Николай Гогол
Мъртви души (10)

Като се събраха у полицейския началник, познатия вече на читателите баща и благодетел на града, чиновниците имаха случай да си, кажат един другиму, че дори са поотслабнали от тия грижи и тревоги. И наистина назначаването на нов генерал-губернатор и тези получени писма с такова сериозно съдържание, и тези бог знае какви слухове — всичко туй бе оставило явни следи по лицата им и фраковете на мнозина явно бяха станали по-широки. Всички бяха отслабнали: и председателят бе отслабнал, и прокурорът бе отслабнал, и някой си Семьон Иванович, който никога не се наричаше по фамилия, с пръстен на показалеца, който показваше на дамите да го разглеждат, дори той бе отслабнал. Разбира се, намериха се, както навсякъде се случва, някои и други смелчаци, които не губеха присъствие на духа; но те бяха съвсем малко: само пощенският началник. Само той не изменяше постоянния си характер и всякога в подобни случаи имаше обичай да казва: „Знаем ви ние вас, генерал-губернаторите! Вие ще се смените може би трима-четирима, а аз ето вече трийсет години, господинчо мой, седя на едно място.“ Обикновено на тия думи другите чиновници забелязваха: „Добре ти е тебе, шпрехен зи дойч, Иван Андрейч; твоята работа е пощенска — да приемеш и изпратиш експедиция; ще направиш може би шмекерия само като затвориш канцеларията половин час по-рано и ще вземеш от някой закъснял търговец нещо за приемане писмото му в неработно време или ще пратиш някой колет, който не трябва да се праща — на твое място всеки, разбира се, ще бъде светия. А ще те видим ние тебе, когато дяволът се настърви да се върти всеки ден около тебе, така че и да не искаш да вземеш, той сам да ти го въвира. Тебе, разбира се, какво те е еня; имаш само един син; а тука, братко, бог е надарил с такава благодат Праскова Феодоровна — всяка година забременява; или Праскушка, или Петрушка; тогава, драги, друго ще запееш.“ Тъй говореха чиновниците, а дали може наистина да се устои против дявола, това не е работа на автора да съди. В събралия се тоя път съвет се забелязваше отсъствието на онзи необходим предмет, който простолюдието нарича разбория. Изобщо ние, русите, не сме създадени някак за представителни заседания. Във всичките наши събрания, като почнеш от селския общински съвет, па свършиш с всевъзможните учени и други комитети, ако у тях няма една глава, която да управлява всички, налице е твърде голяма бъркотия. Трудно е дори да се каже защо е тъй: явно е, че народът ни е такъв, сполучват само ония съвещания, които се правят, за да се погуляе или похапне, като например клубове и всякакви зали с музика на немска нога. А пък готовност всяка минута има комай за всичко. Ние изведнъж, като кога вятър повее, съставяме благотворителни, насърчителни и какви не още дружества. Целта ще бъде прекрасна, но при все туй нищо няма да излезе. Може би това става, защото ние изведнъж още в самото начало се насищаме и вече смятаме, че всичко е направено. Например, като основем някое благотворително дружество за бедните и пожертвуваме значителни суми, тозчас, за да ознаменуваме тази похвална постъпка, ние даваме обяд на всички първи сановници в града, разбира се, с половината от пожертвуваните суми; с останалите веднага наемаме за комитета някоя великолепна квартира с отопление и прислуга, а след това за бедните остават всичко на всичко пет рубли и половина, пък и в разпределението на тази сума още не всички членове са съгласни помежду си и всеки въвира някаква своя кумица. Впрочем събралият се днес съвет беше от съвсем друг род: той се образува поради необходимост. Не беше работата до бедни или чужди хора: работата се отнасяше лично до всеки чиновник, работата се отнасяше до една беда, която заплашваше всички еднакво, та трябваше, значи, по неволя тук да има повече единодушие и сближеност. Ала при все туй излезе дявол знае какво. Без да се говори вече за разногласията, свойствени на всички съвети, в мненията на събраните пролича дори непостижима нерешителност: един каза, че Чичиков правил държавни банкноти и после сам прибави: ама може и да не прави; друг твърдеше, че той бил чиновник от канцеларията на генерал-губернатора, а тозчас додаде: но впрочем дявол го знае; на челото му не можеш прочете! Против предположението, че може да е преоблечен разбойник, се опълчиха всички; намериха, че независимо от външността му, която сама по себе си е благонадеждна, в думите му няма нищо такова, което да го сочи като човек с буйни постъпки. Изведнъж пощенският началник, който от няколко минути бе вдълбочен в някакво размишление — дали вследствие внезапно осенило го вдъхновение или на нещо друго, — извика неочаквано: „Знаете ли, господа, кои е той?“

В гласа, с който той произнесе това, имаше нещо потресно, така че накара всички да извикат едновременно: „Е, кой е?“ — „Той, любезни мои господа, не е никой друг освен капитан Копейкин!“ И когато всички веднага и единодушно попитаха: „А кой е този капитан Копейкин?“ — пощенският началник каза: „Нима вие на знаете кой е капитан Копейкин?“ Всички отговориха, че съвсем не знаят кой е този капитан Копейкин.

— Капитан Копейкин — каза пощенският началник като отвори емфиената си кутия само наполовина, от страх да не би някой от съседите му да пъхне в нея пръстите си, в чистотата на които той май не вярваше и дори имаше обичай да казва: „Знаем, байно, вие с пръстите си може би кой знае по какви места попипвате, а емфието е нещо, което иска чистота.“ — Капитан Копейкин — повтори той, след като смръкна емфие, — ала туй впрочем, ако взема да ви го разправям, ще излезе дори презанимателна за някой писател един вил цяла поема.

Всички присъствуващи изказаха желание да чуят тази история или, както се изрази пощенският началник, презанимателна за някой писател един вид цяла поема и той почна тъй: