Николай Гогол
Мъртви души (17)

ГЛАВА IV

На другия ден всичко се нагласи от хубаво по-хубаво. [Костанжогло] на драго сърце даде десет хиляди без лихва, без поръчителство, просто с една разписка. Тъй готов беше той да помага всекиму, който иска да печели. Той показа на Чичиков цялото си стопанство. Всичко беше просто и толкова умно! Всичко бе наредено тъй, че вървеше от само себе си. Ни една минута от времето не се губеше напразно, ни най-малка нередовност не се случваше на селянина. Помешчикът, като всевиждащ бог, веднага го дигаше на нозе. Никъде нямаше мързеливци. Селякът!… Какъв умен израз на доволство имаше той [2 нрзб], когато браздеше, сееше и ореше.

Дори и Чичиков не можеше да не остане поразен от това, колко много бе направил тоя човек — тихо, без шум, без съчиняване на проекти и трактати за създаване на благополучие за цялото човечество и как безплодно пропада животът на столичния жител, който или се кланя церемонно по паркета, или е желан посетител на гостните салони, или пък съчинител на проекти, който от своя топъл ъгъл диктува предписания [2 нрзб] за държавата. Чичиков изпадна напълно във възторг и мисълта да стане помешчик все повече се затвърдяваше у него. Костанжогло не само че му показа всичко, но сам поиска да придружи Чичиков у Хлобуев, за да разгледат заедно имението. Чичиков беше много весело разположен. Подир хубавата закуска потеглиха всички, като се качиха и тримата в каляската на Павел Иванович; кабриолетът на Костанжогло вървеше отподире празен. Ярб тичаше напред и подгонваше птиците из пътя. Цели 15 версти се простираха от двете страни на пътя горите и орната земя на Костанжогло. По цялото протежение имаше гори, размесени с ливади. Ни една тревица тук не беше безполезна, всичко както в божия свят приличаше на градина. Ала когато започна земята на Хлобуев, неволно млъкнаха: вместо гори — ошмулени от добитъка храсти, слаб овес, загнил и задушен от къклица. Най-сетне се показаха неоградени стари къщи и посред тях каменен необитаван дом. Личеше, че не е имало от какво да се направи покрив. И къщата си бе останала покрита със слама и почерняла. Стопанинът живееше в друга едноетажна къща. Той изтича да ги посрещне в стар сюртук и пробити обуща, опърпан и отпуснат, но в лицето му имаше нещо добро. Той се зарадва, когато видя гостите, като бог знае на какво: сякаш видя свои братя, с които отдавна се е разделил.

— Константин Федорович! Платон Михайлович! Колко ме задължавате с посещението си! Чакайте да видя хубаво! Зер наистина аз мислех, че никой няма да ми дойде, всички ме избягват като чума: мислят, че ще им искам заем. Ох, тежко, тежко, Константин Федорович! Виждам, сам съм виновен за всичко. Какво да се прави? Заживях съвсем като свиня. Извинете, господа, че ви приемам в такава премяна: обущата ми, както виждате, с дупки. С какво ще заповядате да ви почерпя?

— Без церемонии. Ние идем у вас по работа. Ето ви купувач. Павел Иванович Чичиков — каза Костанжогло.

— Драго ми е от душа да се запозная. Дайте да стисна ръката ви.

Чичиков му подаде и двете.

— Бих искал много, почтенейши Павел Иванович, да ви покажа имението, което заслужава внимание… Но чакайте, господа,позволете да ви попитам: обядвали ли сте?

— Обядвахме, обядвахме — каза [Костанжогло], като искаше да се откачи. — Да не се бавим, ами да тръгнем още сега.

— Да вървим, да вървим — Хлобуев взе в ръка шапката си. — Да идем да разгледаме моето безредие и безпътство.

Гостите си туриха шапките и всички тръгнаха из селската улица.

От двете страни гледаха слепи колибки с мънички [прозорци], запушени с навуща.

— Да идем да разгледаме моето безредие и безпътство — думаше Хлобуев. — Разбира се, вие сте направили добре, че сте обядвали. Ще повярвате ли, Константин Федорович, една кокошка нямам в къщи — дотам стигнах!

Той въздъхна и сякаш разбра, че малко съчувствие ще има от страна на Константин Федорович, взе под ръка Платонов и тръгна с него напред, като го притискаше здраво към гърдите си. [Костанжогло] и Чичиков останаха отподире и хванати под ръка, тръгнаха отдалечко след тях.

— Тежко, Платон Михайлович, тежко! — думаше Хлобуев на Платонов. — Не можете си представи колко тежко! Без пари, без хляб, без обуща — та за вас това са думи от чужд език. Не щях и да знам за всичко туй да бях млад и сам. Но когато всички тия несгоди почнат да те мачкат на старини, а до себе си имаш още жена, пет деца, ще ти стане тежко, по неволя ще ти стане тежко…

— Ами ако продадете селото, това ще поправи ли работите ви? — попита Платонов.

— Какво ще поправи! — каза Хлобуев, като махна с ръка. — Всичко ще иде за дългове, а за мене няма да остане и една хиляда.

— Че какво ще правите тогава?

— Бог знае.

— Но как така не предприемате нищо, за да се отървете от тия обстоятелства?

— Че какво да предприема?

— Как тъй, вие може да заемете някаква служба.

— Та аз съм губернски секретар. Какво място могат да ми дадат? Ще ми дадат нищожно място. Как ще взема само петстотин рубли заплата! Та аз имам жена, пет деца.

— Станете управител на някое имение.

— Че кой ще ми повери имение: аз прахосах своето!

— Е, да, но щом ви заплашва глад и смърт, все трябва да се предприеме нещо. Аз ще попитам моя брат дали не може чрез някого в града да ви издействува някаква служба.

— Не, Платон Михайлович — каза Хлобуев, като въздъхна и стисна силно ръката му. — Не ме бива сега за никъде: отпаднах, преди да остарея, и кръстът ми ме боли от предишни грехове, и ревматизъм имам в рамото. Закъде съм? Защо да се разорява хазната? И без това за доходни места сега се навъдиха много службаши. Пази боже, ако трябва да се увеличат данъците на бедното население, за да ми дадат заплата.

„Ето плодовете на безпътното поведение! — помисли си Платонов. — това е по-лошо от моята сънливост.“

А през това време, когато те си говореха по тоя начин, Костанжогло, като вървеше с Чичиков отподире им, излизаше от кожата си от яд.

— Ето, погледнете — каза Костанжогло, като сочеше с пръст — до каква бедност е докарал мужика! Нито талига, нито кон. Случи ли се мор по добитъка, няма какво да жалиш своето богатство: продай всичко свое, но снабди мужика с добитък, за да не остане нито ден без средства за работа. А сега и с години не можеш поправи положението. И мужикът вече е станал мързелив, впиянчил се е. Та само с това, че си го оставил една година без работа, ти вече си го развратил навеки: той вече свиква с дрипите и скитничеството. А пък я земята каква е? Поразгледайте земята! — думаше той, като сочеше ливадите, които скоро се показаха зад колибите. — Каква влага! Да съм аз — ще посея лен и ще изкарам само лен за пет хиляди; ряпа ще засея, от ряпа ще изкарам четири-пет хиляди. А пък на, гледайте — по склона покарала ръж, това е все поникнало от оронени зърна. Той не сее жито, аз зная. А пък в тия долове… Та тук аз ще насадя такива гори, че гарван върха им да не стигне. И такава земя-съкровище да зарежеш! Хе, та ако няма вече с какво да се оре, копай с мотика някаква градина, от градината ще се храниш. Само вземи в ръце мотиката, накарай жена си, децата си, ратаите да копаят, умри (говедо) на работа! Ще умреш поне, като изпълниш дълга си, а не тъй — след като се натъпчеш като свиня на обяд! — Като каза това, Костанжогло плюна и болната жлъчка засени челото му с мрачен облак.

Когато наближиха и застанаха над стръмнината, обрасла с дива акация, и далеч лъсна завоят на реката и тъмният планински склон, и в перспектива се показа наблизо част от скритата в дърветата къща на генерал Бетришчев и зад нея обраслата с гора къдрава планина, покрита със синкавия прах на далечините, по която Чичиков изведнъж се досети, че това трябва да е на Тентетников (той каза).

— Ако тук се засадят гори, тая селска гледка може да надмине по красота…

— Ама вие обичате хубавите гледки! — каза Костанжогло, като изведнъж го погледна строго. — Вижте, ако гоните все гледки, ще останете и без хляб, и без гледки, гледайте ползата, а не красотата. Красотата сама ще дойде. Пример за това са градовете: и досега най-добри и най-хубави са ония градове, които са се строили сами, дето всеки си е строил според потребите и вкусовете; а ония, които са строени по конец, те са просто казарми… Зарежете (красотата), гледайте нуждите…

— Жално е, че ще трябва дълго да чакам, а тъй ми се иска поне (веднъж) да видя всичко в онзи вид, както ми се ще…

— Какво, нима вие сте някой двадесет и пет годишен момък! Въртележка, петербургски чиновник… Чудно!… Търпение! Шест години наред работете: садете, сейте, ровете земята, без да почивате нито минута. Трудно, трудно е. Но затова после, като размърдате хубавичко земята и тя сама почне да ви помага, тогава — то не е като някакъв милион, не, любезний, на вас вън от вашите някакви си седемдесет ръце ще работят още седемстотин невидими. Всичко десеторно! Сега аз не мърдам ни един пръст, всичко става само по себе си. Да, природата обича търпението: и това е закон, който е даден от самия бог и който задоволява търпеливите.

— Като ви слуша, човек чувствува прилив от сили. Духът му се издига.

— Гледай как е орана тази земя! — викна Костанжогло с остро чувство на скръб, като посочи склона. — Не мога повече да стоя тука: смъртна мъка е за мене да гледам тази безредица и този пущинак. Сега вие можете да свършите с него и без мене. Вземете по-скоро от този глупак това съкровище. Той само безчести божия дар. — И като каза това, Костанжогло се помрачи от жлъчното чувство на развълнувания си дух, сбогува се с Чичиков, настигна стопанина и почна също да се сбогува.

— Моля ви се, Константин Федорович — заговори зачуденият стопанин, — току-що дойдохте и хайде пак назад!

— Не мога. Абсолютно необходимо е да бъда у дома — каза Костанжогло. Сбогува се, качи се на кабриолета си и си отиде.

Изглежда, че Хлобуев разбра причината, поради която той си замина.

— Не можа да изтърпи Константин Федорович — каза той, — на стопанин като него не е приятно да гледа такова безпътно управление. Повярвайте, Павел Иванович, че дори жито не съм засял тази година. Като честен човек ви казвам! Семе нямаше, пък и нямаше с що да се оре. Противно е да ме гледа човек. Вашият брат, Платон Михайлович, казват, бил отличен стопанин; за Константин Федорович няма що и да се говори! Той е един вид Наполеон. Често си мисля наистина защо ли толкова ум отива в една глава! Барем капчица от него да беше в моята, глупавата. Тука, господа, гледайте по-предпазливо по моста, да не се цамбурнете в блатото. Поръчах през пролетта да се поправят дъските. Най ми е жал за горките мужици; за тях трябва пример, но какъв пример ще вземат от мене! Какво да се прави. Вземете ги, Павел Иванович, в свое разпореждане. Как да ги приуча на ред, когато аз сам съм безреден? Аз отдавна бих ги пуснал на свобода, но няма никаква полза от това. Виждам, че по-рано те трябва да бъдат в такова състояние, че да могат да живеят. Трябва строг и справедлив човек, който (да) поживее с тях по-длъжко и със собствения си пример за неуморна деятелност^[1]… Русинът, по себе си виждам, не може без подтикване, просто ще задреме, ще се разкисне.

— Чудно е — каза Платонов — защо русинът е способен да задреме и се разкисне тъй, че ако не наглеждаш простия човек, той може да стане и пияница, и вагабонтин?

— От недостиг на просвета — забеляза Чичиков.

— Бог знае от що. Та нали ние сме просветени, в университет сме ходили, а за какво ни бива? На, какво съм се научил аз? Не само не съм се научил да живея в ред, ами и нещо повече, — научил съм изкуството да харча колкото може повече пари за всякакви нови изтънчености, повече съм се запознавал с такива предмети, за които трябват пари, научих се само да харча за всевъзможен комфорт. Дали защото съм се учил безразсъдно? Не, защото така са и другите ми другари. Двама-трима души извлякоха истинска полза, и то може би затуй, защото и без това бяха умни, а другите само се мъчат да научат онова, което разваля здравето и прахосва пари. Бога ми! И какво вече си мисля: понякога, право да ви кажа, ми се струва, че русинът е просто някакъв си пропаднал човек! Искаш всичко да направиш и нищо не можеш. Все си мислиш — от утрешния ден ще почнеш нов живот, от утрешния ден ще захванеш с диета и нищо не излиза: още същия ден вечерта тъй ще преядеш, че само мигаш с очи и езикът ти не може да се обърне — седиш като кукумявка и гледаш всички — истина! И така са всички.

— Да — каза Чичиков и се засмя, — тази история се случва.

Ние съвсем не сме родени за благоразумие. Аз не вярвам някой от нас да е бил благоразумен. И когато видя, че някой дори живее почтено, събира и трупа парици, не вярвам и това. На старини дяволът и него ще забърка: ще прахоса всичко изведнъж. И всички са така наистина: и просветени, и непросветени. Не, нещо друго ни липсва, но какво — сам не зная.

Като приказваха така, те обиколиха селските къщя и след това минаха с каляската из ливадите. Местата щяха да бъдат хубави, ако не бяха обезлесени. Откриха се гледки: встрани засиня единият скат на възвишенията — същите, дето Чичиков бе ходил наскоро. Ала нито селото на Тентетников, нито на генерал Бетришчев не можаха да се видят. Те бяха затулени от хълмовете. Като се спуснаха долу в ливадите, дето имаше само върбалак и ниски тополи — високите дървета бяха изсечени, — те се отбиха в една лоша воденица, видяха реката, по която можеха да се спускат дървета, ако изобщо имаше какво да се спуска. Тук-там пасяха мършави говеда. Като разгледаха, без да стават от каляската, те отново се върнаха [в] селото, дето видяха на улицата един мужик, който, след като се почеса с ръка по-долу [от гърба], тъй се прозя, че дори подплаши пуйките на кмета. Прозявка личеше върху постройките. Покривите също се прозяваха. Като ги гледаше, Платонов се прозина. Кръпка върху кръпка. Върху една хижа наместо покрив лежеше цяла врата. В стопанството се прилагаше системата на Тришкиновия кафтан: изрязваха се ръкавите и пешовете, за да се изкърпят лактите.

— Такова е моето стопанство — рече Хлобуев. — Да видим сега къщата. — И ги поведе към жилището. Чичиков мислеше, че ще видим и там дрипи и неща, които предизвикват прозевки, но за учудване в стаите беше подредено. Като влязоха в стаите на къщата, те бяха поразени от някакво смешение на сиромашия с бляскави модни дреболии. Някакъв Шекспир седеше върху мастилницата; на масата лежеше гиздава ръчка от слонова кост за чесане на собствения гръб. Домакинята беше облечена с вкус и по модата. Четири деца, също облечени добре, и дори с гувернантката, всички бяха миловидни, но по-добре да бяха се облекли в груби рокли, прости рубашки и да тичаха из двора и да не се отличаваха по нищо от бездомните селски деца. При домакинята скоро дойде гостенка, някаква хлевоуста бъбрица. Дамите отидоха в своите стаи. Децата отърчаха след тях. Мъжете останаха сами.

— Та каква ще бъде вашата цена? — каза Чичиков. — Нека призная, аз питам, за да чуя най-последната цена, защото имението е в много по-лошо положение, отколкото очаквах.

— В най-лошо, Павел Иванович — каза Хлобуев. — И това още не е всичко. Няма да крия от вас: от сто души, записани в списъка, само петдесет са живи — тъй се разпореди у нас холерата. [Други] се отлъчиха безпашпортно, така че смятайте ги умрели. Защото, ако се търсят чрез съдилищата, цялото имение просто ще остане по съдилищата. Затова и аз ви искам само трийсет и пет хиляди. Чичиков, разбира се, почна да се пазари.

— Моля ви се, как трийсет и пет? За това нещо трийсет и пет! Задоволете се с двайсет и пет хиляди.

Платонов го досрамя.

— Купете го, Павел Иванович — каза той. — За имението всякога може да се даде тази [цена]. Ако вие не дадете за него трийсет и пет хиляди, ние с брата ще съберем пари общо и ще го купим.

— Много добре, съгласен съм — каза Чичиков уплашен. — Добре, но само с условие, половината пари — подир година.

— Не, Павел Иванович! Това, виж, не мога да приема. Половината ми дайте сега, а останалите след [петнайсет дни]. Зер толкова пари ще ми даде заложната банка. Само че ще има да храня пиявиците.

— Но как наистина? И аз не знам, имам в себе си всичко на всичко десет хиляди — каза Чичиков, каза и слъга: той имаше в себе си всичко двайсет заедно с парите, заети от Костанжогло, но жал му беше някак да даде толкова много пари наведнъж.

— Не, моля ви се, Павел Иванович! Казвам ви, че ми са необходими петнайсет хиляди.

Аз ще ви заема пет хиляди — подзе Платонов.

— Е, като е така! — каза Чичиков и си помисли: „Добре е, тъкмо навреме дава назаем.“ Донесоха ковчежето от каляската и веднага от него бидоха извадени 10 000 за Хлобуев: останалите пет, обещано му бе, че ще му се донесат утре; тоест обещано, а предполагаше се да се донесат три, а другите — сетне, тъй, подир два-три дена, пък ако може и да се просрочи повечко. Павел Иванович особено не обичаше да изпуща пари от ръцете си. Ако пък някоя крайна необходимост налагаше, все пак му се струваше, че е по-добре да даде парите утре, а не днес, тоест той постъпваше като всинца ни. И нам е приятно май да поразкараме някой просител: нека си по-натрие гърба в антрето! Чунким не може пък да почака! Какво ни влиза в работата, че може би за него всеки час е скъп и от това страдат неговите работи! Ела, братко, утре, зер днес нямам време.

— Де ще живеете вие после? — попита Платонов Хлобуев. — Имате ли си друго селце?

— Ще трябва да се преселим в града: там си имам една къщица. Трябва да направя това за децата: ще им трябват учители. Тук може да се намери [учител] по закон божий; но по музика, танци, колкото щеш пари дай, не можеш намери.

„Хляб няма да яде, пък децата си ще учи да танцуват!“ — помисли Чичиков.

„Чудно нещо!“ — помисли Платонов.

— Ала трябва да полеем с нещо сделката — каза Хлобуев. — Ей, Кирюшка, донеси, драги, една бутилка шампанско.

„Хляб няма да яде, пък шампанско има?“ — помисли Чичиков.

Платонов пък не знаеше що да мисли. С шампанско [Хлобуев] се беше снабдил по необходимост. Той беше пратил в града: какво да прави — в дюкянчето не давали квас на вересия, а му се искало да пие. А пък французинът, който неотдавна бил дошъл с разни вина от Петербург, давал на всички на вересия. Нямало какво да се прави, трябвало да се вземе шампанско.

Донесоха шампанско. Изпиха по три чаши и се развеселиха. Хлобуев се отпусна: стана мил и умен, почна да сипе остроти и анекдоти. В думите му пролича такова познаване на хората и света! Тъй хубаво и вярно виждаше много неща, тъй майсторски и сръчно очертаваше с по няколко думи съседите-помешчици, тъй ясно виждаше недостатъците и грешките на всички, тъй хубаво знаеше историята на разорилите се господари: и защо, и поради какво са се разорили, тъй оригинално и смешно умееше да предава най-малките им привички, че те и двамата бяха напълно омагьосани от неговите думи и бяха готови да го признаят за най-умния човек.

— Чудно ми е — каза Чичиков, — как вие, с такъв ум, не намирате средства и обороти?

— Колкото за средствата, има средства — каза Хлобуев и тозчас им струпа цял куп проекти. Те всички бяха толкова безсмислени, тъй странни, тъй малко общо имаха с познаване хората и света, че оставаше им само да свият рамене и да казват: „Боже мой! Какво необхватно разстояние между познаването на света и [умението да се ползуваш от това познаване]!“ Всичко се основаваше върху нуждата да се намерят отнякъде наведнъж сто или двеста хиляди. [Тогава], струваше му се, всичко би се наредило както трябва и стопанството би тръгнало, и всички дупки биха се закърпили, и доходите ще могат да се очетворят, и той сам ще се улесни да изплати всичките си дългове. И той завършваше: — Но какво да се прави? Няма такъв благодетел, който да се реши да даде двеста или барем сто хиляди назаем. Види се, сам бог не иска.

„Ба, има си хас — помисли Чичиков — на такъв глупак бог да изпрати двеста хиляди!“

— Имам една тримилионна леля — каза Хлобуев. — Набожна бабичка е: на черква и манастири дава, но на ближния си май не обича да помага. От старото време жена, която струва да се види. Само до четиристотин канарчета държи. Кученца, хрантутници и слуги, каквито вече няма. Най-младият от слугите има може би шестдесет, макар тя да му вика: „Ей, момче!“ Ако някой гостенин някак не се държи добре, тя ще каже на трапезата да го прескочат с ястието. И го прескачат. Такава една.

Платонов се усмихна.

— Ами как се казва тя и де живее? — попита Чичиков.

— Живее тука, в нашия град, Александра Ивановна Ханасарова.

— Че защо не се обърнете към нея? — каза Платонов съчувствено. — Аз мисля, че ако тя влезе в положението на вашето семейство, не би могла да ви откаже.

— Ба, не може. Коравичка натура си е моята леля. Това е кремък баба, Платон Михайлович! При това и без мене има угодници, които се увиват около нея. Там има един, който се готви да става губернатор. Излязъл неин роднина… Моля ти се, заповядай — каза той изведнъж, като се обърка [към Платонов], — идната неделя давам обяд на всички висши чиновници в града…

Платонов опули очи. Той още не знаеше, че в Русия, в градовете и столиците, се въдят такива мъдреци, чийто живот е просто необяснима загадка. Всичко, изглеждаме прахосал, потънал до гуша в дългове, отникъде никакви средства, а пък дава обяд и всички, които обядват, казват, че тоя обяд е последният, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора. Минават 10 години след това, мъдрецът все още се крепи на света, още повече от преди е затънал до гуша в дългове и пак тъй дава обяд, на който всички обядващи мислят, че е последен и всички са уверени, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора.

Хлобуевата къща в града представяше необикновено явление. Днес свещеник с одежди отслужваше там молебен, утре френски актьори правят репетиция. Някой ден не можеше да се намери троха хляб; друг — голям прием на всички артисти и художници и великодушна софра на всички. Случваха се понякога такива тежки времена, че друг на негово място отдавна би се обесил или застрелял, ала него го спасяваше религиозното настроение, което по странен начин се съчетаваше в него с безпътния му живот. В тия горчиви минути [той] четеше жития на страдалци и мъченици, възпитавали духа си да стои високо над нещастията. В това време душата му цяла се размекваше, духът му се умиляваше и очите му се наливаха със сълзи. Той се молеше и — чудно нещо! — почти всякога му дохождаше отнякъде неочаквана помощ: или някой от старите му приятели си спомняше за него и му пращаше пари; или някаква непозната пътница, неочаквано чула историята му, със стремително великодушие на женското сърце му изпращаше богата помощ; или някъде се решаваше в негова полза някое дело, за което той никога не беше дори чувал. Благоговейно признаваше той тогава необятното милосърдие на провидението, отслужваше благодарствен молебен и пак почваше безпътния си живот.

— Жал ми е за него, наистина ми е жал — каза Платонов на Чичиков, като се простиха с него и си заминаха.

— Блуден син! — каза Чичиков. — За такива хора няма защо да се жали.

И скоро и двамата престанаха да мислят за него. Платонов затуй, че лениво и полусънно гледаше на положението на хората, също както на всичко в света. Сърцето му състрадаваше и се свиваше, когато виждаше чуждите страдания, ала впечатленията някак не се запечатваха дълбоко в душата му. Подир няколко минути той не мислеше вече за Хлобуев. Той не мислеше за Хлобуев, защото не мислеше и за самия себе си. Чичиков не мислеше за Хлобуев, защото наистина всичките му мисли бяха заети с извършената не на шега покупка. Както и да е, но изведнъж, като се видя не вече въображаем, а същински, действителен владетел на едно не вече въображаемо имение, той стана замислен и предположенията и мислите му станаха по-важни и даваха неволно значителен израз на ли-[цето му]. „Търпение и труд! [Не е мъчно] нещо това: то ми е познато, тъй да се каже, още от пелени. Не са нови за мене тези работи. Но ще имам ли сега на тия години толкова търпение, колкото на младини?“ Както и да е, той мислеше как ще се почне [?] сеитба, как той ще зареже всички глупави инициативи. Как ще става сутрин рано, как ще даде нарежданията си до изгрев слънце, как весело ще глада тоя растеж и цъфтеж на имението си;как весело ще гледа после и децата си. „Вярно, това е истинският живот! Прав е Костанжогло.“ И от тия мисли сякаш самото лице на Чичиков ставаше по-хубаво. Така само мисълта за неща, които са съобразни с нормалното, облагородява човека. Но както винаги се случва с човека, след една мисъл — тутакси хрумва друга, противоположна. „Може да се постъпи дори така — помисли [Чичиков], — отначало да се продаде по части най-хубавата земя и после да се заложи имението заедно с мъртъвците в заложната банка. Може дори и сам да се измъкна, без да платя на Костанжогло.“ Чудна мисъл! Не че Чичиков [я] нямаше, но тя изведнъж, сама по себе си, му се изпречи, дразнейки го и усмихвайки му се, и взирайки се в него. Непристойница! Немирница! И кой е творец на тези мисли, които неочаквано се втурват?… С една дума, покупката във всеки случай беше изгодна. Той почувствува удоволствие — удоволствие от това, че стана сега помешчик, помешчик не въображаем, но действителен, помешчик, който вече, има и земя, и места за експлоатиране, и хора, хора не мечтани, пребиваващи във въображението, а съществуващи. И малко по малко той почна и да подскача, и да потрива ръце, и да подмигва сам на себе си.

— Стой! — извика неочаквано другарят му на кочияша. Тая дума го накара да се опомни и да се озърне наоколо си: те отдавна вече пътуваха през прекрасна гора; угледна брезова ограда се простираше отдясно и отляво. Белите [стволове] на брезите и трепетликите, лъскави като снежна ограда от колове, стройно и леко се издигаха върху нежната зеленина на отскоро развилите се листа. Славеите в превара пееха из гората. Горските лалета се жълтееха из тревата. Той не можеше да разбере как е попаднал в това красиво място, когато до преди малко гледаше открити полета. Между дърветата се мяркаше бяла зидана черква, а на другата страна се виждаше [зад] гората решетка. В края на алеята се показа един господин, който идеше срещу тях, с фуражка, с чепат бастун в ръце. Едно английско куче с дълги, тънки крака тичаше пред него.

— Ето и брат ми — каза Платонов. — Спри! — И слезе от колата. Чичиков също. Кучетата вече успяха да се близнат. Тънконогият чевръст Азор лизна с пъргавия си език Ярб в муцуната, сетне лизна ръката на Платонов, сетне скочи върху Чичиков и го лизна по ухото. Двамата братя се прегърнаха.

— Моля ти се, Платоне, какво правиш с мене? — каза спрелият се брат, когото казваха Василий.

— Как какво? — отговори равнодушно Платон.

— Но какво наистина? Три дена вече те няма никакъв! Конярят на Петух докара жребеца ти. „Замина — каза — с един господин.“ Барем една дума да си казал: къде отиваш, защо, за колко време? Моля ти се, братко, как може да се постъпва тъй? А пък аз бог знае какво не премислих в тия три дни!

— Е, какво да направя? Забравих — каза Платонов. — Ние наминахме у Константин Федорович. Той те поздравява, сестрата — също. Павел Иванович, да ви представя брат ми Василий. Братко Василий! Това е Павел Иванович Чичиков.

Двамата поканени да се запознаят си стиснаха ръце, снеха шапки и се целунаха.

„Кой ли ще бъде тоя Чичиков? — мислеше братът Василий. — Брат ми Платон е непридирчив в познанствата.“ И той изгледа Чичиков, доколкото позволяваше приличието, и видя, че тоя човек наглед беше доста благонамерен.

От своя страна Чичиков също изгледа, доколкото позволяваше приличието, брата Василий и видя, че той е по-нисък от Платон, косите му са по-тъмни и по лице далеч не е тъй красив, но в чертите на лицето му имаше много повече живот и одухотвореност, повече сърдечна доброта. (Но на тия неща Павел Иванович малко обръщаше внимание.). Личеше, че той е по-малко сънлив от брат си.

— Аз реших Вася, да се поразходя заедно с Павел Иванович по светата Рус. Дано това някак разсее ипохондрията ми.

— Че как тъй изведнъж си се решил? — каза озадаченият брат Василий и насмалко щеше да прибави: „И при това да пътуваш с човек, когото виждаш пръв път, който може би е някой долен човек и дявол знае какво!“ Пълен с недоверие, той изгледа изкриво Чичиков и видя изумително благоприличие.

Те свърнаха надясно през портата. Дворът беше старовремски, къщата също старовремска, каквито сега не строят — със стрехи и висок покрив! Две грамадни липи растяха сред двора и го покриваха почти наполовина със сянката си. Под тях имаше множество дървени пейки. Цъфнали люляци и диви череши като бисерна огърлица обкръжаваха двора заедно с оградата, скрита съвсем под техните цветове и листа. Господарската къща беше съвсем затулена, само вратите и прозорците миловидно гледаха отдолу през клоните. През правите като стрели стволове на дърветата се белееха готварниците, килерите и зимниците. Всичко беше в зеленина. Славеите подсвиркваха високо и огласяваха цялата гора. В душата неволно се вливаше някакво безметежно, приятно чувство. Всичко напомняше ония безгрижни времена, когато всички са живели добродушно и всичко е било просто и несложно. Братът Василий покани Чичиков да седне. Те-седнаха на пейките под липите.

Едно момче на около 17 години, с красива червена памучна риза, донесе и постави пред тях шишета с разноцветни плодови квасове от всички видове, ту гъсти като масло, ту шипящи като лимонада. Като остави стъклата, то взе мотиката, подпряна до дървото и отиде в градината. Братята Платонови също както и зет им Костанжогло, нямаха същински слуги: те всички бяха градинари, всички домашни работници изпълняваха поред тази длъжност. Братът Василий постоянно разправяше, че слугите не са съсловие: всеки може да донесе туй или онуй и няма защо да се държат за това особени хора, че русинът е добър и пъргав и не е ленив дотогава, докато ходи по риза и забун, но щом се облече в немски сюртук, изведнъж става несръчен и бавен, и мързелив, и ризите си не променя, и съвсем престава да ходи на баня, и спи със сюртука си, и под немския сюртук се развъждат безбройно множество и дървеници, и бълхи. Може би той беше прав в това. В тяхното село народът се обличаше особено контешки: накитите по главите на жените бяха обсипани със злато, а ръкавите на ризите им — като шевиците на турските шалове.

— Това са квасовете, с които отдавна се слави нашият дом — каза братът Василий.

Чичиков си наля чаша от първото стъкло — същински липец^[2], който той беше пил някога в Полша; искри като шампанското, а газът просто рязва с една приятна миризма от устата в носа. „Нектар!“ — каза той. Изпи чаша от другото стъкло — още по-хубав.

— Питие над питиетата — каза Чичиков. — Мога да кажа, че у вашия почтен зет Константин Федорович пих най-хубавата ракия, а у вас — най-хубавия пивоквас.

— Тя и наливката^[3] е пак наша, сестрата я прави. Майка ми беше от Малорусия, близо до Полтава. Сега вече всички са отвикнали да домакинствуват сами. Накъде и към кои места смятате да заминете оттука? — попита братът Василий.

— Пътувам — каза Чичиков, като се поклащаше леко върху пейката и се гладеше с ръка по коляното — не толкова по своя работа, колкото по работа на други хора. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя някои негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но отчасти и за себе си, защото, без да говоря повече за ползата в хемороидно отношение, да видиш света и коловъртежа на хората е вече само по себе си, тъй да се каже, жива книга [и втора наука].

Братът Василий се замисли. „Приказва тоя човек малко усукано, ала в думите му има истина“ — помисли [той]. След малко мълчание той каза на Платон:

— Аз започвам да мисля, Платоне, че пътуването може наистина да те размърда. Ти не страдаш от друго, а от душевна летаргия. Ти просто си заспал не от пресищане или умора, а от недостиг на живи впечатления и усещания. Аз пък съвсем наопаки. Аз бих желал не тъй живо да чувствувам и да не вземам всичко, каквото се случи, толкова присърце.

— Та защо вземаш всичко присърце! — каза Платон. — Ти си търсиш безпокойства и сам си съчиняваш тревоги.

— Как ще съчинявам, когато и без това на всяка крачка се срещам с неприятности? — каза Василий. — Чу ли каква работа ни устрои Леницин, когато те нямаше? Завзел празното място. Първо, това празно място аз за никакви пари… Там всяка пролет на Томина неделя става сбор, с него са свързани спомените на селото; а за мене обичаят е свято нещо и съм готов да жертвувам всичко за него.

— Не знае и затова го е взел — каза Платон, — нов човек, току-що пристигнал от Петербург; трябва да му се обясни и разтълкува.

— Знае, хубаво знае. Аз пратих да му кажат, но той отговорил с грубост.

— Трябвало е сам да отидеш да му разправиш. Поговори сам с него.

— А, не. Той си дава много голяма важност. Не отивам аз при него. Ако искаш, иди ти.

— Аз бих отишъл, но нали не се меся… Той може и да ме подведе, и да ме измами.

— А че, ако обичате, да отида пък аз — каза Чичиков. — Кажете каква е работата.

Василий го погледна и помисли: „Какъв любител на пътуване!“

— Вие само ми кажете с две думи що за човек е той — каза Чичиков — и каква е работата.

— Съвестно ми е да ви възложа такава неприятна поръчка. Според мене той е долен човек: от простите, дребновладелчески дворяни от нашата губерния, служил в Петербург, оженил се там за нечия незаконородена дъщеря и заважничил. Иска да дава тон. Ала по нас няма глупави хора: модата не е закон за нас и Петербург не е черква.

— Разбира се — каза Чичиков, — а самата работа в какво се състои?

— Видите ли, нему наистина му трябва [земя]. И ако не постъпеше тъй, аз бих му отстъпил даром друго, а не празно място… А сега, заядлив човек, ще помисли…

Според мене по-добре е да се поговори: може би работата… На мене са възлагали разни работи и не са се разкайвали… На, и генерал Бетришчев също…

— Но мене ми е съвестно, че трябва да говорите с такъв човек…^[4]

…^[5] и като се гледа особено, че това ще бъде тайна — каза Чичиков, — защото не толкова самото престъпление, колкото лошият пример е вредоносен за съблазън.

— А, това е тъй, това е тъй — каза Леницин, като наклони главата си съвсем на една страна.

— Колко е приятно да срещнеш единомислие! — каза Чичиков. — И аз имам една работа, и законна, и незаконна в същото време: наглед уж незаконна, а по същество законна. Чувствувайки нужда от залог, не искам никого да вмъквам в риск да плаща после по две рубли за жива душа. Може да се случи да хлътна, което — боже опази — е неприятно за един владелец, и аз реших да се възползувам от избягалите и мъртвите, още неизличени от списъците, та едновременно да направя и християнско дело, и да снема от бедния владелец тежестта да плаща данъци за тях. Ние само помежду си ще

направим формално продавателно като за живи.

„Това обаче е нещо толкова много странно“ — помисли Леницин и се отмести със стола малко назад.

— Работата обаче е… от такъв род, че… — почна [той].

— Но лош пример за съблазън не ще има, защото ще бъде тайно — отговори Чичиков — и при това между благонамерени хора.

— Но все пак обаче работата някак си…

— Но лош пример никакъв — отговори пряко и открито Чичиков. — Работата е от такъв род, както ей сега разсъждавахме: между хора благонамерени, на благоразумни години и, струва ми се, с добър чин, и при това тайно — И като говореше това, той го гледаше открито и благородно в очите.

Колкото и да беше извъртлив Леницин, колкото и да беше вещ изобщо в делопроизводствата, но тука той някак си попадна в пълно недоумение, толкова повече, че по някакъв странен начин като че ли се омота в собствените си мрежи. Той никак не беше способен за несправедливостите и не би искал да направи нищо несправедливо дори и скритом.

„Какъв чуден случай! — мислеше той вътрешно. — Върви завързвай тясна дружба дори с добри хора! Ето ти задача!“

Но съдбата и обстоятелствата като че нарочно благоприятствуваха на Чичиков. Сякаш тъкмо за да помогне на тази затруднителна работа, в стаята влезе младата домакиня, съпругата на Леницин, бледна, сухичка, нисичка, но облечена по петербургски, голяма любителка на хора comme il faut^[6]. След нея бе внесен на ръце от дойката първенецът й, плод на нежната любов на скоро бракосъчетаните съпрузи. С ловкото си доближаване, с подскачане и навеждаме главата на една страна Чичиков съвсем очарова петербургската дама, а след нея и детето. Изпърво то насмалко щеше да се разплаче, но с думите: „Агу, агу, душке“ и с щракане на пръсти, и с корналиновото печатче от часовника си Чичиков сполучи да го примами в ръцете си. Сетне той почна да го вдига до самия таван и възбуди с това у детето приятна усмивка, която извънредно много зарадва двамата родители. Но от внезапното удоволствие или от нещо друго детето изведнъж извърши една лоша работа.

— Ах, боже мой! — извика жената на Леницин. — То изцапа целия ви фрак!

Чичиков погледна: целият ръкав на съвсем новия му фрак беше изцапан. „Да пукнеш дано, дяволче недно!“ — помисли си той разядосан.

Домакинът, домакинята, дойката — всички изтичаха за одеколон, от всички страни се заловиха да го изтриват.

— Нищо, нищо, няма нищо! — думаше Чичиков, като се мъчеше да придаде на лицето си колкото е възможно весел израз. — Може ли да развали нещо детето в това златно време на възрастта си? — повтаряше си той, а в същото време мислеше: „Пък гледай как, дяволът му неден, ми изхаби дрехата, вълци да го ядат макар, проклетото му каналийче!“

Това наглед незначително обстоятелство съвсем склони домакина в полза на Чичиковата работа. Как да откажеш на такъв гост, който оказва толкова невинни ласки към детето и великодушно заплати със собствения си фрак. За да не даде лош пример, решиха се да свършат работата секретно, защото не толкова самата работа, колкото съблазънта е опасна.

— Позволете и на мене, като награда за услугата, да ви заплатя също с услуга. Искам да бъда ваш посредник по работата ви с братя Платонови. Вам ви трябва земя, нали тъй?…