, вероятността тежката му кола да занесе бе още по-малка. Когато стигна на дъното на изкопа, остави двигателя да работи на празен ход и изключи светлините на колата. Изкачи се обратно но склона и върна бариерата на предишното й място. После се върна долу.

Отвори задната врата на форда и извади от там легена на Мери. Обиколи колата и го остави на пода под кашона с бутилките запалителна течност. Отвори белия капак на легена и като си тананикаше леко, натопи всеки фитил в бензина. След като свърши това, взе легена, отиде до крана и, като внимаваше да не се подхлъзне, се изкачи до кабината. Възбуждаше се все повече и повече, сърцето му биеше учестено, а гърлото му бе стегнато от обхващащото го екзалтираност.

Поля с бензин седалката, ръчката за скоростите, контролните уреди. Стъпи отвън на тясната вита стълбичка около двигателя на крана и изля останалия бензин върху защитната му обвивка. Въглеводородното ухание изпълни въздуха около него. Течността прогизна ръкавиците му и, стигнала до пръстите, почти моментално ги вцепени. Той скочи долу, свали ръкавиците си и ги прибра в джоба на палтото. Изтърва първата кутийка кибрит от пръстите си, безчувствени като от дърво. Хвана здраво втората кутийка, но вятърът изгаси първите две клечки. Обърна се с гръб към вятъра, приведе се над кибрита и успя да запали следващата клечка. Доближи я до останалите и те изсъскаха в нов пламък. После хвърли горящия кибрит в кабината.

Първо помисли, че клечките трябва да са угаснали, защото нямаше никакъв ефект. Но после дойде и мекият звук на взрива — бууп! — и от кабината лумнаха бясно мощни пламъци, принуждавайки го да отстъпи две крачки назад. Той прикри очи от яркото оранжево цвете, които разцъфваше пред него.

Огънят пропълзя от кабината в тънка нишка до двигателя, спря там за миг, като че ли да помисли и после продължи навътре. Този път взривът не бе мек. КА-ПЛУМММ! И в същия миг защитната обвивка на двигателя литна високо нагоре във въздуха и въртейки се, почти се изгуби от погледа му. Нещо просъска край главата му.

Гори, помисли си той. Наистина гори!

Той запрескача в някакъв тромав танц около крана, лицето му бе изкривено в екстаз, толкова мощен, че всяка от чертите му можеше да се пръсне и падне от него, разбита на хиляди усмихнати частици. Ръцете му, свити в юмруци, запрелитаха из въздуха.

— Ураа! — крещеше той във вятъра и вятърът му отвръщаше. — Ураа, паднахте ми, ураа!

Той хукна към колата, подхлъзна се на снега и падна. Това може би му спаси живота, защото в този миг, резервоарът на крана избухна, пръскайки отломки в радиус от петнайсет метра. Горещо парче метал се заби в десния прозорец на форда, пробивайки без усилие гладка дупка с паяжина от пукнатини в него.

Той стана, целият покрит със сняг, и се добра до волана. Сложи пак ръкавиците си — отпечатъци от пръсти, — но от този миг нататък всякаква мисъл за предпазливост го напусна. Запали колата, като едва успя да завърти ключа с безчувствените си пръсти, и тръгна с превъртане на гумите и „изфорсиране“, както бяха наричали това като деца, когато целият свят изглеждаше млад. Задната част на колата поднесе ту наляво, ту надясно. Кранът гореше бясно, по-добре, отколкото изобщо би могъл да си представи, кабината бе самия ад, а голямото й предно стъкло бе изчезнало.

— Гори проклетото! — извика той. — Ех, Фреди, гори!

Той мина с форда като с шейна покрай крана, докато огънят превръщаше лицето му в двуцветна призрачна карнавална маска. Заблъска панела с уредите пред себе си и на третия път успя да улучи бутона на запалката. Останалите машини сега бяха вляво от него и той свали стъклото си. Легенът на Мери се люшкаше напред-назад на пода, а бутилките от бира и сода тракаха трескаво една в друга, докато колата подскачаше по неравната замръзнала земя. Запалката щракна и отскочи леко навън, при което той натисна с два крака спирачката и съединителя. Автомобилът се плъзна напред и встрани, и спря. Той извади запалката, взе една бутилка с другата си ръка и притисна тлеещата пружинка към фитила. Последният мигом се запали и той хвърли бутилката през прозореца. Тя се разби върху веригата на близкия булдозер и пламъци мигом плъзнаха гладно по нея. Той върна запалката на мястото й, измина пет метра с колата и хвърли още три бутилки по тъмния силует на автогрейдер. С една бутилка не го уцели, следващата се плъзна по ламарините му и бензина й се възпламени на снега, но третата попадна точно в кабината.

— С десятка в задника! — изкрещя той.

Още един булдозер. Един по-малък грейдер. После дойде на ред и фургона. На табелата на вратата му пишеше:

 

Той спря форда на няколко крачки и хвърли от упор четири горящи бутилки по големия прозорец до вратата на фургона. Всички попаднаха на място, като при първия удар се счупи и прозореца и самото шише, но още тогава отвътре пламна пердето.

Зад фургона беше паркиран един пикап. Той излезе от форда, опита да отвори вратата на пикапа и установи, че не е заключена. Запали фитила на една от бомбите си и я хвърли вътре. Пламъци полазиха моментално по седалката пред волана.

Върна се в колата и видя, че са останали само четири-пет бутилки. Той продължи напред, ухилен, треперещ от студ, с течащ нос, вмирисан на бензин.

Багер. Останалите бутилки бяха хвърлени отгоре му, като едва последната даде резултат, подпалвайки кабината.

Той погледна отново в кашона, спомни си, че вече е празен и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Начукахме им го, Фреди! — изкрещя той. — Нека духат сега идиотите!

Зад него в задавената от снега тъмнина, подредени в редица, пращяха на няколко места огньове, като избягал от самолетната писта сигнален сектор. От прозорците на фургона пламъците лудо пускаха дълги езици навън. Целият пикап се бе превърнал в огнена топка. Кабината на грейдера кипеше като котел. Но истинският шедьовър беше кранът, защото се извисяваше като бучащ жълт огнен фар, преливащ от светлина факел посред строителната площадка.

— Събаряйте ме сега! — провикна се той.

Наченки на здрав разум започнаха бавно да се възстановяват у него. Не се осмеляваше да се върне по пътя, по който беше дошъл. Не след дълго полицията щеше да е вече там, може би дори бяха вече тръгнали. Както и пожарната команда. Можеше ли да излезе напред, или бе в капан?

Удица „Херън“, може би щеше да се изкачи на улица „Херън“. Стръмнината беше под ъгъл 25 градуса, може би дори 30, и щеше да се наложи да разбие с форда бариерата, поставена горе от строителите, но знаеше, че няма метални перила до нея. Реши, че може би ще успее. Да. Можеше да го направи. Тази нощ той можеше да направи всичко.

Той тръгна с поднасящия и клатещ се форд към края на изкопа без включени фарове. Когато светлините на ул. „Херън“ се появиха горе вдясно, с поглед забит в скоростомера набра над четирийсет километра. Когато удари насипа, бе вдигнал близо шейсет. На половината път през склона, задните колела започнаха да превъртат и той превключи на по-ниска предавка. Двигателят снижи тона си и колата дръпна напред. Бе почти стигнал върха, когато задните гуми отново започнаха да превъртат, изстрелвайки назад като с картечница сняг, камъчета и замръзнала земя. За миг всичко изглеждаше под съмнение и тогава просто самата инерция, набрана от форда — с помощта на нечия воля, навярно — го изведе на равния път.

При удара с предницата на колата, чернобялата бариера изхвърча настрани. Тя се търкули надолу по склона, завъртайки снега около себе си подобно на захарен памук около пръчица. Той слезе от бордюра и шокиран осъзна, че е вече на нормална градска улица, като че ли нищо не се случило. Той превключи на нормалната предавка и продължи спокойно с петдесет километра в час.

Готвеше се да завие към дома си, когато се сети, че снегът може би нямаше да заличи оставяните от него следи през следващите два часа, а и повече. Вместо да завие по ул. „Крестолън“, той продължи по „Херън“, после по „Ривър“ и след това по Път 7. Движението там бе слабо, още откакто снегът бе завалял, но колите все пак бяха достатъчно, за да сдъвчат снега по пътя в кална киша.

Той се включи в потока от поели на изток коли и бавно увеличи скоростта си до шейсет километра в час.

Продължи още близо петнайсет километра по Път 7, после направи обратен завой и се насочи към ул. „Крестолън“. Няколко снегорини вече бяха излезли на пътя и приличаха на гигантски оранжеви мастифи със святкащи жълти очи. Няколко пъти погледна към строежа на 784, но в снежната виелица не успя да види нищо.

Преполовил пътя към дома си, той усети, че макар всички прозорци да бяха вдигнати и парното да бе усилено до максимум, в колата бе студено. Обърна се и видя дупката в страничното задно стъкло. На задната седалка имаше парчета от него и малко навят сняг.

Как е станало това? запита се той объркан. Дори и след упорито ровене в паметта си, не можа да си спомни нищо.

Зави по своята улица откъм северната й страна и се насочи направо към къщата. Тя го посрещна такава, каквато я бе оставил — с включената в кухнята лампа, която бе и единствената светлина на тъмната улица. Отпред нямаше паркирани полицейски коли, но вратата на гаража бе оставена отворена и това бе наистина глупаво от негова страна. Когато вали, вратата на гаража се затваря, винаги. Нали за това е и самият гараж — да държиш на сигурно място нещата си. Баща му някога бе казвал това. Баща му бе починал в гараж, също както брата на Джони, но Ралф Доус не се бе самоубил. Един съсед го бе намерил с градинската ножица във втвърдяващата му се лява ръка и малкия камък, върху който я точеше, до него. Типична смърт за средната градска класа. О, Господи, изпрати тази бяла душа в рая, където бурени не растат, а черните се държат на почтително разстояние.

Той паркира колата, свали вратата на гаража и влезе в къщата. Трепереше от изтощение и от преживяното напрежение. Часът бе три и петнайсет. Окачи палтото и шапката си в дрешника и вече затваряше вратата му, когато бе обхванат от нов ужас, разтърсващ като неочаквана глътка чисто уиски. Затършува по джобовете на палтото си и след малко дълбоко въздъхна, когато напипа ръкавиците си там, прогизнали от бензина и свити на малки топки.

Помисли да си направи кафе, но реши да го отложи за през деня. Бензиновите пари заедно с трудното нощно шофиране в снега вероятно му бяха докарали това тежко, пулсиращо главоболие, от което не можеше да се отърве. В спалнята си той се съблече и хвърли дрехите си на първия стол, без да си дава труд да ги сгъне. Мислеше, че ще заспи в момента, когато докосне възглавницата, но се оказа, че не е бил прав. Пристигнал вкъщи, както се предполагаше, в безопасност, той бе обзет от безсъние, от което не можеше да избяга. Ръка за ръка с него дойде и страхът. Щяха да го хванат и да го хвърлят в затвора. Снимката му щеше да излезе по вестниците. Хората, които го познаваха, щяха да клатят глава и да го обсъждат по кафенета и закусвални. Вини Мейсън щеше да каже на жена си, че още от самото начало е знаел, че Доус не е с всичкия си. Старците на Мери сигурно щяха да я изпратят в Рино, където първо да стане местен жител, а след това да получи лесен развод. Сигурно там Мери щеше да намери и някой да я чука. Това не би го учудило.

Далеч от съня, той си повтаряше, че няма да го хванат. Бе носил ръкавици. Нямаше отпечатъци. Легена на Мери с белия му капак бяха при него. Прикрил бе следите си; ако някой го е преследвал, по Път 7 се бе отървал и от това, също както избягал затворник се отскубва от гонещите го хрътки нагазвайки в потока. И тези мисли не му донесоха сън или спокойствие. Щяха да го хванат. Може би някой на ул. Херън бе видял колата му и му се бе сторило подозрително, че изобщо някой ще се разхожда там в такава бурна нощ. Може би някой бе записал номера му и сега получаваше поздравления в полицията. Може би бяха намерили частици от боята на колата му по бариерата на ул. „Херън“ и сега изтръгваха виновното му име от някой компютър с автомобилни регистрации. Може би…

Той се въртеше и подскачаше в леглото си, в очакване на танцуващи по прозореца сини сенки, на тежко почукване на вратата или на вика на някакъв нематериален, излязъл от роман на Кафка, глас: Хайде, отваряй бързо там! Когато най-после заспа, той сам не усети това, защото същите мисли продължиха да текат в съзнанието му без прекъсване, съчетавайки будния разум с измисления свят на сънищата, без секунда почивка, като кола превключваща от една на друга скорост. Дори и насън, той се чувстваше буден и в сънищата си се самоубиваше стотици пъти: самозапалваше се; заставаше под метална преса и сам пускаше въжето й; обесваше се; пускаше газта на фурната и четирите котлона; застрелваше се; скачаше през прозорец; хвърляше се пред бързо движещ се автобус на Грейхаунд; гълташе хапчета; гълташе отрова за дезинфекция на тоалетни чинии Вениш; вдишваше от аерозол за освежаване на устата, докато съзнанието му отплуваше като детски балон във въздуха; правеше си харакири, паднал на колене и изповядвайки греховното си самоубийство пред изгубил ума и дума млад свещеник даже докато червата му тичаха по пода като телешка супа и се разкайваше, докато лежеше в кръвта си и димящите си като кренвирши черва. Но най-ясно и най-често се виждаше, седнал зад волана на форда, да форсира двигателя в гаража и да вдишва дълбоко, разглеждайки списание Нешънъл Джиографик със снимки от живота в Таити, Оуклънд, Марди Грас в Ню Орлийнс, прелиствайки го все по-бавно и по-бавно, докато шумът на колата заглъхне до сладко жужене, а зелените води на Тихия океан го поемат с топло полюшване й го положат дълбоко на дъното си.