Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roadwork, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Xesiona (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)

Издание:

Стивън Кинг. Пътна мрежа

ИК „Бард“, София, 1992

Художници: Ивайло Ненов, Лъчезар Асенов

Редактор: Богомил Самсиев

Техн. редактор: Стефан Петров

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекции от sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

21 ноември 1973 г.

Тънка като каймак снежна покривка бе покрила земята през нощта и когато вратите на автобуса се отвориха и той слезе на тротоара, следите на хората, минали оттам преди него се виждаха добре. Зад ъгъла той сви надолу по ул. „Фър“, като чу как автобусът потегля с тигров рев напред. Край него мина Джони Уокър по втория си курс за сутринта. Джони му махна от кабината на синьобелия камион на пералнята и той му отвърна на поздрава. Беше малко след осем часа.

Денят в пералнята започваше в седем, когато Рон Стоун, бригадирът, и Дейв Реднър, началникът на перачното, пристигаха и вдигаха налягането в бойлера. Момичетата, които се занимаваха с ризите, удряха работните си карти в автоматичния часовник в седем и трийсет, а онези от парното гладене — в осем. Той ненавиждаше долния етаж от пералнята, където се вършеше грубата работа, където в ход бе експлоатацията, но незнайно защо, мъжете и жените там го харесваха. Обръщаха се към него на малко име, и с малки изключения, той също ги харесваше.

Той слезе долу през входа, където се товареха колите, провирайки се между кошовете с изпрани от снощи, но още неизгладени чаршафи. Всеки кош бе с плътно затворен капак, за да не се напрашава прането. По средата, Рон Стоун затягаше ремъка на еднокамерна стара пералня „Милнър“, а Дейв и неговият помощник, едно прекъснало колежа момче, на име Стийв Полак, пълнеха с мотелски чаршафи машините за промишлено пране „Уошекс“.

— Барт! — поздрави го Рон Стоун. Всяка негова дума излизаше от устата му с рев; всекидневното за последните трийсет години надвикване с децибелите, произвеждани от сушилни, гладачни, преси за ризи и центрофуги, бе превърнало в рев речта му. — Този проклет „Милнър“ не престава да се разваля. Програмата му е настроена на толкова силно избелване, че сега Дейв ще трябва да минава прането ръчно. И екстрактът не влиза целия в машината.

— Остават ни само поръчките на Килгалън, — успокои го той. — Още два месеца…

— И в завода в Уотърфорд?

— Ами, да — каза той, леко замаян.

— Още два месеца и ще съм готов за лудницата — каза Стоун мрачно. — А това местене… Ще бъде по-зле и от парад на полската армия.

— Работата ще ни крепи, ако не друго.

— Работата! Никой няма да може да ни открие поне три месеца. А после идва лятото.

Той кимна: не желаеше да продължава този разговор.

— С какво започвате днес?

— Холидей ин.

— Слагай по 50 кг хавлии на всяко зареждане. Нали знаеш как пищят за хавлии.

— Да, за какво ли не пищят.

— Колко имаме досега?

— Донесоха 300 кг Повечето от Шрайнърс. От понеделник. Не съм виждал по-кирливи чаршафи. Прави ще стоят, ако ги оставиш.

Той махна с глава към новото момче, Полак:

— Той как я кара? — Синята Панделка имаше голямо текучество в помощници от перачното. Дейв ги претоварваеше с работа, а ревът на Рон първо ги изнервяше, а после ги изгонваше.

— Засега е добре — каза Рон. — Помниш ли предния?

Спомняше си добре. Момчето бе издържало 3 часа.

— Да, помня. Как се казваше? Рон Стоун смръщи вежди:

— Не помня. Бейкър? Баркър? Нещо такова. В петък го видях край онзи магазин „Спри и купи“ да раздава брошури за бойкотиране на марулите на пазара, или нещо такова. Какво ще кажеш? Като не може да върши работа, тръгнал да обяснява на всеки колко кофти било, че в Америка не е като в Русия. Да се разплачеш, направо.

— Хауърд Джонсън ли ще въртите сега? Стоун изглеждаше обиден:

— Винаги го минаваме първи.

— Ще стане ли до девет?

— Че, как не?

Дейв му махна и той отвърна на поздрава. Тръгна нагоре по стълбите, през химическото чистене, после през счетоводството и влезе в кабинета си. Седна на въртящия се стол зад бюрото си и придърпа цялата кутия с входящата поща и документите за него. На малка табела върху бюрото му пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той не държеше особено на този надпис, но го остави на бюрото си, защото беше от Мери. Кога му го бе подарила? Не беше ли преди пет години? Той въздъхна. Търговските пътници, които идваха в кабинета му, виждаха нещо смешно в надписа. Умираха да се смеят. Но пък, от друга страна, ако покажеш на някой търговски пътник снимка на гладуващи деца или на Хитлер в сношение с Дева Мария, той пак ще се превие от смях.

Вини Мейсън, без съмнение птичката, която чуруликаше на ухото на Стийв Орднър, имаше на бюрото си надпис, на който пишеше: МИСЛИ! Що за глупост можеше да е това, МИСЛИ? На това дори и търговски пътник не би се засмял, нали, Фред? Да, Джордж, тооочно така. Навън се чу тежкият ропот на дизелови двигатели и той се завъртя на стола си, за да погледне. Строителите на пътната магистрала започваха новия си ден. Едно дълго шаси с два булдозера, качени на него, минаваше край пералнята, следвано от нетърпелива опашка от коли.

От третия етаж, над химическото чистене, можеше да се наблюдава как напредва строителството. То се врязваше в офисите и жилищния район на Уестърн като дълга мръсна рана, като хирургически разрез с кални съсиреци. Вече бяха преминали ул. „Гилдър“ и бяха погребали парка на Хебнър авеню, където той бе извеждал Чарли като малък… почти бебе. Как се казваше парка? Не знаеше. Просто, парка на Хебнър авеню, нали, Фред? Имаше малко игрище за бейзбол, няколко висящи греди за ходене и малко езеро с къщичка по средата. През лятото покривът на къщичката бе винаги покрит с птичи курешки. Имаше и люлки. Чарли се бе люлял за първи път в марка на Хебнър авеню. Какво ще кажеш за това, Фреди, стари приятелю? В началото се бе изплашил и бе плакал, но след това му хареса и накрая пак плака, но вече защото го бяха свалили от люлката. На път за вкъщи се напишка и намокри цялата седалка в колата. Нима всичко това бе станало преди четиринайсет години?

Още един камион отмина с автогрейдер, качен върху него.

Бяха съборили блока „Гарсън“ още преди четири месеца; той бе три или четири пресечки западно от Хебнър авеню. Няколко сгради с офиси на кредитни компании и една-две банки, а останалото бе заето от зъболекари, масажисти и специалисти по изкълчени и увредени крака. Това не бе чак толкова важно, но раздялата със старото кино, „Гранд тиътър“, му бе причинила истинска болка. Там бе видял някои от любимите си филми в началото на 50-те години. „Набери У за убийство“ с Рей Милан. „Денят, когато всичко спря“ с Майкъл Рени. Този филм го бяха давали по телевизията преди две вечери и той бе решил да го гледа, но заспа пред проклетия телевизор рано-рано и се събуди чак за химна в края на програмата. Бе разлял питието си върху килима и Мери бе вдигнала врява по-късно.

Старото кино, все пак, си оставаше незаменимо. Сега строяха тези нови малки залички в предградията, кацнали насред петкилометров паркинг. Кино I, Кино II, Кино III, Кинозала. Бе завел Мери в Уотърфорд, за да види „Кръстникът“. Билетите бяха по 2,50, а вътре приличаше на скапана зала за боулинг. Без балкон А в „Гранд тиътър“ фоайето бе покрито с мрамор, имаше и балкон и една прекрасна, стара, омазнена машина за пуканки, където една голяма кутия струваше, десетаче. Образът, който ти късаше билета (който пък ти струваше шейсет цента), беше облечен в червена униформа, като придворен лакей, и бе поне на сто години. И винаги избоботваше една и съща фраза: „Прийятно вий гледане“. Вътре бе просторно и тъмно и пропито с дъха на прашно кадифе. Човек като седнеше, не си разбиваше коленете в седалката отпред. А от тавана висеше огромен стъклен полилей. Никой не искаше да сяда под него, защото, ако паднеше, тези отдолу трябваше да ги изстъргват с ножче от пода. Старото кино си беше…

Той погледна часовника на ръката си виновно. Близо четирийсет минути. За Бога, тук нещо не беше в ред. Току-що бе прекарал четирийсет минути, без дори да се замисли за нещо сериозно. Освен за парка и „Гранд театър“.

Нещо не е ли наред, Джорджи? Може и да не е, Фред. Май наистина не е. Той прокара ръка по скулите под очите си и по влагата там разбра, че е плакал.

 

Той слезе долу, за да говори с Питър, който отговаряше за доставките. Работата в пералнята вече течеше на пълни обороти. Машината за гладене удряше и съскаше с първите чаршафи от поръчката на Хауърд Джонсън; перачните машини се тресяха и караха пода да вибрира, машината за гладене на ризи издаваше своето фъсссс-шшш, докато Етел и Ронда я зареждаха непрекъснато с нови и нови ризи.

Питър му каза, че поръчките на гражданите вече са натоварени на четвъртия камион и би могъл да им хвърли един поглед преди да заминат, ако иска. Той каза, че няма нужда. Попита дали са тръгнали поръчките за Холидей Ин. Питър отговори, че в момента ги товарят, но онова магаре от хотела вече се обадило два пъти да пита дали хавлиите му са готови.

Той кимна и се качи обратно горе, за да потърси Вини Мейсън, но Филис му каза, че Вини и Том Грейнджър отишли до онзи нов германски ресторант да проучат въпроса с покривките там.

— Би ли казала на Вини да ми обади, като се върне?

— Да, г-н Доус. Г-н Орднър позвъни и поиска да му се обадите.

— Благодаря, Филис.

Върна се в кабинета си, извади книжата от входящата кутия и започна да ги прехвърля.

Някакъв търговски пътник искаше да се срещнат, за да му представи новата промишлена белина „Жълто-Баста“: Откъде им идват наум подобни имена, почуди се той, и остави писмото за Рон Стоун. Рон обичаше да затрупва Дейв с нови продукти, особено, ако можеше да измъкне по 200 г безплатно за проби.

Благодарствено писмо от фондацията „Юнайтид“. Той го отдели настрана, за да го закачи по-късно на таблото със съобщения до автоматичния часовник.

Рекламна брошура за офис мебелировка от „Директорска Ела“. В кошчето.

Рекламна брошура за телефонен секретар, който да отговаря при обаждане, докато няма никой и да записва съобщения до 30 секунди. Няма ме, глупако. А сега, изчезвай. В кошчето.

Писмо от някаква госпожа, която дала за пране шест от ризите на съпруга си и ги получила с прегорели яки. Той с въздишка отдели писмото настрана, за да се занимае със случая по-късно. Етел отново е пийнала повечко с обяда си.

Предложение от университета за тестване на водата. Той го отдели настрана, за да поговори с Рон и Том Грейнджър след обяд.

Рекламна брошура от някаква застрахователна компания, в която изтънчено обясняваха как човек може да спечели осем хиляди долара, като за целта само трябва да умре. В кошчето.

Писмо от хитрия агент по недвижими имоти, който се занимаваше със завода в Уотърфорд. Казваше, че имало някаква компания за производство на обувки, която се интересувала много от него, и по-точно фирмата на самия Том Макан, не някаква дребна риба, а пък тримесечната опция на Синята Панделка изтича на 26 ноември. Внимавай, малко директорче на пералня. Часът ти май наближава. В кошчето.

Още един търговски пътник за Рон, този път с препарат за химическо чистене, носещ крадливото име „Обиращ всичко“. Той го остави заедно с „Жълто-Баста“.

Завърташе се към прозореца, когато интеркомът иззвъня. Вини се бе прибрал от германския ресторант:

— Нека влезе.

Вини влезе веднага. Беше висок, млад мъж на около двайсет и пет със загорели страни. Носеше тъмночервено спортно сако и тъмнокафяви панталони. С па-пионка. Много шик, нали, Фред? Да, Джордж, да.

— Как си, Барт? — запита Вини.

— Добре — каза той. — Какво става в германския ресторант?

Вини се засмя:

— Трябваше да дойдеш. Този стар шваба едва не падна на колене, умря от радост, като ни видя. Ние можем направо да смачкаме „Юнивърсъл“, като се настаним в новия завод, Барт. Не бяха изпратили там дори брошура, да не говорим за човек. А този шваба, изглежда вече си мислеше, че ще трябва да пере покривките си в кухнята. Но какво ресторантче има, няма да повярваш! Чиста проба бирхале. Ще унищожи конкуренцията. А каква миризма… Божичко! — Той вдигна ръце, за да засили впечатлението от аромата на бира и извади от вътрешния си джоб кутия цигари. — Като потръгне, ще заведа Шерън там. Дава ни десет процента отстъпка.

В странно преплитане на звуците той почти чу как Хари, съдържателят на оръжейната, каза: При покупки над 300 долара правим остъпка 10 процента.

Боже мой, помисли си той. Наистина ли купих онези пушки вчера? Аз ли направих всичко това?

В този сектор от съзнанието му настъпи нощ.

Хей, Джорджи, какво пра…

— Колко голяма ще е поръчката? — запита той. Гласът му бе станал дрезгав и той се изкашля.

— Между четири и шестстотин покривки седмично, щом веднъж заработи здраво. И салфетки. Всичко — чист лен. Иска ги прани със „Сняг от слонова кост“. Казах му, че няма да има проблеми.

Вини извади бавно цигара от кутията си, така че той успя да види надписа върху нея. Това бе една от чертите на Вини Мейсън, която определено ненавиждаше: идиотските му цигари. На кутията пишеше: ИГРАЧЪТ ОТ ФЛОТА ЦИГАРИ МЕКИ.

Е, кой на този свят освен Вини би тръгнал да пуши „Играчът от флота“? Или „Крал Сано“? Или „Английски овални“? Или „Прекрасни“, или „Мурад“, или „Туист“? Ако някой пуснеше нова марка „Лайно на клечка“ или „Катранена гръд“, Вини и тях би пушил.

— Предупредих го, че може да се наложи да съкратим поръчките за малко, докато се местим, — каза Вини, давайки му шанс да изпрати с поглед надписа, докато прибираше обратно кутията си цигари. — Щом тръгнем към завода в Уотърфорд.

— Точно за това исках да си поприказваме — каза той. — Да го гръмна ли в упор, Фреди? — Давай. Направо го отнеси, Джордж.

— Така ли? — той щракна тънка златна запалка „Зипо“ пред цигарата си и вдигна вежди през пушека като британски актьор комик.

— Получих бележка от Стийв Орднър вчера. Иска да се отбия при него в петък вечер, та да поговорим за завода в Уотърфорд.

— Хм?

— Тази сутрин, докато говорех с Питър Уасърмън, Стийв Орднър ме е търсил по телефона. Г-н Орднър иска да му се обадя сега. Изглежда, че ужасно държи да научи нещо, как мислиш?

— Така изглежда, май — каза Вини, хвърляйки своята усмивка номер две. — Пътят е мокър, карай внимателно.

— И искам да разбера, кой, по дяволите, е накарал Стийв Орднър така внезапно да се притесни. Това искам да знам.

— Ами…

— Хайде, Вини. Хайде да не си играем на ни лук яли, ни лук мирисали. Десет часът е и трябва да говоря с Орднър. Трябва да се видя и с Рон Стоун, трябва да говоря и с Етел Гибс за прегорелите й яки. Ти ли си говорил нещо зад гърба ми?

— Ами, с Шерън ходихме в Ст… в г-н Орднър в неделя на вечеря…

— И ти просто между другото спомена, че Барт Доус не прави нищо в Уотърфорд, докато удължението на 784 идва все по-близо и по-близо, така ли?

— Барт! — запротестира Вини. — Всичко бе абсолютно по дружески. Съвсем…

— Сигурен съм, че е било тъй. Дружеска бе и бележката, с която ме вика на ринга. Дружески ще е и телефонният ни разговор сега. Не е там работата. Въпросът е, че той ви е поканил с жена ти на вечеря с надеждата, че ще се раздрънкаш и не е останал разочарован.

— Барт…

Той насочи показалец към Вини:

— Чуй ме, Вини. Ако продължаваш да ми залагаш такива клопки на пътя, скоро ще си търсиш друга работа. Бъди сигурен.

Вини бе в шок. Цигарата между пръстите му бе напълно забравена.

— Слушай, Вини. Чуй какво ще ти кажа — започна пак той с равен глас. — Знам, че на младо момче като теб му е дошло до гуша да слуша как старите като мен са обръщали света на младини. Но ти сам си заслужи тази лекция.

Вини отвори уста, да каже нещо в своя защита.

— Не смятам, че си ми забил нож в гърба — каза той, вдигайки ръка към Вини в знак да мълчи. — Ако беше така, щях да ти връча заповедта още с влизането ти тук. Мисля просто, че си действал тъпо. Влязъл си в онази огромна къща, пил си три питиета преди вечерята, после супата, после салатата с онази божествена поливка, после ордьовъра и яденето и всичко сервирано от прислужницата в черната униформа; а Карла се е държала като истинска дама, и без за секунда да ви погледне отвисоко; после ягодовата торта или калиновия кейк с разбита сметана за десерт и после два коняка с кафето, или нещо такова, и ти си пусна и лигите пред него. Така ли беше?

— Нещо такова — прошепна Вини. Изражението на лицето му беше две трети срам и една трета безсилен гняв.

— Той първо попита как е Барт. Ти каза, че е добре. Той после каза, че Барт наистина е много свестен мъж, но не би било зле, ако се размърда малко около този завод в Уотърфорд. Ти се съгласи, че наистина, добре би било. Тогава той между другото запита какво става около тази сделка. Ти каза, че това все пак не е в твоя отдел, а той отвърна: „Хайде, Винсент. Ти знаеш какво става.“ И ти рече, че само знаеш, че Барт още не е приключил с тази сделка. А вярно ли е, че хората на Том Макан се били насочили към същото място? И тогава той каза, че каквото и да е, Барт си знае работата и ти пак се съгласи с него, разбира се. И после пихте по още един коняк и той те попита как мислиш, дали Мустангите ще стигнат до финалите и след това си тръгнахте с Шерън и знаеш ли кога пак ще те покани там, Вини?

Вини мълчеше.

— Когато на Стийв Орднър му притрябва пак някой нещо да му изпее. Това е.

— Съжалявам — каза Вини намусено и тръгна да става.

— Не съм свършил.

Вини седна обратно и заби поглед в ъгъла на стаята с горящи очи.

— Знаеш ли, че цели дванайсет години аз вършех твоята работа. Дванайсет години — сигурно ти се струва ужасно много. Но аз самият не знам кога мина това време и къде отидоха тези години. Но твоята работа си я спомням достатъчно добре, за да знам, че ти харесва. И за да мога да видя, че добре се справяш. Тази реорганизация в химическото чистене, с новата номерация… това бе гениално.

Вини го гледаше объркан.

— Започнах в пералнята преди двайсет години, — започна той. — През 1953-а. Бях двайсетгодишен и току-що се бях оженил. Изкарал бях две години бизнес администрация и с Мери бяхме решили да не бързаме за дете, но тогава използвахме този метод с прекъсването, нали знаеш. Веднъж в града, някой тръшна вратата от долния етаж и така се стреснах, че на секундата получих оргазъм. Тогава и Мери забременя. Тъй че винаги, когато започна да се мисля за много велик, си напомням, че една затръшната врата ме е изпратила на мястото. където съм и сега. Това отрезвява. В онези дни нямаше рехави закони с абортите. Забременее ли някое момиче от теб, или се жените, или я изоставяш. Друг избор нямаше. Оженихме се и започнах първата работа, която ми попадна, и това бе тук. Помощник в перачното — точно това, което онова хлапе, Полак, прави долу в момента. Само че тогава всичко се правеше на ръка и прането трябваше да се вади мокро от машините и да се окача на един голям изстисквач, Стонингтън, който поемаше до 250 кг. Заредиш ли го лошо, и кракът ти можеше да замине. Мери пометна в седмия месец и лекарите казаха, че никога не ще може пак да зачене. Изкарах като помощник тук три години и за 55 часа седмично вземах чисто 55 долара. Тогава Ралф Албертсън, началникът на перачното, се бе замесил в някаква шашма с автомобилни застраховки, получи удар на улицата, докато си разменяли полиците с неговия човек, и умря. Добър човек беше. В деня на погребението му цялата пералня затвори. След като бе прилично погребан, отидох при Рей Таркингтън и поисках да ме назначи на мястото на Ралф. Бях почти сигурен, че това ще стане. Научил бях всичко в перачното, защото Ралф ме беше обучил.

— В онези дни, това бе семеен бизнес, Вини. Рей и баща му, Дон Таркингтън, го движиха. Дон го бе наследил от баща си, който бе създал Синята Панделка през 1926-а. Профсъюзи тук нямаше и активистите им, предполагам, биха казали, че и тримата Таркингтън са си чисти експлоататори на нискоквалифицирания наемен труд. А така и си беше. Но, когато Бети Кийсън се подхлъзна на мокрия под и си счупи ръката, Таркингтънови платиха разноските в болницата и й пращаха по 10 долара седмично за храна, докато се оправи и тръгне пак на работа. И всяка година за Коледа правеха по един голям банкет в разпределителната — с най-хубавия пилешки пай, който можеш да си представиш, с боровинково сладко и банички, и шоколад по твой избор за десерт. Дон и Рей подаряваха на всяка жена по чифт обици, а на всеки мъж — по една вратовръзка. Още пазя всичките тези 9 вратовръзки в гардероба вкъщи. Когато Дон Таркингтън почина през 1959 г., на погребението му носех една от тях. Бяха станали вече демоде и Мери вдигна голяма патърдия, но аз въпреки това я сложих. Тук беше мрачно, работното време — дълго, а работата — монотонна, но хората държаха един на друг. Ако изстисквачът се повредеше, Дон и Рей ще слязат веднага долу и с навити ръкави на белите си ризи, ще усукват онези ми ти чаршафи с нас. На това се казваше семеен бизнес тогава, Вини. Така беше.

— Та след смъртта на Ралф, Рей Таркингтън ми каза, че е наел друг човек отвън да отговаря за перачното. Аз нищо не разбирах и се чудех какво, по дяволите, става тук. А Рей ми казва: „Баща ми и аз искаме да се върнеш в колежа.“ Отговорих: „Чудесно! И с какви пари? С автобусни билети?“ А той ми подава един чек за 2000 долара. Гледах го и не вярвах на очите си. „Какво е това?“, попитах го. А той отвърна: „Не е достатъчно, но ще стигне за обучението, наема и книгите ти. А за останалото ще работиш тук през лятото.“ Попитах го как ще мога да му се отблагодаря. А той ми каза: „По три начина. Първо, върни си заема. Второ, върни и лихвите по него. Трето, донеси това, което ще научиш пак тук, в Синята Панделка“. Занесох чека вкъщи и го показах на Мери, а тя се разплака. Зарови лице в дланите си и се разплака.

Вини вече го гледаше наистина смаян.

— Така че през 1955-а се върнах в колежа и завърших след две години. Върнах се пак в пералнята и Рей ме назначи за началник на шофьорите. С деветдесет долара седмично. Като върнах първата вноска от парите, попитах Рей каква ще е лихвата. Отвърна ми: „Един процент.“ „Какво?“ — извиках. „Добре ме чу.“ — каза той и добави: „Нямаш ли работа?“ — „Да, мисля, че трябва да изтичам в града и да викна лекар да ти прегледа главата.“ Рей избухна в смях и ми каза да изчезна от кабинета му. През 1960 г. изплатих целия заем и знаеш ли, Вини, какво стана? Рей ми подари часовник. Този тук.

Той вдигна ръкавела си и му показа часовника „Булова“ на китката си със златната разтегателна каишка.

— Нарече го „позакъснял подарък по случай завършването“. Двайсет долара бе лихвата, която платих за образованието си, а този проклетник ми подаряваше часовник за осемдесет. На гърба му бе гравирано: Най-добри пожелания от Дон и Рей. Пералня Синята Панделка. Имаше вече година, откак Дон бе починал.

— През 1963-а Рей ме назначи на твоята работа. Занимавах се с химическото чистене, отварях нови сметки, следях останалите перални в града — само че тогава те бяха пет, а не единайсет. Работих това до 1967-а и тогава Рей ме назначи тук на това място. След още четири години, вече трябваше да продава. Останалото вече го знаеш. Как тези копелета го притиснаха. Това го състари. Тъй че сега сме част от корпорация с не две, ами двайсет дини под мишницата — бързи закуски, голф, магазини с намалени цени, бензиностанции и какви ли не идиотщини. А Стийв Орднър не е нищо повече от един наперен началник-смяна. Някъде в Чикаго, или Гари, управителният съвет може би отделя петнайсет минути седмично на Синята Панделка. Тях хич не ги интересува какво представлява работата в пералнята. Те си нямат и най-малка представа. Обаче, знаят как да четат приходно-разходния баланс, виж, толкова могат. Счетоводителят казва: „Я, вижте. Ще удължават магистрала 784, а Синята Панделка им е точно на пътя заедно с жилищните квартали.“ А, така ли? С каква сума ще ни компенсират за това? И толкова. Исусе Христе, ако Дон и Рей Таркингтън бяха живи, тези педерасти от пътното строителство вече щяха да са на подсъдимата скамейка и да отговарят по толкова обвинения, че да не могат да си отдъхнат до 2000 г.! Щяха да ги подгонят както трябва. Може и да бяха упорити старомодни старци, но имаха чувство за дом, Вини. А то не идва от счетоводния баланс. Ако бяха живи и някой им кажеше, че пътната комисия ще погребе пералнята под осем платна асфалт, такъв вой биха надали, та чак в общината щеше да се чуе.

— Но те са мъртви — каза Вини.

— Да, напълно. — Изведнъж се почувства отпуснат и разстроен, като китара на аматьор-изпълнител. Това, което трябваше да стигне до Вини се бе изгубило в лабиринта от лични спомени. Виж го, Фреди, та той не разбира какво му говоря. Той си няма представа. — Слава Богу, че не са тук, за да видят това.

Вини замълча.

Той направи усилие да се стегне и рече:

— Това, което се опитвам да кажа, Вини, е, че има две групи хора в тази работа тук. Те и ние. Ние сме перачите. Това ни е работата. Те са счетоводителите. Това си е тяхната работа. Те пращат заповеди отвисоко, а ние трябва да ги изпълняваме. И с това нашата работа свършва. Разбираш ли?

— Разбирам, Барт — каза Вини, но за него бе явно, че Вини не е схванал нищо. Не бе сигурен дали и самият той разбира всичко.

— Добре — каза той. — Ще говоря с Орднър. А за твоя информация, Вини, заводът в Уотьрфорд е не по-лош от нашия. Приключвам със сделката идния вторник.

Вини се усмихна широко и с облекчение:

— По дяволите, това е чудесно.

— Да. Всичко е наред.

Докато Вини излизаше, той викна след него:

— И ще ми кажеш после дали ти е харесал онзи германски ресторант, нали?

Вини Мейсън му хвърли своята усмивка номер едно, блестяща и многозъба, готова на всичко:

— Разбира се, Барт.

Вини вече го нямаше, но той продължи да гледа в затворената от него врата. И аз я направих една, Фред. Е, не бе толкова зле, Джордж. Към края, май се поувлече, но, от друга страна, само по книгите всичко става         безгрешно още от първия път. Не, не, изложих се. На излизане оттук той вече си мислеше, че Бартън Доус нещо не е в ред. Господ ми е свидетел, че има нещо вярно в това, Джордж. Чакай, не ме пъди. Защо купи онези пушки, Джордж? Защо направи това? Щрак, релето задейства.

Той слезе на долния етаж, даде на Рон Стоун материалите на търговските пътници и Рон на минутата изрева на Дейв да дойде и да хвърли едно око. Дейв извърна поглед. Пак щяха да го затрупат с нова работа.

Той се качи горе и позвъни в кабинета на Орднър с надеждата, че последният ще е излязъл някъде да пийне нещо по обед. Днес обаче, не му бе писано да има такъв късмет. Секретарката му го свърза директно.

— Барт! — каза Стийв Орднър. — Радвам се да те чуя.

— Аз също. Говорих с Вини Мейсън преди малко и той спомена, че нещо май се притесняваш за завода в Уотърфорд.

— Боже мой, не. Но все пак, мислех си, че в петък бихме могли да поговорим…

— Да, обаждам се главно да ти кажа, че Мери няма да може да дойде.

— Така ли?

— Някакъв вирус не я оставя на мира. Дежури по цял ден в тоалетната.

— Жалко, че няма да може да дойде.

Спести си любезностите, нищожество такова.

— Лекарят й даде някакви хапчета и вече е малко по-добре. Но, може и да е заразно, знаеш.

— Кога смяташ да дойдеш, Барт? Осем добре ли е?

— Да, осем е добре.

Ха, така. Провали ми и петъчния филм по телевизията, простако. Какво още ще измислиш?

— Как върви тази работа с Уотърфорд, Барт?

— За това нека по-добре да поговорим като се видим, Стийв.

— Добре. — Още една пауза. — Имате много поздрави от Карла. Предай на Мери, че и Карла и аз…

О, да. Разбира се. Дрън-дрьн, дрън-дрън.