Николай Гогол
Мъртви души (6)

ГЛАВА VI

По-рано, отдавна, в годините на моята младост, в годините на безвъзвратно отлетялото ми детинство, драго ми беше, когато пътувах, да наближавам за пръв път някое непознато място: все едно селце ли беше то, бедно околийско градче ли, село или предградие — детският ми любопитен поглед откриваше множество интересни неща в него. Всяка сграда, всичко, което носеше върху себе си отпечатък на каква-годе лична особеност, всичко ме спираше и поразяваше. Масивна ли държавна постройка от известна архитектура с половин фалшиви прозорци, стърчаща сам-сама посред купчина дървени едноетажни еснафски провинциални къщурки, валчест ли правилен купол, цял обкован с бяла ламарина, възземнат над белосана като сняг нова черква, пазар ли, провинциално ли конте, срещнато в града — нищо не се изплъзваше от моето свежо тънко внимание и аз, подал нос навън от пътническата каруца, вглеждах се и в невидената дотогава кройка на някой сюртук, и в дъсчените сандъчета с гвоздеи, с жлътнала се отдалече сяра, със стафиди и сапун, които се тъмнееха през вратата на някое овощарско дюкянче заедно със стъкленици изсъхнали московски бонбони; вглеждах се и в минаващия отстрани на пътя пехотински офицер, завеян бог знае от каква губерния, за да събира теготата на околийското градче; вглеждах се и в облечения в сибирка^[1] търговец, който прехвърчаше с кабриолет, и се унасях мислено подире им в техния беден живот. Минеше ли покрай мене околийски чиновник, аз се замислях: къде отива той, на вечеринка ли у някой свой побратим, или право у дома, за да поседи около половин час на балкончето пред вратата, докато не е паднал още гъст здрач, и сетне да седне на ранна вечеря с майка си, жена си, сестра си и цялата си челяд; и за какво ще разговарят те помежду си в това време, когато момичето-слугинче с мъниста или момчето-слуга с дебела куртка ще донесе вече подир супата лоена свещ в дълговечен домашен свещник. Когато наближавах селото на някой помешчик, аз с любопитство изглеждах високата тясна дървена камбанария или широката тъмна дървена стара черква. Примамливо се мяркаха отдалече през зеленината на дърветата червения покрив и белите комини на помешчиковата къща и аз очаквах нетърпеливо кога ще се разделят затулилите я от двете страни градини и тя ще се белне цяла със своята — тогава, уви! — съвсем не просташка външност и по нея се мъчех да отгатна какъв е самият помешчик — някой шишкав ли и има ли синове, или тъкмо половин дузина дъщери със звънлив момински смях, лудории и с неизменната хубавица най-малка сестра и дали са чернооки те, и веселяк ли е той, или навъсен като септември в последните дни, гледа в календара и се разправя за отегчителната на младежта ръж и пшеница. Сега равнодушно наближавам всяко непознато село и равнодушно гледам просташката му външност; за моя изстинал поглед вред е неприютно, не ми се смее и туй, което понякога, в предишните години, би събудило жив израз на лицето ми, смях и немлъкващи речи, сега се плъзга и отминава и безучастно мълчание пази неподвижната ми уста. О, моя младост! О, моя свежест!

Докато мислеше и вътрешно се смееше над прякора, лепнат от мужиците на Плюшкин, Чичиков не забеляза как влезе сред едно пространно село с много къщи и улици. Скоро обаче той бе принуден да го забележи поради един силен блясък, причинен от дървената настилка, пред която градският калдъръм беше нищо. Гредите, с която беше настлана улицата като клавиши на фортепиано, се движеха ту нагоре, ту надолу, и оня, който минаваше с кола, ако не се попазваше, си спечелваше или буца на тила, или синьо петно на челото, или пък се случваше да прехапе силно със собствените си зъби крайчеца на собствения си език. Някаква особена овехтялост забеляза той върху всички селски постройки; гредите на къщите бяха тъмни и стари; много покриви прозираха като решето; на някои беше останало само украшението върху билото и гредите отстрани във вид на ребра. Изглеждаше, като че ли самите стопани бяха снели от тях летвите и дъските, като са разсъждавали, и, разбира се, много вярно, че във време на дъжд покривите не бранят, а когато е ясно — и без това не капе, а пък да пазят полите на жените си в къщи няма защо, когато има простор и в кръчмата, и на широкия друм — с една дума, дето им е воля. Прозорците на къщурките бяха без стъкла, някои бяха затъкнати с парцал или забун; балкончетата с перила, правени кой знае по какви причини в някои руски къщи чак под самите стрехи, бяха се кривнали и почернели съвсем неживописно. Иззад къщите се простираха на много места редица огромни хладни с жито, застояли се, както се вижда, от дълго, по цвят те приличаха на стари, недобре изпечени тухли; по върха им бяха поникнали всевъзможни боклуци, а отстрани бяха покарали шубраци. Житото, както изглеждаше, беше господарско. Иззад житните кладки и вехтите покриви се възземаха и мяркаха в чистия въздух ту отдясно, ту отляво, според завоите, които правеше бричката, двете селски църкви, една до друга — едната запустяла, дървена, другата — зидана, с жълтички стени, изпоцапана и изпопукана. Взе да се показва постепенно господарската къща и най-сетне изпъкна цяла на онова място, дето редицата къщи се прекъсваше и започваше зеленчукова градина, обградена с нисък плет, на места изпокъртен. Като някакъв грохнал инвалид изглеждаше този чуден замък, дълъг, дълъг, извън мярката. На някои места той беше едноетажен, на други — двуетажен; върху потъмнелия покрив, който не навсякъде надеждно защищаваше старостта му, стърчаха два белведера един срещу друг — и двата кривнати настрани и изгубили вече боята, която някога ги е покривала. Стените на къщата показваха тук-там озъбена решетообразна мазилка и както личеше, бяха много пострадали от лошо време, дъждове, бури и есенни промени. От прозорците само два бяха отворени, другите бяха закрити с капаци или дори заковани с дъски. Тези два прозореца от своя страна бяха също полуслепи: на единия от тях се тъмнееше залепен триъгълник от синя захарна хартия.

Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала — сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост.

Като направи един или два завоя, нашият герой се озова най-после пред самата къща, която му се видя сега още по-печална. Зелена плесен покриваше старите дървета на оградата и портата. Множество сгради — за слуги, хамбари, зимници — явно овехтяващи, пълнеха двора; до тях, надясно и наляво, се виждаха врати към други дворища. Всичко говореше, че някога стопанството тук е вървяло в широк размер, а сега всичко изглеждаше мрачно. Не се забелязваше нищо, което да съживи картината — ни врати да се отварят, ни хора да излизат отнякъде, никакви живи къщни шетни и грижи! Само пътната порта беше отворена, и то защото беше влязъл един мужик с натоварена талига, покрита с рогозка, дошъл сякаш нарочно за да съживи това замряло място: в друго време и тя биваше затворена здраво, защото на желязната врата висеше един исполински катинар. До една от сградите Чичиков скоро забеляза някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго не можа да разпознае от какъв пол беше фигурата — селянка или селянин. Дрехата я беше съвсем неопределена, много прилична на женски халат, на главата й качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена. „Брей жена е! — рече си той и тутакси додаде: — Ба, не е! Разбира се, жена е!“ — най-после каза, като се вгледа по-внимателно. Фигурата от своя страна също го гледаше внимателно. Изглеждаше, че гостът беше за нея нещо невидяно, защото тя го разглеждаше не само него, но и Селифан, и конете, като почнеш от опашката, та до муцуната. По закачените на пояса и ключове и по това, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономката.

— Чувай, стрино — проговори той, като слизаше от бричката, — де е господарят ти?…

— Няма го дома — прекъсна го икономката, без да дочака края на питането, и после подир минута додаде: — Какво ви трябва?

— Имам работа с него.

— Влезте в къщи — рече икономката, като се обърна и му показа гърба си, който беше оцапан с брашно, а по-надолу имаше една голяма дупка.

Той влезе в един тъмен широк трем, отдето го лъхна влага като в зимник. От трема попадна в една стая, също тъмна, едва озарена от светлина, която идеше от една широка пролука под вратата. Като отвори тая врата, той най-сетне се видя на светло и биде поразен от безредието, което беше пред него. Изглеждаше, като че в къщата сега миеха дъските, та тук бяха натрупали временно всичките мебели. На една маса стоеше дори счупен стол, а до него часовник със спряно махало, около което паяк бе успял да уплете паяжина. Тук също стоеше, опрян с едната си страна към стената, един долап със старовремски сребърни предмети, шишенца и китайски фарфор. На писмената маса, инкрустирана със седефена мозайка, която на места бе вече изпопадала и оставила подире си само жълти жлебчета, пълни с клей, бяха струпани множество всевъзможни неща: купчинка ситно изписани хартийки, затиснати с мраморна позеленяла преса с яйчице отгоре, някаква си старовремска книга с кожена подвързия и червени краища, един лимон, цял изсъхнал и станал колкото лешник, отчупена ръчка от кресло, чаша с някаква течност и с три мухи вътре, покрита отгоре с писмо, парченце червен восък, парцалче, намерено някъде, две пачи пера, оцапани с мастило и изсъхнали като от охтика, зъбочистка, съвършено пожълтяла, с която стопанинът навярно е човъркал зъбите си още преди нашествието на французите в Москва.

По стените бяха накачени доста нагъсто и безразборно няколко картини: една дълга пожълтяла гравюра, която изобразяваше някакво сражение — с огромни барабани, викащи войници с триъгълни шапки и със затъващи коне — без стъкло, турена в рамка от червено дърво с тънки бронзови ивици и бронзови кръгчета по ъглите. Наред с тях заемаше половин стена една огромна почерняла картина с маслени бои, която изобразяваше цветя, плодове, разрязана диня, муцуна на дива свиня и увиснала с главата надолу патица. Отсред тавана висеше полилей в платнен калъф, който от праха беше заприличал на пашкул с бубата вътре. В един ъгъл на стаята на пода бе натрупана купчина от всички ония предмети, които бяха по-груби и недостойни да стоят по масите. Какво именно се намираше в тая купчина — мъчно беше да се каже, защото прахът върху нея беше толкова изобилен, че ръцете на оня, който се допреше до нея, заприличваха на ръкавици; по-изпъкнало от другите неща стърчаха оттам счупено парче от дървена лопата и една вехта подметка от ботуш. По никакъв начин не би могло да се каже, че в тая стая живее живо същество, ако една стара, износена качулка, която стоеше на масата, не говореше за неговото пребиваване. Докато той разглеждаше цялата странна наредба, страничната врата се отвори и влезе същата оная икономка, която той срещна на двора. Но сега той видя, че това беше по-скоро иконом, отколкото икономка: икономката поне не бръсне брадата си, а тоя напротив, я бръснеше и, както изглеждаше, доста рядко, защото пялата му гуша с долната част на бузите приличаха на телено чесало, с каквото чешат конете. Като придаде на лицето си въпросителен израз, Чичиков очакваше с нетърпение да чуе какво иска да му каже икономът. Икономът от своя страна също очакваше какво иска да му каже Чичиков. Най-сетне последният, учуден от това странно недоумение, се реши да попита:

— Какво стана господарят? Дома ли е?

— Тук е стопанинът — отвърна икономът.

— Че де е? — запита пак Чичиков.

Та що, драги, сляп ли сте или какво? — забеляза икономът. — Ама че сте и вие! Ето ме, аз съм стопанинът!

Тук нашият герой, без да иска, отстъпи назад и го погледна втренчено. Случвало му се беше да вижда много и разни хора, дори такива, каквито на нас с читателя може би никога не ще ни се случи да видим; ала такъв още не бе виждал. Лицето му не представляваше нищо особено, то беше почти такова, каквото бива у мнозина мършави старци, само долната челюст се издаваше твърде далеч напред така, че той трябваше винаги да я закрива с кърпа, за да не я заплюе; малките му очички още не бяха угаснали и играеха изпод високо израслите вежди като мишки, когато, подали из тъмните си дупки муцунки, с наострени уши и раздвижени въси, разглеждат дали не се е спотаила нейде някоя котка или някое палаво момче и душат подозрително дори и въздуха. Много по-забележително беше облеклото му. С никакви средства и старания човек не можеше да открие от какво беше направен халатът му: ръкавите и горните поли дотолкова бяха се омазали и лъснали, че приличаха на юфт, от който правят ботуши; отзад вместо две се клатушкаха четири поли, от които се подаваха фъндъци памук. Около шията също беше завързано нещо, което не можеше да се разбере чорап ли е, превръзка ли е или колан, но по никакъв начин не беше вратовръзка. С една дума, да би го срещнал Чичиков тъй пременен при някоя църковна врата, навярно би му дал един меден петак, защото за честта на нашия герой трябва да кажем, че той имаше състрадателно сърце и не можеше да се удържи да не подари на сиромаха един меден петак. Ала пред него стоеше не просяк, пред него стоеше помешчик. Тоя помешчик владееше повече от хиляда души селяни и надали можеше да се намери у друг някой толкова храна — на зърно, на брашно и просто на кладки, а зимниците, хамбарите и сушилните да са натъпкани с толкова много платна, сукна, овчи кожи, обработени и сурови, сушени риби и всякакви зеленчуци и хранителни припаси. Да би назърнал някой в работния му двор, дето бяха приготвени в запас всякакви дървени изделия и съдове, които никога не влизаха в работа — би му се сторило, че се е намерил по някакъв начини в Москва на дървения пазар, дето всекидневно отиват пъргави тъщи и свекърви, с готвачките отподире, да пазаруват различни неща за къщните си нужди и дето се белеят на камари, всякакви дървени работи, дялани, стружени, сглобявани и плетени, бъчви, качета, чебури, бурета, кани с човка и без човка, чутури, кошници, панери, дето жените държат къдели, конци и други подобни дреболии, кошове от тънка вита трепетлика, кутийки от плетена брезова кора и много други неща, които употребява богата и бедна Русия. И защо, да попита човек, трябваше на Плюшкин такава грамада от подобни изделия? Цял живот не би дошло ред да се употребят те дори за две такива домакинства като неговото; ала нему и това се виждаше малко. Недоволен от събраното, той всеки ден се разхождаше по улиците на своето село, надничаше под мостчета, под греди и всичко, каквото му попаднеше: вехта подметка, женска дрипа, железен гвоздей, глинено чирепче — всичко мъкнеше в къщи и го туряше в купа, който Чичиков съзря в ъгъла. „Я вижте, рибарят тръгна на лов!“ — думаха селяните, като го зърнеха да отива за плячка. И наистина след него нямаше нужда да се помита улицата: ако някой пътник офицер изгубваше шпората си, шпората начаса отиваше в известната купчина; ако някоя селянка се заплеснеше някак на кладенеца, та забравяше кофата си, той задигаше и кофата. Впрочем, когато някой селянин го забележеше и го уличеше на местопрестъплението, той не се опираше и връщаше задигнатия предмет: но попаднеше ли веднъж тоя предмет е купчината, тогава всичко бе свършено: той се вереше и кълнеше, че предметът е негов, купен еди-кога си от еди-кого си, или пък останал от дядо му. В стаята си той дигаше от пода всичко, каквото видеше: парченца червен восък, късче хартия, перце, и всичко туй слагаше на писмената маса или прозореца.

А пък беше време, когато той бе само пестелив стопанин! Беше женен, къщовник и съседите му се отбиваха у тях да си хапнат добре, да послушат и се поучат от него на стопанство и мъдра спестовност. Всичко течеше живо и с отмерен вървеж: движеха се воденици, тепавици, работеха сукнени фабрики, столарски тезгяхи, предачници; вред и във всичко се вмъкваше зоркият поглед на стопанина и като трудолюбив паяк той припкаше загрижено, но чевръсто по всички краища на своята стопанска паяжина. В чертите на лицето му не се отразяваха твърде силни чувства, ала в очите му личеше ум: с опитност и познаване на света бе проникната речта му и на госта биваше приятно да го слуша; приветливата и приказлива домакиня се славеше с гостоприемство; за посрещане на гостите излизаха двете му миловидни дъщери — и двете русокоси и свежи като рози, изскачаше и син му, пъргаво момче и се целуваше с всички, без много да обръща внимание дали това е приятно, или не на госта. В къщата бяха отворени всички прозорци, в задните горни стаи се помещаваше учителят французин, който се бръснеше чудесно и беше голям стрелец: за обяд винаги донасяше фазани или патици, а понякога и само врабешки яйца, които поръчваше да му опържат, защото никой друг в цялата къща не ги ядеше; там също живееше и една негова съотечественица, наставница на двете девойки. Самият домакин се явяваше на трапезата със сюртук, макар и малко поизносен, ала чист, лактите бяха здрави: нийде никаква кръпка. Ала добрата домакиня се помина, част от ключовете, а заедно с тях и малките грижи преминаха върху него. Плюшкин стана по-неспокоен и както всички вдовци, по-подозрителен и по-скъперник. На голямата си дъщеря, Александра Степановна, той не можеше да се довери за всичко, пък и имал право, защото Александра Степановна скоро побягнала с един щабсротмистър, кой знае от кой кавалерийски полк, и се венча с него набързо в една селска черква, знаейки, че баща й не обича офицерите поради чудновато предубеждение, че всички военни са картоиграчи и прахосници. Бащата я прокълна тогава, ала не си направи труд да я преследва. В къщи стана още по-пусто. Скъперничеството на стопанина почна да проличава по-ясно; лъсналите се в острата му коса бели косми, верни негови дружки, помогнаха да се развие то още повече; учителят французин бе освободен, защото синът му трябваше вече да отиде на служба: мадам бе изпъдена, защото излезе, че не е безгрешна в открадването на Александра Степановна: синът бе изпратен в губернския град да разпита в правителствения дом, според съвета на баща му, за някоя по-важна служба, ала вместо това се зачисли в полка и писа на баща си оттам да му прати пари, за да се обмундирова; твърде естествено, в отговор той получи онуй, което простолюдието нарича „цървул“. Най-сетне последната дъщеря, която бе останала в къщи, се помина и старецът остана сам-самин — и вардач, и пазител, и владетел на своите богатства. Самотният живот даваше изобилна храна на скъперничеството му, което, както е известно, има вълчи глад и колкото повече поглъща, толкова по-ненаситно става; човешките чувства, които и без това не бяха дълбоки у него, от минута на минута издребняваха и всеки ден по нещо се губеше в тази изхабена развалина. Пък взе, че се случи в такваз минута, като че нарочно за да се потвърди мнението му за военните — синът му да загуби на карти: възмутен отдън душа, той му изпрати бащиното си проклятие и никога вече не се заинтересува да узнае дали е жив или не. В къщата му всяка година се затваряше по един прозорец, останаха най-сетне само два, от които единия, както вече читателят видя, беше залепен с хартия; всяка година главните неща от стопанството се изплъзваха от очите му, все по-вече и повече дребнавият му поглед се обръщаше към хартийките и перцата, които той събираше в стаята си; все по-неотстъпчив ставаше той към търговците, които дохождаха да закупват от него стопански произведения: те се пазаряха, пазаряха, па най-после съвсем го зарязваха, като си казваха, че това е бяс, а не човек, сеното и храните гниеха: кладните и купчините се обръщаха на чист тор — зеле да садиш на тях, брашното в зимниците се обръщаше на камък, та трябваше да се сече; страшно беше да се допре човек до сукната, платната и домашните материите се обръщаха на прах. Той вече бе почнал да забравя колко и какво има и помнеше само на кое място в долапа стои шишенце с остатък от някаква си настойка, на което сам бе турял белег, за да не я изпие някой крадешком, и де има някое перце или късче червен восък. А пък приходите в стопанството се събираха както по-рано; пак толкова оброк трябваше да донесе всеки мужик, пак с толкова принос орехи беше обложена всяка селянка, пак толкова топа платно трябваше да натъче тъкачката. Всичко това се трупаше в зимниците и всичко гниеше и ставаше на дупки и сам той се обърна най-после е в някаква дупка на човечеството. Александра Степановна дохожда на два пъти с малкия си син с надежда дано получи нещо: види се походният живот на щабсротмистъра не ще да е бил тъй привлекателен, както е изглеждал преди сватбата. Плюшкин й прости и дори позволи на малкото внуче да си поиграе с някакво копче, което беше на масата му, ала не й даде никакви пари. Друг път Александра Степановна пак дойде, вече с две дечица, и му донесе козунак за чай и нов халат, защото старият халат на баща й беше станал такъв, че не само й беше съвестно да го гледа, но дори й беше срамно. Плюшкин погали двете си внучета и като качи едното на дясното си коляно, а другото — на лявото, подруса ги досъщ тъй, като че яздеха коне; взе козунака и халата, ала абсолютно нищо не даде на дъщеря си; тъй си отиде Александра Степановна без нищо.

И така, ето какъв род помешчик стоеше пред Чичиков! Трябва да се каже, че подобно явление рядко може да се срещне в Русия, дето всичко обича да се разпусне, а не да се свие, и толкова по-поразително бива то, че тук, до самия него, можеше да се случи друг помешчик, който се весели и пирува на широка нога, с всичката руска юнащина и болярство, който изпепелява, дето се вика, до шушка целия си живот. Чужденец пътник ще се спре отчаян пред жилището му и ще се чуди кой ли владетелен принц се е озовал между тия дребни тъмни собственици: като дворци изглеждат белите му масивни къщи с безброй комини, белведери, ветропоказатели, обиколени с купища отделни постройка и всякакви помещения за гости. Какво ли няма у него! Театри, балове; цяла нощ сияе градината му, окитена със светлини и кандила, огласявана от гръмовита музика. Половина губерния се събира тук пременена и весело се разхожда под дърветата и на никого не изглежда диво и застрашително в това изкуствено осветление, когато театрално изпъкне от гъстака някоя озарена с фалшива светлина гранка, лишена от ярката си зеленина, а там във висинето нощното небе изглежда от това по-тъмно и по-намръщено, и двайсет пъти по-страшно и строгите вършини на дървесата, врязали се дълбоко в непробудния мрак, негодуват с разтреперани листа против тоя лъжлив блясък, осветил долу коренищата им.

Няколко минути Плюшкин стоеше, без да продума дума, а Чичиков все още не можеше да заприказва, заинтересуван както от вида на самия стопанин, тъй и от всичко онова, което беше в стаята. Той дълго не можеше да измисли като с какви думи да обясни причината на своето посещение. Беше се наканил да почне в такъв дух, че уж като бил чувал много за добродетелите и редките качества на душата му, сметнал за свой дълг да му засвидетелствува лично уважението си; но се сепна и почувствува, че това е твърде много. Като метна още един път изкриво поглед върху всичко, което се намираше в стаята, той почувствува, че може успешно да замени думите „добродетели и редки качества на душата“ с думите „икономия и ред“ и затова, като видоизмени речта си, той каза, че бил слушал много за икономията и рядкото управление на имението му, та сметнал за свой дълг да се запознае с него и да му засвидетелствува лично почитанията си. Разбира се, можеше да се приведе друга, по добра причина, но тогава нищо друго не му текна.

На това Плюшкин изломоти нещо през устни — защото нямаше зъби — какво именно, не се знае, но смисълът вероятно беше такъв: „Поврага и ти, и твоите почитания!“ Но понеже гостоприемството у нас, в Русия, е толкова разпространено, че и скъперникът не е в сила да престъпи законите му, той додаде тутакси малко по-разбрано: „Моля покорно, седнете!“

— Аз отдавна не съм посрещал гости — рече той, — а и да си призная, не виждам полза от тях. Завели са у нас един крайно неприличен обичай да си ходят на гости един другиму, а стопанството страда… отгоре на туй и конете им храни със сено! Аз отколе вече обядвах, пък готварницата ми е ниска, много несгодна и коминът й съвсем се е гътнал; речеш да запалиш огън, току-виж, и пожар си направил.

„Я го виж ти! — помисли си Чичиков. — Добре, че си взех от Собакевич питка и едно парче от овнешкия бут.“

— И за зла чест да се случи, че няма ни стиска сенце в цялото ми стопанство! — продължаваше Плюшкин. — Пък и наистина, как да го опазиш? Земицата мъничко, селяните мързеливи, не искат да работят, гледат само как да се мушнат в кръчмата… току-виж, че на стари години тръгнеш по просия.

— А мене ми разправяха — скромно забеляза Чичиков, — че вие сте имали повече от хиляда души.

— Кой ви е казал това? Та вие, господине, плюйте в очите на оня, който ви е казал това! Той, види се, ще да е някой шегобиец и с искал да се пошегува с вас. На, баят си: хиляда души, ала иди ги преброй — нищо няма да наброиш! Последните три голини проклетата огненица измори сума здрав свят селяни.

— Що думате! И много ли измори? — извика Чичиков със съчувствие.

— Да, много отидоха.

— Ами позволете ми да узная: като колко на брой?

— Към осемдесет души.

— Не може да бъде!

— Няма да ви лъжа, драги.

— Позволете ми още да ви попитам: мисля, че тези души вие ги смятате от деня на последното преброяване, нали?

— Де да беше тъй — отговори Плюшкин, — но лошото е, че от онова време ще се наберат до сто и двайсет души.

— Нима? Цели сто и двайсет? — извика Чичиков и дори малко зяпна от учудване.

— Стар съм, господине, та няма да лъжа: седемдесет лазарника карам! — рече Плюшкин. Той сякаш се пообиди от това почти радостно възклицание.

Чичиков забеляза, че наистина е неприлично подобно безучастие към чуждата неволя и затова тутакси въздъхна и каза, че му съчувствува.

— Ала съчувствието в джоб не се туря — каза Плюшкин. — Ето на, тук наблизо живее един капитан, дявол го знае отде се взе, казва, че уж ми бил роднина: „Вуйчо, вуйчо!“ и ръка ми целува: па като почне да ми съчувствува, такава олелия ще дигне, че ушите си да запушиш. Пък лицето му цяло червено: страшно обича бяла Рада, то се види. Сигурно е прахосал паричките си, когато е служил като офицер, или някоя театрална актриса му ги е измъкнала, та сега на, дошъл да ми съчувствува!

Чичиков се опита да му обясни, че неговото съчувствие съвсем не е като капитановото и че той е готов не с празни думи, а на дело да го докаже и без да отлага работата повече, без всякакви заобикалки, тутакси му изказа готовност да вземе върху си задължението да плаща данъка за всички селяни, които са умрели от такива нещастни случаи. Това предложение сякаш съвсем слиса Плюшкин. Той изблещи очи, дълго го гледа и най-после запита:

— Вие, господине, да не би да сте служили на военна служба?

— Не — отговори Чичиков доста лукаво, — служил съм на гражданска.

— На гражданска ли? — повтори Плюшкин и почна да дъвчи с джуките си, като че ядеше нещо. — Че тогава как? Ами това за вас е загуба!

— За ваше удоволствие готов съм да загубя.

— Ах, драги! Ах ти, благодетелю мой! — извика Плюшкин, без да забележи от радост, че от носа му твърде некартинно потече малко емфие, подобно на гъсто кафе, а полите на халата му се отвориха и се показаха дрехи, май не твърде прилични за гледане. — Каква утеха за мене старика! Ах ти, божичко! Ах вие, светители мои!… — По-нататък Плюшкин не можеше и да говори. Ала не се мина една минута и тая радост, която тъй мигновено се бе изписала на дървеното му лице, също тъй мигновено изчезна, като че съвсем не е била, и лицето му пак прие угрижен израз. Той дори се обърса с кърпа и като я сви на топка, почна да търка с нея горната си бърна.

— Ами как, с ваше позволение, само да не се разсърдите, за всяка ли година се наемате да плащате за тях данъка и парите на мене ли или на хазната ще внасяте?

— А че ние ето как ще направим: ще направим за тях продавателно, като да са живи хора и като че вие сте ми ги продали.

— Тъй, продавателно… — каза Плюшкин, замисли се и почна пак да дъвчи с устни. — Ами и за продавателно трябват пак разноски. Сега писарите са такива безсъвестни хора! Преди с половин рубла медни пари и с един чувал брашно можеше да се отървеш, а сега трябва да им пратиш цяла кола булгур, че отгоре на това и една червена асигнация^[2] — такова сребролюбие! Не зная защо, никой не обръща внимание на това. Например да им каже поне някоя и друга душеспасителна дума! От дума всеки може да вземе. Каквото и да се казва, ама против душеспасителната дума човек не може да устои.

„Ба, ти май ще устоиш!“ — каза на ума си Чичиков и тутакси додаде гласно, че от уважение към него той е готов да поеме дори разноските по продавателното.

Като чу, че дори и разноските по продавателното взема върху си, Плюшкин заключи, че гостът трябва да е много глупав и само се преструва, че уж бил служил по гражданското ведомство, а сигурно е бил офицер и се е влачил подир актрисите. При все това обаче той не можа да скрие радостта си и пожела всякакви успехи не само нему, но дори и на децата му, без да попита дали ги има, или не. Той се приближи до прозореца, почука с пръсти по стъклото и извика: „Ей, Прошка!“ След минута се чу, че някой бързешката влезе в трема, дълго се помайва там и тропа с ботуши, най-сетне вратата се отвори и влезе Прошка, едно тринайсетгодишно момче, с такива големи ботуши, че като стъпваше, едва не изхлузваше краката си от тях. Защо Прошка имаше такива големи ботуши, това веднага може да се узнае: за всичките къщни слуги, колкото и да бяха, Плюшкин имаше само един чифт ботуши, които винаги трябваше да се намират в антрето. Всеки от тях, когато го извикваха в господарските покои, обикновено изтичваше през целия двор бос, но щом влизаше в трема, обуваше ботушите и така се явяваше в стаята. Когато излизаше от стаята, той ги оставяше в антрето и пак тръгваше със собствените си подметки. Да би погледнал някой през прозореца есенно време и особено сутрин, когато дворът се заледяваше, би видял, че всички слуги правеха такива големи скокове, каквито в театрите надали би могъл да направи и най-пъргавият танцувач.

— На, погледнете, драги, каква муцуна! — каза Плюшкин на Чичиков, като му показваше с пръст лицето на Прошка. — Глупав е като пън, а я речи да оставиш нещо, в един миг ще го открадне! Е, за какво си дошел, глупако? Кажи де, за какво? Сега той помълча известно време, на което Прошка отговори също с мълчание. — Турни самовара, чуваш ли? И на, вземи ключа, та го дай на Мавра да отиде в зимника: там на полицата има сухари от козунака, дето го донесе Александра Степановна, та да го даде за чая!… Чакай, къде тъй? Глупак! Ех ти, глупако неден!… Ах, какъв си глупак ти!… Какво, ще офейкваш ли?… Дявол ли те чеше по краката или какво?… Ти чуй по-напред. Сухарите отгоре май трябва да са помухлясали малко, та кажи на Мавра да ги поизтърже с нож, а трохите да не хвърля, ами да ги занесе в курника. Пък ти, драги, не влизай в зимника, зер знаеш ли? Сетне с някоя брезова вършина ще те нажуля хубавата! На, сега имаш добър апетит, ама тогава ще ти се отвори още по-добър. Само да речеш да влезеш в зимника, аз в туй време ще гледам през прозореца. На тези хора за нищо не можеш да вярваш — продължаваше той, като се обърна към Чичиков, когато Прошка си излезе заедно с ботушите. След това той започна да поглежда подозрително и Чичиков. Образът на това великодушие взе да му се вижда невероятен и той си каза вътрешно: „Пък дявол го знае, може би да е някой хвалипръцко, като всички такива прахосници; ще ти надрънка цял куп лъжи, колкото да поприказва и да се напие с чай, па после ще вземе и ще си отиде!“ И затова от предпазливост и за да го поизпита, каза му, че не би било зле да направят продавателното по скоро, зер хора сме: днеска живи, а утре — бог знае.

Чичиков изказа готовност да направят продавателното дори още тази минута и поиска само списъка на всичките селяни.

Това успокои Плюшкин. Личеше, че той замисля да направи нещо и наистина взе ключовете, отиде до шкафа и като отвори капака, дълго бърка между стъклените и порцеланови съдове и най-после каза:

— Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; моите слуги са такива крадци! Чакай, дали не е това? — Чичиков видя в ръцете му едно стъкълце, което цяло беше обвито в прах, като че с фланела. — Още покойницата беше го правила — продължи Плюшкин. — Тази мошеница, икономката, беше го захвърлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.

Но Чичиков побърза да се откаже от такъв ликьорец, като каза, че вече е пил и ял.

— Пили сте вече и яли! — каза Плюшкин. — Да, разбира се, по кое друго ще познаеш един човек от добро общество, ако не по това: той не яде, а е сит; я да се случи някой крадльо, та ти, колкото и да го храниш… На, например моят капитан, като дойде: „Вуйчо, каже, дай ми нещо да похапна!“ А пък аз съм толкова вуйчо, колкото той ми е дядо. Види се, няма какво да плюска у дома си, та скита по чужди къщи! Но вие искате списък на всички тези тунеядци? Е, добре! Аз като да съм знаял. Всичките ги бях преписал на особено листче, за да ги задраскам при ново преброяване. — Плюшкин тури очилата си и взе да рови из книжата. Докато развързваше разни вързопи, той угощаваше своя гост с толкова много прах, щото тоя кихна. Най-сетне извади едно листче, цяло изписано. Имената на селяните го пъстрееха нагъсто като мухи. Там имаше всякакви: и Парамоновци, и Пименовци, и Пантелеймоновци, и дори назърна някой си Григорий Доезжай-Недоедец: всички бяха повече от сто и двадесет души. Чичиков се ухили, като видя такова множество. Като ги скри в джоба си, той забеляза на Плюшкин, че ще трябва да дойде до града, за да извади продавателно.

— В града ли? Че как може?… Ами кому ще оставя къщата? Че моите хора всички са крадци и мошеници: вътре в един ден тъй ще ме оберат, че и кафтана си няма да има на какво да закача.

— Ами нямате ли тогава някой познат?

— Че как познат? Всичките ми познати са измрели или са се отпознали… Ах, божке! Как да нямам, имам! — извика той. — Че аз познавам самия председател, дохождал е дори едно време у мене. Как да не го познавам! Заедно сме другарували, по стоборите сме се катерили! Как да не го знам! Добър познайник ми е!… Какво ще кажете, нему ли да пиша?

— Да, разбира се, нему!

— Как не, той ми е такъв приятел! Още от училището сме другарували с него.

И на това дървено лице изведнъж се плъзна някакъв топъл лъч, изрази се не чувство, а някакво бледно отражение на чувство, явление, подобно на неочаквана поява върху водната повърхност на давещия се, която предизвиква радостен вик между струпаната на брега тълпа. Но напусто зарадвалите се братя и сестри мятат от брега въже и чакат няма ли да се мерне пък гърбът или уморените от борба ръце — появата е била последна. Глухо е всичко и още по-страшна и по-пуста става след това затихналата повърхност на безответната стихия. Тъй и лицето на Плюшкин след мигновено трепнало познато чувство стана още по-безчувствено и още по-плоско.

— Имаше на масата едно листче хартия — каза той, — но не знам де се е дянало: моите хора са такива негодници! — Тука той взе да назърта и под масата, и над масата, тършува навсякъде и най-после извика: „Мавро, а, Мавро!“ На повикването му се яви една жена с чиния в ръцете, в която беше турен сушеният козунак, известен вече на читателя. И между тях почна такъв разговор:

— Къде си дянала хартията, крадло?

— Бога ми, господарю, не съм я виждала; освен едно малко парченце, дето изволихте да затулите чашката с него.

— По очите познавам, че си го пипнала.

— Че защо ще го пипна? Никаква полза от него нямам: не зная да пиша.

— Лъжеш, ти си го занесла на клисарчето! То отбира малко от писмо, та нему си го занесла.

— Че клисарчето, ако иска, ще си купи хартия. То нито е виждало вашето парченце!

— Ти ще видиш: на страшния съд дяволите с железни вили ще те пекат! Казвам ти, че ще те пекат!

— Че защо ще ме пекат, когато не съм барала листчето? Виж, за някоя друга женска слабост може, ама за кражба никой не ме е укорявал.

— Пък аз ти казвам, че дяволите ще те пекат! Ще кажат: „На ти тебе, мошенице, дето си лъгала господаря си!“ И с нажежени вили ще те въртят!

— А пък аз ще им кажа: „Няма защо, бога ми, няма защо! Не съм го вземала…“ Ами ето го, то стои на масата! Все тъй за права бога ще ме гълчите!

Плюшкин видя наистина листчето и за минута се спря, подъвка с джуките си и рече:

— Че ти пък какво си се задърлила така, ей, че свадлива! Ти й кажеш една дума, а тя ще ти отвърне десет! Я иди донеси огън да запечатам писмото. Чакай! Ти ще грабнеш лоена свещ; лойта лесно се топи; ще изгори — и свършено, чиста загуба; ами я ми донеси малко борина!

Мавра излезе, а Плюшкин седна на едно кресло, взе перото в ръка и дълго обръща на всички страни четвъртинката лист, като обмисляше дали не ще може да се отдели от нея една осминка, но най-сетне се убеди, че съвсем не може; топна перото в мастилницата с някаква мухлясала течност и с множество мухи на дъното и почна да пише, нареждайки букви, прилични на музикални ноти, като сдържаше всекиминутно бързината на ръката си, която подскачаше по цялата хартия и бъркаше скъпернишкия ред след ред и със съжаление си мислеше, че пак щеше да остане още много празно поле. И до такава нищожност, дребнавост, гадост можеше да падне човек! Толкова можеше да се измени! Но нима това е истина? Всичко това е истина, всичко може да стане с човека. Сегашният пламенен младеж би отскочил с ужас, ако биха му показали неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от меките юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя: после не можете ги прибра. Жестока е, страшна е старостта, която ви чака напред и не ви връща нищо обратно! Гробът е по-милосърден от нея, на гроба поне се пише: тук е погребан човек, ала в студените безчувствени черти на безчовечната старост нищо не можете прочете.

— Ами не знаете ли някой ваш приятел — рече Плюшкин, като сгъваше писмото, — комуто да трябват избягали души?

— Ама вие имате и избягали? — попита Чичиков, като се сепна.

— Там е работата, че имам. Зет ми беше правил справка: каза ми, че и помен няма от тях; но той е военен човек; бива го да подрънква с шпорите, ама да го накараш да потича из съдилищата…

— А като колко на брой ще има такива?

— Ще се наберат около седемдесет души.

— Не може да бъде!

— Бога ми, тъй е! Зер у мене всяка година бягат по неколцина. Моите хора са много лакоми, от безделие придобиха навик само да плюскат, а пък аз самият няма какво да ям… Та за тях, колкото ми дадат, ще се съглася. Кажете на вашия приятел: защото дори само десет души от тях да се намерят, пак ще удари сума пара… Ами че всяка зарегистрирана душа струва петстотин рубли.

„Не, тази работа ние няма да дадем и да я помирише нашият приятел“ — каза си Чичиков и после обясни, че такъв приятел не ще може да се намери, че само разноските по тая работа ще струват много повече, защото, за да се отърве човек от съдилищата, ще трябва да отреже полите на собствения си кафтан, па да бяга; но че ако наистина е толкова притеснен, движен от съчувствие, той е готов да даде… но че това е толкова дребно нещо, та не струва дори да се говори за него.

— А колко бихте дали? — попита Плюшкин и цял се присви като евреин: ръцете му затрепераха като лист.

— Бих дал по двайсет и пет копейки за душа.

— Ама как купувате — в брой?

— Да, парите още сега.

— Само че, драги, заради моята сиромашия да бяхте ми дали барем по четирийсет копейки.

— Многоуважаваний! — отговори Чичиков. — Не само по четирийсет копейки, по петстотин рубли бих заплатил! С удоволствие бих заплатил, защото виждам, че почтеният, добрият старец тегли от собственото си добродушие.

— Бога ми, така е! Бога ми, истина е! — каза Плюшкин, като обори глава ниско и я заклати съкрушително. — Всичко тегля от добродушието си.

— На, вилите ли, аз веднага схванах вашия характер. И така, защо да не ви дам по петстотин рубли за душа, но… нямам възможност; по пет копейки още, моля, готов съм да ви добавя, за да стане всяка душа по трийсет копейки.

— Хайде, драги, воля ваша, ама притурете поне още по две кипейки отгоре.

— Добре, и по две копейки ще притуря. Колко такива души имате? Струва ми се, казахте — седемдесет.

— Не, ще се наберат всичко седемдесет и осем.

— Седемдесет и осем, седемдесет и осем по трийсет копейки за една ще прави… — Тук нашият герой помисли една секунда, не повече, па каза изведнъж: — Ще прави двайсет и четири рубли и деветдесет и шест копейки! — Той беше силен в аритметиката. Той накара тутакси Плюшкин да напише разписка и му даде парите, които Плюшкин прибра с двете си ръце и понесе към бюрото с такава предпазливост, сякаш косеше някоя течност, та се боеше всяка минута да не я разплиска. Като наближи бюрото, той ги прегледа още един път и ги сложи също много внимателно в едно от чекмеджетата, дето навярно им бе съдено да стоят погребани дотогава, докато отец Карп и отец Поликарп, двамата свещеници от неговото село, не погребат самия него за неописуема радост на зетя и дъщерята, а може би и на капитана, нарекъл се сам негов роднина. Като скри парите, Плюшкин, седна в едно кресло и вече не можа, както изглеждаше, да намери друга материя, върху която да говори.

— Как, да не би да се каните да си отидете? — проговори той, като забеляза едно малко мръдване, което Чичиков направи, за да извади само кърпата от джоба си.

Този въпрос му напомни, че наистина няма защо повече да се бави.

— Да, време ми е! — отговори той като взе шапката си.

— Ами чаят?

— Не, чая ще го оставим за друг някой път.

— Че как тъй? Аз заръчах вече самовар. Аз, да ви се изповядам, не съм любител на чая: скъпо питие, пък и цената на захарта страшно много се подигна! Прошка! Не трябва самоварът! Занеси сухарите на Мавра, чуваш ли? Да ги тури на същото място или не, дай ги тука, аз самичък ще ги занеса. Сбогом, драги! Господ да ви дава здраве и живот. А писмото го дайте на председателя. Да! Нека го прочете, той е мой стар познайник. Ами, разбира се! Другари сме били с него!

След туй това чудно явление, тоя сгърчен старец го изпрати през двора, а после заповяда тозчас да затворят портите; после обиколи зимниците, за да види дали са на местата си вардачите, които стояха по всички ъгли и удряха с дървени лопатки по празни каци наместо по желязно клепало; подир това надзърна в готварницата, дето под предлог уж да опита дали добре се хранят слугите му, той се наяде здравата с шчи и каша и като погълча всички поред, че крадели и имали лошо поведение, върна се в стаята си. Като остана самичък, той дори взе да мисли като как да се отблагодари на госта заради невижданото му великодушие: „Ще му подаря — каза си той — джобния си часовник: той е добър, сребърен часовник, не е като някой тучен или бронзов, малко е поразвален наистина, ала той ще си го поправи, още е млад човек, та му е потребен часовник, да се хареса на годеницата си. Или не — додаде той след малко размишление, — по-добре ще му го оставя подир смъртта си в завещанието, да си спомня за мене.“

Ала нашият герой и без часовника беше в най-весело разположение на духа. Тази неочаквана придобивка беше за него същински подарък. И наистина каквото и да се кажеше, той вече имаше не само мъртви души, но още и избягали и всичко двеста и нещо! Разумява се, още като наближаваше селото на Плюшкин, той предчувствуваше, че ще падне печалба, ала толкова изобилна не очакваше. През целия път той беше необикновено весел, подсвиркваше, тръбеше през свита длан като с тръба и най-после подкара някаква песен, толкова необикновена, щото сам Селифан слуша, слуша, па после заклати глава и рече: „Я го виж ти как пее господарят!“ Беше вече гъст здрач, когато наближиха града. Сянката съвсем се бе смесила със светлината и сякаш и самите предмети също се сливаха. Шарената бариера беше добила някакъв неопределен цвят; мустаците на войника, който стоеше на пост, изглеждаха като да са на челото му и много по-високо от очите, а носа му сякаш съвсем го нямаше. Трясъкът и подскачанията дадоха да се разбере, че бричката бе тръгнала по калдъръм. Фенерите още не бяха запалени, тук-там само прозорците на къщите бяха почнала да светват, а в тесните и криви улички ставаха сцени и разговори, които винаги стават по това време във всички градове, дето има много войници, файтонджии, работници и особен род същества във вид на дами с червени шалове и чепици на боса нога, които като прилепи сноват по кръстопътищата. Чичиков не ги забелязваше, не забелязваше дори множеството тънички чиновници с бастунчета, които вероятно си бяха направили разходката вън от града и сега се връщаха у дома си. Сегиз тогиз само достигаха до ушите му някакви, като че женски възклицания: „Лъжеш, пияницо, никога не съм му позволявала токова грубиянство!“ или: „Не се бий, простако, ами върви е участъка, там ще ти дам да разбереш!…“ Накъсо, ония думи, които внезапно поливат като с вряла вода някой двайсетгодишен младеж, унесен в мечти, когато се връща от театър и носи в главата си някоя испанска улица, нощ, чуден женски образ с китара и къдрици. Какво не и какви работи не бленува главата му! Той е на небесата и е бил на гости у Шилер — и не щеш ли, изведнъж като гръм се раздават съдбоносните думи и той вижда, че пак се е озовал на земята, и дори на Сенния площад, и дори близо до кръчма, и пак се перчи пред него животът в своята делнична премяна.

Най-после, като подскочи още веднъж доста силно, бричката хлътна като в яма в портите на хотела и Чичиков беше посрещнат от Петрушка, който с едната си ръка придържаше полата на сюртука си, защото не обичаше да ходи със зяпнали поли, а с другата взе да му помага да слезе от бричката. Трактирният слуга също се затече със свещ в ръка и кърпа на рамото. Дали Петрушка се зарадва, че господарят му се завърна, не се знае; те само си намигнаха със Селифан и обикновено суровото му лице тоя път сякаш се проясни малко.

— Длъжко благоволихте да се разходите — рече трактирният слуга, като му светеше по стълбата.

— Да — отговори Чичиков, когато се покачи по стълбата. — Ами ти какво правиш?

— Слава богу — рече слугата, като се поклони. — Вчера пристигна някакъв поручик, военен, и зае шестнайсетия номер.

— Поручик ли?

— Неизвестно какъв, от Рязан, с дорести коне.

— Хубаво, хубаво, гледай си работата добре и занапред! — каза Чичиков и влезе а стаята си. Като мина антрето, той изви глава, подуши с нос и каза на Петрушка:

— Ти поне прозорците да беше отворил!

— Че аз ги отварях — излъга Петрушка. Собствено и самият господар знаеше, че той излъга, ала не искаше нищо да възразява. Подир дългото пътуване той се чувствуваше силно уморен. След като взе лека вечеря, състояща се само от прасе, той веднага се съблече, мушна се под одеялото и заспа здраво, дълбоко, заспа по един чудесен начин, както спят само ония щастливци, които не познават нито хемороиди, нито бълхи, нито твърде силни умствени способности.