Николай Гогол
Мъртви души (3)

ГЛАВА III

А Чичиков в настроение на доволство седеше в своята бричка, която отколе се търкаляше по широкия друм. От предходната глава знаем вече в що се състоеше главният предмет на неговия вкус и склонности и затова не е чудно, че той скоро се вдълбочи цял в него — и с тяло, и с душа. Виждаше се, че плановете, сметките и съображенията, които блуждаеха по лицето му, бяха много приятни, защото всяка минута оставяха подире си следи от доволна усмивка. Зает с тях, той не обръщаше никакво внимание как коларят му, доволен от приема на Маниловите слуги, правеше твърде сериозни бележки на шарения кон, впрегнат от дясна страна. Този шарен кон беше много лукав и само се преструваше, че уж тегли, а пък средният, дорестият кон, и червеникавият логой, който се казваше Заседател, защото бе купен от някакъв заседател, се трудеха от все сърце, тъй че дори в очите им се забелязваше удоволствието, което получаваха от това.

— Хитрувай, хитрувай! Аз ще те надхитря тебе! — думаше му Селифан, като се приповдигаше и шибаше с бича ленивеца. — Ти трябва да вършиш своята работа, гиди швабски панталоннико! Дорестият е почтен кон, той изпълнява своя дълг, аз нему на драго сърце ще му дам шепа зоб, защото е почтен кон, и Заседателя, и той е добър кон… Де, Де! Какво клепеш уши? Ти, глупако, слушай, когато ти приказват, аз тебе, простако, няма да те науча на лошо. Я го виж ти накъде се дърпа! — И той пак го шибна с бича, като додаде: — Ах ти, проклетнико! Бонапарт проклети!… — После извика на всички: Хайде, милички! — шибна и трите коня, но вече не във вид на наказание, а за да им покаже, че беше доволен от тях. Като си направи това удоволствие, той започна да говори на шарения: — Ти мислиш, че ще скриеш поведението си от мене, а? Не, ако искаш да те почитат, живей праведно на тоя свят. На, у помешчика, дето бяхме — хората са добри. Аз на драго сърце приказвам с добри хора; с добрите хора ние всякога сме си верни, изпитани приятели; и чай да пийнеш, и да похапнеш на драго сърце, щом човек е добър. Добрия човек всеки го почита. Ето на, нашия господар всеки го уважава, защото, чуваш ли ти, той е изпълнявал държавната служба, той е сколески съветник…

Като разсъждаваше тъй, Селифан се захласна накрая в най-далечни отвлечени неща. Да беше се ослушал Чичиков, щеше да узнае много подробности, които се отнасяха лично до него; но мислите му бяха тъй заети, че само един силен гръмотевичен трясък го накара да се свести и да погледне наоколо си: цялото небе отвред беше покрито с облаци и прашният пощенски път попръскан с дъждовни капки. Най-после втори път тресна по силно и по-близко и веднага рукна дъжд като из ръкав. Изпървом той заваля полегато и зашиба по едната страна на каросерията, после по другата; сетне, като измени начина на нападението си и като стана съвършено отвесен, затрака право отгоре; най после пръските почнаха да стигат до лицето на Чичиков. Това го накара да спусне кожените завески на двете кръгли прозорчета, предназначени за гледане пътни изгледи, и да заповяда на Селифан да кара по-бързо. Селифан, прекъснат също в средата на приказките си, се досети, че наистина не трябва да се помайва, тутакси измъкна из под капрата някаква дрипа от сиво сукно, пъхна ръце в ръкавите й, улови поводите и подвикна на своята тройка, която едва местеше крака, защото усещаше приятно отпускане от поучителните думи. Ала Селифан никак не можеше да си спомни дали два или три завоя бе изминал. Като понапрегна ума си и си припомни донякъде пътя, той се досети, че имаше много завои, които беше пропуснал. Понеже русинът в решителни минути все ще се досети какво да направи, без да се вдълбочава в по-нататъшни разсъждения, като кривна надясно при първия кръстопът, той подвикна: „Ей, вие, почтени приятели!“ и препусна конете без да му мисли къде ще го изкара уловения път.

Дъждът, обаче, както изглеждаше, се закрепи за дълго. Натрупалият се из пътя прах бързо се размачка на кал и от минута на минута конете все по-тежко влачеха бричката. Чичиков почна силно да се безпокои, като не виждаше още селото на Собакевич. По негова сметка трябваше отдавна да стигнат. Той все разглеждаше наоколо, но беше тъмно като в рог.

— Селифане! — каза той най-после, като се подаде навън от бричката.

— Кво, господарю? — отговори Селифан.

— Я разгледай, не се ли вижда селото?

— Не, господарю, нийде не се вижда, — след което Селифан, помахвайки бича, проточи някаква песен — не песен, а нещо такова дълго, което нямаше край. Там влизаше всичко: всичките ободрителни и принудителни викове, с които коларите гощават конете в цяла Русия, от единия й край до другия, прилагателни от всички видове и качества без голям подбор, а кое както попадне на сричка. По такъв начин работата стигна дотам, че той най-сетне започна да ги нарича секретари.

А през това време Чичиков почна да забелязва, че бричката се клатушка на всички страни и го гощава с много силни блъсканици; това го накара да почувствува, че са кривнали от пътя и навярно се влекат из разораните ниви. Селифан сякаш сам разбра това, ала не продумваше дума.

— Какво, разбойнико, из какъв път ме караш ти? — попита Чичиков.

— Че какво да правя, господарю, времето е такова: камишка си не мога да видя, толкова е тъмно! — Като каза това, той така наклони бричката, че Чичиков бе принуден да се придържа с двете ръце. Чак сега той забеляза, че Селифан бе понаправил главата.

— Дръж, дръж, ще обърнеш колата! — закрещя той.

— Не, господарю, ка’ щяло да обърна колата — отговори Селифан. — Не е добре да я обърна, зная аз, хич няма да я обърна. — След това той почна леко да извива бричката, извива я, извива я — и най-сетне я катурна съвсем на едната страна. Чичиков и с ръце, и с крака цопна в калта. Ала Селифан спря конете; впрочем те щяха да спрат и сами, защото бяха много изморени. Този непредвиден случай съвсем го смая. Той слезе от капрата, застана пред бричката, подпря ръцете на хълбоци, докато господарят се въргаляше из калта, мъчейки се да излезе оттам, и каза след кратко размишление.

— Я гледай ти — катурна се!

— Ти си пиян като обущар! — каза му Чичиков.

— Не, господарю, ка’ щяло да съм пиян! Аз зная, че не е хубаво да съм пиян. Намери се един приятел, с когото си поприказвахме, а пък с добър човек може да се приказва — няма нищо лошо в това — и си похапнахме заедно. Закуската не вреди; с добър човек може и да се похапне.

— Ами какво ти казах последния път, когато се напи, а? Забрави ли? — попита Чичиков.

— Не, ваше благородие, ка’ щяло да съм забравил? Аз си зная работата. Зная, че не е хубаво да се напива човек. Само си поприказвахме с един добър приятел, защото…

— Като взема сега да ти дръпна един бой, ще те науча аз тебе как се приказва с добър приятел.

— Както бъде угодно на ваша милост — отвърна съгласният на всичко Селифан. — Като речете бой — ще ям и бой; аз не бягам от боя. Защо да не ям бой, щом заслужавам? Воля господарска. Понякога и боят е потребен, зер мужикът инак се разглезва, редът трябва да се пази. Ако заслужавам бой, бий ме, защо да не ме биеш?

На подобно разсъждение господарят съвсем не можа да намери какво да отговори. Но в това време сякаш самата съдба бе решила да се смили над него. Надалече се чу кучешки лай. Зарадваният Чичиков даде заповед на коларя да кара по-бързо. Руският колар има добър усет вместо добри очи; затуй се случва, че със зажумели очи той кара понякога стремглаво и винаги пристига де да е. Селифан, не виждайки нищо, така насочи конете право към селото, че спря чак когато бричката се удари с двата си ока о един стобор и когато вече решително нямаше къде да се кара. През гъстата мрежа на проливния дъжд Чичиков едва забеляза нещо прилично на покрив. Той прати Селифан да търси портата, което без съмнение щеше да продължи много, ако в Русия наместо врати нямаше зли кучета, които доложиха за него тъй гръмливо, че той затъкна с пръсти ушите си. Светлинка светна в едно прозорче и достигна като мъглява струя до стобора, та показа на нашите пътници портата. Селифан почна да чука и скоро, като се отвори вратата, показа се някаква фигура, покрита с ямурлук, и господарят и коларят чуха един пресипнал женски глас:

— Кой чука? Какво сте се разтропали?

— Пътници, бабо, пусни ни да пренощуваме — каза Чичиков.

— Я го виж ти какъв е бърз — додаде бабичката, — дошъл в такова време! Тук не е хан, тук помешчица живее.

— Какво да се прави, бабо? На, изгубихме пътя. Няма да нощуваме в такова лошо време в полето я!

— Да времето е тъмно, лошо е времето — прибави Селифан.

— Мълчи, глупако — каза му Чичиков.

— Ами кой сте вие? — попита бабичката.

— Дворянин, бабо.

Думата дворянин накара бабичката сякаш да се позамисли малко. „Почакайте, ще кажа на господарката“ — рече тя и подир две минути излезе с фенер в ръка. Портата се отвори. Светлина заблещука и в друг един прозорец. Бричката влезе в двора и спря пред малка къщица, която поради тъмнината мъчно можеше да се види добре. Само едната й половина беше озарена от светлината, която излизаше от прозорците; виждаше се пред къщата и една локва, върху която направо падаше същата светлина. Дъждът чукаше звънливо по дървения покрив и се стичаше на шуртящи ручеи в една подложена каца. През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата. Вече по кучешкия лай, съставен от такива музиканти, можеше да се предположи, че селото е големичко; ала измокреният и премръзнал наш герой не мислеше за нищо друго освен за легло. Още неуспяла бричката съвсем да спре, той вече скочи на стълбата, залюля се и малко остана да падне. На стълбата излезе пак някаква жена, по-млада от първата, която много приличаше на нея. Тя го поведе към стаята, Чичиков хвърли набързо два погледа: стените на стаята бяха облепени с вехтичка, нашарена с ивици хартия; по тях — картини с някакви птици; между прозорците — старинни малки огледала с тъмни рамки, във вид на завити листа, и зад всяко огледало имаше затъкнато или някое писмо, или вехто тесте карти, или някой чорап; стенен часовник с нарисувани цветя но циферблата… и — нямаше сили да забележи вече нищо друго. Той чувствуваше, че очите му се залепват, сякаш някой бе ги намазан с мед. След минута влезе домакинята, стара жена, с някаква нощна шапчица, надяната набързо, с фланелен шал на шията, една от ония бабички, дребни помешчички, които вечно се оплакват неплодородие и загуби и държат главата си малко приведена настрана, а все пак кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете. В една торбичка отделят само целичките рубли, в друга — половинки, в трета — четвъртинки, макар и да изглежда, че уж в скрина няма нищо друго освен бели дрехи и нощни блузи и кълба от конци, някое раирано дълго женско палто, което отпосле ще стане рокля, ако старата рокля някак изгори, когато пекат празнични пити с всякакви пържени работи, или пък се изтърка от само себе си. Ала няма да изгори роклята и няма да се изтърка от само себе си, пестовна е старицата и на дългото палто е писано да лежи дълго в разпран вид, а после да остане по завещание на внучката на някоя нейна трета братовчедка заедно с много други парцали.

Чичиков се извини че ги обезпокоил с неочакваното си пристигане. „Нищо, нищо! — отговори домакинята. — В какво време ви допрати господ! Хала и виелица такива… След пътя би трябвало да похапнете нещо, ала времето е късно, не може нищо да ви се приготви.“

Думите на домакинята бяха прекъснати от едно странно съскане, тъй че гостът комай се изплаши; шумът приличаше на нещо такова, сякаш цялата стая бе се напълнила със змии, но като погледна нагоре, той се успокои, защото се досети, че на стенния часовник бе текнало да бие. Подир съскането тозчас последва хъркане и най-после, като се понапъна с всички сили, той удари два часа с такъв звук, сякаш някой удряше с пръчка по счупено гърне след което махалото зареди пак да си цъка спокойно надясно и наляво.

Чичиков поблагодари на домакинята, като каза, че няма нужда от нищо и тя да не се безпокои за нищо, че освен легло той нищо друго не ще и полюбопитствува да знае само в какви места е дошъл и далече ли е оттука пътят за помешчика Собакевич, на което старицата отговори, че не е чувала такова име и че такъв помешчик съвсем няма.

— Ами не знаете ли поне Манилов? — запита Чичиков.

— Че какъв е тоя Манилов?

— Помешчик, майко.

— Не, не съм чувала; няма такъв помешчик.

— Ами какви има?

— Бобров, Свинин, Канапатев, Харпакин, Трепакин, Плешаков.

— Богати хора ли са, или не?

— Не, драги, богати май няма много. Кой с двайсет души, кой с трийсет, а тъй, с по стотина души, такива няма.

Чичиков забеляза, че е попаднал в твърде затънтено място.

— Дали е много далеч от града?

— А че около шейсет версти ще има. Как ми е жално, че няма какво да похапнете! Не обичате ли, господине, да пийнете малко чай?

— Благодаря, майко. Нищо не трябва освен легло.

— Наистина, след такъв път човек трябва да си отпочине. На, ей тука се разположете, господине, на това канапе. Ей, Фетиня, донеси дюшек, възглавница и чаршаф. Какво време даде господ: гръмотевица такава — цяла нощ ми е горяла свещта пред иконата. Ех, драги, та целият ти гръб и страната ти са оваляни с кал, като на шопар! Де сте могъл така да се изцапате?

— Слава богу, че само съм се изцапал: трябва да благодаря на бога, че не си счупих ребрата.

— Боже мили, какви патила! Ами не трябва ли с нещо да ви поразтрием гърба?

— Благодаря, благодаря. Не се безпокойте, ами поръчайте само на вашето момиче да поизсуши и почисти дрехите ми.

— Чуваш ли, Фетиня? — рече домакинята, като се обърна към жената, която излизаше из вратата със свещ. Тя вече бе успяла да донесе един пухен дюшек, който, като го потупа от двете страни с ръце, изпусна цял порой от пера из цялата стая. — Ти вземи техния кафтан и долните дрехи и първом ги изсуши пред огъня, както правехме на покойния ти господар, а после ги изтъркай и изтупай хубавичко.

— Слушам, господарке! — рече Фетиня, — като постилаше върху дюшека чаршаф и слагаше възглавки.

— Ето ти и леглото готово — каза домакинята. — Довиждане, драги, желая ти лека нощ. Ами не ти ли трябва още нещо? Може би си свикнал, драги, да ти почеше някой петите, като си лягаш? Покойният ми човек без това никога не заспиваше.

Но гостът се отказа и от чесането на петите. Домакинята си излезе и той начаса побърза да се съблече, даде на Фетиня всичките си такъми, както горните, тъй и долните, и Фетиня, като му пожела от своя страна също лека нощ, отнесе тия мокри доспехи. Останал самичък, той не без удоволствие изгледа леглото си, което беше почти до тавана. Фетиня както личеше, беше майсторка да разчепква и отупва дюшеците. Когато той тури стол и се покачи на леглото, то спадна, току-речи, до самия под и много пера, избутани от местата им, полетяха по всички ъгли на стаята. Като угаси свещта, той се зави с един басмен юрган, сви се под него като кравайче и заспа в същата минута. Събуди се на другия ден доста късно сутринта. През прозореца слънцето блестеше право в очите му и мухите, които през нощта спяха спокойно по стените и тавана, сега всички се обърнаха към него; една беше кацнала на бърната му, друга — на ухото, трета се опитваше да кацне на самото му око, а пък оная, която има непредпазливостта да кацне близо до ноздрата му, той я всмукна насъне в носа си и това го накара да кихне — обстоятелство, което стана причина за неговото събуждане. Като хвърли поглед из стаята, той сега забеляза, че не на всички картини бяха изобразени птици: между тях висеше портретът на Кутузов и изрисуваният с маслени бои портрет на някакъв старец с червени краища на ръкавите от мундира, както ги носеха при Павел Петрович. Часовникът пак засъска и удари десет: във вратата назърна едно женско лице и същата минута се скри, защото Чичиков, желаейки да спи по-добре, беше съблякъл всичко от себе си. Назърналото лице му се видя като че познато. Той взе да си припомва кое беше то и най-после си спомни, че беше домакинята. Той надяна ризата си; другите му дрехи, вече изсушени и изчистени, бяха сложени до него. Като се облече, той отиде при огледалото и пак кихна тъй силно, че дошлият в това време близо до прозореца пуяк — а прозорецът беше много близо до земята — му заломоти нещо веднага и твърде бързо на своя чудат език, вероятно му думаше „наздраве!“, на което Чичиков му отговори: „Глупак!“. Като отиде до прозореца, той почна да разглежда картината, която се откри пред очите му; прозорецът гледаше едва ли не в курник, поне тясното дворче, що се намираше пред него, цяло беше изпълнено с птици и всякакви домашни твари. Пуйките и кокошките бяха безброй; между тях с отмерени крачки се разхождаше един петел, като потръскваше гребена си и извиваше глава настрани, сякаш се ослушваше в нещо; свинята с челядта си също беше тука, в този момент, като ровеше бунището, тя изяде пътем едно пиле и без да забелязва това, продължаваше да лапа поред динените кори. Това малко дворче или курник беше преградено с дъсчен стобор, зад който се стелеха пространни градини със зеле, лук, картофи, цвекло и друг домашен зеленчук. Тук-там из градината бяха пръснати ябълкови и други плодови дръвчета, обвити с мрежи за защита от свраките и врабците, които на цели полегати облаци прехвръкваха от едно място на друго. За същата цел бяха натъкнати на дълги върлини няколко плашила с разперени ръце, на някои от тях беше турена нощната шапка на самата домашни. Отвъд градините идеха селските къщи, които, макар че бяха разхвърляни и не образуваха правилни улици, ила както забеляза Чичиков, показваха заможността на жителите им, защото бяха поддържани както трябва, навред овехтелите дъски по покривите бяха заменени с нови; портите никъде не бяха увиснали на една страна, а в обърнатите към него селски навеси той забеляза някъде по една запасна, току-речи, нова талига, а някъде и по две. „Та нейното селце не било малко“ — каза си той на ума и тутакси реши да поприказва и се запознае по-отблизо със стопанката. Той назърна в открехнатата врата, дето по-преди тя беше показала главата си, и като я видя седнала до чайната маса, влезе при нея с весел и любезен вид.

— Добро утро, драги. Как спахте? — попита домакинята, като се приповдигна от мястото си. Тя беше облечена по-добре от снощи — с тъмна рокля и не беше с нощната си шапчица; но около шията й все пак имаше нещо намотано.

— Добре, добре — отговори Чичиков, като сядаше на едно кресло. — А вие как, майко?

— Зле, драги.

— Защо тъй?

— Безсъница. Кръстът постоянно ме боли и кракът ми над глезена ей тъй ме върти.

— Ще мине, ще мине, майко. Няма какво да му мислите.

— Дай боже да мине, зер аз и със свинска мас се мазах, и с терпентин се търках. Ами с какво ще сръбнете чая? В павурчето има плодова ракия.

— Не вреди, майко, ще сръбнем и плодова ракия.

Читателят, мисля, вече е забелязал, че Чичиков при всичкия си любезен вид говореше обаче много по-свободно, отколкото с Манилов, и съвсем не се церемонеше. Трябва да кажа, че ние, в Русия, ако в някои и други работи още не сме настигнали чужденците, далече сме ги надминали в умението да се отнасяме с хората. Не могат се изброи всички отсенки и тънкости на нашата обноска. Французинът или немецът цял век няма да схване и разбере всичките й особености и различия; той почти със същия глас и със същия език ще говори и с милионера, и с дребния тютюнопродавач, макар че в душата си, разбира се, ще раболепничи както трябва към първия. У нас не е тъй: у нас има такива мъдреци, които с един помешчик, който има двеста души, ще говорят съвсем другояче, отколкото с оня, който има триста, а с оня, който има триста, ще приказват пак не тъй, както с оня, който има петстотин, а с оня, който има петстотин, не тъй, както с оня, който има осемстотин; с една дума, и до милион да стигнеш, все ще намериш отсенки. Да речем например, че съществува някоя канцелария — не тук, в някое място зад девет гори в десета, а в канцеларията, да речем, има канцеларски началник. Моля ви да го погледнете, когато седи между своите подчинени — та вие от страх просто дума не можете продума! Гордост и благородство, и какво ли още не изразява лицето му? Просто вземи четка и рисувай: Прометей, цял Прометей! Гледа като орел, стъпя плавно, отмерено. А същият този орел, щом само излезе от стаята си и тръгне за кабинета на своя началник — просто като някоя яребица бърза с книжка под мишница, та главина му слита. В обществото и на вечеринка, ако всички са от малък чин, Прометей ще си остане пак Прометей, но щом има малко по-горни от него, с Прометей ще стане такова преобразяване, каквото и Овидий^[1] не може да измисли: муха, по-дребен и от муха дори — ще се унищожи и ще се обърне на песъчинка! „Но това не е Иван Петрович — думаш си, като го гледаш. — Иван Петрович е по-висок, а този хем нисичък, хем сухичък; оня говори високо, дебело и никога не се смее, а този — дявол го знае; пищи като птица и все току се хили.“ Наближаваш го повече, гледаш — той е, същият Иван Петрович! „Ехе, хе!“ — думаш на ума си… Ала да се обърнем пак към действуващите лица. Чичиков, както вече видяхме, бе решил никак да не се церемони и затова, като взе в ръце чашата с чая и наля в нея ракия, поведе такава реч:

— Хубавичко селце си имате, майко. Като колко души има то?

— Без малко осемдесет души има, синко — отговори домакинята, — ама лошо, тежки времена: на, и лани такъв непород имаше, че господ да пази.

— Ала селяните ви са здравеняци наглед, къщурките им яки. Но позволете ми да узная вашата фамилия. Аз тъй се залисах… дойдох нощно време…

— Коробочка, колежка секретарша^[2].

— Покорно благодаря. Ами малкото и бащиното име?

— Настася Петровна.

— Настася Петровна? Хубаво име е Настася Петровна. Моята леля, майчината ми сестра, се казва също Настася Петровна.

— Ами вашето име как е? — попита помешчицата. — Вие май ще да сте заседател^[3]?

— Не, майко! — отговори Чичиков, като се усмихна. — Колкото за заседател — не сме заседател, а тъй, ходим по свои работи.

— А, трябва да сте прекупвач! Колко ми е жал наистина, че продадох меда на търговците тъй евтино, а то ти, синко, сигурно би го купил.

— Виж, колкото за мед, не бих купил.

— Ами какво друго? Да не би коноп? Само че прежда и коноп малко са ми останали — около половин пуд всичко.

— Не, майко, друг вид стока търся аз; я ми кажете да са ви умирали селяни?

— Ох, синко, тъкмо осемнадесет души! — каза старицата с въздишка. — И ми измряха все такива левенти хора, все работници. След туй наистина пак се народиха, ала каква полза от тях? Все такъв дребосък, а пък като мине заседателят, данъка, каже, дайте за всички души. Хората измрели, а ти плащай за тях като за живи. Миналата неделя пък ми изгоря ковачът, такъв изкусен ковач беше и разбираше от железарския занаят.

— Да не би да сте имали пожар, майко?

— Опазил ни бог от такваз беда, пожар ще е още по-лошо; сам си изгоря. Вътре в него нещо се бе запалило; много беше пийнал; започна да излиза само син пламък от него, цял се стопи, стопи се и почерня като въглен; а пък изкусен ковач беше! И сега няма с какво да отида никъде, няма кой да подкове конете.

— Всичко е в божата воля, майко! — каза Чичиков, Като въздъхна. — Против божата мъдрост нищо не може да се каже… Я ми ги отстъпете вие на мене, Настася Петровна!

— Кого, миличък?

— Ей тези на, всички, дето са измрели.

— Че как да ви ги отстъпя?

— Просто тъй. Или пък продайте ми ги, ако щете. Ще ви дам пари за тях.

— Ами как така? Аз, правичката да ви кажа, не мога да разбера. Да не би да искаш да ги откопаваш от земята?

Чичиков видя, че старицата отиде много далече и че е необходимо да… се разтълкува каква е работата. С няколко думи той й обясни, че прехвърлянето или покупката ще се означи само на книга, а душите ще бъдат вписани, като да са живи.

— Че за какво ще ти са те? — попита старата, като опули очи срещу него.

— То си е вече моя работа.

— Ами че те са мъртви.

— Та кой казва, че са живи? Затова и губите от тях, защото са мъртви; вие плащате данъци за тях, а сега аз ще ви отърва от грижи и плащане. Разбирате ли? И не само ще ви отърва, ами ще ви дам още и петнайсет рубли отгоре. Е, сега ясно ли ви е?

— Правичката да си кажа, не знам — каза домакинята проточено, — зер мъртви не съм продавала други път.

— Има си хас! Чудно би било да сте ги продавали някому. Или мислите, че от тях наистина има някаква облага?

— Не, това не мисля! Каква ти облага от тях? Никаква облага няма. Затруднява ме само това, че те са вече мъртви…

„Ама че твърдоглава жена!“ — каза си Чичиков.

— Чувайте, майко! Размислете само хубавичко; ами че вие се разорявате, плащате за тях данъци като за живи…

— Ох, драги, не ми споменавай за това! — подзе помешчицата. — Няма три недели още, откак внесох повече от сто и петдесет рубли! А и заседателя подмазах.

— Е, на, вилите ли. майко! А сега помислете само това, че няма нужда да подмазвате заседателя, защото сега аз ще плащам за тях, аз, а не вие; аз вземам върху си всички тегоби. Дори със свои пари ще извадя продавателното, разбирате ли това?

Старицата се замисли. Тя подразбра, че тази работа наистина май като че ще бъде износна, само че съвсем нова и нечувана, и затова почна да се страхува да не би тоя купувач някак да я измами; зер дошъл бог знае откъде, а пък на туй отгоре и нощем.

— Е, какво ще кажеш, майко, да сключим ли пазарлъка? — попита Чичиков.

— Правичката да си кажа, драги, никога още не ми се е случвало да продавам покойници. Живи — на, и по-лани продадох на протопопа — две момичета, по сто рубли едното, и много благодарен остана, такива добри работнички излязоха; умеят да тъкат кърпи.

— Е, ама не е за живи приказката, господ живот и здраве да им дава! Аз питам за мъртви.

— Правичката да си кажа, боя се от пръв път да не би никак да изгубя. Може, драги, ти да ме мамиш, а пък те туйнака… те да струват някак повече.

— Чувайте, майко… Ех каква сте! Какво могат да струват? Размислете сама, че те са само прах! Разбирате ли? Просто прах. Вземете най-непотребното, най-последното нещо например, дори един прост парцал — и парцалът има цена, него поне за хартиена фабрика ще го купят, а това за нищо не е потребно. На, кажете сама, за какво ви са потребни?

— Право казваш, това си е така. За нищо не са потребни те; но спира ме само това, че са мъртви.

„Ей, че дебела глава! — каза си Чичиков, като почваше да губи търпение. — Иди, та я предумай! Изпоти ме, проклетата дъртачка!“ Сега той извади от джоба си една кърпа и почна да бърше потта си, която наистина беше избила по челото му. Впрочем Чичиков напусто се сърдеше: има хора, гледаш го уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка. Като закове нещо в ума си, ти вече с нищо не можеш му го изби: каквито доводи и да му представяш, ясни като ден, всичко отскача от него като гумена топка от стена. Като избърса потта си, Чичиков реши да опита дали не може да я вкара в прав път от някаква друга страна.

— Вие, майко — захвана той пак, — или не искате да разберете думите ми, или приказвате нарочно тъй, колкото да се намирате на приказка… Аз ви давам пари — петнайсет рубли в асигнации — разбирате ли? Това са пари. Вие няма да ги намерите на пътя! Я си кажете право, по колко продадохте меда?

— По дванайсет рубли пуда.

— Взехте си малко грях на душата, майко. По дванайсет не сте го продали.

— Вярвай бога, продадох го.

— Е, на, виждате ли? Ама защото е мед. Вие сте го събирали май цяла година, с грижите му, със старанието му, с шетнята му; отивали сте с кола, избивали сте пчелите, хранили сте ги в зимника цяла зима — а пък мъртвите души са нещо от друг свят. Тук вие никакво старание не сте полагали от своя страна, божата воля е била такава — да оставят тоя свят и да нанесат загуба на вашето стопанство. Там вие сте получили за труда, за старанието дванайсет рубли, а тука вземате за нищо, даром, и не дванайсет рубли, а цели петнайсет, и не сребро, а все сини асигнации. — След тия силни убеждения Чичиков не се съмняваше, че старата най-после ще склони.

— Правичката да си кажа — отговори помешчицата, — моята работа е такава неопитна, вдовишка работа! По-харно е да почакам малко, може да минат и други търговци, та да разбера цената.

— Срам, срам, майко! Просто срам! Че какво приказвате, помислете сама! Кой ще дойде да ти ги купува? Че за каква работа ще може да ги употреби?

— А че може в стопанството някак за нещо да притрябват… — възрази старицата и не издума думата си, отвори уста и го зазяпа, току-речи, със страх, като искаше да узнае какво ще каже на това.

— Мъртъвци в стопанството! Ама че я рекохте и вие! Да не би да плашите нощем врабците във вашата градина.

— Света Богородичке! Какви страхотии говориш? — каза старицата, като се прекръсти.

— Ами къде другаде искате да ги настаните? Впрочем костите и гробовете им — всичко туй остава у вас, отхвърлянето ще бъде само на книга. Е, тогава? Какво? Отговорете де!

Старицата пак се замисли.

— За какво мислите, Настася Петровна?

— Правичката да си кажа, не мога да намисля какво да направя, я по-добре да ви продам конопа.

— Че за какво ми е конопът? И таз добра, аз искам съвсем друго, а вие ми въвирате конопа си. Конопът си е коноп, друг път ще мина — и ще взема. Е, та как, Настася Петровна?

— Бога ми, стоката е такава чудновата, никога не ми се е случвало!

Тука Чичиков излезе съвсем от границата на всяко търпение, улови сърдито стола и го удари о пода, а нея изпрати по дявола.

От дявола помешчицата се уплаши необикновено много.

— Ох, не го споменавай, господ да го съди! — извика тя цяла побледняла. — По онзи ден цяла нощ го сънувах, проклетия. Бях рекла уж през нощта да си погледам на карти след молитвата, ала, види се, господ за наказание ми го изпрати. Такъв мръсен ми се присъни: а рогата му по-дълги от волски.

— Чудя се как не ви се присънват цели десетки от тях. Само от християнско человеколюбие исках това; гледам — как се мъчи, търпи нужда клетата вдовица… Дано се провали и пукне и тя, и цялото й село!

— Ах, какви клетви ми струпа! — каза старицата, загледана в него със страх.

— Та с вас човек не може да намери думи! Наистина сякаш като някое, да не кажа по-лоша дума, куче, което лежи на сено: нито само яде сеното, нито другиму го дава. Аз бях намислил да закупя от вас разни стопански произведения, защото съм предприел и държавни доставки… — Така той послъга малко, макар и случайно, и без много да му мисли, ала неочаквано сполучи. Държавните доставки подействуваха силно на Настася Петровна и тя произнесе вече почти с умолителен глас:

— Че защо пък толкова се разсърди? Да знаех по-рано, че си такъв сърдит, никак не щях да ти противореча.

— Да има поне защо да се сърдя! Работата не струва колкото черупката на изядено яйце, та ще взема да се сърдя заради нея!

— Е, хайде, добре, ще ти ги дам за петнайсет асигнации! Само гледай, драги, за доставките; ако ти се случи да вземеш ръжено или гречнево брашно, или булгур, клан добитък, моля ти се, не ме забравяй.

— Не, майко, няма да те забравя — отговори той и същевременно бършеше с ръка потта си, която като реки се лееше от лицето му. Той я поразпита дали няма в града някой доверен човек или познат, когото би могла да упълномощи да извади продавателно и да направи всичко каквото трябва.

— Как не — имам! Синът на протопопа отец Кирил служи в съда — отговори Коробочка.

Чичиков я помоли да му напише пълномощно и за да я избави от излишни затруднения, сам дори се залови да го съчини.

„Добре ще бъде — помисли си в това време Коробочка — да рече той занапред да купува от мене за държавата брашно и добитък; трябва само да го разположа; тесто остана от снощи, я да отида да кажа на Фетинка да изпържи блини. Добре ще бъде още да разточат баница от прясно тесто с яйца, много хубаво я точат моите готвачки, пък и става скоро.“ Домакинята излезе вън да приведе в изпълнение мисълта си за точене на баницата и навярно да я попълни още и с други произведения от домашната пекарница и готварница; а Чичиков отиде в гостната, дето беше прекарал нощта, за да извади необходимите листа хартия от своето ковчеже. В гостната отколе вече всичко бе прибрано, разкошните дюшеци изнесени вън, пред канапето стоеше приготвената трапеза. Като сложи на масата ковчежето си, той си поотдъхна малко, защото чувствуваше, че беше цял в пот като в река; всичките дрехи на гърба му, като почнеш от ризата, та дори до чорапите, всичко беше мокро. „Ей, че ме измори, проклетата му дъртачка!“ — каза той след малка почивка и отключи ковчежето. Авторът е уверен, че има такива любопитни читатели, които ще пожелаят да узнаят плана и вътрешното разположение на ковчежето. Пък защо ли да не ги удовлетвори! Ето го вътрешното разположение; точно в средата имаше кутия за сапун, зад кутията шест-седем тесни преградки за бръсначи, после квадратни отделения за пясъчника и мастилница и издълбана между тях ладийка за пера, за червен восък и всичко, което е по-длъжко; после различни преградки с капачета и без капачета за по-късите неща, напълнени с визитни картички, траурни, театрални и други обявления, които се слагаха там за спомен. Цялото горно чекмедже с всичките преградки се вадеше и под него се намираше пространство, заето е топчета хартийни листове; после идеше едно малко тайно чекмедже за пари, което се измъкваше незабелязано отстрани на ковчежето. То винаги така бързо се изкарваше и вкарваше още същата минута от стопанина, че не може сигурно да се каже колко пари имаше в него. Чичиков тутакси се залови за работа и като изостри перото си, почна да пише. В това време влезе домакинята.

— Хубаво ковчеже имаш, драги — каза тя, като седна до него. — От Москва ли си го купил?

— От Москва — отговори Чичиков, продължавайки да пише.

— Като да съм знаяла; там все хубави работи има. По-лани сестра ми донесе оттам едни зимни обувки за децата; ама такова яко нещо — досега още ги носят. Ай, божке, колко гербова хартия си имал! — продължи тя, като назърна в ковчежето му. И наистина гербова хартия имаше там множко. — Поне едно листо да щеш да ми подариш! Аз пък съвсем си нямам; са се случи в съда и едно прошение да дам — няма с що.

Чичиков й обясни, че тази хартия не        е такава, че тя е предназначена да се пишат продавателни актове, а не за прошения. Впрочем, за да я успокои, той й даде един лист от една рубла. Като написа акта, той й го подаде да се подпише и й поиска едно малко списъче на мужиците. Излезе, че помешчицата не държала никакви тефтери, нито списъци, но ги знаеше, то се вика, всички наизуст. Той я накара тутакси да му ги продиктува. Някои селяни комай го учудиха със своите фамилни имена, а още повече с прякорите си, тъй че всеки път, щом ги чуеше, той първом спираше малко, а чак след туй почваше да ги пише. Особено го порази някой си Петър Савелов Неуважай-Корито, тъй че той не можа да не извика: „Ей, че дълъг!“ Друг имаше прикачено към името си — Кравешка тухла, трети пък просто: Колелото Иван. Когато довършваше писането, той пое въздух с носа си и усети привлекателната миризма на нещо пържено с масло.

— Заповядайте да закусите — рече домакинята. Чичиков се обърна и видя, че на масата бяха наслагани вече гъби, пирожки, пържени яйца, пържени филии, хляб, мекици, блини, питки, припържени с всякакви работи: припържени с лучец, припържени с мак, припържени с извара, припържени с каймак от прясно мляко, та и какви не други работи.

— Прясна баница с яйца! — каза домакинята.

Чичиков се приближи до прясната баница с яйца и като изяде веднага повече от половината, похвали я. И наистина баницата сама по себе си беше вкусна, а след всичките мъки и хитрувания със старицата му се видя още по-вкусна.

— А ми от блините? — каза домакинята.

В отговор на това Чичиков сгъна три блини на едно и като ги натопи в разтопеното масло, запрати ги в устата си, а устните и ръцете си изтри с кърпа. След като повтори това три пъти, той помоли домакинята да заповяда да впрегнат бричката му. Настася Петрова, начаса изпрати Фетиня, като й поръча в същото време да донесе още горещи блини.

— Блинчетата ви, майко, са много вкусни — каза Чичиков, като почваше донесените горещи.

— Пък у нас хубаво ги пържат — каза домакинята, — ала лошото е, че плодородието ни е слабо, пък и брашното не струва. Че защо толкова бързате, драги — рече тя, като видя, че Чичиков взе в ръце шапката си, — зер бричката още не е запрегната.

— Ще я запрегнат, майко, ще я запрегнат. Моят човек скоро запряга.

— Ама, моля ви се, не ме забравяйте за доставките.

— Няма да ви забравя, няма да ви забравя — думаше Чичиков, излизайки в трема.

— Ами свинска мас не купувате ли? — попита домакинята, като вървеше подире му.

— Защо да не купувам? Купувам, само че после.

— Аз към Коледа и мас ще имам.

— Ще купим, ще купим, всичко ще купим, и маста ще купим.

— Може би да ви трябват и птичи пера? Към коледни заговезни ще имам и птичи пера.

— Добре, добре — думаше Чичиков.

— На, видиш ли, драги, бричката ти още не е готова.

Ще бъде, ще бъде готова. Разправете ми само как да излезем на друма.

— Че как ли да сторя това? — отговори домакинята. — Май мъчничко е да ви се разправи, много завои има; ами ще ти дам едно момиче да те изпроводи. Нали има място на капрата де да поседне?

— Как да няма!

— Е, добре, ще ти дам едно момиче; то знае пътя, само че гледай да ми го не отмъкнеш, зер едно ми отмъкнаха тъй едни търговци.

Чичиков я увери, че няма да го отмъкне и Коробочка, като се успокои, взе вече да разглежда всичко, каквото се намираше в двора й: втренчи очи в икономката, която изнасяше от зимника дървена паница с мед, в мужика, който бе се показал на портата, и полека-лека цяла потъна в живота на домакинството. Но защо тъй дълго да се занимаваме с Коробочка? Коробочка ли, Манилов ли, домакинския живот ли, или не — нека ги отминем! Не е това чудното в света: веселото в един миг може да се обърне в скръбно, щом само по-дълго се спреш пред него, и тогава господ знае какво може да ти хрумне. Може би ще вземеш дори да си мислиш: е, стига, та наистина ли Коробочка стои тъй ниско на безкрайната стълба на човешкото усъвършенствуване? Наистина ли е тъй дълбока пропастта, която отделя нея от нейната сестра, която е недостижимо оградена от стените на аристократическата къща с благоуханна чугунена стълба, сияеща от мед, червено дърво и килими, която се прозява над недочетена книга в очакване на някоя остроумно-светска визита, дето ще й се открие възможност да блесне с ум и да изкаже заучени мисли, мисли, които занимават по законите на модата цяла неделя града, мисли не върху туй, какво става у дома й в селските й имения, забъркани и разстроени благодарение непознаване стопанското дело, а върху туй, какъв политически преврат се готвел във Франция и каква насока взел модният католицизъм. Но нека отминем, нека отминем по нататък! Защо да говорим за това. Ала защо сред веселите, безгрижни, без размисъл минути току от само себе си се вмъкна друга чудна струя! Още смехът не успял съвсем да слети от лицето ти, и вече си станал друг човек между същите хора, и вече с друга светлина се е осветило лицето ти…

— А, ето бричката, ето бричката! — извика Чичиков, като видя най-после бричката си, която идеше. — Защо се бави толкова време бре, дръвнико неден? Вижда се вчерашното ти пиянство още не е изветряло съвсем.

Селифан не отговори нищо на това.

— Сбогом, майко! Но де е вашето момиче?

— Ей, Пелагея! — каза помешчицата на едно застанало при стълбата момиче, около единайсетгодишно, в рокличка от боядисано домашно платно и с боси нозе, които отдалече човек можете да вземе за обуща, толкова бяха облепени с прясна кал. — Покажи пътя на господаря!

Селифан помогна на момичето да се качи на капрата и то стъпи с единия си крак на господарското стъпало, най-първо го оцапа с кал, а после се покатери горе и се намести до него. След него и сам Чичиков сложи крака си на стъпалото и като понаведе бричката на дясната страна, защото беше възтежичък, най-сетне се намести, като каза: „Сега е добре! Сбогом, майко!“ Конете потеглиха.

Селифан през целия път беше сериозен и заедно с това твърде внимателен към своята работа, което се случваше с него винаги, когато се провинеше в нещо или пък биваше пиян. Конете бяха чудно хубаво изчистени. Хамутът на единия от тях, който му надяваха дотогава, току речи, винаги в покъсан вид, тъй че изпод кожата стърчаха кълчища, беше изкусно зашит. През пелия път той беше мълчалив, само шибаше с бича и не почваше никаква поучителна реч към конете, макар че на шарения кон се искаше да чуе някое наставление, защото през това време ремъците винаги някак халтаво се държаха в ръцете на словоохотливия колар и бичът само за форма се разхождаше по гърбовете им. Но от мрачната му уста сега се чуваха само едни еднообразно неприятни възклицания: „Хайде, хайде, врано! Зяпай, зяпай!“ — и нищо друго. Дори дорестият кон и Заседателя бяха недоволни, като не чуха нито един път нито „любезни“ пито „почтени“. Шареният усещате пренеприятни удари по своите пълни и широки части. „Я го виж ги какво се с разлютил! — думаше той на ума си, като си мърдаше малко ушите. — Пък знае де да бие! Няма да плесне право по гърба, ами все избира място, дето повече боли: я по ушите ще перне, я под корема ще те шибне“.

— Надясно ли, а? — С такова сухо питане се обърна Селифан към седналото до него момиче, като му показваше с камшика почернелия от дъжда път между яркозелените, освежени ниви.

— Не, не, аз ще ти кажа — отговори момичето.

— А сега — къде? — попита Селифан, когато наближиха.

— Ей там е — отговори момичето, като показваше с ръка.

— Ех, ти! — каза Селифан. — Че това именно е дясно; не знаете де е дясно, де ляво!

Макар че денят беше много хубав, пътищата се бяха разкаляли дотолкова, че колелата на бричката, като се облепиха с кал, скоро заприличаха на обвити с плъст, което правеше колата значително тежка; при това почвата беше глинеста и необикновено лепкава. И едното, и другото станаха причина по-рано от пладне да не излязат от междуселските пътища. Ако не беше момичето, трудно беше да сторят и това, защото пътищата пълзяха по всички страни като уловени раци, когато ги изсипят от торба, и Селифан щеше доста да се лута — тоя път не по своя вина. Скоро момичето посочи с ръка едно здание, което се чернееше в далечината, и каза:

— Ей там е широкият друм.

— А ми зданието?

— То е трактир — отговори момичето.

— Е, сега и сами ще отидем — каза Селифан, — хайде върви си у дома.

Той спря и му помогна да слезе, като процеди през зъби:

— Ех ти, чернокрако!

Чичиков му подаде елин меден петак и то се повлече към къщи, доволно дори и от туй, че се е повозило на капрата.