Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roadwork, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Xesiona (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)

Издание:

Стивън Кинг. Пътна мрежа

ИК „Бард“, София, 1992

Художници: Ивайло Ненов, Лъчезар Асенов

Редактор: Богомил Самсиев

Техн. редактор: Стефан Петров

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекции от sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

21 декември, 1973 г.

Вече беше й дал подаръците в златисто боядисаната трапезария и последвалият разговор вървеше мъчително и неловко. Никога не бе оставал сам с нея в тази стая и все му се струваше, че би трябвало да се помилват. Когато се замисли, реши, че това е само закъснял с двайсетина години порив на момчето, върнало се за ваканция от колежа, което той отдавна бе престанал да бъде.

— Боядисала си косата си по-светла? — попита той.

— Съвсем леко — каза тя, свивайки рамене.

— Отива ти. Изглеждаш по-млада.

— А ти започваш леко да побеляваш по слепоочията, Барт. Така изглеждаш по-важен.

— Глупости. Ставам само още по-жалък.

Тя се засмя, малко пресилено, и погледна към подаръците на малката маса отстрани. Той бе завил нейната брошка, а останалите неща бе оставил за нея. Куклите гледаха безизразно към тавана, очаквайки нечии детски ръце да им вдъхнат живот.

Той се вгледа в Мери. Улови погледа й за момент и помисли, че тя изведнъж ще изрече решаващите думи, което го изплаши. В този момент птичето на часовника изскочи иззад вратичката си и обяви, че е един и трийсет следобед, при което и двамата подскочиха и се засмяха. Моментът бе отминал. Той стана, така че да не го дочака отново. Спасен от едно „ку-ку“, помисли си той. Добре звучи.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Имаш среща?

— Събеседване за една работа.

— Наистина ли? — каза тя, видимо доволна. — Къде? При кой? Колко?

Той се засмя и поклати глава.

— За този пост кандидатстват още десетина души и всичките са с не по-лоши шансове от мен. Ще ти кажа като започна.

— Надут както преди.

— Разбира се.

— Какво ще правиш на Коледа, Барт? — На лицето й бе изписана загриженост и някаква тържественост, което внезапно го накара да си помисли, че преди малко е щяла да му предложи коледна вечеря, а не предновогодишен развод. Божичко! Той почти се засмя от радост.

— Ще хапна вкъщи.

— Можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ще сме само двамата.

— Не — каза той замислено и после добави по-твърдо, — по-добре да не идвам. По празници чувствата често излизат извън контрол.

Тя също кимна замислено.

— И ти ли ще си сама тук?

— Може да отида у Боб и Джанет. Но, сигурен ли си, че не искаш да дойдеш тук?

— Да.

— Ами, тогава… — не довърши тя, но изглеждаше облекчена.

Изпрати го до вратата, където си размениха една хладна целувка.

— Ще ти се обадя.

— Да не забравиш.

— И поздрави Боби от мен.

— Добре.

Той бе преполовил пътеката към колата си, когато тя извика:

— Барт! Барт, почакай малко! Той се извърна почти уплашено.

— Щях да забравя — каза тя. — Уоли Хемнър се обади и ни покани на новогодишното си парти. Съгласих се от името и на двама ни. Но, ако не искаш…

— Уоли? — смръщи се той. Уоли Хемнър бе може би единственият им приятел, живеещ извън техния район на града. Работеше за една местна рекламна агенция. — Той не знае ли, че сме… разделени?

— Знае, но нали го познаваш Уолт. Подобни неща не го впечатляват особено.

Тук тя бе права. Дори само при мисълта за Уолтър той обикновено се усмихваше. Уолтър, който вечно се кълнеше, че ще зареже рекламата и ще се отдаде на авангардна архитектура. Автор на мръсни стихчета и дори още по-мръсни пародии на популярни мелодии. Два пъти разведен и добре оскубан и двата пъти. Понастоящем импотентен, ако можеше да се вярва на клюките, а според него в този случай можеше. От колко време не се бяха виждали с Уолт? Четири месеца? Шест месеца? Отдавна.

— Това може да е интересно — каза той и чак тогава друга мисъл помрачи челото му.

Тя я прочете по лицето му, само както тя можеше и каза:

— Няма да има хора от пералнята.

— Те се познават със Стийв Орднър.

— Е, да, но точно него… — тя сви рамене, за да покаже, че едва ли той ще бъде поканен, и се хвана за лактите леко потрепервайки. Температурата навън бе паднала до минус четири градуса.

— Ти, по-добре се прибирай — каза той. — Ще замръзнеш.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не зная. Ще помисля. — Той я целуна пак, този път по-силно и тя, отвърна на целувката му. В миг като този, бе готов да съжалява за всичко, — но и от съжалението бе вече клинично отдалечен.

— Весела Коледа, Барт — каза тя и този път той видя, че тя тихо плаче.

— Догодина ще е по-добре — каза той успокоително, но без да може да открие някакъв смисъл в думите си. — Бягай вкъщи, преди да си хванала пневмония.

Тя влезе в къщата, а той тръгна с колата, като продължаваше да си мисли за новогодишното парти на Уоли Хемнър. Реши, че ще отиде.