Николай Гогол
Мъртви души (9)

ГЛАВА IX

Рано сутринта, дори по-рано от времето, което бе отредено в града N. за визити, от портите на една оранжева дървена къща с мезонин и синкави колони изхвръкна една дама, облечена с изящно широко палто на квадратчета, придружена от лакей с шинел с няколко яки и със златен ширит на кръгла лъскава шапка. Дамата веднага изпърха с необикновена бързина по спуснатите стъпала в каляската, която чакаше при вратата. Лакеят тутакси затвори вратичката, дигна стъпалата и като се хвана за ремъка отзад на каляската, викна на коларя: „Карай!“ Дамата носеше една току-що научена новина и чувствуваше непреодолимо желание да я съобщи по-скоро. Всяка минута тя поглеждаше през прозорчето и виждаше, за неизказано свое огорчение, че все още е на половината път. Всяка къща й се виждаше по-дълга от друг път; бялото масивно старопиталище с тесни прозорци се проточи нетърпимо дълго, така че тя най-сетне не се стърпя да не каже: „Проклета постройка, няма край!“ Кочияшът вече два пъти получи заповед: „По-скоро, по-скоро, Андрюшка! Ти днес караш непоносимо бавно!“ Най-сетне целта бе достигната. Каляската спря пак пред една дървена едноетажна къща с тъмносив цвят, с бели барелиефчета над прозорците, с висока дървена решетка пред самите прозорци и с тясна градинка, зад оградата на която тъничките дръвчета бяха побелели от градския прах, който никога не се махаше от тях. По прозорците се мяркаха саксии с цветя, папагал, който се люлееше в клетка, уловил се с човката си за една брънка, и две кученца, които спяха на припек. В тая къща живееше искрената приятелка на дошлата дама. Авторът се затруднява много как да назове двете дами, тъй че да не му се разсърдят пак, както му се сърдеха едно време. Да ги назове с измислено презиме, е опасно. Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава — тъй широка — някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко за него: какъв е той и с какво кожухче ходи, и около коя Аграфена Ивановна се навърта, и какво обича да си хапва. Да ги назовеш пък по чин — пази боже, то е още по-опасно. Сега у нас всички чинове и съсловия са тъй раздразнени, че всичко, каквото има в печатана книга, все им се струва, че е обидно: такова е, вижда се, настроението във въздуха. Достатъчно е да кажеш само, че в някой град има един глупав човек, и това е вече обидно: изведнъж ще изскочи някой господин с почтена външност и ще закрещи: „И аз също съм човек, значи, и аз съм глупав“, с една дума, веднага ще се догади каква е работата. И затова, за да избегнем всичко туй, ние ще наричаме дамата, у която дойде гостенката, тъй, както я наричаха почти едногласно в града N., именно — дама, приятна във всяко отношение. Това название тя бе придобила по законен ред, защото наистина нищо не бе пожалила, за да стане любезна до последна степен, макар, разбира се, че през любезността й се промъкваше крадешком — ух, една толкова голяма подвижност на женския характер! — и макар че понякога в нейната приятна дума стърчеше — ух, каква игла! — все пак да не те сполетява онова, което кипеше в сърцето й против някоя друга, която по някакъв начин и с каквото и да е би изпъкнала като първа. Но всичко туй беше облечено с тънко светско държане, което можеше да се срещне в един губернски град. Всяко движение тя правеше с вкус, дори обичаше стиховете, дори понякога знаеше мечтателно да държи главата си и всички се бяха съгласили, че тя наистина е дама, приятна във всяко отношение. Другата пък дама, т.е. гостенката, ще наричаме — просто приятна дама. Пристигането на гостенката събуди двете кученца, които спяха на припек, рунтавата Адел, която постоянно се заплиташе в собствената си козина, и мъжкият Попури с тънички крачка. И едното, и другото понесоха с лай свитите си на колелца опашки към антрето, дето гостенката се освободи от своя клок и остана по рокля с моден десен и цвят и с дълги опашки на врата; из цялата стая замириса на жасмин. Щом приятната във всяко отношение дама узна за пристигането на просто приятната дама, тя изтича в антрето. Дамите се уловиха за ръце, целунаха се и извикаха, както извикват институтките, които се срещат наскоро след свършване на учебното заведение, когато мамичките им още не са успели да им обяснят, че бащата на едната е по-беден и с по-долен чин от бащата на другата. Целувката излезе звънлива и кученцата пак ливнаха, за което ги перкаха с кърпа, и двете дами отидоха в гостната, разбира се, в син цвят, с канапе, кръгла маса и дори параван, покрит с бръшлян; след тях отърчаха, ръмжейки, рунтавата Адел и високият Попури с тъпички крачка. „Тука, тука, ей в това ъгълче! — думаше домакинята, като приканяше гостенката в ъгъла на канапето. — Ей тъй! Ей тъй! Ето ви и възглавка!“ Като каза това, тя пъхна зад гърба й възглавка, на която беше извезан с вълнена прежда рицар тъй, както го везат винаги по канава: носът, излязъл като стълба, а устните — като четириъгълник. „Колко ми е драго, че сте вие… Чувам, че някой дойде, па и мисля кой ли ще бъде тъй рано.“ Параша дума: „Вицегубернаторшата.“ А аз казвам: „Ех, пак дошла, глупачката, да ми додява и тъкмо щях да кажа, че не съм в къщи…“

Гостенката вече щеше да пристъпи към работа и да каже новината, но възклицанието, което в това време издаде приятната във всяко отношение дама, изведнъж даде друга насока на разговора.

— Каква веселичка басма! — възкликна дамата, приятна във всяко отношение, като гледаше роклята на просто приятната дама.

— Да, много веселичка. Прасковя Феодоровна обаче намира, че щяло да бъде по-добре, ако кутийките бяха по-малки и капчиците да не бяха кафяви, ами ясно сини. На сестра й пратили една материйка: такова очарование, което просто не може да се изкаже с думи. Представете си: ивичките теснички, теснички, каквито може само да се представи човешкото въображение, фонът ясносин и пред всяка ивичка се редуват все очички и лапички, очички и лапички, очички и лапички… С една дума, безподобно! Може решително да се каже, че нищо подобно не е имало на света.

— Миличка, това е шарено!

— Ах, не! Не е шарено!

— Ах, шарено е!

Трябва да забележим, че дамата приятна във всяко отношение, беше донякъде материалистка, склонна към отрицание и съмнение, и много нещо отхвърляше в живота.

Тук просто приятната дама обясни, че това съвсем не е шарено и извика: „Да, поздравявам ви: волани вече не се носят.“

— Как не се носят?

— Наместо тях носят фестончета.

— Ах, не е хубаво — фестончета.

— Фестончета, все фестончета: пелеринката с фестончета, на ръкавите фестончета, на раменете фестончета, долу фестончета, навред фестончета.

— Не е хубаво, София Ивановна, навсякъде фестончета.

— Мило е, Ана Григориевна, до невероятност: шият се на два ръба, широки изрезки и отгоре… Но чакайте, ето сега ще се учудите, ето сега ще кажете, че… хайде, учудвайте се, представете си, корсетите ги правят още по-дълги, отпред с езичета и предното кокалче съвсем излиза из границата: фустата цяла се събира наоколо, както едно време малакофите, дори отзад подпълват с малко памук, за да бъде съвършена белфам.

— Е, това вече не го разбирам! — каза дамата, приятна във всяко отношение, като направи едно движение с глава с чувство на достойнство.

— Именно, това вече наистина: не се разбира! — отговори просто приятната дама.

— Както искате, но аз за нищо в света не ще почна да подражавам това.

— И аз също… Наистина, като си помислиш докъде отива понякога модата… На нищо не прилича! Аз поисках от братовчедката си една такава кройка нарочно за смях; моята Меланя почна да ми шие.

— Та вие, значи, имате кройката? — извика дамата, приятна във всяко отношение, не без явно сърдечно вълнение.

— Отдавна, сестра ми я донесе.

— Душичке, дайте я на мене, моля ви се от все сърце.

— Ах, дадох вече дума на Прасковя Феодоровна. Освен — подир нея.

— Кой ще иде да я носи подир Прасковя Феодоровна? Ще бъде твърде странно от наша страна, ако предпочетете чужди пред своите.

— Но и тя е леля.

— Тя ви е леля, ама бог знае каква: от мъжка страна… Не, София Ивановна, не ща и да чувам, ще излезе, че искате да ми нанесете такава обида… То се види, омръзнала съм ви вече: ясно е, че вие искате да скъсате с мене всяко приятелство.

Горката София Ивановна съвсем не знаеше какво да стори. Тя чувствуваше сама, че се е пъхнала между два силни огъня. Що й трябваше да се хвали? Тя беше готова да надупчи с игла глупавия си език.

— Е, какво прави нашият хубавец? — каза между туй дамата, приятна във всяко отношение.

— Ах, боже мой! Какво само седя пред вас! И таз хубава! Ами знаете ли, Ана Григориевна, за какво съм дошла при вас? — Тук гостенката спря дъх, думите като ястреби бяха готови да литнат една през друга и трябваше само да бъдеш толкова безчовечен, каквато беше искрената приятелка, за да се решиш да я спреш.

Колкото и да ми го хвалите и превъзнасяте — заговори тя с живост, по-голяма от обикновената, — но аз ще ви кажа направо и нему ще кажа в очите, че той е никаквик, никаквик, никаквик!

— Но чуйте само какво ще ви открия аз…

— Пръснали слухове, че бил хубав, а той съвсем не е хубав, съвсем не е хубав и носът му е… най-неприятен нос.

— Но позволете ми, позволете ми само да ви разправя… душичке Ана Григориевна, позволете ми да ви разправя! То е цяла история, разбирате ли: история, сконапел истоар^[1] — заговори гостенката с почти отчаян израз и съвършено молещ глас. Не пречи да се забележи, че в разговора на двете дами се примесваха твърде много чужди думи и понякога цели дълги френски фрази. Но колкото и да е изпълнен авторът с благоговение към спасителните облаги, които френският език принася на Русия, колкото и да е изпълнен с благоговение към похвалния обичай на нашето висше общество, което говори на него през всички часове на деня, разбира се, от дълбоко чувство на любов към отечеството си — все пак той никак не се решава да внесе фрази от какъвто и да е чужд език в тази своя руска поема. И тъй нека продължаваме по руски.

— Каква е тази история?

— Ах, миличка Ана Григориевна, да можехте само да си представите положението, в което се намирах! Представете си, днес иде при мене попадията, попадията, на отец Кирил жена му, и какво си мислите вие, нашият хрисим приятел, нашият гостенин, какъв бил, а?

— Как, нима и около попадията се е увъртял?

— Ах, Ана Григориевна, да беше само увъртане, това още не значи нищо: слушайте само какво ми разправя попадията. Дошла, каже у нея помешчицата Коробочка, изплашена и бледа като смърт, и разправя, и как още разправя, само послушайте, цял роман: неочаквано в късна полунощ, когато всички в къщи вече спели, някой почнал да чука на вратата, но с най-ужасно чукане, каквото може да си представи човек, и крещи: „Отворете, отворете, инак ще счупя вратата!“ Как ви се вижда това? Какъв ще излезе подир туй оня, хубавецът, а?

— Ами Коробочка каква е? Нима е млада и хубава?

— Съвсем не — баба.

— Ах, и таз хубава! Значи, той се е повлякъл подир баба? Ех, добър е след това вкусът на нашите дами, намерили в кого да се влюбят.

— Не е там работата, Ана Григориевна, съвсем не туй, което предполагате. Представете си само, че той влиза въоръжен от глава до пети, нещо като Риналдо Риналдини^[2], и заповядва: продайте ми, дума, всички души, които са ви измрели. Коробочка отговаря доста резонно, казва: не мога да ги продам, защото са мъртви. — Не, дума той, те не са мъртви, моя работа е, дума, да знам дали са мъртви, не са мъртви, не са мъртви — с една дума, вика, направил ужасен скандал: цяло село се събрало децата писнали, всички кряскат никой никого не разбира — с една дума, просто орьор, орьор, орьор^[3]! Но вие не можете да си представите, Ана Григориевна, как се разтревожих аз, като чух всичко туй. — Гълъбице, господарке — рече ми Машка, — погледнете в огледалото, вие сте бледна. — Не ми е до огледалото, казвам, аз трябва да ида да разправя на Ана Григориевна. В същата минута заповядвам да впрегнат каляската; кочияшът Андрюшка ме пита къде ще отиваме, пък аз нищо не мога да говоря, просто го гледам в очите като патка; мисля, че той ме е помислил за луда. Ах, Ана Григориевна! Да знаете само колко се разтревожих!

— Ама това е чудно — каза дамата, приятна във всяко отношение, — какво могат да значат тия мъртви души? Да си призная, досъщ нищо аз не разбирам. На втори път вече чувам все за тия мъртви души, а мъж ми още дума, че Ноздрев лъже: все трябва да има нещо вярно.

— Но представете си, Ана Григориевна, какво беше моето положение, като чух това. „И сега, дума Коробочка аз не зная, казва, какво да правя. Накара ме казва да подпиша една фалшива книга, хвърли ми петнайсет рубли асигнации, аз, казва, съм неопитна, безпомощна вдовица, не знам нищо…“ Та гледай ти какво произшествие! Но само да можете от малко-малко да си представите как аз цяла се разтревожих!

— Само, както обичате, но тука не става дума за мъртви души, тука се крие нещо друго.

— Наистина и аз тъй мисля — каза не без учудване просто приятната дама и почувствува тозчас силно желание да узнае като какво би могло да се крие тука. Тя дори произнесе бавно-бавно: — Ами какво предполагате, че може да се крие тука?

— Е, как мислите вие?

— Как мисля ли?… Аз да си кажа правичката, съм съвсем слисана.

— Ала все пак бих искала да зная какво мислите вие за това.

Но приятната дама не можа да каже нищо. Тя умееше само да се тревожи, но да състави някакво разсъдливо предположение, за това никак я не биваше и затуй тя повече от всяка друга имаше нужда от нежно приятелство и от съвети.

— Тогава слушайте какво значат тези мъртви души — каза дамата, приятна във всяко отношение, а гостенката при тия думи цяла стана слух: ушичките й щръкнаха от само себе си, тя се приповдигна, почти без да седи и без да се опира на канапето, и макар че беше май тежичка, стана изведнъж по-тънка, заприлича на пух, който чака едно духване, за да хвръкне във въздуха.

Тъй руският болярин, любител на кучета и безпътен лопен, като наближава гората, отдето а-а ще изскочи подгоненият от специалния човек заек, се превръща цял заедно с коня си и дигнатия нагоре бич през един замръзнал миг — в барут, който ей сега ще запалят. Цял е впил очи в мътния въздух и вече настига звяра, вече ще го доубие, той, неотстъпващият, както и да се въззема срещу него цялата развихрена снежна степ, която го шиба със сребърни звезди по устата, но мустаците, по очите.

— Мъртви души… — произнесе дамата, приятна във всяко отношение.

— Какво, какво? — подзе гостенката, цяла развълнувана.

— Мъртви души!…

— Ах, та говорете, за бога!

— Това е просто измислено само за прикриване, а работата ето в що се състои, той иска да отвлече дъщерята на губернатора.

Това заключение наистина беше съвсем неочаквано, във всяко отношение необикновено. Приятната дама, като чу това, просто се вкамени на мястото си, побледня, побледня като смърт и наистина се разтревожи не на шега.

— Ах, боже мой — извика тя и плесна ръце, — това нещо, виж, аз никак не можех да предположа.

— А пък аз, да ви се призная, щом отворихте уста, и вече се догадих каква е работата — отвърна дамата, приятна във всяко отношение.

— Но какво ще бъде тогава, Ана Григориевна, туй институтско възпитание! Ето ти тебе невинност!

— Каква невинност! Аз я чух да говори такива думи, които, да си призная, не бих имала кураж да ги произнеса.

— Знаете ли, Ана Григориевна, просто да ти се разкъса сърцето, като гледаш докъде е стигнала най-сетне безнравствеността.

— А пък мъжете са без свяст от нея. Според мене обаче, право да си кажа, аз не намирам у нея нищо…

— Нетърпимо маниерна.

— Ах, миличка Ана Григориевна! Тя е просто статуя и поне някакъв израз да имаше на лицето.

— Ах, колко маниерна! Ах, колко маниерна! Боже, колко маниерна! Кой я е научил тъй, не зная. но не съм виждала у друга жена толкова предвзетост.

— Душичке! Тя е статуя и бледна като смърт.

— Ах, оставете се, София Ивановна: тя се черви безбожно.

— Ах, що думате, Ана Григориевна; тя е тебешир, тебешир, чист тебешир.

— Миличка. аз седях до нея; червилото един пръст дебело и се отлепя на парчета като мазилка. Майка й я научила, тя самата с кокетка, но дъщерята ще надмине майката.

— Не, моля, поискайте ми каквато щете клетва, готова съм тозчас да се лиша и от деца, и от мъж, и от всичко, каквото имам, ако по нея има поне една капчица, поне една частица, поне сянка от някаква руменина.

— Ах, що думате, София Ивановна! — каза дамата, приятна във всяко отношение, и плесна ръце.

— Ах, каква сте наистина, Ана Григориевна. Гледам ви и се чудя! — каза приятната дама и също плесна ръце.

Нека не се види на читателя странно, че двете дами не бяха съгласни помежду си за онова, което бяха видели почти в едно и също време. Има наистина на света много такива неща, които имат тъкмо такова свойство: ако ги погледне една дама, изглеждат съвсем бели, а като ги погледне друга — изглеждат червени, червени като боровинки.

— На, ето ви още едно доказателство, че тя е бледна — продължи приятната дама, — помня като сега, че седях до Манилов и му думах; вижте колко е бледна тя! Наистина трябва да бъдеш до такава степан тупан като нашите мъже, за да се възхищаваш от нея. А пък нашият хубавец… Ах, как ми се видя противен той! Не можете си представи, Ана Григориевна, до каква степен противен ми се видя той.

— Да, ала намериха се някои дами, които не бяха равнодушни към него.

— Аз ли, Ана Григориевна? Не, вие никога не можете каза това, никога!

— Че аз не говоря за вас; като че няма други освен вас.

— Никога, никога. Ана Григориевна! Позволете ми да ви кажа, че познавам много хубаво себе си; може да е било от страна на други някои дами, които играят роля на недостъпни.

— Да ме извините, София Ивановна! Позволете ми да ви кажа, че с мене подобни скандальозности никога още не са се случвали. С някои други може, но с мене не — позволете ми да ви забележа това.

— Но защо се обиждате? Та имаше и други дами там, имаше дори такива, които първи заеха стола при вратата, за да бъдат по-близо до него.

Е, подир тия думи вече, казани от приятната дама, трябваше неизбежно да последва буря; но за голямо учудване двете дами изведнъж се смълчаха и не последва нищо. Приятната във всяко отношение дама си спомни, че кройката за модната рокля още не е в ръцете й, а просто приятната дама се сети, че още не е успяла да научи никакви подробности относно откритието, направено от искрената й приятелка и затова мирът последва много скоро. Впрочем не може да се каже, че двете дами имаха в натурата си потребност да си правят неприятности и изобщо в характера им нямаше нищо зло, а просто тъй, в разговора неусетно се зараждаше от само себе си едно малко желание да се ухапят една друга; просто зарад едно малко удоволствие при случай едната ще подхвърли на другата някое живо словце: „На ти на тебе, значи, та да помниш! На, вземи, яж!“ Разни видове потребности има в сърцата както на мъжкия, така и на женския пол.

— Аз не мога обаче да разбера само това — каза просто приятната дама, — как Чичиков, чужденец човек, е можал да се реши на такъв смел пасаж. Не може да бъде да няма съучастници.

— Ама мислите, че няма ли?

— Че кой, предполагате, може да му помага?

— Че Ноздрев, например.

— Нима Ноздрев?

— Ами че какво? Него го бива за такива работи. — Знаете ли, той искал да продаде родния си баща или още по-точно — да заложи на карти.

— Ах, боже мой, какви интересни новини чувам от вас! Никак не бих могла да предположа, че и Ноздрев е замесен в тая история!

— Аз пък всякога съм предполагала.

— Като си помислиш наистина какво не става по света: на, можеше ли да се предполага, когато, помните ли, Чичиков току-що дойде в нашия град, че той ще произведе такъв странен марш в обществото? Ах, Ана Григориевна, да знаете как се разтревожих! Да не беше нашата благосклонност и дружба… на, почти бях на края на гибелта… ами сега къде? Моята Машка вижда, че съм бледна като смърт. Душке-господарке, каже, вие сте бледна като смърт. Машке, казвам, не ми е сега до това. Та гледай ти каква била работата! Значи, и Ноздрев бил вътре! Моля ви се!

На приятната дама много се искаше да научи по-големи подробности за открадването на момичето, т.е. в колко часа и пр., но вече искаше много. Приятната във всяко отношение дама просто каза, че не знае. Тя не умееше да лъже; да предположи нещо — виж, то е друга работа, но и то само в такъв случай, когато предположението се основава на вътрешно убеждение, но когато почувствуваше вътрешното убеждение, тя умееше тогава да се защити и само да се опиташе някой майстор адвокат, който се слави с дарба да побеждава чуждите мнения — само да се опиташе да се побори с нея: той щеше да види какво значи вътрешно убеждение.

Че двете дами най-сетне решително се увериха в това, което по-рано бяха допуснали само като предположение, в това няма нищо необикновено. Хората от нашата черга, умните хора, както наричаме себе си, постъпват почти също тъй и за доказателство служат нашите учени разсъждения. Най-напред ученият пристъпя към тях като необикновен подлец, започва плахо, умерено, започва с най-смирени подпитвания: дали не е оттам? Дали не е от това кътче получила името си еди-коя страна? Или: дали не принадлежи тоя документ на друго, по-късно време? Или: не трябва ли под тоя народ да се подразбира еди-кой народ? Незабавно цитира едни и други древни писатели и щом само види някакво загатване или просто нещо му се стори, че е загатване, той вече взема преднина и се ободрява, разговаря с древните писатели простичко, запитва ги, — сам дори отговаря вместо тях, като съвсем забравя, че е почнал с едно плахо предположение; нему вече се струва, че вижда това, че то е ясно, и разсъждението се завършва с думите: та ето как било то, ето кой народ трябва да се подразбира, ето от каква точка трябва да се гледа предметът! После на всеослушание от катедрата — и новооткритата истина тръгне да се разхожда по света и да събира последователи и поклонници.

В това време, когато двете дами тъй сполучливо и остроумно решиха това заплетено обстоятелство, в приемната влезе прокурорът с вечно неподвижната си физиономия, дебели вежди и мигащи очи. Дамите една през друга почнаха да му разправят всичките събития, разправяха му за покупката на мъртвите души, за намерението да се отвлече губернаторовата дъщеря и съвсем го забъркаха, така че, макар той да продължаваше да стои на едно и също място, да мига с лявото си око и да се перка по брадата с кърпичката си, за да отърси попадналото по нея емфие, съвсем нищо не можеше да разбере. Така си го и оставиха двете дами и тръгнаха всяка по своя посока да бунтуват града. Това начинание те сполучиха да осъществят вътре в половин час и нещо. Градът решително биде разбунтуван; всичко се размърда, но поне някой да можеше да разбере нещо. Дамите тъй успяха да замъглят очите всекиму, че всички, а особено чиновниците, известно време останаха като замаяни. В първата минута тяхното положение приличаше на положението на ученик, комуто през време на сън другарите, които са станали по-рано, пъхват в носа му една завита книжка, пълна с емфие. Като смръква в просъница всичкото емфие с усърдието на спящ човек, той се събужда, скача, озърта се като щур, пули очи на вси страни и не може да разбере де е, какво става с него, и чак след това почне да различава стените, озарени с полегатите лъчи на слънцето, смеха на другарите си, скрити из ъглите, и утрото, което гледа през прозореца, с разбудилата се гора, екнала от хиляди птичи гласове, и с осветената вече рекичка, губеща се тук и там в бляскави завои между тънки тръстики, цяла обсипана с голи дечурлига, които се викат за къпане — и чак след това най-подире усеща, че в носа му има хартийка с емфие. Досущ такова беше в първата минута положението на жителите и чиновниците в града. Всеки се спрял и опулил очи като овен. Мъртвите души, губернаторовата щерка и Чичиков се забъркаха и заплетоха в главите им необикновено чудно: и после вече, подир първото замайване, те сякаш почнаха да ги различават всяко за себе си и да ги отделят едно от друго, почнаха да търсят сметка и да се сърдят, като виждаха, че работата никак не иска да се разясни. Що за притча наистина, що за притча са тия мъртви души? Никаква логика няма в мъртвите пуши, как ще се-купуват мъртви души? Де ще се намери такъв глупак? И отде ще вземе луди пари да ги купува? И за какъв му са бяс, за каква работа може да ги употреби тия мъртви души? И защо се е намесила тука губернаторовата дъщеря? Ако той е искал да я отвлече, защо му е трябвало да купува мъртви души? Ако пък е трябвало да купува мъртви души, защо му е да отвлича губернаторовата дъщеря? Да не би пък да е искал да й ги подари тия мъртви души? Какви глупости наистина са пръснали из града? Накъде е тръгнало така, че не успееш да се обърнеш — и току пуснат някоя история, и поне да има какъв да е смисъл… Обаче щом се е разчуло, значи трябва да има някаква причина? Но каква ще е да е тая причина за мъртвите души? Дори и причина няма. Излиза просто: „Празна Мара тъпан била!“ Глупости, дивотии! Това е просто — дявол зел го!… С една дума, почнаха се тълкувания, тълкувания и целият град заговори за мъртвите души и губернаторовата дъшеря, за Чичиков и мъртвите души, за губернаторовата дъщеря и Чичиков — и старо, и младо стана на крак. Като вихър се размята дремещият сякаш дотогава град. Изпъплиха от дупките си всички безделници и дембели, които бяха лежали по халат в къщи по няколко години, като стоваряха вината ту на обущаря, който им е направил тесни обуща, ту на шивача, ту на пияния кочияш — всички, които отдавна бяха прекъснали всякакви познанства и поддържаха връзки само, както казват, с помешчиците Потъркулкин и Излежаев (знаменити термини, произведени от глаголите търкалям се и излежавам се, които се употребяват много у нас, в Русия, също както и фразата: да намина у Сънников и Хъркотников, означаваща всякакви мъртвешки сънища на една кълка, на гръб и във всички други положения с хъркания, носови свистения и разни други принадлежности). Всички, които човек не може да подмами да излязат вън от къщи, па ако ще да ги вика да сърбат рибя чорба за петстотин рубли, с двуаршинени чиги и с разни топящи се в устата зелници; с една дума, стана явно, че градът е многолюден и голям и населен както трябва. Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович, за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал. Из улиците засноваха покрити кабриолетчета, непознати файтончета, кречеталки, скърцалки — и се завари попарата. В друго време и при други обстоятелства подобни слухове може би не щяха да обърнат внимание, но град N. отдавна не беше получавал досъщ никакви новини. Дори и в продължение на три месеца не беше се случвало в града нищо такова, което в столиците наричат комеражи и което, както се знае, за града е същото, каквото е навременното доставяне на храни. В градската мълва се оказаха изведнъж две съвсем противоположни мнения и веднага се образуваха две противоположни партии: мъжка и женска. Мъжката партия, досъщ гламава, обърна внимание върху мъртвите души. Женската се зае изключително с отвличането на губернаторовата дъщеря. В тази партия, за чест на дамите, трябва да се забележи, имаше несравнено повече ред и предвидливост. Такова е, вижда се, самото им назначение — да бъдат добри домакини и разпоредителки. Всичко у тях скоро взе жив, определен вид, облече се в ясни и очевидни форми, обясни се, изчисти се, с една дума — излезе завършена картинка. Оказа се, че Чичиков отдавна бил влюбен и те се срещали в градината при лунна светлина, че дори и губернаторът щял да му даде дъщеря си, защото Чичиков бил богат като евреин, ако не била причина неговата жена, която бил напуснал (отде бяха научили, че Чичиков бил женен — това никой не знаеше), и че жена му, която страдала от безнадеждна любов, била написала най-трогателно писмо до губернатора, и че Чичиков, като видял, че бащата и майката никога не ще дадат съгласието си, решил да я отвлече. В други къщи това се разправяше малко по-другояче: че Чичиков няма никаква жена, но че като човек хитър и здраво пипаш, за да получи ръката на дъщерята, той почнал работата от майката и имал с нея сърдечна тайна връзка и после направил декларация за ръката на дъщерята; но майката, уплашена да не би да се извърши престъпление, противно на религията, и чувствувайки в душата си гризене на съвестта, решително отказала и затуй именно Чичиков решил да я отвлече. Към всичко това се принаждаха много обяснения и поправки наспроти проникването на слуховете и в най-глухите улички. А в Русия долните слоеве много обичат да говорят за клюките, които се случват в горните слоеве, и поради това за всички тези работи започнаха да говорят и в такива къщурки, дето дори не бяха виждали очите на Чичиков, нито го познаваха, додадоха прибавки и още по-големи пояснения. Сюжетът всяка минута ставаше по-занимателен, вземаше всеки ден по-завършени форми и най-сетне, тъй както си е, в цялата си завършеност, бе отнесен до собствените уши на губернаторшата. Губернаторшата като майка, като първа дама в града, най-после като дама, неподозираща нищо подобно, биде страшно обидена от подобни истории и почувствува негодувание, справедливо във всяко отношение. Клетата блондинка изтърпя най-неприятното têtê-à-têtê^[4], което една шестнайсетгодишна девойка е имала някога. Потекоха цели потоци въпроси, разпити, мъмрения, заплахи, укори, уговарвания, така че девойката се разплака, зарида и не можа да разбере нито дума; на вратаря бе заповядано най-строго да не пуща в никое време и по никой начин Чичиков.

След като свършиха работата си по отношение на губернаторшата, дамите натиснаха мъжката партия, като се опитваха да ги склонят на своя глава и твърдяха, че мъртвите души са измислица, употребена само за да се отвлече всяко подозрение, та открадването да се извърши по-успешно. Дори мнозина от мъжете бидоха привлечени и се присъединиха към тяхната партия, макар че се подхвърлиха на силни укори от страна на другарите си, които ги нарекоха жени и фусти — имена, както се знае, твърде обидни за мъжкия пол.

Ала както и да се въоръжаваха и опираха мъжете, в тяхната партия съвсем нямаше такъв ред, както в женската. Всичко у тях беше някак грубо, неодялано, несъгласно, нестройно, нехубаво, в главата миш-маш, бъркотия, противоречие, нечистота в мислите — с една дума, във всичко просто си пролича празната природа на мъжа, природа груба, тежка, неспособна нито за домостроителство, нито за сърдечни убеждения, маловерна, ленива, изпълнена с непрекъснати съмнения и вечна боязън. Те казваха, че всичко това са глупости, че отвличането на губернаторовата дъщеря е повече хусарска работа, отколкото гражданска, че Чичиков не ще направи това, че жените лъжат, че жената е също като торбата: каквото й турят, това носи; че главният предмет, на който трябва да се обърне внимание, са мъртвите души, които впрочем дявол знае какво значат, но в тях все пак има нещо твърде лошо, нехубаво. Защо на мъжете се струваше, че в тях има нещо твърде лошо и нехубаво, ще узнаем ей сега. В губернията беше назначен нов генерал-губернатор — събитие, което, както се знае, хвърля чиновниците в тревожно състояние: ще започнат мъмрения, съдения, подмушквания и всякакъв друг чиновнически калай, с който началникът обикновено гощава подчинените си. Та — мислеха си чиновниците — ако той просто само узнае, че из града ни има такива едни глупави слухове, само заради това той може да се разгневи не на шега, а страшно. Инспекторът на санитарната управа изведнъж побледня: той бог знае какво си представи; дали под думата мъртви души не се разбират ония болни, които бяха умрели в значително количество в лазаретите и на други места от епидемична огненица, против която не бяха взети потребните мерки, и дали Чичиков не е някой чиновник, изпратен от канцеларията на генерал-губернатора, за да произведе тайно следствие. Той съобщи това на председателя. Председателят отговори, че това е празна работа и след туй изведнъж сам побледня, като си зададе въпроса: ами ако купените от Чичиков души са наистина мъртви? А той допусна да се издаде за тях продавателно, сам дори игра ролята на Плюшкинов пълномощник и ако всичко туй стигне до знанието на генерал-губернатора — тогава? Затова той не спомена повече нищо, само че го каза на тоз-онзи и изведнъж и този, и онзи побледняха; страхът, е по-заразителен от чумата и се предава мигом. Всички веднага изнамериха у себе си такива грехове, каквито съвсем нямаха. Думата мъртви души звучеше тъй неопределено, че те дори почнаха да подозират дали тук няма някакво загатване за набързо погребаните тела вследствие на две събития, случили се не твърде отдавна. Първото събитие беше с някакви си солвичегодски търговци, които били дошли в града на панаир и като си свършили работата, дали гуляй на приятелите си устсисолски търговци — гуляй на руска нога с немски прищевки: аршади, пуншове, балсами и други. Гуляят, както става обикновено, завършил с бой. Солвичегодци натупали до смърт устсисолци, макар че отнесли и от тях хубави натъртвания в хълбоците, под лъжичката и в ребрата и тези натъртвания свидетелствували за прекомерната големина на юмруците, с които били надарени покойниците. На един от победителите дори била съвсем откъртена помпата, според израза на борците, т.е. носът му бил цял смачкан, така че от него не било останало на лицето му и колкото половин пръст. При следствието търговците признали вината си, като обяснили, че били малко полудували; носеха се слухове, че при признанието си те прибавили всеки по четири бумажки; впрочем работата беше много тъмна; от направените справки и разследвания се оказа, че устсисолските момчета умрели, задушени от неразгорели въглища, затова и ги погребаха като задушени. Другото произшествие, което се бе случило неотдавна, бе следното: държавните селяни от селцето Вшивая-спес, сдружени пак с такива селяни от селцето Боровка или Задирайлово, заличили уж от лицето на земята земската полиция, представяна от заседателя, някой си Дробяжкин, че уж земската полиция, т.е. заседателят Дробяжкин, се бил настървил да ходи в тяхното село твърде често, което в някои случаи е все едно като епидемия, а причината уж била тази, че земската полиция, като имал някои слабости откъм сърдечна страна, се зазяпвал в жените и селските моми. Не се знае обаче сигурно, макар че селяните в своите показания се бяха изказали направо, че земската полиция бил уж разблуден като котка и че неведнъж са го вардили, а един път го били изгонили гол-голеничък от някаква хижа, дето се бил вмъкнал. Разбира се, земската полиция беше достоен за наказание заради сърдечните си слабости, ала и селяните от Вшивая-спес и от Задирайлово не можеше да се оправдаят за самоуправството си, ако наистина бяха участвували в убийството. Но работата беше тъмна, земската полиция беше намерен на пътя, мундирът или сюртукът на земската полиция беше по-лош от пачавра, а пък физиономията му не можеше дори да се познае. Делото ходи по мирови съдилища и постъпи най-сетне в окръжния съд, дето най-напред бе обсъдено насаме в такъв смисъл: понеже не се знае кой от селяните е участвувал, а всички бяха много и понеже Дробяжкин е мъртъв човек, значи, малка полза ще има дори ако спечели делото, а селяните бяха още живи, дето ще рече, за тях е много важно решението да е на тяхна полза; та вследствие на това решено бе така: че заседателят Дробяжкин бил сам причина, като несправедливо притеснявал селяните от Вшивая-спес и Задирайлово, а умрял уж, като се връщал с шейна, от апоплектичен удар. Работата изглеждаше, че бе завършена много добре, ала чиновниците, кой знае защо, почнаха да мислят, че сигурно сега става дума за тези мъртви души. Пък се случи тъй, че сякаш нарочно в това време, когато господа чиновниците и без това бяха в затруднително положение, до губернатора дойдоха изведнъж две писма. В едното от тях бе казано, че според дошлите показания и донесения в тяхната губерния се намирал фалшификатор на асигнации, който се криел под разни имена, и че трябвало незабавно да се направи най-строго дирене.

Другото писмо беше запитване от губернатора на съседната губерния за един избягал от законно преследване разбойник и гласеше, че ако се намери в тяхната губерния някой подозрителен човек, който не представя никакви свидетелства и паспорти, да бъде задържан незабавно. Тези две писма просто слисаха всички. Предишните заключения и догадки съвсем се забъркаха. Разбира се, никак не можете да се предполага, че тук нещо се отнасяше за Чичиков, ала всички, като поразмислиха всеки от своя страна; като си припомниха, че те още не знаят кой е и какъв е действително Чичиков, че той сам много неясно говореше за себе си, казваше наистина, че бил изпатил в службата за права-бога, ала всичко туй все някак неясно; и като си спомниха при това, че дори веднъж беше се изразил, че бил имал много неприятели, които посягали на живота му, замислиха се още повече: значи, животът му е бил в опасност; значи, той е бил преследван, значи, той трябва да е направил нещо такова, което… И наистина, кой е той всъщност? Разбира се, не биваше да се мисли, че той може да прави фалшиви банкноти, а още повече да бъде разбойник — външността му беше благонадеждна: при все това обаче кой би могъл да бъде той всъщност? И ето, господа чиновниците си зададоха въпроса, който трябваше да си зададат в началото, т.е. в първата глава на нашата поема. Решено бе още да се направят няколко разпита на ония, от които бе купувал душите, та да се узнае поне каква е тази покупка и какво именно трябва да се разбира под тия мъртви души, дали не е обяснил някому, макар случайно може би, някак между другото, истинските си намерения и дали не е казал някому кой е той. Преди всичко обърнаха се към Коробочка, но от нея можаха да научат твърде малко: купил бил души за петнайсет рубли и птичи пера също събирал, и обещавал да накупи много и най-различни неща, доставял мас за държавата и заради туй навярно е вагабонтин, защото имало уж по-рано един такъв, който купувал птичи пера и доставял мас за държавата, а пък измамил всички и излъгал попадията за повече от сто рубли. Всичко, каквото каза тя по-нататък, беше повтаряне на едно и също нещо и чиновниците видяха само, че Коробочка беше просто глупава баба. Манилов отговори, че за Павел Иванович всякога е готов да гарантира като за самия себе си, че той би дал цялото си имение, за да има стотна част от качествата на Павел Иванович, и се отзова за него изобщо с най-похвални изрази, като прибави няколко мисли за приятелството, вече с примижали очи. Тези мисли, разбира се, удовлетворително обясниха нежното чувство на сърцето му, но не обмениха на чиновниците същинската работа. Собакевич отговори, че според неговото мнение Чичиков е добър човек и че му продал отбор селяни и във всяко отношение жив народ; но че той не гарантира за онова, което може да се случи отпосле, че ако те изпомрат из пътя поради трудностите на преселването, вината не ще бъде негова, това е божа работа, а пък огненици и разни смъртоносни болести има много по света и имало примери, дето измирали цели села. Господа чиновниците прибягнаха още към едно средство, не твърде благородно, но което все пак понякога се употребява, т. е, отстрани, чрез разни лакейски познанства, да разпитат хората на Чичиков дали не знаят те някои подробности за предишния живот и обстоятелства на господаря си; но и от тях можаха да помиришат много малко. От Петрушка усетиха само миризмата на жилището им, а от Селифан — че изпълнявал държавна служба и служил по-рано по митницата — и нищо повече. Хората от тая класа имат много странен обичай. Ако го попиташ направо за нещо, никога няма да си припомни, няма да порови в главата си и дори ще отговори просто, че не знае, а пък ако го попиташ за нещо друго, ще преплете и онова и ще го разправи с такива подробности, каквито ти дори не желаеш. Всички изследвания, направени от чиновниците, им откриха само това, че те съвсем не знаят сигурно кой е Чичиков, но че Чичиков все пак трябва без друго да е нещо. Те решиха най-после да поговорят окончателно по тоя предмет и да решат поне как и що да правят и какви мерки да предприемат, и какъв е той именно: дали е такъв човек, когото трябва да заловят и задържат като неблагонадежден, или пък е такъв, който сам може да хване и задържи всички тях като неблагонадеждни. За всичко туй бе решено да се съберат нарочно у полицейския началник, познатия вече на читателите баща и благодетел на града.