Стивън Кинг
Пътна мрежа (25)

5 януари, 1974 г.

Това, което се случи през този ден в супермаркета „Спри и купи“, бе единственото нещо през целия му живот, което изглеждаше специално планирано и предназначено от съдбата за него, а не просто част от непредсказуемото ежедневие. Сякаш невидим пръст изписваше върху друг човек послание, което той трябваше да прочете.

Той обичаше да ходи на пазар. Действаше му разтоварващо и беше съвсем нормално. След схватката с мескалина, да действа нормално му доставяше голямо удоволствие. На Нова година не се бе събудил чак до следобед, а останалата част от деня бе прекарал бродейки из къщата, неадекватен и чужд на самия себе си. Вземаше нещо в ръка и го оглеждаше, чувствайки се като Яго с черепа на Йорик. Това усещане, но вече по-слабо, се бе запазило и на следващия, дори и на по-следващия ден. Но от друга страна, случаят имаше и положителен ефект. Съзнанието му бе почистено и подредено, сякаш бе изчеткано и лъснато от някакъв вманиачен вътрешен домакин. Не се напи отново и не плака. Когато Мери предпазливо му се бе обадила около седем часа вечерта на първи януари, той бе разговарял с нея спокойно и разумно и му се стори, че не бе настъпила особена промяна в отношенията им. Играеха си на пас от място, като всеки чакаше другият да направи първия решителен ход. Но тя се бе поддала на изкушението и бе намекнала за развод — само за възможността, едва докосвайки въпроса, но все пак поставяйки го. Не, единственото, което го притесняваше сред резултатите от мескалина, беше строшеният екран на цветния телевизор Зенит. Не можеше да разбере защо го бе направил. Мечтал бе за такъв телевизор години наред, макар и любимите му предавания и филми да бяха стари и черно-бели. Самото му действие даже не го притесняваше толкова, колкото натрапчивата картина на неговия резултат — счупените стъкла, стърчащите проводници. Те като че ли го упрекваха: Защо го направи? Служих ти вярно, а ти ме строши. Нищо лошо не ти сторих, а ти ме разби. Бях беззащитен. Този протест ужасно му напомняше и за това, което се готвеха да сторят с къщата му. Накрая, той намери някаква стара покривка и го покри с нея. Така беше й по-добре, и по-зле. По-добре, защото не можеше да го види й по-зле, защото се чувстваше като със загърнат труп в къщата. Той изхвърли чука като оръжие, с което е било извършено убийство.

Но да се ходи на пазар беше добре, също както и да се пие кафе в Грилът на Бенджи, или да се минава с форда през автомивката, или да се купува Тайм от репа на Хени в центъра на града. „Спри и купи“ бе много голям супермаркет, осветен от неонови лампи пръснати по тавана, и пълен с жени, които бутаха количките си, смъмряха децата си и се мръщеха пред опакованите в прозрачен полиетилен домати, който не позволяваше да се разбере дали те не бяха омекнали. От дискретно монтираните отгоре говорители се носеше лека, ненатраичива музика.

На този ден, събота, в супермаркета се пазаруваше за уикенда и в него имаше повече мъже от обикновено, които придружаваха своите съпруги, дотягайки им с идиотските си предложения за покупки. Мъжете, жените и въпросът за разнообразните отношения помежду им придобиваха философски оттенък в очите му. Денят бе ясен, слънцето обливаше с лъчи големите прозорци на магазина и осветяваше в неравни квадрати пространството край касите, като от време на време се отразяваше ослепително в косите на някоя жена. В ситуации като тази, нищо не изглеждаше страшно, но нощем винаги ставаше по-зле.

Количката му бе пълна с традиционния избор на мъж, неочаквано изпаднал в положението на домакин: спагети, консерва месо в стъклен буркан, четиринайсет порции опакована полуготова храна, дузина яйца, масло и торба портокали, за да не го хване скорбут.

Беше тръгнал да излиза по средния коридор между рафтовете, когато Бог, може би, му заговори. Пред него имаше жена със светлосини панталони и тъмносиня релефно изплетена фланела. Косата й беше силно изрусена. Беше може би на трийсет и пет и бе симпатична, с открито и живо лице. Издаде странен звук, все едно се задавяше и се олюля. Шишенцето с горчица, което беше хванала в ръка, падна на пода и се затъркаля, превъртайки пред погледа му червения знак на етикета и думата ФРЕНСКА.

— Госпожо — осмели се да запита той. — Зле ли ви е?

Жената залитна назад, а лявата й ръка, с която се бе опитала да се задържи, помете десетки кутии кафе на земята. На всяка от тях пишеше: МАКСУЕЛ ХАУЗ. ВКУСНО И ДО ПОСЛЕДНАТА КАПКА.

Случи се толкова бързо, че той дори не свари да се уплаши — поне не за себе си — но забеляза нещо, което след това щеше да си спомни добре и което често щеше да го спохожда в сънищата му. Очите на жената бяха изскочили напред също както бе ставало с Чарли по време на пристъпите му.

Тя падна по гръб на земята. Издаваше слаби гърлени звуци. Кожените ботуши на краката й с бяла линия около подметките забарабаниха по покрития с мрамор под. Жената, която бе точно зад него, тихо изпищя. Момчето, което слагаше с печат цените на сапуна малко по-нагоре, дотича, изтървавайки инструмента си. Две момичета от касите дойдоха до ъгъла на коридора и впериха невярващ поглед надолу.

Той се чу как казва:

— Изглежда има пристъп от епилепсия.

Но не бе епилепсия. Изглежда бе някакъв мозъчен кръвоизлив и лекар, който бе тръгнал с жена си из магазина, я обяви за мъртва. Младият доктор изглеждаше уплашен, като че ли току-що бе разбрал, че професията му щеше да го гони до гроб, като отмъстителен звяр. Докато завърши прегледа си, малка тълпа се бе събрала около жената, която лежеше сред разпилените кутии кафе — последните предмети от земния свят, които бе докоснала жива. Сега тя вече се бе превърнала в част от другия свят и други живи хора щяха да я докоснат за последно. Количката й бе напълнена до половината с провизии за цяла седмица и видът на пакетите, кутиите и опакованото месо го изпълни с истински ужас.

Гледайки в количката на умрялата жена, той се запита какво ли щяха да направят с продуктите, които бе събрала. Дали щяха да ги сложат пак по рафтовете? Или да ги оставят в канцеларията на управителя, докато някой неин близък ги плати и вземе като доказателство, че е издъхнала в ежедневни дребни грижи?

Някой бе извикал ченге и то си проби път в тълпата от хора, събрали се до касите.

— Моля ви — казваше ченгето важно. — Дайте й малко въздух.

Като че ли можеше да го използва. Той се обърна и разбута с рамо тълпата, за да излезе навън. Спокойствието му от последните няколко дни беше разбито и вероятно завинаги. Можеше ли изобщо да има по-ясно предзнаменование? Изключено. Но какво значеше това? Какво?

Когато се прибра вкъщи, той остави полуготовота храна във фризера и си направи силен коктейл. Сърцето му биеше като тъпан. През целия път от супермаркета до дома се бе мъчил да се сети какво бяха направили с дрехите на Чарли.

Бяха дали играчките му в благотворителния магазин в Нортън, спестовния му влог от хиляда долара (събирани за колеж — половината от всичко, което Чарли бе получавал по празниците от роднини отиваше там въпреки острите му протести) бяха прехвърлили на своя сметка. Леглото и спалното му бельо бяха изгорили по съвет на мама Джийн — самият той така и не успя да вникне в смисъла на този ритуал, но нямаше сили да се противи; когато всичко за него се бе разпаднало не можеше да спори за някакъв матрак. Но дрехите, това беше нещо друго. Какво бяха направили с дрехите на Чарли?

Този въпрос не спря да го мъчи цял следобед и по едно време той дори тръгна да звъни на Мери, за да я попита. Но това вече би било наистина последната възможност. След това тя нямаше да има никакви съмнения относно състоянието на разсъдъка му.

Точно преди залез слънце той се качи в малкото таванче над килера, като пропълзя през капака. Трябваше да се качи на стол, за да се вдигне догоре. Не бе стъпвал на тавана от много, много дълго време, но голата стоватова лампа светна. Покрита бе с прах и паяжини, но все пак работеше.

Отвори първия попаднал му прашен кашон и откри всичките си годишни албуми от гимназията и колежа, прилежно подредени там. На корицата на всеки от гимназиалните албуми пишеше: СЕНТУРИОН, Гимназиално училище „Бей“. На корицата на всеки от колежанските му албуми (те бяха по-луксозно подвързани) бяха изписани думите: ПРИЗМАТА, Нека си спомним…

Той отвори първо гимназиалните албуми, прелиствайки най-напред последните страници с пожелания за спомен (Нагоре, надолу, навсякъде — От момичето, което ти окепази албума — пишеше отгоре надолу — А. Ф. А. Кони), снимките на отдавна забравени учители, застинали зад катедрите си, сдържано усмихнати, после фотографиите на съучениците си, които едва помнеше, с успеха им изписан отдолу (Ф. Х. А. 5,2; Съветник на класа 2,3,4; Клуб Е. А. По 4) заедно с прякорите им и някакво кратко пожелание. Знаеше какво бе станало с някои от тях (Арми, починал при автомобилна катастрофа, помощник управител на банка), но съдбите на повечето бяха останали скрити за него.

В последния си гимназиален албум, неочаквано се озова пред един млад Джордж Бартън Доус, гледащ замечтано в бъдещето от една ретуширана снимка, направена във фотостудио Креси. Удиви го факта колко малко знаеше това момче за бъдещето си и колко много приличаше на сина, следи от който като мъж щеше да търси в миналото си. Момчето от снимката още не бе произвело и семето, което щеше да се превърне в негов син. Под снимката пишеше: БАРТЪН Дж. ДОУС „Стрелата“ (Туристически клуб 1,2,3,4 Клуб Е. А. По 3,4) Гимназиално училище „Бей“, Барт, клоунът на класа, който правеше дните ни по-леки!

Той остави обратно албумите в кашона и продължи да се рови. Намери пердетата, които Мери бе свалила преди пет години. Стар стол-люлка със счупена облегалка. Радиочасовник, който не работеше. Албума със снимки от сватбата им, който не събра смелост да отвори. Купища списания — отдавна трябваше да бъдат изхвърлени, каза си той. Пожароопасни са през лятото. Моторът от една пералня, който веднъж бе донесъл вкъщи и бе човъркал безуспешно известно време. И дрехите на Чарли.

Бяха в три кашона, пропити с миризмата на молци. Ризите, панталоните и пуловерите на Чарли, дори бельото му, купено от „Хейнс“. Извади ги и разгледа всяка дреха внимателно, опитвайки се да си представи как Чарли ги облича, носи, намества по себе си. Накрая, само миризмата на молците го изпъди от тавана. Излезе клатейки глава и с гримаса на лицето. Имаше нужда от нещо за пиене. Миризмата на предмети, прекарали години незабелязани и безполезни, останали единствено, за да носят болка. През по-голямата част от вечерта мисли за тях, докато алкохолът го лиши и от тази му способност.