Стивън Кинг
Пътна мрежа (37)

18 януари, 1974 г.

Гласът на секретарката отговори:

— За кого да предам?

— Барт Доус.

— Един момент, моля.

— Да.

Тя го остави да изчака и той държеше глухата слушалка на ухото си, потрепвайки с крак по пода, докато гледаше през прозореца призрачната ул. „Крестолън Уест“. Денят бе ясен, но много студен. Температурата бе минус седем градуса, но с режещия вятър имаше ефекта на минус четиринайсет. Вятърът вдигаше завеси от сняг около къщата на Хобрътови, самотна и тиха, празна черупка в очакване на разрушителя си.

Чу се прещракване и гласът на Стийв Орднър запита:

— Барт, как я караш?

— Бивам.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Обаждам се за пералнята — каза той. — Чудех се какво е решила корпорацията за нея.

Орднър въздъхна и после каза резервирано, но доброжелателно:

— Малко късно се сещаш, май.

— Не ти се обаждам, за да си търся конското, Стийв.

— А, защо да не си го намериш? След като така успешно си разигра коня за чужда сметка. Добре, както и да е. Управителният съвет реши да прекрати промишленото пране, Барт. Ще останат само автоматичните машини на самообслужване. При тях е добре. Ще сменим и името на веригата им. „Чистота — под ръка“. Как ти се струва?

— Ужасно — каза той безучастно. — Защо не вземеш да уволниш Вини Мейсън?

— Вини? — Орднър изглеждаше учуден. — Вини ни върши чудесна работа. Започва много добре да се обиграва. Трябва да ти призная, че не очаквах толкова злоба…

— Хайде, Стийв. Тази работа, която сте му дали, има бъдещето на фабрика за парни локомотиви. Дайте му нещо добро, или го пуснете да си ходи.

— Струва ми се, че това не е твоя работа, Барт.

— Закичили сте го с малко дрънкулки на врата, а той още не ги е огледал добре и си мисли, че са медал.

— Разбрах, че те е цапардосал по лицето по Коледа.

— Казах му истината, и тя не му хареса.

— Истината е коварна дума, Барт. След всичките лъжи, които ми поднесе, би трябвало да знаеш това по-добре от всеки.

— Това още те гризе, май, нали?

— Когато видиш, че някой, на когото си вярвал, се окаже пълна измет, да, човек се чувства измамен.

— Измамен — повтори той. — Знаеш ли, Стийв, от това ще запомня, че и ти имаш някакви критерии за честност. Въздух под налягане от аерозолен спрей.

— Имаш ли още нещо, Барт?

— Не, не мисля. Искаше ми се да спреш да си го изкарваш на Вини, това е всичко. Той е добро момче. А вие го погубвате. Направо го изхвърляте на боклука и прекрасно разбирате това.

— Повтарям: Защо ще ми трябва да си го изкарвам на Вини?

— Защото не можеш да се докопаш до мен.

— Изглежда развиваш параноя, Барт. По отношение на теб, не искам да направя нищо друго, освен да те забравя.

— И затова ли си разпитвал дали не съм прал лично пране в службата? Или дали съм вземал подкупи от мотелите? Разбрах, че дори си взел и фактурите за канцеларските разходи от последните пет години.

— Кой ти каза? — излая Орднър, изваден от равновесие.

— Човек от твоята организация — каза той доволно. — Някой, комуто не се нравиш особено. Някой, който смята, че бих могъл да повдигна някой и друг въпрос на следващия управителен съвет.

— Кой?

— Дочуване, Стийв. Помисли си за Вини Мейсън, а аз ще си помисля на кого бих могъл да се обадя, или да си замълча.

— Не ми затваряй! Не се…

Той затвори телефона. Дори и Стийв Орднър не се бе отървал от пословичните „пластелинови крака“. На какво всъщност му напомняше Стийв? Сачмени лагери. Ягодов сладолед, откраднат от нечие шкафче. Хермън Уок. Капитан Куиг. Да, точно на него. Хъмфри Богарт беше играл в този филм. Той се засмя на глас и запя: „Всеки иска да натопи някой Куиг, ако и с теб е така, защо не го натопим двамата?“

Че съм луд, луд съм, помисли си той, през смях. Но не може да се отрече, че това си има и добрите страни. Мина му през ума, че един от най-сигурните симптоми на лудостта сигурно е сам човек да се смее на пуста улица с празни къщи. Но тази мисъл не развали настроението му и той продължи да се смее все по-силно и по-силно, прав до телефона и клатейки глава.