Николай Гогол
Мъртви души (5)

ГЛАВА V

Ала нашият герой беше се изплашил здравата. Макар че бричката летеше стремглаво, а селото на Ноздрев отдавна се бе изгубило от очите му, затулено зад нивите, падините и хълмовете, той все още се озърташе назад страхливо, сякаш очакваше, че ей сега ще го настигне потеря. Той с мъка поемаше дъх и когато се опита да сложи ръка на сърцето си, почувствува, че то се бъхти като пъдпъдък в клетка. „Ама че ме накара да се изпотя! Я го виж ти!“ Сега по адрес на Ноздрев бяха пуснати множество различни тежки и силни пожелания: попаднаха дори и нехубави думи. Какво да се прави? Руски човек и още разлютен! При това работата съвсем не беше за шега. „Каквото и да се говори — каза той на ума си, — ама ако не беше се явил овреме капитан-изправникът, аз може би дори не щях да видя вече божия свят! Щях да си пропадна за едната хубост, като мехур във вода, без всякаква следа, без потомство, без да оставя на бъдещите си деца нито състояние, нито честно име!“ Нашият герой много се грижеше за своите потомци.

„Ама че лош човек, брей! — мислеше си Селифан. — Не съм виждал досега такъв господар. Дето се е рекло, да го заплюеш, па да го оставиш! Ти по-добре на човека храна не давай, ала назоби коня му, защото конят обича овес. Туй му е продоволствието, каквото за нас например е дажбата, туй за него е овесът; то му е продоволствието.“

Конете също сякаш мислеха нещо подобно за Ноздрев: не само дорестият и Заседателя, но дори и шареният бе в лошо настроение. Макар че му се отделяше винаги по-лош овес и Селифан му го сипваше в коритото само след като кажеше първо: „Ах ти, подлецо!“ — ала все пак то беше овес, а не просто сено, той го дъвчеше с удоволствие и често навираше дългата си муцуна в коритата на споите другари, за да поопита какво е тяхното продоволствие, най-вече когато Селифан го нямаше в конюшнята, но сега само едно сено — не струва! Всички бяха недоволни.

Но скоро всичките недоволни бяха прекъснати посред своите излияния по един внезапен и най-неочакван начин. Всички, без да се изключва и самият кочияш, се опомниха и свестиха чак когато върху тях връхлетя една каляска, впрегната с шест коня, и почти над главите им се разнесе писъкът на дамите в каляската, псувните и заканите на чуждия кочияш. „Ах ти, мошенико неден! Че аз ти виках с глас: дръж, гарго, надясно! Пиян ли си или какво?“ Селифан почувствува вината си, ала тъй като русинът не обича да признава пред другите, че е виновен, тутакси му отвърна: като се напери. „А пък ти какво си запрепускал? В кръчмата ли си оставил очите?“ И подир тези думи той се залови да отдръпна назад бричката, за да се освободи така от чуждите ремъци, ала не бе тъй лесно — всичко се бе преплело. Шареният с любопитство душеше новите си приятели, които попаднаха от двете му страни. През това време дамите в каляската гледаха всичко туй с израз на страх в очите и по лицата. Едната беше стара, другата младичка, шестнайсетгодишна, със златисти коси, твърде сръчно и мило пригладени на малката й главичка. Хубавкото й овално личице се кръглееше и белееше с някаква прозрачна белота като прясно, току-що снесено яйце в мургавите ръце на някоя икономка, която го изпитва срещу светлината, като пропуска през него лъчите на сияещото слънце; тъничките й ушички също така прозираха, пламнали от топлите и светли лъчи, които проникваха през тях. При това уплахата на зяпналата й, млъкнала уста, сълзите на очите й, всичко това у нея беше тъй мило, че нашият герой се загледа в нея няколко минути, без да обръща някакво внимание на произлязлата бъркотия между конете и коларите. „Хайде, дърпай назад, нижегородска врано!“ — викна другият колар. Селифан дръпна юздите назад, другият направи същото, конете малко се стъписаха и после пак се сблъскаха, като застъпиха ремъците. При това обстоятелство на шарения кон тъй се хареса новото му познанство, че никак не искаше да излезе от бъркотията, в която беше попаднал от непредвидения случай, и сложил муцуна върху шията на новия си приятел, сякаш нашепваше нещо на самото му ухо, вероятно страшни глупости, защото новодошлият безпирно клепеше уши. При тази бъркотия обаче успяха да дотърчат мужици от селото, което за щастие се намираше наблизо. Понеже подобно зрелище за мужика е същинска благодат, както за немеца вестниците или клубът, скоро около екипажите се натрупа сума свят и в селото останаха само стари бабички и малки деца. Отвързаха ремъците; няколко смушквания по муцуната на шарения кон го накараха да се дръпне назад; с една дума, разделиха ги и ги оправиха. Но дали защото дошлите коне почувствуваха досада, че ги разлъчиха от приятелите им, или просто от глупав инат, ала колкото и да ги шибаше коларят, те ме мръдваха от мястото си и стояха като вдървени. Съчувствието на мужиците порасна до невероятна степен. Всеки в превара се тикаше да дава съвети: „Иди, Андрюшка, поведи десния логой, а чичо Митяй да яхне средния! Качвай се, чичо Митяй!“ Съсухреният и дълъг чичо Митяй, с червена брада, се покачи на средния кон и заприлича на селска камбанария или по-точно на геранило, с което вадят вода от кладенците. Коларят удари конете, ала те не искаха и да чуят, нищо не помогна и чичо Митяй. „Чакай, чакай! — крещяха мужиците. — Качи се ти, чичо Митяй, на логоя, а чичо Миняй да яхне средния!“ Чичо Миняй, широкоплещест мужик, с черна като въглен брада и с корем, приличен на оня исполински самовар, в който варят медовина за цял измръзнал пазар, на драго сърце се метна върху средния, който се прегъна под него, току-речи, до земята. „Сега работата ще тръгне — викнаха мужиците. — Шибай, шибай! Перни с камшика ей оня, жълтеникавия — какво току се топори назад като корамора^[1]!“ Но като видяха, че работата не върви и не помогна никакво шибане, чичо Митяй и чичо Миняй яхнаха и двамата логоя, после чичо Митяй и чичо Миняй яхнаха и двамата средния, а на логоя качиха Андрюшка. Най-после коларят, като изгуби търпение, прогони и чичо Митяй, и чичо Миняй и добре направи, защото от конете се беше вдигнала такава пара, сякаш на един дъх бяха взели пътя между двете станции. Той ги остави да си отпочинат една минута, подир което те сами тръгнаха. През цялото време, когато ставаше тази разправия. Чичиков гледаше твърде внимателно младото, непознато момиче. Той се опита няколко пъти да заприказва с него, но някак не му прилегна. А през това време дамите си заминаха, хубавичката главичка с тънки черти на лицето и с тънка снага се скри като нето, прилично на видение, и пак останаха — пътят, бричката, познатата на читателя тройка коне, Селифан, Чичиков, равнината и пустошта на околните полета. Навсякъде, дето и да е, в живота, между коравите грубо-сиромашки и нечисто-плесенясали низши слоеве или между еднообразно-студените и отегчително-чисти висши съсловия — навсякъде, макар веднъж, ще се случи на човека някоя среща, неприлична на всичко, което му се е случвало да види дотогава, която поне веднъж ще пробуди у него чувство, различно от ония, които му са орисани да чувствува цял живот. Навсякъде, през каквито и да било скърби, от които се изплита нашият живот, весело ще прехвърчи някоя светла радост, както понякога лъскав екипаж със златни такъми, с коне, като че изписани, и искрящи бляскави стъкла, ще се понесе изведнъж неочаквано като стрела покрай някое заглъхнало бедно селце, невиждало нищо друго освен селска талига, и дълго мужиците стоят със зяпнали уста, гологлави, макар че отдавна вече е отминал и изчезнал от очите им дивният екипаж. Тъй и блондинката изведнъж съвсем неочаквано се мярна в нашата повест и също тъй се изгуби. Да беше се случил в това време вместо Чичиков някой двайсетгодишен момък — хусар или студент, или просто току-що наченал жизненото си поприще младеж, — ех, боже мой, какво не би се събудило, не би заиграло, не би заприказвало у него! Дълго би стоял той безчувствен на едно място с безсмислено устремени в далнината очи, забравил и път, и всички очакващи го напред мъмрения и караници, задето се е забавил, забравил и себе си, и службата, и света, и всичко на света. Ала нашият герой беше средна пора човек и с предвидливо охладен характер. Той също се замисли и мислеше, но по-положителни, не тъй безотчетни и дори донейде твърде основателни бяха мислите му. „Славно женче! — каза той, като отвори емфиената си кутия и смръкна емфие. — Но кое именно е хубавото у нея?

Хубавото е, че тя, както се вижда, току-що е пусната от някой пансион или институт, че у нея, както се казва, няма още нищо женско, тоест именно онова, което е най-неприятно у жените. Тя е сега като дете, всичко у нея е просто, ще каже, каквото й текне, ще се засмее, когато й се поиска да се засмее. От нея може да стане всичко, тя може да стане чудо, а може да излезе и смет, и ще излезе смет! На, стига само да се заловят сега с нея мамички и лелички. За една година отгоре тъй ще я напълнят с всякакви женски работи, че и самият й баща няма да я познае. От невиделица ще дойде и надутост, и маниерност; ще вземе да се върти със заучени наставления, ще вземе да блъска ума си и да измисля с кого и как, и колко трябва да говори, кого как да гледа, всяка минута ще се бои да не каже нещо повече, отколкото трябва, ще се забърка накрая и тя самата и ще свърши с туй, че ще вземе най-сетне да лъже през цял живот и ще излезе от нея просто дявол знае що!“ Той помълча малко и после додаде: „Но интересно е да се знае коя е тя? Кой и какъв е баща й? Богат ли помешчик с почтен нрав, или просто благомислещ човек с капитален, спечелен на служба? Защото, да речем, това момиче, па като се притури една зестра от двеста хилядички, от него може да излезе много, много съблазнително парче. Това може да направи, тъй да се рече, щастлив един почтен човек.“ Двестата хилядички тъй привлекателно взеха да се рисуват в главата му, че той почна да се ядосва вътрешно на себе си защо през време на залисията около екипажите не разпита форейтора или коларя кои бяха пътници те. Скоро обаче се показа селото на Собакевич, което разся мислите му и ги накара да се обърнат към своя постоянен предмет.

Селото му се видя доста голямо: две гори — брезова и борова, като две крила, едното — по-тъмно, другото по-светло, се простираха отдясно и отляво; по средата се виждаше дървена къща с мезонин^[2], червен покрив и тъмносиви или по-точно грозни стени — къща като ония, каквито строят у нас за военни селища и немски колонисти. Личеше, че при градежа строителят й постоянни се е борил с вкуса на стопанина. Майсторът е бил педант и е искал симетрия, стопанинът — удобство и както личеше, поради това бе затворил на едната страна всичките съответни прозорци и извъртял на тяхно място едно малко прозорче, вероятно притрябвало за някой тъмен килер. Фронтонът също никак не е можал да прилегне в средата на къщата, колкото и да се е мъчил архитектът, защото стопанинът заповядал да махнат едната колона отстрани и затова наместо четири колони, както се е предвиждало, останали само три. Дворът беше ограден със здрава и прекомерно дебела дървена решетеста ограда. Помешчикът, изглежда се е грижил много за трайността. За конюшните, тремовете и готварницата бяха употребени дебели и тежки греди, назначени да траят цял век. Селските къщи на мужиците също бяха чудно построени. Нямаше огладени стени, резбарски шарилки и други изискани работи, ала всичко беше както трябва и здраво натъкмено. Дори корубата на кладенеца беше от такъв як дъб, какъвто се употребява само за мелници и за кораби. Накъсо казано, всичко, каквото виждаше, беше сложено трайно, непоклатимо, в някакъв здрав и недодялан ред. Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко — валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки — хубост и забавата сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване. Щом погледнаха, двете лица тутакси се скриха. На вратата излезе лакей в сива куртка, ясносиня права яка и въведе Чичиков в антрето, дето вече беше излязъл самият домакин. Като видя госта, той каза отсечено: „Моля!“ и го поведе във вътрешните жилищни помещения.

Когато Чичиков погледна Собакевич отстрани, този път той му се видя много приличен на мечка от средна големина. За довършване на приликата фракът му имаше съвършено мечешки цвят, ръкавите му дълги, панталоните му дълги, стъпваше с целите си стъпала полегато и накриво и постоянно настъпваше чуждите крака. Цветът на лицето му беше кален, червен като на меден петак. Известно е, че на света има много такива лица, над чиято направа природата не е мъдрувала много, не е употребявала никакви дребни инструменти, като пилички, свърделчета и др. т., но просто е дялала с пълен размах: ударила с брадвата веднъж — станал носът, ударила втори път — станали устните, с един голям свърдел изчовъркала очите и без да го остърже, пуснала го по света, като казала: „Нека живее!“ Също такъв най-як и за чудо издялан образ имаше и Собакевич: той го държеше повече надолу, отколкото нагоре, шията си не въртеше никак и поради тази неподвижност рядко гледаше оногова, с когото говореше, но винаги гледаше или ъгъла на печката, или вратата. Когато минаваха през трапезарията, Чичиков още веднъж го погледна отстрани: мечка! Същинска мечка! Пък сякаш беше потребна и такава чудна прилика: дори и името му беше Михаил Семьонович. Знаейки привичката му да настъпва чуждите крака, той пристъпяше твърде предпазливо и му даваше път напред. Домакинът сам сякаш чувствуваше тоя свой грях и тозчас попита: „Да не би да ви пообезпокоих нещо?“ Но Чичиков поблагодари, като каза. че още не се е случило никакво безпокойство.

Щом влезе в гостната, Собакевич посочи едно кресло, като каза пак: „Моля!“ Сядайки, Чичиков изгледа стените и окачените по тях картини. Картините изобразяваха все юнаци, все гръцки пълководци, изрисувани в цял ръст: Маврокордато в червени панталони и мундир, с очила на носа, Колокотрони, Мияули, Канари^[3]. Всички тия герои бяха с такива дебели бедра и невиждани мустаци, че тръпки побиваха човека. Между едрите гърци, кой знае как и защо, се бе наредил Багратион, слаб, сухичък, с мънички знамена и с топове отдолу в съвсем тясна рамка. После пак идеше една гръцка героиня, Бобелина^[4]. на която единият крак изглеждаше по-голям от цялата снага на ония контета, които пълнят сегашните гостни стаи. Домакинът, бидейки сам здрав и силен човек, сякаш искаше и стаята му да се украсява от също така силни и здрави хора. До Бобелина на самия прозорец висеше клетка, от която гледаше един дрозд с тъмни петна и бели точици, който също така много приличаше на Собакевич. Гостът и домакинът не бяха успели да помълчат две минути, когато вратата на гостната се отвори и влезе домакинята, една твърде висока госпожа с къщна шапчица с панделки, боядисани с домашна боя. Тя влезе важно, държейки главата си право като палма.

— Това е моята Феодулия Ивановна — каза Собакевич.

Чичиков се приближи до ръката на Феодулия Ивановна, която тя му пъхна почти в устата, при което той има случай да забележи, че ръцете й бяха измити със саламура от краставици.

— Душичке — продължи Собакевич, — препоръчвам ти Павел Иванович Чичиков! У губернатора и началника на пощата имах честта да се запозная с него.

Феодулия Ивановна го помоли да седне, като каза също: „Моля!“ и като направи едно движение с главата, подобно на актрисите, които представляват царици. След това тя седна на канапето, наметна се с мериносов и я шал и вече не мръдна ни око, ни вежда, ни нос.

Чичиков пак дигна очи нагоре и пак видя Канари с дебелите бедра и безкрайните мустаци, Бобелина и дрозда в клетката.

В продължение току-речи на цели пет минути всички пазеха мълчание; чуваше се само чукането от човката на дрозда по дъската на дървената клетка, дето той кълвеше житни зрънца. Чичиков още веднъж изгледа стаята и всичко, което имаше в нея; всичко беше яко, крайно нескопосно и имаше някаква чудна прилика със самия домакин. В един ъгъл на гостната стоеше тумбесто орехово бюро на четири много грозни крака — същинска мечка. Масата, креслата, столовете — всичко имаше най-тежък и безпокоен характер; с една дума, всеки предмет, всеки стол сякаш думаше: „И аз съм също Собакевич!“ или: „И аз също приличам на Собакевич!“

— Ние си спомнихме за вас у председателя на съда, у Иван Григориевич — каза най-после Чичиков, виждайки, че никой не се наканва да захване разговор, — миналия четвъртък. Много приятно прекарахме там времето.

— Да, аз не бях тогава у председателя — отговори Собакевич.

— Какъв прекрасен човек!

— Кой? — попита Собакевич, гледайки ъгъла на печката.

— Председателят.

— Хе, може би тъй ви се е сторило; само дето е масон^[5], а инак е такъв глупак, какъвто светът не е сътворявал.

Чичиков се озадачи малко от това донейде рязко определение, но после, като се посъвзе, продължи:

— Разумява се, всеки човек си има своите слабости, ала затова пък губернаторът — какъв превъзходен човек!

— Губернаторът ли е превъзходен човек?

— Да, нали?

— Пръв разбойник на света!

— Как, губернаторът разбойник! — каза Чичиков и съвсем не можеше да разбере как губернаторът можеше да попадне между разбойниците. — Да си призная, това никога не бих помислил — продължи той. — Позволете ми обаче да забележа: постъпките му съвсем не са такива; напротив, по-скоро дори той е много мек. — Тука той приведе за доказателство и кесиите, които губернаторът извезваше със собствени ръце, и се отзова похвално за приветливия израз на лицето му.

— И лицето му е разбойнишко! — каза Собакевич. — Дайте му само нож, па го пуснете на широк друм — ще заколи човека, за една копейка ще го заколи! Той, па още и вицегубернаторът — това са от един дол дренки.

„Не, той не ще да е добре с тях — каза си Чичиков. — Я чакай да заприказвам с него за полицейския началник: той, чини ми се, му е приятел.“

— Собствено, ако питате мене — каза той, — признавам, че най-много ми харесва полицейският началник. Той има някак си искрен, открит характер, по лицето му се вижда нещо просто сърдечно.

— Мошеник! — каза Собакевич твърде хладнокръвно. — Ще ви продаде, ще ви измами, че отгоре на това и ще пообядва с вас. Знам ги аз тях: всичките са мошеници: целият град е такъв; мошеник мошеника язди и мошеник кара. Всички са христопродавци. Само един почтен човек има там — прокурорът, ала и той, право да ви кажа е цяла свиня.

След тия похвални, макар и малко кратки биографии. Чичиков видя, че няма защо да се споменава за другите чиновници и си спомни, че Собакевич не обичаше да се отзовава добре за никого.

— Хайде, душичке, да отидем да обядваме — каза на Собакевич съпругата му.

— Моля! — рече Собакевич. След това, като се приближиха до масичката, дето беше сложена закуската, гостът и домакинът изпиха, както му е редът, по чашка ракия, закусиха, както закусва цяла пространна Русия по градове и села. т.е. с всякакви солени и други възбудителни благодати, и се упътиха всички към трапезарията; най-напред вървеше плавна като гъсок домакинята. На малка маса бяха сложени четири прибора. На четвъртото място седна твърде скоро една личност — мъчно е да се каже положително каква бе тя, госпожа или госпожица, роднина, домоуправителка или просто храненица на къщата — нещо без шапчица, на около трийсет години, с пъстър шал. Има лица, които съществува на света не като предмет, а като чужди точици или петна на предмета. Седят те на едно и също място, еднакво държат главата си, почти си готов да ги вземеш за мебели и си мислиш, че откакто са се родили, не е излизала дума от устата им; а нейде в килера или в слугинската стая те се оказват просто — охо-хо!

— Супата от зеле, душо моя, днес е много хубава — забеляза Собакевич, като сръбна от супата и си извади от блюдото голямо парче няня, известно ястие, което се слага заедно с чорбата и се състои от овчи търбух, напълнен с елдена каша, мозък и крачка. — Такава няня — продължи той, като се обърна към Чичиков — не можете яде в града: там ще ви дадат дявол знае какво!

— У губернатора обаче не готвят лошо — каза Чичиков.

— Ами знаете ли от какво готвят всичко това? Вие няма да ядете, ако узнаете.

— Не зная как готвят, за това не мога да съдя; но свинските котлети и варената риба бяха превъзходни.

— Тъй ви се е сторило. Защото аз знам какво купуват на пазара. Оня ми ти каналия готвач, дето се е учил у френец, ще купи някоя котка, ще я одере, па ще я даде на софрата наместо заек.

— Фу, какви неприятности приказваш! — забеляза съпругата на Собакевич.

— Па така си е, душке, тъй правят те, аз не съм крив, тъй правят те всички. Всичко, което е непотребно, което наша Акулка го хвърля, с ваше позволение, в помийната кофа, те го турят в супата, и в супата! Да върви; вътре!

— Ти на трапезата все нещо такова ще разправяш — възрази пак съпругата на Собакевич.

Че какво, душо моя — отговори Собакевич, — да ставаше това у нас, щях да ти кажа право в очите, че аз мръсотии няма да ям. Жабата, ако ще би и цялата да ми и посипеш със захар, пак няма да я турна в устата си, и мидата също: зер, знам аз на какво прилича мидата. Вземете си овнешко — продължаваше той, като канеше Чичиков, — това е овнешки бут с каша. Това не са ония фрикасета^[6], дето ги готвят по аристократическите къщи от овче месо, което по четири-пет дни се търкаля из пазара. Всичко това са го измислили докторите — немци и французи; бих ги обесил аз тях за това. Измислили ми диета — да лекуват с глад! Като имат немска мекокостна натура, те си въобразяват, че и руският стомах ще изтърпи! Не, това е съвсем друго, всичко това е измислица, това е… — Тук Собакевич дори сърдито заклати глава. — Казват ми — просвета, просвета, но такава просвета… тфу! Щях да кажа друга дума, ама на, на трапезата не е прилично. У мене не е тъй. У мене, ако има свинско — слагай цялата свиня на трапезата, ако има овче — целия овен домъкни, ако има гъска — цялата гъска! По-добре е да изям само два вида ястия, ама да изям според мярката си, колкото ми душа иска. — Собакевич потвърди това на дело: той сложи на своята чиния половината от овнешкия бут и изяде всичко, изгриза, изсмука го до последното кокалче.

„Да — помисли си Чичиков, — тоя разбира от ядене.“

— У мене не е тъй — продължаваше Собакевич, като бършеше с кърпа ръцете си, — у мене не е като у някой си Плюшкин: 800 души има, а пък живее и се храни по-лошо от моя говедар.

— Кой е този Плюшкин? — попита Чичиков.

— Мошеник — отговори Собакевич. — Такъв скъперник, какъвто мъчно може да си представи човек. В затвора окованите във вериги живеят по-добре от него: всичките си хора измори от глад.

— Наистина ли? — подзе съчувствено Чичиков. — И вие казвате, че неговите хора мрат в голям брой?

— Мрат като мухи.

— Нима като мухи? Ами позволете да ви попитам, далеч ли живее той от вас?

— На пет версти.

— На пет версти! — възкликна Чичиков и дори почувствува малко разтупване на сърцето. — Като се излезе от вашата порта, надясно или наляво ще бъде?

— Не ви съветвам да знаете дори и пътя към това куче! — каза Собакевич. — По-извинително е да отиде човек в някое непристойно място, отколкото при него.

— Не, аз попитах не за някакви… а само защото се интересувам да изуча разни места — отговори на това Чичиков.

Подир овнешкия бут последваха ватрушки^[7], от които всяка една беше много по-голяма от чинията, после пуяк, голям колкото теле, натъпкан с всякакви неща: с яйца, ориз, дробчета и кой знае още с какво, което падаше като камък в стомаха. С това обядът се свърши: ала като станаха от трапезата. Чичиков усети, че е натежал с цял пул. Отидоха в гостната, дето вече беше сложено на чинийка сладко — от круши ли, или от сливи, или от друг някакъв плод, — до което впрочем не се допряха нито гостът, нито домакинът. Домакинята излезе да тури сладко и в други чинийки. Възползувай от нейното отсъствие, Чичиков се обърна към Собакевич, който, възлегнат на едно кресло, само попъшкваше след сития обяд и издаваше с уста някакви неясни звуци, като се кръстеше и затуляше всеки миг устата си с ръка. Чичиков се обърна към него с тия думи:

— Бих искал да поприказвам с вас за една работица.

— Ето ви още сладко — каза домакинята, като се върна с друга чинийка, — репички, варени с мед!

— После ще вземем! — рече Собакевич. — Ти сега си иди в стаята, а ние с Павел Иванович ще хвърлим фраковете, да си поотпочинем мъничко.

Домакинята вече изяви готовност да прати за дюшеци и възглавници, но домакинът й каза:

— Нищо, ние ще си починем в креслата.

И тя си излезе.

Собакевич понаведе леко глава, като се готвеше да чуе в какво се състои работицата. Чичиков почна някак твърде издалеко, докосна се изобщо до цялата руска държава и се изказа с голяма похвала за нейното пространство, каза, че дори най-древната римска монархия не е била толкова голяма и чужденците с право се учудват… Собакевич все слушаше с наведена глава. И че според съществуващите положения в тая държава, на която няма друга равна по слава, зарегистрираните души, като свършат своето жизнено поприще, продължават да се числят все още, до подаване нов списък, наравно с живите, за да не се обременяват канцелариите с множество дребни и безполезни справки и да не се увеличава сложността на и без това сложния държавен механизъм… Собакевич все слушаше с наведена глава — и че при всичката справедливост на тая мярка, тя обаче бива май тежичка за мнозина стопани, задължавайки ги да плащат за тях данък като за живи хора, и че той, чувствувайки уважение лично към него, готов е дори да вземе отчасти върху себе си това действително тежко задължение. Относно главния предмет Чичиков се изрази твърде предпазливо: не спомена, че душите са умрели, а само — несъществуващи.

Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността й.

— И тъй? — каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.

— Вам ви трябват мъртви души? — попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.

— Да — отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: — Несъществуващи.

— Ще се намерят; защо не… — каза Собакевич.

— А щом се намерят, то без съмнение… ще ви бъде приятно да се избавите от тях?

— Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам — рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.

„Дявол го взел! — помисли си Чичиков. — Този продава, още преди да съм загатнал!“ И продума гласно:

— Ами каква например ще им бъде цената? Макар че собствено, това е такъв предмет… че за цена е дори странно…

— За да не ви искам повече, по сто рубли едната — отговори Собакевич.

— По сто ли! — извика Чичиков, като зяпна и го загледа направо в очите, не знаейки криво ли е дочул, или езикът на Собакевич поради тежката си природа не се обърна както трябва, та изтърси наместо една — друга дума.

— Как, нима ви се видя скъпо? — запита Собакевич и после додаде: — Ами каква е вашата цена?

— Моята цена! Ние навярно нещо сме сбъркали или не се разбираме един друг, забравяме в какво се състои предметът. Аз от своя страна, като турям ръка на сърцето си, смятам по осемдесет копейки за едната душа — това е най-високата цена!

— Ама я рекохте и вие — по осемдесет копейки!

— А че по моя преценка, мисля, повече не може.

— Та аз не ви продавам цървули.

— Но съгласете се и вие сам, че това не са и хора.

— Ама вие мислите, че ще намерите такъв глупак, който да ви ги продаде по двайсет копейки душата от списъците?

— Но моля ви се, защо споменавате тук списъците? Самите души отколе вече са умрели, останал е само един неуловим от чувствата звук. Ала за да не влизаме в по-нататъшна разправия по тая работа, заповядайте, ще ви дам по една и половина рубла, но повече не мога.

— Как не ви е срам да предлагате такава сума! Пазарете се както трябва, кажете истинска цена.

— Не мога, Михаил Семьонович, повярвайте, по съвест ви говоря, не мога: което не може да се направи, не може да се направи — рече Чичиков, ала придаде още половин рубла.

— Та защо се стискате толкова? — каза Собакевич. — Наистина не е скъпо! Да е някой мошеник, ще ви излъже, ще ви продаде смет, а не души, а пък моите души са като едри орехи, все отбор; все или майстори, или здравеняци-селяни. Вие вижте: на, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо… Сам ще обкове колата и ще я лакира.

Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.

— Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията — бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!

Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.

— Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило — ботуши ставаше; от него ботуши — от тебе благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк^[8] ми носеше по петстотин рубли. Видите ли какъв народ! Това не е каквото би ей продал някакъв си Плюшкин.

— Но моля ви — каза най-сетне Чичиков, учуден от това изобилно наводнение на думи, които сякаш нямаха край. — защо изброявате всички тия техни качества? Та от тях не става нищо сега, те са вече мъртви хора. С това мъртво тяло, ако щеш, стобор подпирай, казва пословицата.

— Да, разбира се, мъртви са — каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: — А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.

— Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта.

— Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев — такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта! — Последните думи той вече каза обърнат към окачените на стената портрети на Багратион и Колокотрони, както обикновено се случва със събеседниците, когато единият от тях изведнъж, неизвестно защо, току се обърне не към човека, към когото се отнасят думите, а към някое трето лице, дошло ненадейно, дори и съвсем непознато, от което той знае, че няма да чуе ни отговор, ни мнение, ни потвърждение, но ще устреми върху му погледа си, като че го вика за посредник; и непознатият, смутен малко в първата минута, не знае да отговаря ли за оная работа, от която хабер няма, или да постои малко тъй, за да запази потребното приличие, и после да се махне.

Не, повече от две рубли не мога да дам — каза Чичиков.

— Добре, за да не се сърдите, че скъпо ви искам и че не ще ви правя никаква отстъпка, заповядайте — по седемдесет и пет рубли за една душа, но само асигнации — истина ви думам, само за приятелство!

„Какво смята той наистина? — каза Чичиков. — За глупак ли ме смята, какво?“ И сетне додаде гласно:

— Чудно ми е, право да ви кажа, сякаш между нас става някое театрално представление или комедия: никак не мога да си обясня… Вие сте, както ми изглеждате, доста умен човек, владеете сведения на образованост. Та това нещо е просто — пфу. Какво струва? Кому е потребно?

— Че на, вие купувате: ще рече, потребно е.

Сега Чичиков си прехапа устната и не знаеше какво да отговори. Започна уж да приказва за някакви домашни и семейни обстоятелства, ала Собакевич каза просто:

— Аз не искам да знам какви ви са отношенията: в домашните работи на хората не се бъркам — това е ваша работа. Дотрябвали ви са души, аз ви продавам и вие ще се каете, ако не купите.

Две рублички — рече Чичиков.

— Я го гледай ги! Едно баба знае — едно бае, както казва пословицата; като рекохте две, та не искате вече да мръднете от тях. Вие дайте истинска цена!

„Хе, дявол да го вземе! — си каза Чичиков. — Ще му прибавя на това куче по половин рубла!“

— Добре, още по половин рубла ще ви дам.

— Тогава позволете и аз да кажа последната си дума: петдесет рубли! Истина ви думам, че ги продавам на загуба, по-евтино нийде не можете купи такъв добър народ!

„Ама че експлоататор!“ — си каза Чичиков и после продължи гласно, малко разядосан:

— Но какви са тия приказки? Като че ли наистина работата е сериозна! Та аз на друго място и без пари ще ги взема! Дори на драго сърце всеки ще ми ги отстъпи, за да се отърве по-скоро от тях. Само някой глупак ще иска да си ги държи и да плаща за тях данъци!

— Ама знаете ли, че такъв вид покупки — аз това го казвам само между нас, като приятели — не винаги са позволителни и само да пошушна аз или някой друг — такъв човек ще бъде лишен от всякаква довереност при сключване на контракти или при встъпване в някои полезни за него договори?

„Я го гледай къде бие, подлецът неден!“ — помисли си Чичиков и тутакси каза гласно с най-хладнокръвен вид.

— Както обичате, аз купувам не за някакви нужди, както мислите, а тъй… по склонност на собствените си мисли. Две и половина, ако не обичате — сбогом!

„Не можеш го уплаши, не се дава!“ — помисли си Собакевич. — Е, хайде, господ да ви съди, дайте по трийсет и ги вземете.

— Не, аз виждам, че не искате да ги продадете сбогом!

— Моля, моля! — каза Собакевич, като го хвана за ръката и го въведе в гостната. — Моля, ще ви кажа нещо.

— Защо се безпокоите, аз казах всичко.

— Моля, моля! — каза Собакевич, като не пускаше ръката му и настъпи крака му, защото нашият герой забрави да се пази, та за наказание трябваше да засъска и подскочи на единия си крак.

— Моля прошка! Струва ми се, аз ви обезпокоих. Моля, седнете тука! Моля! — Сега той го настани в едно кресло дори с известна сръчност като опитомена мечка, която умее хем да се обръща, хем да прави разни дяволии на въпросите: „Я покажи, мецано, как се къпят жените?“ или: „Ами как, мецо, малките деца крадат грах?“

— Истина ви думам, напусто си губя времето, аз трябва да бързам.

— Поседнете за една минутка, ей сега ще ви кажа една приятна дума. — Тука Собакевич приседна по-близо и каза на ухото му сякаш някакъв секрет: — Съгласен ли сте — един ъгъл?

— Тоест двайсет и пет рубли ли? Не, не, не! Дори и четвъртина ъгъл няма да дам, и копейка няма да принадя.

Собакевич замълча. Чичиков също млъкна. Мълчанието продължи около две минути. Багратион с орловия нос гледаше от стената крайно внимателно тая покупка.

— А каква ще бъде последната ви цена? — попита най-сетне Собакевич.

— Две и половина.

— Право да ви кажа, вие цените човешката душа като варена ряпа. Барем по три рубли дайте!

— Не мога.

— Хайде, няма какво да се прави с вас, заповядайте! Губя, ама нравът ми е кучешки: не мога да не направя удоволствие на своя ближен. Ами нали и продавателно трябва да направим, за да бъде всичко в ред?

— Разбира се.

— Е, туйто; ще трябва да се ходи и в града.

Тъй се свърши работата. И двамата се надумаха другия ден да отидат в града и да свършат с продавателното. Чичиков поиска един списък на селяните. Собакевич се съгласи на драго сърце и начаса отиде в бюрото си, собственоръчно се залови не само да изважда всички поименно, но дори с означаване похвалните им качества.

А Чичиков, като нямаше какво да прави, застанал отзад, се залови да изглежда цялата му просторна снага. Като погледна гърба му, широк като на вятските ниски коне, и краката му, прилични на чугунени стълбчета, които се поставят по тротоарите, не можа да не извика вътрешно: „Ех, че те е дарил господ! На, дето се е рекло, лоша кройка, ала здрав шев! Дали си се родил такава мечка, или те е омечил глухият затънтен живот, сеитбите, разправиите със селяните и поради тях си станал, дето се вика, човек-юмрук^[9]? Но не; аз мисля, че би останал все същият, дори ако бяха те и по модата възпитали и пуснали в света и ако би живял в Петербург, а не в дълбоко затънтен край. Цялата разлика щеше да е, че сега изядаш половин овчи бут с каша, след като си закусил с питка, колкото една чиния, а тогава щеше да ядеш някакви котлетки с трюфели. И ето на, сега имаш под своя власт мужици: добре си с тях и, разбира се, няма да ги онеправдаеш, защото са твои — инак за тебе ще е по-лошо; а тогава щеше да имаш чиновници, които щеше силно да подмушкваш, защото знаеш, че не са твои крепостни, или пък щеше да крадеш държавата! Не, който е юмрук, той не може да се разтвори като длан! А ако отвориш единия или двата пръста на юмрука — ще бъде още по-лошо. Ако би опитал от малко-малко връхчетата на някоя наука, после, когато заеме по-високо място, той би им дал да разберат на всички ония, които действително са получили някоя наука! И кой знае дали не би си казал още: «Я чакай да им кажа аз на тях кой съм!» Па ще седне и ще измисли някое такова мъдро постановление, от което мнозина ще има да си изпатят. Ех, да можеше всички тия кулаци…“

— Готов е списъкът — проговори Собакевич, като се обърна на мястото си.

— Готов ли? Моля, дайте го тука. — Той го прегледа набързо и се учуди на акуратността и точността му: бяха обстойно вписани не само занаятът, званието, годините и семейното състояние, но дори на белите полета имаше особени бележки за поведението, трезвостта — с една дума: да ти е драго да го гледаш.

— Сега, моля ви, малко капаро — каза Собакевич.

— Че защо ви е капаро? В града ще получите наведнъж всичките пари.

— Все пак, знайте, тъй си му е редът — възрази Собакевич.

— Че аз не зная колко да ви дам, не съм взел със себе си пари. Ето, имам десет рубли.

— Какво десет! Дайте поне петдесет!

Чичиков почна уж да се оправдава, че няма, ала Собакевич тъй положително каза, че има пари, щото той извади още една асигнация и каза:

— Добре, на ви още петнайсет, всичко двайсет и пет. Моля само, дайте ми разписка.

— Че за какво ви е разписка?

— Все пак, знаете, по-добре е с разписка. Невярно време… може всичко, да се случи.

— Добре, дайте тука парите.

— Че защо са ви парите? Аз ги държа в ръката си! Щом напишете разписката, в същата минута ще ви ги дам.

— Ама, моля ви, как ще напиша разписката? Първом трябва да видя парите.

Чичиков пусна от ръцете си банкнотите, които Собакевич взе, приближи се до масата, затисна ги с пръстите на лявата си ръка, а с другата написа на късче хартия, че е получил напълно капаро двайсет и пет рубли в държавни асигнации за продадените по списък хора. Като написа разписка, той прегледа още един път асигнациите.

— Тази банкнота е май старичка — забеляза той, като разглеждаше едната от тях на светло. — Малко покъсана; но хайде, между приятели няма какво да му издирваме толкова.

„Експлоататор! Експлоататор! — помисли си Чичиков. — А на туй отгоре още и помешчик.“

— Ами от женски пол не искате ли?

— Не, благодаря.

— Евтино ще ви ги дам. За приятелство, по рубличка парчето.

— Не, не ми трябват от женски пол.

— Е, щом не ви трябват, няма какво да се говори. На вкус закон няма: един обича попа, друг — попадията — казва пословицата.

— Още едно бих искал да ви помоля — тази покупка да остане между нас — каза Чичиков, като си вземаше сбогом.

— Е, то се разбира от само себе си. Трето лице няма какво да се бърка тука: онова, което искрено става между близки приятели, трябва да си остане във взаимното им приятелство. Сбогом! Благодаря, че ме посетихте, моля и занапред да не ме забравяте: щом ви се падне свободен час, елате пак да похапнем заедно, да прекараме времето. Може пак да се случи да си услужим един другиму с нещо.

„Ами, надявай се! — думаше на ума си Чичиков, като се качваше в бричката. — По две и половина рубли ме оскуба за една мъртва душа, дяволският кулак!“

Той беше недоволен от поведението на Собакевич. Защото, каквото и да се казва, все пак беше уж познат човек — и у губернатора, и у полицейския началник се виждаха, а пък постъпи с него като със съвсем чужд човек: за нищо и никаква работа му взе пари! Когато бричката излезе от двора, той се обърна назад и видя, че Собакевич все още стоеше на стълбата и както изглеждаше, искаше да види накъде ще поеме гостът.

— Подлецът неден, още стои там! — процеди той през зъби и заповяда на Селифан да завие към селските къщи, тъй че, като се отдалечат, колата да не се вижда от господарския двор. Нему се искаше да намине у Плюшкин, у когото според думите на Собакевич хората умирали като мухи; но искаше Собакевич да не знае затова. Когато бричката беше вече на края на селото, той повика при себе си първия срещнат мужик, който бе дигнал нейде из пътя една много дебела греда и я мъкнеше на рамо, подобно на неуморната мравка, към дома си.

— Хей, брадатият, как може да се иде оттук у Плюшкин, но тъй, че да не се минава покрай господарската къща?

Мужикът като че ли се затрудни от това питане.

— Какво, не го ли познаваш?

— Не, господарю, не го познавам.

— Ех, и ти! Пък бели косми са ти поникнали вече! Скъперникът Плюшкин не го ли познаваш — оня, дето лошо храни хората си?

— А, закръпко, закръпко! — извика мужикът. Към думата закръпко беше прибавена от него още една друга дума, много сполучлива, но която не се употребява в светския разговор, та затова ние ще я изпуснем. Ала човек може да се досети, че тоя израз беше много на мястото си, защото Чичиков, дълго след като бе изчезнал от очите му мужикът и когато вече бяха отишли много напред, все още продължаваше да се усмихва в бричката. Силно се изразява руският нароя! И когато награди някого с именце, ще мине то в рода и потомството му, ще го повлече той подире си и на служба, и в оставка, и в Петербург, и накрай света. И колкото и да хитрува и да облагородява после своя прякор, ако ще и да накара разни пишещи хорица да го изкарат за наемна плата от древен княжески род, нищо няма да помогне: от цялото си гарванско гърло ще изграка сам за себе си прякора и ще каже ясно отде е изхвръкнала птицата. Майсторски казаното, също както написаното, и с брадва не можеш го отсече. А пък колко сполучливо бива всичко онова, което излиза от дълбочината на Русия, дето няма ни немски, ни чухонски, ни никои други племена, а си е сам-самороден, жив и пъргав руски ум, който не търси в джоба си думата, не я мъти, както квачка пилците, а я лепва наведнъж като паспорт за вечно носене и няма какво да се принажда отсетне какъв ти бил носът или устните; с една черта си нарисуван от глава до пети!

Както безчетно множество черкви, манастири с куполи, с глави, с кръстове са пръснати из светата благочестива Русия, тъй и безчетно множество племена, поколения, народи се трупат, пъстреят и пъплят по лицето на земята. И всеки народ, който носи в себе си залог на сили и е пълен с творчески способности на душата, със своята ярка особеност и други божи дарби своеобразно се е отличил всеки със своя собствена дума, с която, изразявайки какъвто и да било предмет, отразява в израза му част от собствения си характер. Със сърцевидение и мъдро познаване на живота ще се отекне думата на британеца; като лека гиздосия ще блесне и ще се пръсне нетрайното слово на французина; дълбокомислено ще измъдри своята не всекиму достъпна, умномършава дума немецът; ала няма дума, която да бъде тъй широка, тъй жива, тъй да се изтръгва изпод самото сърце, тъй да кипи и животрепти, както майсторски казаната руска дума.