Стивън Кинг
Пътна мрежа (34)

15 януари, 1974 г.

— Кажи ми какво искаш сега — каза Маглиоре предпазливо.

Навън валеше лапавица; следобедът бе сив и мрачен; изобщо, ден, в който дори градският автобус, пръскащ на всички страни киша с огромните си колела в сивото, бездушно време, би могъл да бъде фрагмент от нечии маниакални депресии, ден, в който дори фактът, че светът съществува, изглеждаше леко ненормален.

— Къщата ми? Колата ми? Жена ми? Само кажи, Доус. И после ме остави на мира до края на живота ми.

— Виж — каза той притеснен. — Разбирам, че започвам да ти досаждам.

— Той знае, че започвал да ми досажда — каза Маглиоре на стените. Той вдигна ръце във въздуха и ги пусна да паднат на масивните си бутове. — Тогава, защо за Бога не спреш?

— Това е последно.

Маглиоре облещи очи.

— Това значи, трябва да е шедьовърът — каза пак той на стените. — И за какво става дума?

Той извади от джобовете си пачка банкноти и каза:

— Тук има осемнайсет хиляди долара. Три хиляди са за теб. За работата ти по издирването.

— Кого искаш да намериш?

— Едно момиче в Лас Вегас.

— Петнайсетте ще са за нея ли?

— Да. Искам да ги приемеш и да ги вложиш в каквото смяташ, че си заслужава. И да й плащаш дивидентите.

— Законни операции ли?

— Каквото дава най-добри дивиденти. Разчитам на твоята преценка.

— Той разчита на моята оценка — информира Маглиоре стените. — Вегас е голям град, г-н Доус. Преходен град.

— Нямаш ли връзки там?

— Всъщност имам. Но, ако става дума за някоя побъркана хипарка, която вече може и да е драснала към Сан Франсиско или Денвър…

— Казва се Оливия Бренър. И смятам, че още е в Лас Вегас. Последно работеше в един ресторант за бързи закуски…

— Каквито има поне два милиона във Вегас — каза Маглиоре. — Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо!

— Живее в един апартамент с друго момиче, или поне така беше, когато за последен път разговарях с нея. Не зная къде точно. Висока е към един и седемдесет, чернокоса, със зелени очи. Хубава фигура. На двайсет и една година е, или поне така казва.

— И какво, ако не успея да намеря това чудесно парче?

— Вложи в нещо парите и задръж дивидентите за себе си. Сметни го за малка игра.

— Откъде знаеш, че изобщо ще си мръдна пръста за това момиче, а няма да прибера парите направо?

Той стана, оставяйки банкнотите на бюрото на Маглиоре.

— Нямам гаранции. Но имаш честно лице.

— Виж какво — каза Маглиоре. — Не искам да те подвеждам. И без това достатъчно ме плашиш вече. Но, това определено не ми харесва. Караш ме да се чувствам, като че ли ще ти изпълнявам завещанието, по дяволите.

— Ако не искаш, можеш да ми откажеш.

— Не, не, не. Няма да стане. Ако е още във Вегас и се представя за Оливия Бренър, мисля, че ще мога да я намеря, а трите бона са повече от достатъчно за мен. Няма да ми коства голямо усилие. Но от теб тръпки ме побиват, Доус. Ти наистина си се запътил нанякъде.

— Да.

Маглиоре погледна смръщено към своята снимка, снимката на жена си и на децата си под стъклото върху бюрото му.

— Добре — каза Маглиоре. — За последен път казвам да. Но това ще е последно, Доус. И никога повече. Ако те видя отново, ако се обадиш по телефона, със сделката ни е свършено. Говоря сериозно. Достатъчно проблеми си имам и сам, за да се занимавам и с твоите.

— Съгласен съм с това условие.

Той протегна ръка, без да е сигурен, дали Маглиоре ще я стисне, или не. Но те се ръкуваха.

— Не те разбирам — каза Маглиоре. — И въпреки това ми допадаш. А защо да ми харесва някой, когото не мога да разбера?

— Светът е непонятен — каза той. — Ако не вярваш, спомни си за кучето на г-н Пиази.

— Често си мисля за него — отговори Маглиоре.