Стивън Кинг
Пътна мрежа (19)

19 декември, 1973 г.

Бе дванайсет и половина на обяд, когато се събуди и стана. Чувстваше се като след чудовищно напиване. Главата го болеше до полуда. Пикочният му мехур бе пълен и стегнат. Вкусът в устата му напомняше на мъртва змия. С всяка направена крачка сърцето му биеше като тъпан. Не можеше дори да си позволи лукса да се мами, че всичко, което си спомняше за изминалата нощ, е било сън, защото миризмата на бензина бе попила добре по кожата му, а се носеше и във въздуха от купа с дрехите му. Снегът бе спрял, небето бе ясно и яркото слънце караше уморените му очи да молят за милост.

Той отиде в тоалетната, седна на клозетната чиния и някаква невиждана диария мощно се отприщи от него като тонове чакъл, изсипан от висок самосвал. Звукът от падащите във водата изпражнения го накара да изстене и да стегне глава в дланите си. Реши да уринира, без да става, докато острият и отвращаващ мирис на крайния продукт от неговото храносмилане витаеше навсякъде около него.

Той пусна водата и слезе по стълбите, олюлявайки се на изтощените си нозе, като взе и комплект чисти дрехи със себе си. Реши, че ще чака, докато тази проклета миризма изчезне от тоалетната и после ще стои под душа цял следобед.

От зеленото шишенце на полицата над мивката изсипа в устата си три хапчета Екседрин за успокояване на храносмилането, които погълна с две големи глътки от гъстия розов Пептобисмол, който се вземаше при диария. Сложи вода на котлона за кафе и без да иска изтърва на земята любимата си чаша. Измете остатъците от нея, взе друга и изсипа в нея далеч повече от необходимото му кафе Максуел хауз, след което отиде в дневната.

Включи радиото и започна да търси по скалата новини, които, подобно на полицаите, винаги липсваха, когато някой се нуждаеше от тях. Поп музика. Предаване за селското стопанство. „Защото ти хареса“ на Голдън нагит. Предаване с въпроси на слушатели. Програма за потребителите. Пол Харви, възхитен от застраховката живот. Още поп музика. Но не и новини.

Водата за кафето вече вреше. Той остави радиото на едно от музикалните предавания, донесе кафето на масата и го изпи без захар. При първите две глътки почувства, че му се повдига, но после стомахът му го прие по-добре.

Дойде ред и на новините, първо за страната, после и местните:

В ранните часове на тази сутрин в района на строителните работи по удължението на магистрала 784 край ул. „Гранд“ е бил предизвикан пожар. Лейтенант Хенри Кинг от градското полицейско управление заяви, че вандалите очевидно са използвали бензинови бомби, за да подпалят един кран, два грейдера, два булдозера, един пикап и полевия офис на строителната компания Лейн, който е изгорял до основи.

При думите изгорял до основи, гърлото му се сви от задоволство, горчиво, но приятно като кафето, което пиеше.

Според Франсис Лейн, чиято фирма спечели контракта за строителството на пътната отсечка, повредите по автогрейдерите и булдозерите са незначителни, но кранът. на стойност 60000 долара и използван за разчистване на терени, ще бъде неизползваем в продължение на около две седмици.

Две седмици? Само толкова?

По-сериозни последици, според г-н Лейн, ще има изгарянето на полевия офис, където са се намирали плановете, графиците и деветдесет процента от счетоводните баланси на фирмата от последните три месеца. „Това ще ни отнеме невероятно много усилия“, каза пред наш репортер г-н Лейн. „Може да ни забави с близо месец, или дори повече.“

Това вече бе малко по-добре. Месец повече — значи, все пак, не е било безсмислено.

Според лейтенант Кинг, вандалите са избягали от строителната площадка с автомобил, вероятно нов модел Шевролет. Лейтенантът призовава всеки, който е видял кола да напуска района на строителните работи по ул. „Херън“, да сигнализира. Франсис Лейн оценява общия размер на щетите на 100000 долара.

Още местни новини, конгресменът от щата в Камарата на представителите Мюриьл Рестън отново призова…

Той изключи радиото.

Сега, когато бе чул всичко и на дневна светлина, нещата изглеждаха малко по-добре. Вече можеше всичко да се прецени рационално. Полицията, разбира се, нямаше да издаде всички събрани улики, но ако наистина бяха тръгнали да търсят Шевролет, а не Форд, и, ако са опрели до показания на очевидци, тогава, може би, той бе в безопасност, поне за момента. А ако наистина имаше очевидец, тогава, притесненията нямаше да му помогнат.

Щеше да хвърли на боклука легена на Мери и да отвори гаража, за да се измирише вонята от бензина. Щеше да измисли нещо, което да обясни счупения заден прозорец, ако някой се заинтересува. И на първо място, щеше да се опита да се подготви психически за посещение от страна на полицията. Като последен живеещ на ул. „Крестольн“, би било напълно логично поне да го проверят. Тогава, нямаше да има нужда да душат кой знае колко, за да установят, че бе действал доста подозрително. Беше провалил работата със завода. Жена му го бе напуснала. Доскорошен колега го бе ударил в един магазин. И, разбира се, имаше кола, макар и да не бе Шевролет. Всичко това срещу него. Но, никой от тези факти не доказваше вината му.

А ако наистина успеят да намерят доказателство, тогава щеше да влезе в затвора. Но имаше и неща, по-лоши от затвора. Затворът не можеше да е края на света. Щяха да му намерят работа, да го хранят. Нямаше да трябва да се безпокои какво ще стане като свършат парите от застраховката. Разбира се, че имаше толкова много неща по-лоши от затвора. Самоубийството, например. Това бе по-лошо. Той се качи на горния етаж и влезе под душа.

По-късно следобед той позвъни на Мери. Майка й вдигна телефона и хладно каза, че ще отиде да я повика. Самата Мери, обаче, звучеше почти радостно.

— Здравей, Барт. Честита Коледа предварително.

— Честита и на теб.

— Казвай, Барт.

— Ами, имам малко подаръци… дребни неща… за теб, за племенниците. Мислех си дали няма да можем да се видим някъде, за да ти ги дам. Не съм опаковал играчките за децата.

— С удоволствие ще ги опаковам. Но нямаше нужда да купуваш нищо. Все пак, не работиш.

— Но… работя по въпроса — каза той.

— Барт,… направи ли това, за което говорихме тогава?

— За психиатъра ли?

— Да.

— Обадих се на двама. Единият няма свободен час чак до юни. Другият ще е на Бахамските острови до края на март. Каза, че след това можел да ме прегледа.

— Как се казваха тези лекари?

— Имената им? О, Мери, трябва да погледна в тефтера си, за да ти кажа. Адамс, мисля, че беше първият. Никълъс Адамс…

— Барт, — каза тя тъжно.

— Може да е бил и Аренс — каза той отчаяно.

— Барт — повтори тя.

— Добре — каза той. — Ако искаш ми вярвай. Ти и без това ми нямаш доверие.

— Барт, ако само бе…

— Кажи за подаръците. Обадих се за подаръците, не за проклетия шарлатанин.

Тя въздъхна:

— Донеси ги в петък при мен. Ще ги…

— И родителите ти да извадят Чарлз Менсън^[1] от затвора, та да ме посрещне на вратата, така ли? Нека да се срещнем на неутрален терен.

— Няма да бъдат тук — каза тя. — Ще заминават при Джоана за Коледа.

Джоана бе всъщност Джоана Сейнт Клер, братовчедката на Джийн Келъуей, и живееше в Минесота. Двете с Мери бяха добри приятелки от детинство (не бе ли това последно безгрижно време някъде между войната от 1812 и нашествието на Конфедерацията, помисли си той) и през юли Джоана бе получила удар. Тя все още не можеше да се възстанови, но му бе казала, както и на Мери, че според лекарите, може да, си отиде всеки момент. Това сигурно е интересно, да си носиш бомба с часовников механизъм в собствената си глава. Хей, бомбо, днес ли ще е? Хайде, моля те, нека друг път. Не съм довършила още новия роман на Виктория Холт.

— Барт? Чуваш ли ме?

— Да. Бях се замислил.

— Един часа удобно ли е?

— Добре.

— Нещо друго от теб?

— Не.

— Ами…

— И умната, Мери.

— Добре, Барт. Чао.

— Довиждане.

Те затвориха и той отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Жената, с която току-що бе говорил по телефона, не бе същата жена, която преди по-малко от месец, на този диван, го бе молила през сълзи да й обясни приливната вълна, която бе направила на пух и прах подредения й живот, сривайки до основи построеното през последните двайсет години от него. Трудно бе да се повярва. Той поклати глава при мисълта за това, както би сторил и ако чуеше по радиото, че Исус е слязъл от небето на огнена колесница и е взел със себе си Ричард Никсън в рая. Тя се бе стегнала. Нещо повече: тя се бе превърнала в човека, който той трудно вече си спомняше; полумомичето-полужената, която той даже не бе опознал. Подобно на археолог тя бе изкопала тази своя същност и макар да бе малко схваната в ставите от продължителното бездействие, тя очевидно бе напълно пригодна за ползване. Ставите щяха да се отпуснат и новата-стара личност щеше да стане спокойна жена, може би малко уплашена от рязката промяна, но не и сериозно наранена. Той я познаваше, може би по-добре, отколкото тя предполагаше, и единствено по гласа й можа да се убеди, че тя се доближава все повече и повече до идеята за развод, идеята за пълна раздяла с миналото — така че, то, цялото да бъде отсечено като с тесла от нея, но без тази операция да остави и следа от накуцване в походката й. Тя бе на трийсет и осем години. Половината й живот бе пред нея. Нямаше опасност катастрофата на техния брак да остави безсмислено осакатени деца. Той нямаше първи да предложи развод, но ако тя го стореше, щеше да се съгласи. Завиждаше й за новата жена, открила в себе си, и за новата й красота. И ако след десет години, този брак за нея щеше да бъде като дълъг тъмен коридор, извел я в крайна сметка под слънцето, той щеше да съжалява за това, но без да я обвинява за нещо. Не, той не можеше да я обвинява.