Стивън Кинг
Пътна мрежа (5)

23 ноември, 1973 г.

Той пристигна у Стивън Орднър с двегодишния семеен Форд ЛТД в осем и пет и паркира колата зад тъмнозеления Олдсмобил Делта 88 на стопанина. Къщата представляваше разчупена масивна постройка, дискретно отдалечена от пътя и отчасти прикрита от високите храсти, вече оголели в края на есента. Той беше идвал тук и по-рано и я познаваше добре. Долу имаше огромна, иззидана от камък камина; камини имаше и по спалните на горния етаж, но те бяха по-скромни. Всичките работеха. В просторния приземен етаж имаше маса за билярд „Брънсуик“, екран за любителски филми и звукова уредба Кей Ел Ейч, която Орднър бе превърнал от стерео в квадро преди година. Стените бяха изпъстрени със снимки от баскетболната кариера на Орднър в колежа; той бе висок метър и деветдесет и пет и все още се поддържаше във форма. Когато влизаше в стая, Орднър трябваше да се навежда и той подозираше, че може и да се гордее с това. Може и да си е снижил нарочно горния праг на вратите, така че да трябва да се навежда като влиза. Четвъртитата маса в гостната бе от полиран дъб и бе дълга близо 3 метра. Дори да беше проядена на места от червеи, то всичко бе добре прикрито от шест или осем пласта блестящ лак. На другия край на стаята имаше шкаф, пълен с порцелан, и висок… към метър и деветдесет и пет, нали Фред? Да, толкова, горе-долу. В задния двор имаше трап за печене на барбекю, достатъчно голям, за да побере цял динозавър, и малка тревна площ за по някой удар голф. Нямаше басейн с форма на бъбрек. Бъбрековидните басейни вече се смятаха за баналност. Правеха си ги само южнокалифорнийски обожатели на слънцето, и то от средна класа. Орднърови нямаха деца, но издържаха едно корейче и едно виетнамче, а бяха платили на едно момче от Уганда да учи за инженер, та като се върне в родината си да строи водноелектрически централи. Бяха демократи, но само заради Никсън.

Той тихо мина по пътеката до верандата и натисна звънеца. Домашната прислужница отвори вратата.

— Г-н Доус — каза той.

— Заповядайте, господине. Нека само взема палтото ви. Г-н Орднър е в кабинета си.

— Благодаря.

Той й подаде палтото си и мина през коридора край кухнята и гостната. Зърна за миг голямата маса, паметник на Стийв Орднър. Килимът по пода свърши и стъпките му зачаткаха леко по балатума на черни и бели квадрати.

Посегна към вратата на кабинета, и в този момент, както бе сигурен, че ще стане, Орднър я отвори.

— Барт! — каза Орднър. Те се ръкуваха. Орднър бе облечен със сако от кафяво кадифе с кръпки на лактите, тъмнозелен панталон и виненочервени чехли. Не носеше вратовръзка.

— Здравей, Стийв. Как са финансите? Орднър простена театрално:

— Ужасно. Преглеждал ли си скоро борсовата         страница? — той го въведе в стаята и затвори вратата. Стените бяха изцяло покрити с книги. Отляво имаше малка камина и електрическа печка. По средата — голямо бюро с някакви документи по него. Той знаеше, че някъде в това бюро има скрит един Ай Би Ем „Силектрик“ и ако се натиснеше нужния бутон, компютърът щеше да изплува като торпедо. — Пазарът направо се е продънил. Меко казано — добави Орднър с гримаса. — Пак работа на Никсън, помни ми думата, Барт. Той все си намества картите някъде. Когато направиха теорията на доминото на пух и прах в Югоизточна Азия, той просто я взе оттам и я стовари върху американската икономика. На другия край на света от нея нищо не излезе, а виж какви чудеса върши тук. Какво ще пиеш?

— Уиски с лед.

— Готово е.

Той отвори от стената малко барче и извади четвъртинка скоч, купен от специализирания магазин, за който едва ли е оставил някой цент ресто от десетачката. Разля питието върху две кубчета лед в чашата и му я подаде.

Да седнем — каза той. Те седнаха в креслата край електрическата печка. Той си помисли: Ако си тръсна питието в това нещо тук, ще лумне на момента. За малко не го и направи.

— Карла не можа да остане — каза Орднър. — Един от клубовете й е спонсор на модно ревю тази вечер. Приходите са за някакво младежко кафене в Нортън.

— И модното ревю е там? Орднър изглежда се стресна:

— В Нортън! О, не. В Ръсел е. Не бих разрешил на Карла да отиде там дори и с двама бодигарда и полицейско куче. Има един поп… Дрейк, мисля, се казва. Пие много, но младите го обичат. Та той е, един вид, свръзката.

— Аха.

— Да.

Те се загледаха в печката за малко. Той отпи половината от уискито си.

— Въпросът с Уотърфорд бе повдигнат на последното заседание на управителния съвет — каза Орднър. — В средата на ноември. И трябва да си призная, че бях малко неподготвен за това. Та, дадоха ми… хм, мандат да проуча каква точно е ситуацията. Без това изобщо да е свързано с твоето ръководство на пералнята, Барт…

— Разбирам — каза той и отпи още от чашата. В нея нямаше вече нищо, освен капчиците алкохол останали между бучките лед и стените на чашата. — За мен винаги е било удоволствие, когато работата ни събира, Стийв.

Орднър изглеждаше доволен:

— Та, какво е положението? Вини Мейсън ми каза, че сделката още не била приключена.

— Вини или не е разбрал, или не ти е казал нещо както трябва.

— Значи, сделката е приключена?

— В процес на приключване е. Очаквам да подпишем договора идния петък, освен ако нещо не стане междувременно.

— Научих, че агентът по недвижими имоти ти е направил сравнително добро предложение, което ти си отхвърлил.

Той погледна към Орднър, стана и си наля още уиски:

— Това не си го разбрал от Вини Мейсън.

— Не.

Той се върна и седна пак в креслото:

— Предполагам, че не би имал нещо против, ако ми кажеш откъде си разбрал това, Стийв.

Орднър разпери ръце:

— Бизнесът си е бизнес, Барт. Като чуя нещо, длъжен съм да го проверя, дори и ако всичките ми лични и професионални впечатления от човека сочат, че мога да му се доверя. Неприятно е, но и излишни рискове са ненужни.

Но Фреди, никой не знаеше за това, освен мен и агентът по недвижимите имоти. Май старият мистър Бизнес се е захванал сериозно с тази работа. Или излишни рискове са ненужни, а? Така е, Джордж. А дали да не го гръмна в упор, Фреди? По-добре, недей Джордж. И дай шанс на леда да се разтопи в огнената вода.

— Сумата, на която отказах бе четиристотин и петдесет — каза той. — Само за да сме наясно, за толкова ли знаеш и ти?

— Горе-долу.

— И това ти се стори разумно.

— Ами, да, наистина — каза Орднър, сядайки крак връз крак. — Общината оцени стария завод на шестстотин и двайсет, а бойлерът ще може да се пренесе и на новото място. Разбира се, там няма толкова много място за разширяване, но нашите момчета смятат, че след като заводът вече е достигнал оптималния си размер, всъщност нужда от допълнителни помещения няма. Изглеждаше ми, че на тази сума ще можем да излезем на чисто, или дори отгоре… макар това да не бе основният ни мотив. Трябва да си намерим място, Барт. И то веднага.

— Може би си дочул и още нещо.

— Да, наистина — въздъхна Орднър и кръстоса обратно крака. — Чух, че ти си отказал на четиристотин и петдесет, а Том Макан е изникнал отнякъде и е предложил петстотин.

— Предложение, което посредникът не може да приеме от съображения на лоялност.

— Не може засега. Но знаеш, че опцията ти за покупката изтича във вторник.

— Да, зная. Стийв, нека ти кажа само три-четири неща.

— Заповядай.

— Първо, Уотърфорд ще ни отдалечи на пет километра от промишлените ни клиенти — говоря средно. И това ще качи сериозно преките ни разходи. Всичките мотели са горе, край междущатската магистрала. Нещо по-лошо, услугите ни ще се забавят. Холидей Ин и Хоуджоу и без това вече ни се качват на главата, като им забавим хавлиите с петнайсет минути. А представяш ли си какво ще стане, когато камионите ще трябва на всеки курс да покриват пет километра градско?

Орднър клатеше глава:

— Барт, магистралата се удължава. Затова се и местим, забрави ли? Нашите момчета смятат, че няма да се губи време при доставките. А с новата отсечка, може дори да стане и по-бързо. А, казват, че и мотелските вериги вече са купили добри парцели край Уотърфорд и Ръсел, край бъдещото колело. Така че, с преместването ни в Уотърфорд ще попаднем в по-добри, а не в по-лоши позиции.

Сам си сложих крака в капана, Фреди. И той сега ме гледа като готова плячка. Прав си, Джордж. Съвсем си прав.

— Добре — усмихна се той. — Разбирам. Но тези нови мотели ще тръгнат чак след година или две. И ако тази енергийна криза се окаже наистина толкова сериозна…

Орднър го прекъсна сухо:

— Това е въпрос на политика, Барт. Ние с теб сме двама изпълнители. Ние изпълняваме заповедите.

Стори му се, че имаше нотка на смъмряне в гласа му.

— Добре. Само и исках моето мнение да се чуе.

— Добре. Чуто е. Но ти не си този, който прави политиката, Барт. Това трябва да ти е ясно. Ако бензинът свърши и всички мотели увиснат, ще увиснем и ние, както и всички останали. Но дотогава, нека момчетата горе да се безпокоят за това, а ние да си вършим своята работа.

Смъмрен бях, Фреди. Без съмнение, Джордж.

— Добре. А ето и останалото. По моя преценка, ще са нужни двеста и петдесет хиляди долара за ремонт и довършителни работи, преди Уотърфорд да даде първия си чист чаршаф.

— Какво! — Орднър прикова с удар чашата си на масата.

Аха, Фреди. Тук май докоснахме някой оголен нерв.

— Стените целите са изгнили и изсъхнали. Зидарията в източната и северната част е станала вече на прах. А подът е толкова слаб, че само първата ни тежка пералня ще го продъни.

— Това твърдо ли е? За тези двеста и петдесет?

— Твърдо. Отвън ще ни трябва нов комин. Нови подове и горе и долу само по инсталацията петима електротехници ще имат две седмици работа. Всички кабели са сечение за двеста и читирийсет волта, а на нас ще ни трябва петстотин и петдесет. И тъй като ще бъдем в далечния край на всички градски електро- и водопроводи, басирам се, че токът и водата ни ще скочат поне с двайсет процента. С електричеството ще се справим, но едва ли трябва да ти обяснявам какво значи за една пералня двайсетпроцентно нарастване на разходите за вода.

Орднър смаян го гледаше.

— Но да оставим това. Това е част от преките разходи, не от ремонта. Докъде бях стигнал? Къщата иска нова инсталация за петстотин и петдесет волта. Ще ни трябва и сносна алармена инсталация с местна телевизионна мрежа. Нова изолация. Нов покрив. А, да, и отводнителната система. Горе на ул. „Фьр“ сме нависоко, но ул. „Дъглас“ е точно в дъното на един естествен басейн. Само монтирането на тръбите ще струва между четирийсет до седемдесет хиляди.

— Господи, как така Том Грейнджър не ми каза нищо за това?

— Той не беше с мен на огледа на завода.

— Защо?

— Защото му казах да остане.

— Какво си му казал?

— Това бе в деня, когато пещта ни излезе от строя — каза той търпеливо. — Поръчките се трупаха, пък нямахме топла вода. Том беше нужен там. Само той се оправя с пещта.

— Ами, Барт, не можа ли да го заведеш там някой друг път?

— Не виждах смисъл — каза той и пресуши чашата си.

— Не си виждал… — Орднър не можа да довърши. Той остави чашата си и заклати глава, като човек току-що ударен с юмрук. — Барт, знаещ ли, ако оценката ти е грешна, как ще ти се отрази това? Оставаш без работа, ей така, за един миг. Божичко, нима ти се иска да се прибереш някой ден при Мери с опашка между краката? Това ли искаш?

Ти нищо не разбираш, помисли си той, защото никога не помръдваш и пръст, без да си си осигурил шест резервни вратички и двама души — спасители за всеки случай. Ей затова си натрупал четиристотин хиляди по банки и в акции, Делта 88 и компютър, дето изскача от бюрото ти като детски палячо на пружина. Ех ти, глупав пикльо. Бих могъл да те въртя на пръста си поне десет години. Само ако реша.

Той се ухили срещу изопнатото лице на Орднър:

— С това и завършвам, Стийв. Именно заради това, не се притеснявам.

— Какво искаш да кажеш? Той с радост излъга:

— Том Макан вече бе уведомил посредника, че не проявява интерес към завода. Бяха изпратили свои хора да го огледат и те бяха надали вой до Бога. Така че, имаш ми думата, че за четиристотин и петдесет това място не струва. Имаш и една опция, която изтича във вторник. И най-после, имаш и един хитър агент по недвижими имоти, на име Монохън, който за малко да ни свали гащите с блъф. За малко.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да оставим опцията да изтече. Да задържим пат до четвъртък или там някъде. Ти ще говориш с твоите момчета от счетоводството за това двадесетпроцентно нарастване при тока и водата. Аз ще поговоря с Монохън. И като свърша, той ще е паднал на колене и ще предлага двеста хиляди.

— Барт, сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — каза той и се усмихна със стиснати устни. — Не бих си оголвал врата, като знам, че някой чака да го отреже.

Джордж, какво правиш???

Млъкни, остави ме на мира сега.

— Насреща ни има само един хитър агент без клиенти — каза той. — Можем да си позволим да не бързаме. Оставим ли го да увисне, с всеки изминат ден цената ни ще пада, докато купим.

— Добре — каза бавно Орднър. — Но, Барт, имай предвид, че ако оставим опцията ни да изтече и тогава някой друг се намести там, с работата ти ще е свършено. Нищо…

— Знам — каза той уморено. — Нищо против мен нямаш.

— Барт, да не си се заразил нещо от Мери? Изглеждаш ми зле тази вечер.

Ти изглеждаш зле, идиот такъв.

— Ще се оправя, като привършим. Напрегнато е.

— Наистина — лицето на Орднър вече излъчваше съчувствие. — Почти бях забравил. И твоята къща минава под ножа, нали?

— Да.

— Намерихте ли си друга?

— Имаме една-две предвид. Няма да се учудя, ако приключа и с пералнята и с къщата в един и същи ден.

— Това може да ти е първия случай, когато в един ден ще си обърнал триста хиляди до половин милион долара в сделки — усмихна се Орднър.

— Да, голям ден ще бъде.

По пътя към дома Фреди непрекъснато се опитваше да го заговори, крещейки, и той трябваше непрекъснато да прибягва към помощта на релето. Тъкмо завиваше на ъгъла на ул. „Крестолън Уест“, когато релето изведнъж изгърмя с мирис на прегорели жици и усещане за претоварен мозък. Цялата лавина въпроси се стовари върху него така, че той скочи с два крака върху спирачката. Фордът спря с писък по средата на улицата, а той така силно политна напред, че предпазният му колан се заключи и изтръгна едно изохкване от стомаха му.

Когато дойде на себе си, той бавно качи колата на тротоара. Изключи двигателя, после светлините, разкопча предпазния колан и постави треперещи ръце на волана.

От мястото, където бе той, улицата правеше лек завой, като лампите й плавно очертаваха красива дъга. Повечето от къщите бяха строени в следвоенния период между 1946-а и 1958-а, но някак си, като по чудо бяха останали незасегнати от синдрома на 50-те години и всичките болести на това време — пропадащите основи, изобилието от играчки по грозните дворове, преждевременната смяна на автомобили, падащата боя, пластмасовите прозорци срещу бури.

Познаваше добре съседите си, и как иначе — с Мери бяха на ул. „Крестолън“ вече 14 години. Дълго време. Ъпслингърови живееха в къщата над тях; момчето им, Кенеди, носеше сутрешния вестник. Отсреща бе семейство Лангс; Хобрътови живееха две къщи по-долу (Линда Хобрът бе гледала понякога Чарли като малък и сега учеше медицина в градския колеж); семейство Стофър; Хенк Албърт, чиято жена почина от емфизема преди четири години; семейство Дарби и старите Куинс — само четири къщи по-нагоре от мястото, където бе спрял и в момента трепереше. Както и дузина други семейства, с които той и Мери се поздравяваха на улицата — повечето с малки деца.

Хубава улица, Фред. Хубави съседи. Е, зная, разбира се, с какво пренебрежение гледат интелектуалците на тези градски райони — там не е тъй романтично, както в пълните с плъхове самотни замъци, или из затънтените райони — „назад към природата“. В тези градски райони няма известни музеи, или гъсти гори, нито сериозни предизвикателства.

Но тук бяха прекарали хубави дни. Знам какво се питаш сега, Фред. Хубави дни, какво значи това? В тези дни няма някакви страшни изненади, голяма радост, голяма мъка или нещо такова. Нищо особено. Печено барбекю в задния двор някоя Лятна привечер, когато всеки е лекичко пийнал, но никой не е пиян или неприятен. Мачовете на Мустангите, на които всеки се редуваше да води групата с колата си. Скапаните Мустанги, които не можаха да бият дори Ирландците, когато те бяха с дванайсет загуби и една победа в шампионата. Гости на вечеря вкъщи, или ти у някои съседи. По малко голф оттатък на игрището в Уестсайд, или пък да заведеш жените в Пондероса и да покараш онези малки колички. Помниш ли, когато Бил Стофър с една такава количка прегази оградата и влезе направо в плувния басейн на съседа? Да, помня, Джордж, такъв смях падна. Но Джордж…

И да идват булдозерите, така ли, Фред? А на всичко това — тури му пепел. Скоро ще има друг такъв квартал някъде в Уотърфорд, върху онези празни доскоро паркинги. Маршът на времето. Прогресът в действие. Благоденстващото поколение. А какво всъщност ще имаш, ако отидеш там? Купчина кибритени кутийки, боядисани разноцветно. Пластмасови тръби, които ще замръзват всяка зима. Всичко — пластмасово. Защото Бо от пътното управление казал нещо на Джо от строителното, а Сю от бюрото пред Джо казала на Лу от финансите и ето ти, по празните паркинги вече никнат постройки. Бумът на Уотърфорд. Можеш да избираш от къща на ул. „Люляк“, ул. „Дъбова“, ул. „Кипарис“ при ул. „Ела“. Всяка ще си има голяма баня долу, по-малка баня горе и фалшив комин на източната фасада. А ако се прибираш пиян, няма да можеш да намериш собствената си къща сред всичките други като нея.

Но Джордж…

Млъкни, Фред, сега аз говоря. А къде са ти съседите? Може и да не са били кой знае какви, но поне си ги познавал. Знаел си от кого можеш да вземеш на заем чаша захар, ако се окаже, че твоята е свършила. Къде са? Тони и Алиция Ланг се прехвърлиха в Минесота, защото той поиска от службата си да го преместят в друг район и те се съгласиха. Хобрътови се преместиха в Нортсайд. Хенк Албърт, виж, си намери нещо в Уотърфорд, но като се върна от подписването на документите изглеждаше смазан. Видях лицето му, Фред. Все едно току-що му бяха ампутирали краката, а той се мъчеше да убеди всички колко удобни щели да бъдат протезите, защото като ги удариш някъде нищо няма да ти се подува. Значи, да се местим. Но къде? При кого? Двама непознати в къщата си, сред много други непознати, всеки в своята. Това ще сме, Фред. В утрото на новото време. Чакаш четирийсет, после петдесет, после шейсет. Чакаш едно болнично легло, където някоя симпатична сестра да ти вкара някой симпатичен катетър някъде. На четирийсет, Фреди, младостта е отминала. Всъщност тя е отминала още на трийсет, но на четирийсет, вече не си правиш илюзии. Не желая да остарявам на непознато място.

Той плачеше отново. Седеше в тъмната, студена кола и плачеше като дете.

Джордж, не е само заради магистралата, не е само местенето. Знам какво не е наред.

Млъкни, Фред, предупреждавам те.

Но Фред вече не искаше да спре, а това бе лошо. Защото, ако Фред вече не го слушаше, щеше ли някога да има покой за него?

Чарли, нали, Джордж? Не искаш да го погребваш втори път.

— Да, Чарли — каза той с нисък и странен от плача глас. — И аз самият. Не мога. Няма да мога…

Той отпусна глава и остави сълзите да се леят, лицето му — изкривено от болка, а ръцете — свити в юмруци под очите му, подобно на, ако сте виждали, дете, изгубило петаче за бонбон през дупката на джоба си.

Когато най-после потегли отново, му бе вече по-леко. Чувстваше се пресъхнал. Кух и пресъхнал. Абсолютно спокоен. Вече дори можеше да гледа, без да трепери, тъмните къщи от двете страни на улицата, напуснати от обитателите си.

Заживели сме в гробище, помисли си той. Мери и аз, в гробището. Също както Ричърд Буун в онзи филм, Ще погреба живите. В къщата на Арлинови светеше, но и те напускаха на пети декември. Хобрътови се бяха изнесли през уикенда. Празни къщи.

Докато паркираше колата на асфалтовата пътека (Мери бе в спалнята; меката светлина на настолната й лампа се виждаше) той ненадейно усети, че си спомня за нещо, което Том Грейнджър бе споменал преди две седмици. Реши да поговори с Том за това. В понеделник.