Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мёртвые души, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 66 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртви души от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртви души
Мёртвые души
АвторНиколай Гогол
Създаване1835 г.
Руска империя
Първо издание1842 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман
НачалоКто бы ты ни был, мой читатель, на каком бы месте ни стоял, в каком бы звании ни находился, почтен ли ты высшим чином или человек простого сословия, но если тебя вразумил Бог грамоте и попалась уже тебе в руки моя книга, я прошу тебя помочь мне.
КрайЧудным звоном заливается колокольчик; гремит и становится ветром разорванный в куски воздух; летит мимо все, что ни есть на земле, и, косясь, постораниваются и дают ей дорогу другие народы и государства.
Мъртви души в Общомедия

„Похожденията на Чичиков; или, Мъртви души“ (на руски: Мёртвые души) е сатиричен роман на руския писател Николай Гогол, самият автор определя произведението като жанр - поема. Първите глави са публикувани през 1842 г. Романът е замислен като трилогия, но е завършена първа част, а втора - само започната. Разглеждан е като първия модерен руски роман.

История на създаването

През 1835 г. Гогол започва работа по творбата на своя живот „Мъртви души“. Същата година „Ревизор“ се проваля на сцената и авторът заминава за чужбина. През март 1837 г. пристига в Рим. Основава се на поетическия жанр – подобно решение е провокирано вероятно от Пушкиновия прецедент романа в стихове „Евгений Онегин“. Авторът определя творбата си като „епична поема в проза“. Самият Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. Гогол е имал за цел в трите части на творбата си да опише последователно лошите страни (в том 1), контраста между добри и лоши (том 2) и прекрасната родина, каквато той смята, че трябва да бъде (ненаписаният 3 том). От този замисъл е реализирана само първата част Мъртви души. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема – наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.

Сюжет

Чичиков изобразен от Боклевски.

Сюжетът на „Мъртви души“ проследява пътя на позастаряващия и понапълняващия Чичиков, чиято единствена цел е да натрупа огромна сума пари. За тази цел той се опитва да приложи невероятен план – обикаляйки руските помешчици, той ги убеждава (чрез невероятния си талант на приспособяване) да му продават фиктивни крепостни, които все още не са зачислени към списъците като мъртви. Но срещайки го с различните земевладелци и обяснявайки подбудите на Чичиков, Гогол кара читателя да разбере, че не селяните са мъртвите души. Шестте образа-типове представят пълната бездуховност в Русия на 19 век.

Първият, с когото Чичиков се среща по делова работа, след като умело е успял да се настани в градския живот и в представите на първенците на града като господин „почтен във всяко едно отношение“, е Манилов. Сладникавият и мислещ се за умен и за философ е може би най-безобидният до края на книгата. Затова той отстъпва без пари „мъртвите души“ на Чичиков, който го омайва с галантните си отношения, а Манилов вече го има за приятел.

Градацията продължава. Следващата помешчица, на която героят попада, е Коробочка (от руски „кутийка“). Стиснатата вдовица с неохота настанява Чичиков, а докато водят деловия разговор, тя все се пита дали мъртвите души не вървят на по-висока цена и постоянно предлага заедно с душите и други ненужни на главния герой неща. Именно скъперничеството ѝ е причината, поради която Чичиков е изобличен (в том 2).

Екранизации

Романът е екранизиран 6 пъти, пресъздаден е в множество театрални постановки и опера. Персонажите от романа са използвани от Михаил Булгаков в ранната му сатирична повест „Похожденията на Чичиков“ (1922).[1]

Бележки

Външни препретки

ГЛАВА VIII

Покупките на Чичиков станаха предмет на разговори. В града се понесоха слухове, мнения, разсъждения по въпроса, износно ли е да се купуват селяни за преселване. В препирните мнозина показаха пълно познаване на предмета. „Разбира се — казваха някои, — това е тъй, против това не може да се спори: земята в южните губернии наистина е добра и плодородна; но какъв ще е халът на Чичиковите селяни без вода? Там зер няма никаква река!“ — „Това, че няма вода, още не значи нищо, това е нищо, Степан Дмитриевич, но работата е, че преселването не е надеждно нещо. Знае се какъв е мужикът; на нова земя, па и да се залови със земеделие, че и нищо да няма — ни къща, ни кола, ни двор — ще избяга като две и две четири, ще офейка тъй, че и дирята му няма да откриеш.“ — „Не, Алексей Иванович, позволете, позволете, аз не съм съгласен с това, дето казвате, че Чичиковият мужик ще избяга. Русинът е способен на всичко и привиква на всякакъв климат. Изпрати го, ако щеш, чак в Камчатка и му дай само топли ръкавици, той ще плесне с ръце, па ще грабне брадвата и ще вземе да си гради нова колиба.“ — „Но, Иван Григориевич, ти изпусна пред вид едно важно нещо: не си попитал още какъв е Чичиковият мужик? Забравяш, че помешчикът няма да продаде добър човек, залагам си главата, ако мужиците на Чичиков не са крадци и пияници до крайна степен, безделници и с буйно поведение.“ — „Тъй, тъй, аз съм съгласен с това, това е право, никой не ще иде да продава добрите си хора и мужиците на Чичиков са пияници, но трябва да се вземе под внимание, че тука именно е моралът, тука се крие моралът: те сега са нехранимайковци, но като се преселят на нова земя, изведнъж могат да станат отлични поданици. Имало е вече много такива примери — просто по света, па и в историята също тъй.“ — „Никога, никога — казваше управителят на държавните фабрики, — повярвайте, това никога не може да бъде, защото Чичиковите селяни ще имат сега два силни врага. Първият враг е близостта на малоруските губернии, дето, както се знае, ракията се продава свободно. Аз ви уверявам: вътре в две недели ще бъдат мъртво пияни. Другият враг е вече самата привичка към скитнишкия живот, която неизбежно придобиват селяните през време на преселване. Ще трябва май постоянно да са пред очите на Чичиков, ще трябва да ги държи в ежови ръкавици, да ги следи да вършат и най-дребните работи, па и не да се обляга на другиму, ами самичък, лично, дето трябва, да удря в зъбите и в шията.“ — „Защо му е на Чичиков да се разправя сам и да удря в шията? Той може да си намери и управител.“ — „Аха, много ще намерите управител: всички са мошеници!“ — „Мошеници са, защото господарите не си гледат работата.“ — „Това е истина! — подзеха мнозина. — Стига господарят да отбира що годе от стопанство и да умее да познава хората, той всякога ще има добър управител.“ Но управителят каза, че за по-малко от пет хиляди не може да се намери добър управител. Но председателят каза, че може и за три хиляди да се намери. Но управителят каза: „Къде ще го намерите? В носа си ли?“ Но председателят каза: „Не в носа си, ами пак в тукашната околия — именно — Петър Петрович Самойлов: ето управител, какъвто трябва за мужиците на Чичиков“ Мнозина влизаха с жар в положението на Чичиков и трудностите за преселване на такъв голям брой селяни ги плашеха извънредно много; почнаха много да се боят да не би да избухне дори бунт между такъв безпокоен народ, каквито са селяните на Чичиков. На това полицейският началник забеляза, че от бунт няма какво да се боят, че за предотвратяване на бунта съществува властта на капитан-изправника, че капитан-изправникът дори да не иде сам, ами да проводи вместо себе си фуражката си, само тая фуражка ще гони селяните чак до местожителството им. Мнозина предложиха своите мнения по въпроса, как да се изкорени буйният дух, с който били надъхани селяните на Чичиков. Мнения имаше всякакви: имаше такива, които се отличаваха прекалено с военна жестокост и строгост, едва ли не излишна, имаше обаче и такива, които излъчваха кротост. Пощенският началник забеляза, че на Чичиков предстои свещена длъжност, че той може да стане за селяните един вид баща, според неговия израз, да въведе дори благодетелната просвета и по този случай се отзова с голяма похвала за Ланкастерската школа за взаимно обучение[1].

Тъй разсъждаваха и говореха в града и мнозина, подбуждани от чувство на участие, съобщиха дори лично на Чичиков някои от тия съвети, предлагаха дори конвой за безопасното отвеждане на селяните до местожителството им. Чичиков благодареше за съветите, като казваше, че при случай не ще пропусне да се възползува от тях, а от конвоя решително се отказа, като забеляза, че той е съвсем непотребен, че селяните, които е купил, са хора с много хрисим характер, чувствуват сами доброволна склонност към преселване и че в никой случай между тях не може да има бунт.

Всички тия тълкувания и разсъждения дадоха обаче най-благоприятни последици, каквито можеше да очаква Чичиков. Именно — пръснаха се слухове, че той е ни повече, ни по-малко от милионер. Гражданите и без туй, както вече видяхме в първата глава, сърдечно обикнаха Чичиков, а сега, подир тия слухове, го обикнаха още по-сърдечно. Но, право казано, те бяха все добри хора, живееха помежду си сговорно, отнасяха се съвсем приятелски и разговорите им носеха печат на някакво особено простодушие и близост: „Любезни приятелю, Иля Илич?…“. „Я чуй, драги Антипатор Захариевич!…“, „Ти попрекали в лъжите, миличък Иван Григориевич“. На пощенския началник, когото зовяха Иван Андреевич, всякога принаждаха: „Шпрехен зи дейч, Иван Андреич?“ С една дума, всичко беше твърде семейно. Мнозина бяха с известно образование: председателят на съда знаеше наизуст „Людмила“ на Жуковски, която тогава беше още неизстинала новост, и майсторски четеше много места, особено: „Боровата гора заспа, долината спи“ и думата „сст“, така че наистина изглеждаше като че ли долината спи; за по-голяма прилика той в това време дори зажумяваше с очи. Пощенският началник беше се вдал повече във философия и четеше много прилежно, дори и нощем. Юнговите „Нощи“[2] и „Ключът на природните тайни“ от Екартсхаузен[3], от който правеше доста дълги извадки, но какви и от какъв характер бяха те, това никой не знаеше. Ала той беше духовит, цветист в думите си и обичаше, както сам казваше, да „нагизди“ речта си. А нагиздваше речта си с маса различни частици, като „господинчо ти мой, ей такъв-някакъв, знайш, разбирате ли, можете да си представите, относително тъй да се каже, един вид“ и други, които изсипваше с торби; нагиздваше той речта си също сполучливо с подмигване, примижаване с едно око, което придаваше доста хаплив израз на многото му сатирични подмятания. Другите бяха също малко или много хора просветени: кой чел Карамзин, кой „Московские ведомости“, кой съвсем нищо не чел. Някой беше туй, което се нарича заплес, т.е. човек, когото трябва с ритници да подигате зарад нещо; някой беше просто дембел, пролежал, дето се вика, цял живот на една кълка, когото дори напразно ще подигате: няма да стане в никой случай. Откъм благовидност, вече се знае, всички бяха надеждни хора — нито един охтичав нямаше измежду тях. Всички бяха такива, на които жените им в нежни разговори насаме даваха имената: тулумче, дебеланчо, шишко, печурче, кики, жужу и др. Но изобщо те бяха добри хора, пълни с гостоприемство, и който вкусеше заедно с тях хляб и сол или прекараше една вечер на вист, вече им ставаше някак си близък, а още повече Чичиков със своите омайни качества и маниери, който знаеше в действителност великата тайна да се харесва. Те тъй го обикнаха, че той не виждаше начин как да се изскубне от града; той току слушаше: „Хайде, една седмичка, още една седмичка поживейте с нас, Павел Иванович!“ С една дума, той беше носен, дето се вика, на ръце. Но несравнено по-забележително беше впечатлението (за чудо и приказ!), което направи Чичиков на дамите. За да се изясни това поне що-годе, трябва да се кажат много неща за самите дами, за тяхното общество, да се опишат, както се вика, с живи краски душевните им качества; но това е много трудно за автора. От една страна, спира го безграничната му почит към съпругите на сановниците, а от друга страна… от друга страна е просто трудно. Дамите на град N. бяха… не, по никой начин не мога; чувствувам сякаш страх. Най-забележителното нещо, което имаха дамите на града N., беше… Чудна работа — перото ми никак не се помръдва, сякаш някакво олово има в него. То се видяло, за характерите им ще трябва да предоставим да говори онзи, чиито краски са по-живи и са повечко на палитрата му; а ние ще трябва май да кажем само две думи за външността им и за онуй, което е по-повърхностно. Дамите на града N., бяха, дето се вика, презентабелни и в това отношение, човек можеше смело да ги тури за пример на всички други. Колкото се отнася до това, как да се носят, да спазят тон, да поддържат етикет и множество най-тънки приличия, а особено да се съобразят с модата в най-последните й дреболии — в това те бяха изпреварили дори петербургските и московските дами. Обличаха се с голям вкус, разхождаха се из града с каляски, както предписваше последната мода, отзад се поклащаше лакей със златносърмена ливрея. Визитната картичка, па ако ще би да е написана и върху някоя девойка спатия или асо каро, беше твърде свещено нещо. Заради нея две дами, големи приятелки и дори роднини, се бяха разсърдили съвсем именно защото едната от тях не беше върнала една визита. И как не се мъчеха после мъжете и роднините им да ги помирят, но не би, излезе, че всичко на света може да се направи, само едно нещо не може: да помириш две дами, разсърдени за невръщане на визита. Тъй си и останаха двете дами във взаимно неразположение според израза на градския свят. По заемането на първите места също ставаха множество твърде силни сцени, които внушаваха на съпрузите понякога съвършено рицарски великодушни понятия за застъпничество. Дуели между тях, разбира се, не ставаха, защото всички бяха граждански чиновници, но затова пък гледаха как да си напакостят един на друг, дето можеше, което, както се знае, понякога бива по-тежко от всякакъв дуел. В нравите си дамите на град N. бяха строги, изпълнени с благородно негодуване против всичко порочно и против всякакви съблазни, наказваха без милост всички слабости. Ако все пак между тях ставаха някои неща, които хората наричат туй-онуй, те ставаха скришом, така че не личеше нищо какво става; запазваше се всичкото достойнство и съпругът биваше тъй приготвен, че и да видеше сам това туй-онуй или да чуеше за него, отговаряше накъсо и благоразумно с пословицата: „Кому влиза в работа, че дядо седи с бабата!“ Трябва да се каже още, че дамите от град N. се отличаваха, подобно на много петербургски дами, с необикновена предпазливост и приличие в думите и изразите. Никога те не казваха: осекнах се, изпотих се, изплюх се, а думаха: „Облекчих носа си, послужих си с кърпичката.“ В никой случай не биваше да се каже: „Тази чаша или тази чиния вони.“ И дори не можеше да се каже нищо такова, от което се подразбира това, а вместо туй казваха: тази чаша се държи зле или нещо подобно. За да се облагороди още повече руският език, почти половината му думи бяха съвсем изхвърлени от разговора и твърде често ставаше нужда да се прибягва до френски език: затова пък там, по френски, работата беше друга, там се позволяваха такива думи, които бяха много по-остри от споменатите. И тъй, това може да се каже за дамите от град N. като говорим повърхностно. Но ако се надникне по-дълбоко, разбира се, ще се открият много други работи, ала много е опасно да се надниква по-дълбоко в дамските сърца. И тъй, като се ограничим с повърхността, ще продължим. Досега всички дами някак малко говореха за Чичиков, като му отдаваха обаче пълна справедливост за приятностите на светските обноски; но откак се пръснаха слухове за неговото милионерство, намериха се и други качества. Впрочем дамите съвсем не бяха интересчийки: вината за всичко беше думата милионер, не самият милионер, а именно едничка думата; защото в самин звук на тая дума, вън от паричното богатство, се съдържа нещо такова, което действува и на хората подлеци, и на хората ни туй, ни онуй, и на добрите хора, с една дума — действува на всички. Милионерът има тая изгода, че може да види подлостта, съвсем безкористната, чистата подлост, неоснована на никакъв интерес: мнозина знаят твърде добре, че няма да получат нищо от него и нямат никакво право да получат, но без друго или ще отърчат напреде му, или ще му се ухилят, или ще му снемат шапка, или ще се натрапят силом на някой обед, дето са чули, че е поканен милионерът. Не може да се каже, че това нежно разположение към подлост бе почувствувано от дамите, ала в много гостни почнаха да говорят, че, разбира се, Чичиков не е пръв хубавец, но затуй е такъв, какъвто трябва да бъде един мъж, че ако беше малко по-пълен или по-дебел, това вече нямаше да бъде добре. При това изказваха се дори някак май обидно за тъничкия мъж, че той не бил нищо повече освен нещо като зъбна клечка, а не човек. В дамските тоалети се оказаха маса различни прибавки. В хана почна да се трупа навалица, едва ли не се изпотъпкаха: стана дори цял панаир — толкова много екипажи се натрупаха. Търговците се почудиха, като видяха как няколко къса материи, които бяха докарани от панаира и не се харчеха поради високата цена, изведнъж потръгнаха и се разпродадоха в превара. Във време на литургия у една дама забелязаха такъв голям кръг на роклята, който се бе разперил почти на половината църква, че приставът, който беше там, даде заповед да се дръпнат хората по-настрана, т.е. по-наблизо до черковния трем, за да не би някак да се смачка тоалетът на нейно високоблагородие. Дори сам Чичиков не можа отчасти да не забележи това необикновено внимание.

Веднъж, като се върна дома, той намери на масата си писмо: отде и кой го бе донесъл, нищо не се знаеше; трактирният слуга каза, че го донесли и поръчали да не казва от кого е. Писмото започваше твърде решително, именно тъй: „Не, аз трябва да ти пиша!“ След туй ставаше дума, че има тайно съчувствие между душите; тази истина беше скрепена с няколко точки, които заемаха почти половин ред; после идеха няколко мисли, твърде забележителни по своята вярност, така че ние смятаме почти за необходимо да ги цитираме: „Какво е нашият живот? Долина, дето са се поселили скърбите. Какво е светът? Тълпа от хора, която не чувствува.“ После авторката споменаваше, че мокри със сълзи писмото на нежната си майка, която двайсет и пет години, откак я няма на света; викаше Чичиков в пустинята, да остави на всякога града, дето хората живеят в задушни сгради, без въздух; краят на писмото лъхаше дори със същинско отчаяние и завършваше с тия стихове:

 

Два гълъба ще ти покажат

къде е моя хладен прах;

ще гукат те и ще ти кажат,

че аз цяла в сълзи умрях.

 

В последния стих не бе спазен размерът, но това впрочем не е нищо: писмото беше написано в духа на тогавашното време. Нямаше също никакъв подпис: нито име, нито фамилия, нито дори месец и дата. В post scriptum беше само прибавено, че неговото собствено сърце трябва да отгатне коя е авторката и че на утрешния бал у губернатора ще присъствува самият оригинал.

Това го заинтересува доста много. В анонимното писмо имаше нещо тъй примамливо и дразнещо любопитството, че той го прочете втори и трети път и най-сетне каза: „Любопитно би било обаче да се знае коя го е писала!“ С една дума, работата, както се вижда, стана сериозна, повече от час той непрекъснато мисли за това, най-сетне, като разпери ръце и наведе глава, каза: „А писмото е твърде, твърде фино написано!“ После, от само себе си се разбира, писмото бе сгънато и турено в ковчежето, в съседство с някакъв афиш и сватбена покана, пазена седем години в същото положение и на същото място. Подир малко му донесоха наистина покана за бал у губернатора — нещо съвсем обикновено в губернските градове: дето има губернатор, там има и бал, инак не би имало надлежната любов и уважение от страна на дворянството.

Веднага всичко друго биде изоставено и отстранено и всичко бе насочено към приготовленията за бала; защото наистина имаше много подбудителни и дразнещи причини. Затуй може би, откак свят светува никога не се е употребявало толкова време за тоалет. Цял час бе посветен само на разглеждане лицето в огледалото. Той се опита да му придаде множество разни изрази: ту важен и сериозен, ту почтителен, но с известна усмивка, ту просто почтителен без усмивка, направи пред огледалото няколко поклона, придуржени с неясни звукове, донякъде прилични на френски език, макар че Чичиков съвсем не знаеше френски. Той направи дори сам на себе си множество приятни сюрпризи, смигна, кривна устни и направи нещичко с езика си; с една дума, какво не прави човек, когато остане самичък и чувствува при това, че е хубавец, а освен туй, като е уверен, че никой не го гледа през ключалката. Най-сетне той се плесна леко по брадичката, като каза: „Ах ти, муцунке такава!“ и почна да се облича. Настроение на най-голямо доволство го съпровождаше през цялото време на обличането, като си туряше презрамките или като си връзваше вратовръзката, той правеше реверанс с крак и се покланяше с особена пъргавина и макар че никога не бе танцувал, направи едно антраша. Това антраша има една мъничка невидима последица: шкафът затрепера, а от масата падна една четка.

Появата му на бала произведе необикновено въздействие. Всички, които бяха там, се обърнаха към него да го посрещнат — един с карти в ръце, друг на най-интересното място на разговора, току що казал: „А пък низшият земски съд отговаря на това…“ Но какво именно отговаря земският съд — той заряза това и побърза да поздрави нашия герой. „Павел Иванович! Ах, боже мой, Павел Иванович! Любезни Павел Иванович! Почтени Павел Иванович! Душа моя Павел Иванович! Ей де сте бил, Павел Иванович! Позволете да ви прегърна, Павел Иванович! Дайте го тука, чакайте да целуна здравата моя скъп Павел Иванович!“ Чичиков изведнъж се почувствува в няколко прегръдки. Не успял още да се смъкне съвсем от прегръдките на председателя, ето че се намери в прегръдките на полицейския началник; полицейският началник го предаде на инспектора на санитарната управа; инспекторът на санитарната управа — на прекупчика; прекупчикът — на архитекта… Губернаторът, който в това време стоеше до дамите и държеше в едната си ръка бонбонена обвивка, а в другата — кученце, като го видя, хвърли на пода и обвивката, и кученцето — само кученцето заквича; с една дума, той разпространи радост и необикновено веселие. Нямаше лице, по което да не се изпише удоволствие или поне отражение от общото удоволствие. Такива биват лицата на чиновниците през време на прегледа, който прави пристигналият началник на местата, които се намират под тяхното управление, след като мине вече първият страх, те виждат, че много неща му се харесват и той сам благоволява най-сетне да се пошегува, т.е. да каже с приятна усмивка няколко думи, В отговор на това смеят се двойно наобиколилите го приближени чиновници; смеят се от все сърце и онези, които впрочем малко неясно са дочули казаните от него думи, и най-сетне стоящият далече от външната врата някакъв полицай, който, откак се е родил, не се е засмивал и току-що е показвал на хората юмрук, и той по неизменните закони на отражението изписва на лицето си някаква усмивка, макар че тази усмивка прилича повече на това, когато някой се готви да кихне, след като е смръкнал люто емфие. Нашият герой отговаряше на всички и всекиму и чувствуваше някаква необикновена свобода: кланяше се надясно и наляво по своя навик, малко настрана, но съвсем непринудено, така че очарова всички. Дамите тозчас го обиколиха като бляскава гирлянда и донесоха със себе си цели облаци от всякакви благоухания: една изпущаше миризма на рози, от друга лъхаше на пролет и теменуги, трета цяла беше напръскана с резеда; Чичиков само дигаше нос нагоре и душкаше. В тоалетите им имаше неизказано много вкус: муселините, атлазите, тюловете бяха с такива бледни модни цветове, на които дори име не можеше да се нагоди (до такава степен бе изтънчен вкусът им). Лентени фльонги и цветни букети се развяваха тук-там по роклите им в най-картинно безредие, макар че над това безредие много се бе трудила умната глава. Лекият накит на главата се държеше само върху ушите и сякаш думаше: „Ой, ще хвръкна! Жал ми е само, че не ще отнеса със себе си хубавицата!“ Талиите бяха стегнати и имаха най-солидни и приятни за очите форми (трябва да забележа, е изобщо всички дами на града N., бяха много пълни, но се стягаха тъй изкусно и имаха такава приятна обноска, че пълнотата никак не се забелязваше). Всичко у тях беше обмислено и предвидено с обикновена грижливост; шията, раменете бяха открити точно толкова, колкото трябва и съвсем не повече; всяка бе разгалила владенията си дотам, додето чувствуваше по собствено убеждение, че са способни да погубят човека; всичко останало бе прикрито с необикновен вкус: или някаква лекичка фльонга с панделка, или шарф, по-лек от оня сладкиш, известен под името целувка, ефирно обгръщаше шията или около раменете бяха пуснати изпод дрехата малки назъбени стенички от тънка батиста, известна под името скромности. Тези скромности скриваха отпред и отзад онова, което вече не можеше да докара гибел човеку, а пък караха да подозираш, че там именно е същинската гибел. Дългите ръкавици бяха обтегнати не чак до ръкавите, но нарочно оставяха голи възбудителните части на ръката над лакътя, които у много дами издъхваха завидна свежест и пълнота; на някои дори се бяха пукнали кожените ръкавици от теглене да бъдат опънати повече — с една дума, сякаш на всичко бе написано: не, това не е губерния, това е столица, това е цял Париж! Само тук-там из салона току изведнъж се подадеше някоя невиждана на земята шапчица или някакво едва ли не пауново перо, противно на всички моди, избрано по собствен вкус, но без това не може — такова е свойството на губернския град, все ще се подхлъзне някъде. Чичиков, застанал пред тях, мислеше: коя ли е обаче авторката на писмото? И подаде носа си напред; ала тъкмо по носа взеха да го блъскат цял ред лакти, маншети, ръкави, краища на ленти, парфюмирани шемизетки и рокли. Галопът беше в пълния си разгар: жената на пощенския началник, капитан-изправникът дамата със синьо перо, дамата с бяло перо, грузинският княз Чипхайхилидзев, чиновникът от Петербург, чиновникът от Москва, френецът Куку, Перхуновски, Беребендовски — всичко се бе вдигнало и летеше стремглаво…

— Туйто! Иди го гони! — продума Чичиков, като се дръпна назад и щом дамите насядаха по местата си, пак почна да разглежда дали по израза на лицето и очите не ще може да познае коя е авторката на писмото; но никак не можеше да се познае нито по израза на лицето, нито по израза на очите коя беше тя. Той забелязваше навред нещо едвам-едвам видимо, такова неуловимо тънко, ух, колко тънко!… „Не — каза на ума си Чичиков, — жените са такова едно нещо, че… — Тука той дори махна с ръка. — Просто няма какво да се говори! Иди, та се опитай да разправиш или да предадеш всичко онова, което играе по лицата им, всички ония чертици, загатвания… просто нищо не можеш предаде. Само очите им са такава една безкрайна държава, в която навлезе ли веднъж човек — отпиши го вече! Не можеш го извади оттам вече нито с кука, нито с нищо. На, опитай се например да опишеш само блясъка им: влажен, кадифен, захарен — бог знае какъв още не е! И твърд, и мек, и дори съвсем морен или, както казват някои, с нега или без нега, но по-силен, отколкото с нега — па тъй ще се вкопчи в сърцето ти и ще засегне цялата ти душа, сякаш с лък. Не, човек просто не може да подбере дума: галантерна половина на човешкия род и нищо повече!“

Простете! Струва ми се, че от устата на нашия герой изхвръква дума, взета от улицата. Какво да се прави? Такова е в Русия положението на писателя! Ала ако една дума от улицата попадне в някоя книга, не е виновен писателят, виновни са читателите, а преди всичко читателите от висшето общество: най-първо от тях човек не може да чуе нито една свястна руска дума, а френски, немски и английски ще ти стоварят в такова количество, че да ти се отще и ще ти стоварят дори със запазване на всички възможни произношения, по френски през носа и с особен изговор на р, по английски ще произнесат както приляга на птица; и дори физиономия ще свият птича, и дори ще се погаврят с онзи, който не смогне да направи птича физиономия. А само по руски нищо няма да ти дадат, освен може би от патриотизъм ще построят за летуване някоя колиба по руски вкус. Ето какви са читателите от висшето съсловие, а след тях и всички, които сами се зачисляват към висшето съсловие! А пък каква взискателност! Искат непременно всичко да бъде написано с най-строг, пречистен и благороден език — с една дума, искат руският език от само себе си да падне изведнъж от облаците обработен както трябва и да кацне право на техния език, а те само да зинат с уста и да го изложат. Наистина чудна е женската половина на човешкия род; но почтените читатели, нека признаем, биват още по-чудни.

А през това време Чичиков беше в пълно недоумение по въпроса, коя от дамите е авторка на писмото. Като се опита да устреми по-внимателно погледа си, той видя, че от своя страна дамите също изразяват нещо такова, което вдъхва едновременно и надежда, и сладки мъки в сърцето на клетия смъртен, и най-сетне каза: „Не, съвсем не може да се познае!“ Това обаче никак не намали веселото разположение надуха, в което той беше. Той непринудено и свободно разменяше приятни думи с някои от дамите, отиваше при тая или оная с дребни крачки, както казват, ситнеше, както обикновено правят нисичките старци-контета с високи токове, наричани миши жребчета, които припкат много пъргаво около дамите. Като поситни с доста сръчни обръщания наляво и надясно, той повлече в реверанс тозчас назад крака си във вид на къса опашчица или нещо като запетая. Дамите бяха много доволни и не само откриваха у него маса приятности и любезности, но дори почнаха да намират величествен израз в лицето му, дори нещо марсовско и военно, което, както се знае, много се харесва на жените. Дори зарад него вече бяха почнали комай да се карат помежду си: забелязали, че той заставаше обикновено до вратата, някои в превара бързаха да заемат стол по-близо до вратата и когато една бе щастлива да направи това преди другите, насмалко не се случи пренеприятна история и на много дами, които в себе си желаеха да направят същото, това безсрамие им се видя извънредно отвратително.

Чичиков толкова се увлече в разговор с дамите или по-добре дамите тъй го заеха и замаяха със своите разговори, като пускаха куп най-остроумни и тънки алегории, които всички непрекъснато трябваше да отгатва, та дори пот изби по челото му, че той забрави да изпълни изискванията на приличието и да отиде първо при домакинята. Той се сети за това чак когато чу гласа на самата губернаторша, която от няколко минути стоеше вече пред него. Губернаторшата каза с малко гален и дяволит глас и с приятно потръсване на глава: „А, Павел Иванович, ето как, значи, вие!…“ Точно не мога да предам думите на губернаторшата, но тя каза нещо такова, което беше изпълнено с голяма любезност, в оня дух, в който се обясняват дамите и кавалерите в повестите на нашите светски писатели, които обичат да описват гостните и да се похвалят, че познават висшия тон, в духа на това, че нима другите дотолкова са завладели сърцето ви, та в него няма вече място, нито най-тясно кътче за безмилостно забравените от вас? Нашият герой веднага се обърна към губернаторшата и вече беше готов да й даде отговор, навярно не по-лош от ония, които дават в модните повести разни звонскиевци, линскиевци, лидиновци, греминовци и всякакви изкусни военни хора, когато неволно повдигна очи и изведнъж се спря като замаян от удар.

Пред него стоеше не само губернаторшата: тя държеше под ръка една младичка, шестнайсетгодишна девойка, свежа блондинка с тънички и стройни черти на лицето, с остра брадичка, с очарователно закръглен овал на лицето, което художникът би взел като образец за мадона и каквото само в рядък случай можеше да се срещне в Русия, дето всичко обича да бъде в широк размер, всичко, каквото и да било: и планини, и гори, и степи, и лица, и устни, и нозе — същата оная блондинка, която той срещна по пътя на връщане от Ноздрев, когато поради глупостта на коларите или конете техните екипажи тъй странно се бяха сблъскали и преплели с ремъците и чичо Митяй с чичо Миняй се заловиха да оправят работата. Чичиков тъй се смути, че не можа да каже нито една свястна дума и измърмори дявол знае какво, което обаче никога не би казал нито Гремин, нито Звонски, нито Лидин.

— Не познавате ли още моята дъщеря? — каза губернаторшата. — Институтка, току-що свършила.

Той отвърна, че вече имал щастието да се запознае по неочакван начин; опита се да добави още нещичко, ала нещичкото никак не можа да излезе. Губернаторшата, след като каза две-три думи, най-сетне се оттегли с дъщеря си в другия край на салона при друга гости; а Чичиков стоеше все така неподвижен на едно и също място, като човек, който е излязъл весело на улицата с намерение да се поразходи, с очи, разположени да гледат всичко, и изведнъж се спира неподвижно, като му теква, че е забравил нещо; и тогава вече нищо по-глупаво не може да бъде от такъв човек, безгрижният му израз мигом изчезва от лицето му: той се сили да си припомни какво е забравил — кърпата ли, но кърпата е в джоба; парите ли, но и парите са в джоба; всичко сякаш с у него, а между туй някакъв незнаен дух му шепне в ушите, че е забравил нещо. И ето, той вече гледа слисано и смътно тълпата, която се движи пред него, летящите екипажи, шапките и пушките на минаващия полк, отсрещния дюкянски надпис — и нищо не вижда добре… Така и Чичиков изведнъж стана чужд за всичко, което ставаше около него. В това време от дамските благовонни уста се устремиха към него подмятания и въпроси, изцяло проникнати с тънкост и любезност: „Позволено ли е на нас, бедните земни жители, да бъдем тъй дръзки да ви попитаме за какво мечтаете?“ — „Де се намират ония щастливи места, из които лети вашата мисъл?“ — „Може ли да се знае името на оная, която ви е потопила в тая сладка долина на унесеността?“ Но той отговаряше на всичко с решително невнимание и приятните фрази потъваха като във вода. Той дори бе толкова неучтив, че скоро се махна от тях и отиде на друга страна, като искаше да поназърне къде отиде губернаторшата с дъщеря си. Ала дамите комай не искаха да го оставят тъй скоро: всяка вътрешно реши да употреби всевъзможни средства, толкова опасни за нашите сърца, и да тури в ход всичко, каквото има хубаво. Трябва да забележа, че някои дами — аз казвам някои, това не е все едно, каквото у всички — имат една малка слабост: като забележат у себе си нещо особено хубаво — чело или уста, или ръце, — те вече мислят, че най-хубавата част на лицето им без друго първа ще се хвърли в очите на всички и всички изведнъж ще заговорят с един глас: „Вижте, вижте, какъв прекрасен гръцки нос има тая!“ или: „Какво правилно очарователно чело!“ Която пък има хубави рамене, предварително е уверена, че всички млади хора ще бъдат напълно възхитени и току ще шепнат, когато тя ще минава покрай тях: „Ах, какви чудесни рамене има тая!“, а лицето, косите, носа, челото няма дори да погледнат, пък ако ги попогледнат, то като нещо странично. Така мислят някои дами. Всяка дама бе се зарекла вътрешно да бъде колкото се може по-очарователна в танците и да покаже с всичкия му блясък превъзходството на онова, което беше най-превъзходно у нея. Жената на пощенския началник, като валсираше, беше обронила глава на една страна тъй морно страстно, че наистина се чувствуваше нещо неземно. Една твърде любезна дама — която беше дошла съвсем не за да танцува, поради случилото й се, както сама се изрази, едно малко инкомодите[4] във вид на грахово зърно на десния крак, вследствие на което трябвало дори да обуе плюшени обувки — не изтърпя обаче и направи няколко завъртания с плюшените обувки именно заради туй, да не би жената на пощенския началник наистина да си въобрази твърде много.

Ала всичко това съвсем не произведе върху Чичиков очакваното действие. Той дори не гледаше кръговете, които дамите правеха, но постоянно се подигаше на пръсти да поглежда над главите де може да се е скрила занимателната блондинка; приклякваше и се оглаждаше от ниско измежду раменете и гърбовете и най-сетне сполучи да я зърне, седнала с майка си, над която величествено се люлееше някаква източна чалма с перо. Изглеждаше, като че той искаше да ги превземе с пристъп; дали пролетното настроение му подействува, или някой го тласкаше отзад, но той се промъкна решително напред, гледа никакви пречки; прекупчикът така бе блъснат от него, че се залюля и едвам се задържа на един крак, инак, разбира се, щеше да повали подире си цяла редица хора; пощенският началник също се стъписа и го изгледа с учудване, смесено с доста тънка ирония, ала той съвсем не ги погледна: той виждаше само блондинката в далечината, която си туряше дългата ръкавица и без съмнение изгаряше от желание да полети по паркета. А там, встрани, четири двойки играеха вече мазурка; токовете къртеха пода, един армейски щабскапитан се стараеше с душа и тяло, с ръце и нозе, като извърташе такива па, каквито никой не е извивал дори насън. Чичиков се промъкна бързо покрай мазурката, току-речи покрай самите токове, и отиде право до онова място, дето седеше губернаторшата с дъщеря си. Ала той се доближи до тях твърде свенливо, не ситнеше тъй смело и контешки с крака, дори малко се забърка и във всичките му движения пролича някаква несръчност.

Не може да се каже сигурно наистина ли у нашия герой се събуди любов, дори съмнително е дали господата от този род, т.е. не съвсем пълните, ала не пък и тънки, са способни да любят, но при все това тука имаше нещо тъй странно, нещо такова, което той сам не можеше да си обясни: стори му се, както сам после си признаваше, че целия бал с всичката си глъчка и шум изчезна за няколко минути някъде надалече; цигулките и тръбите звучаха някъде зад гори и планини и всичко се забули в мъгла, прилична на небрежно замазано поле в картина. И от това мъгливо, как да е нахвърляно поле изпъкваха ясно и завършено само тънките черти на увлекателната блондинка: нейното топчесто-закръглено личице, нейната тъничка снага, каквато има институтката в първите месеци, след като завърши, бялата и почти проста роклица, леко и спретнато обгърнала навсякъде младите й стройни членове, които се изписваха с някакви чисти линии. Сякаш тя цяла приличаше на някаква играчка, отчетливо изрязана от слонова кост, едничка тя само се белееше и изпъкваше прозрачна и светла измежду мътната и непрозрачна тълпа.

Изглежда, че така му е редът, изглежда, че и чичиковци за няколко минути в живота си стават поети, но думата поет май ще бъде прекалена. Най-малкото — той се почувствува съвсем като млад човек, едва ли не почти хусар. Като видя до тях един празен стол, той веднага го зае. Разговорът изпърво не вървеше, но сетне работата тръгна и той почна дори да се перчи… Тук за най-голямо прискърбие трябва да се забележи, че ония хора, които са сериозни и заемат важни длъжности, са някак малко възтежички в разговор с дами; майстори за това са господата поручиците и още другите, но не по-горе от капитанските чинове. Как постъпват те, господ ги знае: струва ти се дори, че не разправят кой знае какви особени неща, а девойката току се друса на стола от смях; пък статския съветник бог знае какво ще разправя: или ще заприказва за туй, че Русия била много пространна държава, или ще пусне някой комплимент, който, разбира се, е измислен не без остроумие, но ужасно мирише на книга; ако пък каже нещо смешно, той сам се смее несравнено повече, отколкото тоя, който го слуша. Това се отбелязва тук с цел читателите да видят защо блондинката почна да се прозява, когато нашият герой разказваше. Героят обаче съвсем не забелязваше това, като разправяше множество приятни неща, които вече му се бе случвало да казва в подобни случаи на разни места, именно: в Симбирската губерния, у Софрон Иванович Безпечни, дето беше тогава дъщеря му Аделаида Софрониевна с трите си зълви: Мария Гавриловна, Александра Гавриловна и Аделаида Гавриловна; у Феодор Феодорович Перекроев, в Рязанската губерния, у Флор Василиевич Победоносни, в Пензенската губерния, и у брата му Петър Василиевич, дето бяха балдъза му Катерина Михайлова и вторите й братовчедки Роза Феодоровна и Емилия Феодоровна; във Вятската губерния у Петър Варсонофевич, дето беше сестрата на снаха му Пелагия Егоровна с внучката си София Ростисдавна и с двете си доведени сестри София Александровна и Маклатура Александровна.

На всички дами това държане на Чичиков никак не се хареса. Една от тях нарочно мина край него, за да го накара да забележи това, и дори закачи блондинката доста небрежна с дебелото руло на роклята си, а с шарфа си, който се развяваше около раменете й, направи тъй, че тоя се блъсна с края си по самото лице; в същото време зад него от една дамска уста заедно с теменужения аромат излетя една доста остра и злоезична забележка. Ала той или наистина не чу, или се престори, че не чу, само че това не беше хубаво, защото мнението на дамите трябва да се скъпи: и затова той се разкая, но чак после, май късничко вече.

Справедливо във всяко отношение негодувание се изсипа на много лица. Колкото и голяма да беше тежестта на Чичиков в обществото, макар да беше милионер и лицето му да имаше израз на величие и дори на нещо марсовско и военно, все пак има неща, които дамите не ще простят никому, който ще да бъде той, и тогава — пиши го пропаднал! Има случаи, дето жената, колкото и да е слаба и безсилна по характер в сравнение с мъжа, става изведнъж по-твърда не само от мъжа, но и от всичко на света. Пренебрежението, което Чичиков показа почти неумишлено, възстанови между дамите дори съгласието, което беше комай на прага на гибелта, по случай завладяването на стола. В казаните от него случайно няколко сухи и обикновени думи съзряха остри подмятания. Като връх на нещастията някои от младите хора бе съчинил още тук сатирични стихове за танцуващото общество, без което, както се знае, почти никога не минава на губернаторските балове. Тези стихове направо бяха приписани на Чичиков. Негодуванието растеше и в разните ъгли дамите почнаха да говорят за него по най-неблагоприятен начин, а клетата институтка беше унищожена съвсем и присъдата й бе вече подписана.

А през това време за нашия герой се готвеше една пренеприятна изненада: тогава, когато блондинката се прозяваше, а той й разправяше някои и други историйки, случили се в различни времена, и дори засегна комай и гръцкия философ Диоген, от крайната стая се показа Ноздрев. От бюфета ли се бе отскубнал, или от малката зелена гостна, дето играеха нещо по-енергично от обикновения вист, по своя ли воля, или бяха го изтласкали, ала той се яви весел, радостен, хванал под ръка прокурора, когото навярно беше мъкнал вече няколко време, защото горкият прокурор въртеше на вси страни гъстите си вежди, като че измисляше начин да се отърве от това приятелско пътуване под ръка. И наистина то беше непоносимо. Ноздрев, сръбнал кураж от две чашки чай, разбира се, не без ром, дрънкаше немилостиво. Като го видя още отдалеч, Чичиков се реши дори на жертва, т.е. да напусне завидното си място и колкото се може по-скоро да се махне: тази среща не му предвещаваше нищо хубаво. Но като напук в това време се вести губернаторът, който изказа необикновена радост, че е намерил Павел Иванович, и го спря, като го помоли да бъде съдия в спора му с две дами по въпроса: трайна ли е женската любов или не; а през това време Ноздрев вече го съзря и тръгна право към него. — А, херсонският помешчик, херсонският помешчик! — крещеше той, като се доближаваше и се кискаше тъй, че свежите му, румени като пролетна роза страни трепереха. — Как е, накупи ли много мъртви? Зер вие не знаете, ваше превъзходителство — ревеше той, като се обърна към губернатора, — той търгува с мъртви души! Бога ми! Слушай, Чичиков! Аз ти говоря като приятел, ние всинца тука сме твои приятели, на, и негово превъзходителство е тука — аз бих те обесил, бога ми, бих те обесил!

Чичиков просто цял се бе объркал.

— Ще повярвате ли, ваше превъзходителство — продължи Ноздрев, — като ми каза той: „Продай ми мъртви души“, аз просто се пръснах от смях. Дохождам тук, казват ми, че бил закупил за три милиона селяни за преселване! Какво ти преселване! Той пазари от мене мъртви. Слушай, Чичиков, ами ти си говедо, бога ми, говедо! Ето на, и негово превъзходителство е тука… нали тъй, прокуроре?

Но прокурорът и Чичиков, и самият губернатор бяха тъй смаяни, че не можеха да отговорят нищо: а между туй и Ноздрев, без да обръща внимание, продължаваше полутрезвата си реч:

— Но ти, приятелю, ти, ти… аз няма да те оставя, докато не ми кажеш защо купуваш мъртви души. Слушай, Чичиков, не те ли е срам наистина, ти знаеш, че нямаш по-добър приятел от мене… На, и негово превъзходителство е тука — нали тъй, прокуроре? Вие не ще повярвате, ваше превъзходителство, как ние сме привързани един към друг, тоест просто да ми речете — на, аз стоя тука, а вие да ми речете: „Ноздрев, кажи за права бога, кого повече обичаш, баща си или Чичиков?“, ще отговоря: „Чичиков“ бога ми… Позволи ми, душке, да ти лепна едно безе[5]. Позволете, ваше превъзходителство, да го целуна. Да, Чичиков, не се противи, едно безенце ще ми позволиш да запечатам на белоснежната ти бузка! — Ноздрев биде тъй отблъснат със своето безе, че щеше да полети на земята. Всички се дръпнаха от него и престанаха да го слушат, но все пак думите му за покупката на мъртви души бяха казани от цяло гърло и придружени с такъв гръмовит смях, че привлякоха вниманието дори на ония, които бяха в най-далечните ъгли на стаята. Тази новина изглеждаше тъй странна, че всички се спряха с някакъв дървен, глупаво въпросителен израз. Настъпи двеминутна странна тишина. Чичиков забеляза, че много дами си смигнаха помежду си с една злобна, ядовита усмивка и в израза на някои лица се показа нещо такова двусмислено, което още повече увеличи това смущение. Че Ноздрев е голям лъжец, това всички знаеха и никак на беше чудно да чуете от него решителни безсмислици; ала смъртният — наистина трудно е дори да се разбере как е устроен този смъртен, колкото и да е глупава новината, стига да е новина, той непременно ще я съобщи на друг смъртен, макар само за това именно, за да каже: „Я вижте каква лъжа пуснали!“ А другият смъртен с удоволствие ще даде ухо, макар че после сам ще каже: „Но това е съвсем плоска лъжа, която не заслужава никакво внимание!“ И веднага след това той ще тръгне да търси трети смъртен, за да му разправи, и после заедно с него да извика с благородно негодувание: „Каква плоска лъжа!“ И това непременно ще обиколи целия град и всички смъртни колкото и да са те, непременно ще се изприказват до насита и после ще признаят, че това не заслужава внимание и не е достойно да се говори за него.

Тази наглед глупава случка явно разстрои нашия герой. Колкото и да са плоски думите на един глупак, но понякога те биват достатъчни да смутят умния човек. Той взе да се чувствува чоглаво, не добре, също тъй, както да беше изведнъж стъпил с прекрасно лъсната обувка в някоя кална, вонеща локва, с една дума — лошо, съвсем лошо! Той се опита да не мисли за това, гледаше да се разсее, да се развлече, седна малко на вист, но всичко тръгна като криво колело; на два пъти излезе с друга боя и като забрави, че третата не се бие, замахна силната и удари по погрешка своята. Председателят съвсем не можеше да разбере как Павел Иванович, който тъй хубаво и, може да се каже, тъй тънко разбираше от играта, можа да направи такива грешки и да бие дори своята пика поп, на която той според собствения му израз се надяваше като на бога. Разбира се, пощенският началник и председателят, и дори самият полицейски началник както му е редът, пущаха шеги за нашия герой, дали не бил вече влюбен той и че ние знаем де, че на, Павел Иванович сърцето понакуцва, знаем и кой го е прострелял; ала всичко туй никак не го утешаваше, колкото и да се опитваше да се засмива и шегува. През време на вечерята той пак никак не можа да се разпусне, макар че обществото на масата беше приятно и че отдавна бяха извели Ноздрев, защото самите дами най-сетне забелязаха, че поведението му стана прекалено скандално. Посред котильона[6] той седна на пода и почна да хваща танцуващите за полите, което вече не приличаше на нищо, според израза на дамите. Вечерята беше доста весела: всички лица, които се мяркаха пред тройните свещници, цветята, бонбоните и бутилките — бяха озарени с най-непресторено доволство. Офицерите, дамите, фраковете — всичко стана любезно дори до блудкавост. Мъжете скачаха от столовете си и отърчаваха да вземат от слугите ястията, за да ги предлагат с необикновена сръчност на дамите. Един полковник подаде на една дама чиния със сос, турена на върха на гола шпага. Мъжете, които бяха на почтени години и между които седеше Чичиков, спореха високо, като редуваха всяка сериозна дума със залък риба или говеждо, натопен по безмилостен начин в горчица; и те спореха за такива предмети, в които той всякога вземаше участие, ала сега той приличаше на човек, уморен или убит от дълъг път, комуто нищо не иде на ум и който не е в сила да вникне в нищо. Той дори не дочака свършека на вечерята и си отиде у дома много по-рано, отколкото обикновено си отиваше.

Там, в тая стаичка, тъй позната на читателя, с врата запречена със скрин, и с назъртащи понякога из ъглите хлебарки, положението на мислите и духа му беше също тъй неспокойно, както бе неспокойно креслото, в което седеше. Неприятно, смътно чувство гнетеше сърцето му: някаква тежка пустота зееше там. „Дявол да ви вземе всички, които сте измислили тия балове! — говореше той разядосан. — Какво сте се толкова зарадвали като глупаци? В губернията лош урожай, скъпотия, а те седнали балове да ми правят! Голяма работа: натруфили се с женски парцали! Нечуто и невидено, че някоя била натрупала върху си хиляда рубли! И то за сметка на селските оброци или, което е още по-лошо, за сметка на съвестта на хората от нашата черга. Зер знае се защо взема човек рушвет и си криви душата: за да купи на жена си шал или разни роброни, дявол да ги вземе, как ги наричат! И то защо? За да не каже някоя си развратница Сидоровна, че роклята на жената на пощенския началник била по-хубава, та зарад нея — бух хиляда рубли. Като се развикали: «Бал, бал, веселба!» Просто глупост е балът, нито е по руския дух, нито е по руската натура, дявол знае какво е: възрастен, пълнолетен човек, изстъпи се изведнъж, облечен цял в черно, оскубан, изпънат като дявол и току хайде да тъпчем на едно място. Някой дори, уловен с някоя си на танц, шепне с другиго за важна работа, а в същото време с краката си като козел се кандилка надясно и наляво… Всичко е от маймунство, всичко е маймунство! Понеже французинът на четирийсет години с също такова дете, каквото е бил на петнайсет, хайде сега и ние като него! Не, наистина… подир всеки бал, чини ми се, като че съм направил някакъв грях; не ми се иска дори да си спомня за него. В главата ми просто няма нищо, като подир разговор с някой светски човек: той всичко ще наговори, всичко ще засегне отгоре-отгоре, всичко ща каже, каквото е понакълвал от книжките, пъстро, красиво, а в главата ти няма да остане нищо от това и после виждаш как дори разговорът с един прост търговец, който знае само своята работа, но я знае здраво и от опит, е по-добър от всички тия дрънкалки. Хе, какво може да спечелиш от него, от тоя бал? Хайде да речем, че някой писател поиска да опише цялата тая сцена тъй, както си е? Тя и в книгата, и там би била също тъй безсмислена, както и в натура. Какво нещо е тя: нравствена ли, безнравствена ли? Просто дявол знае що е! Плюнеш, че сетне затвориш и книгата.“ Тъй неблагоприятно се отзоваваше Чичиков за баловете изобщо, ала, изглежда, тука се намесваше друга причина за негодуване. Главният яд беше не зарад бала, а за това, че му се случи да се изложи, че той изведнъж се показа пред всички бог знае в какъв вид, че изигра някаква странна двусмислена роля. Разбира се, като погледна с окото на благоразумен човек, той видя, че всичко туй е празна работа, че глупавата дума не значи нищо, особено сега, когато главната негова работа е нагласена както трябва. Ала чуден е човекът: той се огорчаваше силно от неразположението на същите хора, които не уважаваше и за които се изказваше остро, като кореше суетността и накитите им. Това му беше още по-досадно, защото, като разгледа работата ясно, той видя, че причината отчасти беше сам той. На себе си обаче той не се разсърди и беше, разбира се, прав, всички ние имаме мъничката слабост да щадим себе си и все гледаме да намерим по-добре някой близък, от когото да изкараме яда си, например слугата, подведомствения ни чиновник, явил се тъкмо навреме, съпругата или най-сетне стола, който ще се запокити дявол знае къде чак при вратата, така че гърбът и дръжката му ще отхвръкнат, — нека, значи, да знае той какво нещо е гняв. Така и Чичиков скоро намери близък, който понесе на плещите си всичко, каквото може да внуши ядът. Тоя близък беше Ноздрев и няма какво да се каже, той бе тъй нарязан от всички страни, както само може би някой разбойник, кмет или файтонджия бива нарязан от някой кален и опитен капитан, а понякога и от генерал, който освен много изрази, станали класически, притуря още много непознати, чието изобретение е негово собствено. Цялото родословие на Ноздрев биде разчепкано и мнозина от членовете на фамилията му във възходяща линия силно пострадаха.

Но през това време, когато той седеше в коравото си кресло, тревожен от разни мисли и от безсъница, усърдно гощавайки Ноздрев и всичките му роднини, и пред него мъждееше лоена свещица, чийто пламък отколе бе покрит с изгоряла черна шапка и всяка минута заплашваше да угасне, и от прозорците го гледаше сляпа, тъмна нощ, готова да посинее от близката зора, и далечни петли се провикваха един през друг, и в съвсем заспалия град може би някъде се луташе само някой влагат шинел, несретник, незнайно от какъв клас и чин, който познава едничък само (уви!) твърде много утъпкан от руските босяци път — в това време в другия край на града ставаше събитие, което се готвеше да увеличи неприятното положение на нашия герой. Именно из далечните улици и улички на града трополеше един твърде странен екипаж, който докарваше недоумение относно наименованието му. Той не приличаше нито на бричка, нито на каляска, нито на файтон, а по-скоро на дебелобуза голяма диня, турена върху колела. Бузите на тая диня, т.е. вратичките, които носеха следи от жълта боя, се затваряха много зле поради лошото състояние на ръчките и ключалките, завързани криво-ляво с върви. Динята беше пълна с басмени възглавници във вид на кесии, валяци и просто възглавници, натъпкани с торби с хлябове, краваи, питки, ювки, колачета от варено месо. Баница с пиле и баница с риба надничаха дори отгоре. Задното място на колата бе заето от едно лице от лакейски произход, с куртка от домашна конопена материя, с небръсната брада, малко побеляла — лице, известно под името момчето. Шумът и скриптенето на железните скоби и ръждясали бурми разбудиха в другия край на града стражаря, който дигна своята алебарда и викна в просъница, колкото сили имаше: „Кой там?“ Но като видя, че никой няма там, а само надалеч някъде се чуваше трополене, улови под яката си някакъв звяр, доближи до фенера и го погуби тозчас върху нокътя си, подир което остави алебардата и пак заспа според правилата на своето рицарство. Конете всеки миг падаха на предните си колене, защото не бяха подковани, и при туй, както се вижда, тихата градска улица им беше слабо позната. Колата, като направи няколко завоя от една улица в друга, най-сетне свърна в една тъмна уличка покрай малката енорийска църква „Св. Никола Недотички“ и се спря пред вратата на попадията. От бричката излезе едно момиче с кърпа на глава, с дебела блуза и заудря вратата с двата си юмрука тъй силно, сякаш беше мъж (момчето с куртка от домашна конопена материя биде сетне смъкнато за краката, защото спеше като заклано). Кучетата лавнаха и вратата, която най-сетне зина, погълна мрака и с голям труд това недодялано превозно произведение. Екипажът влезе в тесния двор, отрупан с дърва, курници и всякакви малки кочини; от екипажа излезе една госпожа: тази госпожа беше помешчицата, колежка секретарша Коробочка. Старицата скоро след заминаването на нашия герой почна тъй да се безпокои поради измамата, която можеше да извърши той, че като не спа три нощи поред, реши да замине за града, макар че конете не бяха подковани, и да узнае там сигурно каква е цената на мъртвите души и дали не се е измамила, не дай боже, като ги е продала може би тройно по-евтино. Каква последица има от нейното пристигане, читателят ще узнае от един разговор, който стана между две дами. Този разговор… но нека по-добре този разговор бъде в следната глава.

Бележки

[1] Ланкастерска школа за взаимно обучение — Джозеф Ланкастър, английски педагог (1771–1838). Ланкастерската система за взаимно обучение се състояла в това, че учителят обучавал най-добрите ученици, а те занимавали по-слабите.

[2] „Юнгови «нощи»“ — най-известното произведение на английския поет Едуард Юнг (1684–1765).

[3] Ключ за природните тайни — съчинение от немския писател-мистик Карл Екартсхаузен (1752–1803).

[4] Инкомодитѐ (фр.) — неудобство, затруднение.

[5] Безе (фр.) — целувка.

[6] Котильон — старинен танц, състоящ се от няколко фигури.