Николай Гогол
Мъртви души (16)

ГЛАВА III

— Ако полковник Кошкарев е наистина луд, не е лошо — думаше си Чичиков, като се видя пак сред открити поля и пространства, когато всичко изчезна и остана само един небесен свод и два облака встрани.

— Ти, Селифане, разпита ли добре кой е пътят за полковник Кошкарев?

— Аз, Павел Иванович, както виждате, нямах време, зер все бях зает с бричката; но Петрушка разпитва кочияша.

— Ама че глупак! Казано ти е, на Петрушка няма какво да се облягаш, Петрушка е дръвник; Петрушка е глупав; Петрушка май и сега е пиян.

— Че туй не е кой знае каква философия! — рече Петрушка, като се обърна малко и гледаше накриво. — Нищо друго, освен да се спуснем от рида и да уловим през лъката.

— Ами ти освен бяла Рада нищо ли друго не си турил в устата? Хубавец си, голям хубавец! Няма що да се каже, ще учудиш с хубостта си Европа! — Като каза това, Чичиков поглади брадичката си и си помисли: „Каква разлика обаче между просветения гражданин и грубата лакейска физиономия!“

Каляската почна да се спуска от рида. Откриха се пак лъки и пространства, осеяни с трепетликови горички.

Потрепервайки леко на пъргавите пружини, удобният екипаж продължаваше предпазливо да се спуска по леката стръмнина и най-после се понесе през лъки, край воденици, затрополя тихо по мостовете и тръгна със слабо поклащане по неравната мека земя на ниските места. И нито една купчинка или буца не причиняваше натъртване на хълбоците. Удоволствие, а [не] каляска! В далечината се мяркаха пясъци. Покрай тях бързо профучаваха върбови храсти, тънки ели и сребристи тополи, чиито клонки блъскаха седналите на капрата Селифан и Петрушка. Всеки миг те сваляха фуражката на последния. Строгият служител скачаше от капрата, ругаеше глупавото дърво и стопанина, който го е посадил, но не искаше да привърже фуражката си или поне да я придържа с ръка, надявайки се, че това е за последен път и няма вече да се случи. Към споменатите дървета скоро се прибави брезата, а по-нататък и елата. Около корените гъстак; трева — синьо блатно цвете и жълто горско лале. Гората се стъмни и се канеше да се превърне в нощ. Но изведнъж отвсякъде между гранките и пъновете лъснаха пробляски светлина като светнали огледала. Дърветата почнаха да стават по-редки, проблясъците по-големи и ето пред тях лъсна езеро — водна равнина, четири версти широка. На отсрещния бряг на езерото бяха накацали дървените колиби на село. От водата се чуваха крясъци. Около двайсетина души, едни до пояс във водата, други до рамо и трети до гуша, теглеха към отсрещния бряг мрежа. Случило се бе нещо необикновено! Заедно с рибата се бе заплел някак в мрежата и един топчест човек, толкова висок, колкото и дебел, досъщ като диня или буре. Той беше в отчаяно положение и крещеше, колкото му глас държи: „Дебелако Денис, подай на Козма! Козма, вземи края от Денис! Не дърпай ти, Тома Големия! Иди нататък, дето е Тома Малкия! Дяволи недни! Ще скъсате мрежата!“ Динята, както се вижда, се боеше не за себе си, той не можеше да потъне поради пълнотата си и дори да би искал да се гмурне във водата, водата все пак би го издигала нагоре; пък й да бяха седнали на гърба му още двама души, той все пак като упорита кратуна щеше да остане с тях над водата, като само попъшква малко под тях и изпущайки из носа си мехури. Но той много се боеше да не се скъса мрежата и рибата да не избяга и затова освен другото няколко души — застанали на брега с опънати въжета — дърпаха и него.

— Трябва да е господарят, полковник Кошкарев — продума Селифан.

— Защо?

— Защото снагата му, благоволете да видите, е по-бяла, отколкото на другите, пък има и почтена пълнота като на господар.

Полека-лека изтеглиха заплетения в мрежата господар доста близо до брега. Като почувствува, че може да стигне дъното, той стъпи на краката си и в туй време зърна каляската, която минаваше през яза, и седящия в нея Чичиков.

— Обядвали ли сте? — извика господарят, като наближаваше с уловената риба към брега, цял омотан в мрежата, както лятно време дамска ръчичка в ажурена ръкавица, държейки едната си ръка над очите във вид на козирка за защита от слънцето, а другата по-ниско, подобно Венера Медицейска^[1], когато излиза от банята.

— Не — отговори Чичиков, като приповдигна шапката си, и продължаваше да се покланя от бричката.

— Тогава благодарете богу! Тома Малкия, покажи есетрата. Остави мрежата, Тришка дебелако — извика [господарят]. — И помогни да извадят есетрата от коритото! Козма дебелако, върви да помагаш!

Двамата рибари приповдигнаха от коритото главата на някакво чудовище. „Видите ли какъв княз! Дошъл ни е от реката — крещеше валчестият господар. — Карайте в къщи! Кочияш, вземи по долния път през градината. Тичай, дебелако Тома Големия, да отваряш вратичката! Той ще ви придружи, а аз ей сега…“

Дългоногият бос Тома Големия, както си беше, по една риза, се затече пред каляската през цяло село, дето пред всяка къща бяха построени мрежи, сакове и кошове за риба: всички селяни бяха рибари; после отдръпна вратичката на една зеленчукова градина и през градините бричката излезе на мегдана, близо до селската черква. Оттатък черквата, малко по-далече, се виждаха покриви на постройки.

„Май чудатичък е този Кошкарев“ — мислеше си Чичиков.

— А ето и аз съм тук! — чу се глас отстрани. Чичиков се обърна. Домакинът беше вече го настигнал с кола, облечен със зелен като трева памучен сюртук, с жълти панталони и шията без вратовръзка като купидон! Той беше седнал настрани във файтона и сам беше изпълнил цялата кола. Чичиков се накани уж да му каже нещо, но шишкавият домакин вече беше изчезнал. Файтонът му пак се показа на същото място, дето издърпваха рибата. Зачуха се пак гласове: „Тома Големия и Тома Малкия! Козма и Денис!“ Когато Чичиков наближи до портата на къщата, за голямо негово учудване шишкавият господин беше вече при вратата и го прие в прегръдките си. Как бе успял той да прехвръкне тъй — бе непостижимо. Те се целунаха, по стар руски обичай, трикратно на кръст: домакинът беше човек от стария калъп.

— Нося ви много здраве от негово превъзходителство — каза Чичиков.

— От какво превъзходителство?

— От вашия роднина, от генерал Александър Дмитриевич.

— Кой е тоя Александър Дмитриевич?

— Генерал Бетришчев — отговори Чичиков малко учуден.

— Непознат — каза домакинът учуден.

Чичиков се учуди още повече.

— Че как тъй?… Надявам се поне че имам удоволствие да приказвам с полковник Кошкарев?

— Не, не се надявайте! Вие не сте дошъл у него, а у мене, Петър Петрович Петух! Петух Петър Петрович! — додаде домакинът.

Чичиков се вдърви.

— Каква е тази работа! — се обърна той към Селифан и Петрушка, които бяха зяпнали и опулили очи, единият седнал на капрата, а другият застанал до вратичката на каляската. — Каква е тази работа, глупаци? Не ви ли казах: за полковник Кошкарев… А пък това е Петър Петрович Петух…

— Момчетата са направили много добре! Вървете в готварницата: там ще ви дадат по чаша ракия — рече Петър Петрович Петух. — Разпрегнете конете и вървете тутакси в стаята на слугите.

— Мене ми е съвестно, такава неочаквана грешка… — рече Чичиков.

— Не е грешка. Вие по-напред опитайте какъв е обядът, па тогава ми кажете грешка ли е, или не. Моля, заповядайте — каза Петух, като улови Чичиков под ръка и го въведе във вътрешните стаи. От стаите изскочиха насреща им двама младежи с летни сюртуци тънки като върбови пръчки. Те бяха израсли цял аршин по-високо от баща си.

— Моите синове, гимназисти, дойдоха си за празниците… Николаша, остани ти с госта, а ти, Алексаша, ела с мене. — Като каза това, домакинът изчезна.

Чичиков се заприказва с Николаша. Николаша изглеждаше, че е бъдещ човек-отрепчица. Той веднага разказа на Чичиков, че нямало никаква полза да се учат в губернската гимназия, че те с брата си искали да отидат в Петербург, защото в провинцията не струвало да се живее.

„Разбирам — помисли си Чичиков, — ще се свърши работата със сладкарниците и булевардите…“

— Ами как? — попита той гласно. — В какво състояние е имението на баща ви?

— Заложено — отговори на туй сам бащата, който пак се озова в гостната, — заложено.

„Лошо — помисли си Чичиков. — Така скоро няма да остане ни едно имение. Трябва да се бърза.“

— Напразно обаче — забеляза той във вид на съболезнование — сте побързали да го заложите.

— Не, нищо — отговори Петух. — Казват, имало сметка. Всички залагат: как тъй ще останеш назад от другите? При това все тука съм живял: чакай да се опитам да поживея малко и в Москва. На, и синовете също ме предумват, искат столична просвета.

„Глупак, глупак! — мислеше си Чичиков. — Ще прахоса всичко, па и децата си ще направи прахосници. А пък имението е добро. Като погледнеш — и на мужиците е добре, и тям не е лошо. А като се просветят там из разни ресторанти и театри, всичко ще отиде по дяволите. Що ли не си остане, зелникът му със зелник, в село!“

— А аз знам какво вие мислите — рече Петух.

— Какво? — попита Чичиков смутено.

— Вие мислите: „Глупак, глупак е тоя Петух. Покани ме на обяд, а обядът му и досега още не е готов.“ Ще бъде готов, уважаеми. Докато остригана мома коси заплете и той ще втаса.

— Татко! Платон Михалич иде! — каза Алексаша, като гледаше в прозореца.

— Яхнал на дорест кон! — подзе Николаша, като се подаде от прозореца.

— Де е, де е? — завика Петух и отиде до прозореца.

— Кой е този Платон Михайлович? — попита Чичиков Алексаша.

— Наш съсед, Платон Михайлович Платонов, много добър човек, отличен човек — отговори сам Петух.

През това време в стаята влезе самият Платонов, хубавеляк, левент, със светлоруса лъскава коса, която се виеше на къдрици. Едно куче-страшилище, на име Ярб, с раздрънкай меден гердан на шията и с голяма муцуна, влезе подир него.

— Обядвахте ли? — попита го домакинът.

— Обядвах.

— Че защо сте дошъл, да ми се смеете ли? Защо ми сте, като сте обядвал?

Гостът позасмяно каза:

— Ще ви утеша с това, че нищо не съм ял: нямам никакъв апетит.

— Пък да знаете каква риба уловихме! Какво есетрище ни падна! Какви караси, какви шарани!

— Човек дори се дразни, като ви слуша. Защо винаги сте тъй весел?

— Че защо пък да ми е тежко? Моля ви се! — рече домакинът.

— Как защо? Защото е отегчително.

— Малко ядете — това е причината. Я се опитайте хубавата да пообядвате. А пък и отегчението го измислиха напоследък; по-преди никой не го познаваше.

— Стига сте се хвалил! Тъй ли, пък вие никога не сте чувствували отегчение?

— Никога! Пък не знам, и време дори нямам за това. Събудя се сутрин — ето ти готвача, — трябва да се заръчва обяд, после чай, после с управителя, а после на риба, току-виж, и обядът дошъл. Следобяд не успяваш да похъркнеш — пак готвачът, трябва да се поръча вечеря; после дошъл готвачът — трябва да се заръча обяд за утре… Де има време за отегчение?

През цялото време на разговора Чичиков разглеждаше госта, който го учудваше с необикновената си хубост, със стройния си картинен ръст, с крехката си неизхабена младост, с девствената чистота на лицето си, което не бе загрозено нито с една пришчица. Нито страст, нито скръб, нито дори нещо подобно на вълнение и безпокойство не бяха дръзнали да се докоснат до девственото му лице и да сложат върху му бръчка, ала заедно с това и не бяха го оживили. То си оставаше някак сънливо, макар че навремени ироническа усмивка го съживяваше.

— Аз също, ако ми позволите да се намеся — рече той, — не мога да разбера как тъй, при такава външност, каквато е вашата, човек може да почувствува отегчение. Разбира се, освен ако парите не стигат или ако враговете, които понякога са готови да посегнат дори на самия му живот…

— Повярвайте ми — прекъсна го хубавецът-гостенин, — че за разнообразие бих желал да имам понякога някаква тревога, някой поне да ме разсърди — и това го няма. Отегчително ми е и това си е.

— Значи, имението ви е с малко земя, с малко селяни?

— Съвсем не. Ние с брата си имаме около десет хиляди десетини и при тях повече от хиляда души селяни.

— Странно! Не разбирам. А може би недород, болести? Да не би мнозина от мъжки пол да ви са измрели?

— Напротив, всичко си е в най-добър ред и брат ми е отличен стопанин.

— И при това — да ви е отегчително? Не разбирам — забеляза Чичиков и сви рамене.

— Чакайте, ей сега ще пропъдим теготата — каза домакинът. — Тичай бърже, Алексаша, в готварницата и кажи на готвача по-скоро да ни изпрати банички. Ами де са лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка? Защо не донасят закуските?

Но вратата се отвори. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка се явиха, покриха масата, поставиха поднос с шест бутилки разноцветни настойки. Скоро около стъклата и подноса се нанизаха огърлица чинии с всякаква лакома стръв. Слугите се движеха пъргаво, постоянно донасяха нещо в захлупени чинии, през които се чуваше масло, което пращи. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка шътаха отлично. Тези прякори им бяха дадени само тъй — за насърчение. Господарят съвсем не обичаше да се кара, той беше добряк. Но русинът някак не може да мине без пиперлива дума. Тя му е потребна като чаша ракия за смилане на храната. Какво да се чини, такава си е натурата му: нищо блудкаво не обича.

След закуската дойде обядът. Тук добродушният стопанин стана истински разбойник. Щом забележеше у някого само едно късче, тутакси му слагаше друго, като думаше: „Без еш нито човек, нито птица може да живее на този свят.“ У когото имаше две — тури му трето, говорейки: „Какво е това число две? Бог обича света троица.“ Изядеше ли гостът три — той му каже: „Де се е чуло и видяло талига с три колелета? Кой гради къща с три ъгъла?“ За четири той имаше също поговорка, за пет — пак. Чичиков изяде нещо около дванайсет резена и си мислеше: „Е, сега вече домакинът не ще има какво да каже.“ Надявай се! Домакинът, без да продума, изтърси му на чинията една част от гръбнака на теленце, печено на шиш, с бъбреците, и какво теленце!

— Две години съм го хранил с мляко — рече домакинът, — ходил съм подире му като подир син!

— Не мога — каза Чичиков.

— Вие първом го опитайте, па тогава кажете: не мога.

— Няма де да влезе, няма място.

— А бе то и в черквата нямало място, ама като влязъл градоначалникът, намерило се място. А пък било такава навалица, че яйце нямало де да падне. Вие само опитайте: това парче е като градоначалника.

Опита го Чичиков и наистина парчето беше нещо като градоначалника, намери му се място, а уж изглеждаше, че нищо не може да се помести.

„Е, как ще отиде в Петербург или Москва този човек? С такова гостоприемство за три години той ще изяде там всичко!“ Тоест той не знаеше, че това сега е усъвършенствувано: и без гостоприемство човек може да пропилее всичко не за три години, ами за три месеца.

Стопанинът току наливаше и наливаше: което гостите не допиваха, той го даваше на Алексаша и Николаша да го допиват и те мятаха чашка след чашка: още отсега се виждаше, когато отидат в столицата, на каква област от човешките познания ще обърнат те внимание. С гостите пък стана друго: те едвам, с мъка се извлякоха на балкона и с мъка насядаха в кресла. Стопанинът, както седна в своето четириместно някакво кресло, тъй си заспа веднага. Угоената му собственост се обърна на ковашки мях и през отворената уста и носовите душници почна да издава такива звуци, каквито рядко дохождат на ума и на нов съчинител: и барабан, и флейта, и някакво покъсано бучене, същински кучешки лай.

— Ама че я засвири! — рече Платонов.

Чичиков се изсмя.

— Разумява се, като ядеш тъй, отде ще ти дойде тегота! По-скоро ще ти дойде сън, нали?

— Да. Обаче аз — вие ме извинете — не мога да разбера как тъй може човек да чувствува тегота. Против теготата има толкова много средства.

— Какви?

— Че малко ли са за млад човек? Да танцува, да свири на инструмент… а ако не — да се ожени.

— За кого?

— Зер няма наоколо ви хубави и богати моми?

— Няма.

— Потърсете тогава в други места, поразходете се. — И богата мисъл веднага блесна в ума на Чичиков. — Ами ето едно прекрасно средство! — каза той, загледан в очите на Платонов.

— Какво?

— Пътуването.

Къде да пътувам?

— Че ако сте свободен, хайде да тръгнем заедно — каза Чичиков и си помисли вътрешно, гледайки Платонов: „Много хубаво ще бъде това. Тогава ще можем да делим разноските наполовина, а поправката на колата изцяло да оставя на негова сметка.“

— Ами вие закъде пътувате?

— Засега пътувам не толкова по своя работа, колкото по чужда. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя роднините му… Разбира се, роднините са си роднини, но отчасти, тъй да се рече, и за мой интерес: защото да види човек свят, кръговръщението на хората — кой каквото ще и да каже, ама това е жива книга, втора наука. — И като каза това, Чичиков взе да размисля така: „Наистина ще бъде хубаво. Може дори и всичките разноски да се прехвърлят на негова сметка, дори и да се возим на негови коне, а моите да се поохранят у него в село“.

„Пък защо ли да не се поразходя? — мислеше си в туй време Платонов. — У дома нямам никаква работа, стопанството и без туй е в ръцете на брат ми; ще рече, никакво разстройство. Защо наистина да не се проветря?“

— Ами съгласен ли сте — каза той гласно — да погостувате у брат ми един-два дена? Инак зер няма да ме пусне.

— С голямо удоволствие, дори и три.

— Е тогава дайте си ръката! Дохождам! — каза оживено Платонов.

Те се хванаха за ръце.

— Да вървим!

— Къде, къде? — извика домакинът, като се събуди и опули очи. — Не, господинчета! Поръчано е да бъдат снети колелата на каляската, а вашият жребец, Платон Михайлич, е пратен на паша на петнайсет версти далече оттука. Не, днес вие ще пренощувате у мене, па утре, след ранен обяд, вървете си поживо-поздраво.

Какво да правят с Петух? Трябваше да останат. Затова пък бяха възнаградени с чудна пролетна вечер. Стопанинът нареди разходка по реката. Дванадесет гребци с двадесет и четири весла ги понесоха с песни по гладката повърхнина на огледалното езеро. От езерото влязоха в реката, безпределна, с полегати брегове от двете страни, като се промъкваха постоянно под протегнати напреко през реката въжа за риболов. Нито една струйка не вълнуваше водата: само гледки безмълвно се нижеха пред тях една след друга и горичка след горичка радваха погледите с живописно разхвърляните си дървета. Гребците дърпаха отведнъж двадесет и четири весла, вдигаха ги едновременно нагоре и ладията като от само себе си, като лека птица се носеше по неподвижната огледална повърхнина. Момъкът-запевач, широкоплещест юначага, третият от кормилото, започваше с чист, звънлив глас и извиваше сякаш из славеево гърло началния напев на песента; петима подземаха, шестима я издигаха и се разливаше тя, безпределна като самата Русия. И Петух, възбуден, пригласяше и извишаваше, дето не достигаше сила на хора, и дори сам Чичиков чувствуваше, че е русин. Само един Платонов си мислеше: „Какво ли е хубавото на тази тъжна песен? Навява на душата още по-голяма тъга“

Когато се връщаха, вече бе мръкнало. В здрача веслата удряха по водата, която вече не отразяваше, небето. Те доближиха в тъмно брега, по който бяха накладени огньове; рибари варяха на пиростия чорба от живи, мятащи се още риби. Всичко вече се бе прибрало по къщите. Селските говеда и птиците отдавна бяха прибрани и прахът от тях се бе улегнал, а говедарите стояха при портата и чакаха да им донесат гърне мляко и да ги поканят на рибена чорба. В дрезгавината се чуваше тих глъч от хора, кучешки лай, който долиташе отнякъде, от чужди села. Месецът изгряваше и потъмнелите околности почваха да се осветяват и всичко се озари. Чудни картини! Но нямаше кой да им се любува. Николаша и Алексаша, наместо да литнат в това време край тях на два лихи коня да се надпреварват, мислеха за Москва, за сладкарниците, за театрите, за които им бе разказал един дошъл от столицата кадет; баща им мислеше как да нахрани по-добре гостите; Платонов се прозяваше. От всички най-жив излезе Чичиков. „Ех, наистина! Ще се снабдя и аз един ден със селце.“ И взеха да му се мяркат и женица, и чичончета.

А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.

— А че кулебяката^[2] направи на четири ъгъла — говореше той, като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.

„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:

— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.

Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.

На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.

— Е, това вече е прекалено — каза Чичиков, като излязоха от двора.

„Но не чувствува тегота, ето кое е досадното!“ — (помисли) Платонов.

„Да бих имал като тебе седемдесет хиляди доход в годината — помисли си Чичиков, — не бих [допуснал] отегчението и да се мерне пред очите ми. Ето предприемача Муразов — лесно се казва — десет милиона… Ама че богатство!“

— Бихте ли се отбил у нас? Иска ми се да си взема сбогом от сестра си и от зетя си.

— С голямо удоволствие — каза Чичиков.

— Ако се занимавате със стопанство — рече Платонов, — ще ви бъде интересно да се запознаете. Не можете намери по-добър стопанин. В десет години издигна имението си [дотам], че вместо трийсет, сега получава двеста хиляди.

— Ах, че той е, разбира се, препочтен човек! Много интересно ще ми бъде да се запозная с такъв човек. Разбира се! Та това е… Ами как се казва?

— Костанжогло.

— Ами неговото име и на баща му? Позволете да узная.

— Константин Федорович.

— Константин Федорович Костанжогло. Много интересно ще ми бъде да се запозная с него. Поучително е да се види такъв човек.

Платонов взе грижата да ръководи Селифан, което беше необходимо, защото Селифан едва се държеше на капрата. Петрушка на два пъти, както стоеше, тупна от каляската долу, тъй че стана нужда най-сетне да го привържат с въже за капрата. „Ама че говедо!“ — само повтаряше Чичиков.

— На, погледнете, почва неговата земя — каза Платонов, — съвсем друга гледка.

И наистина през цялото поле бе посадена гора — прави като стрели дървета, по-нататък друга, по-висока, също млада гора, зад нея стара гора; и все една от друга по-високи. После пак ивица поле, покрито с гъста гора, и пак по същия начин млада гора, и пак стара. И три пъти минаха през гора като през порти на стена. „Туй всичко е израсло за някакви осем или десет години, което у други и за двайсет [не би израсло].“

— Как е направил това?

— Попитайте го. Той е такъв агроном — у него нищо не е току-тъй. Остави, че познава добре почвата, той знае и какво съседство е потребно при сеитбата, до какъв вид жито какви дървета да стоят. Всяко нещо у него изпълнява наведнъж по три-четири длъжности. Гората освен че му е потребна за дървен материал, но му е нужна още да държи на нивите в еди-кое си място еди-каква си влага, да достави еди-колко си листен тор, да даде еди-каква си сянка. Когато настава суша наоколо, у него няма суша. Когато наоколо има недород, у него няма недород. Жално е, че аз самичък малко разбирам от тия неща, та не мога да ви разправя, ала у него има такива работи… Наричат го магьосник.

„Наистина той бил за чудо човек — си помисли Чичиков. — И много жално е, че този млад човек е повърхностен и не умее да разправи.“

Най-сетне селото се показа. Като някакъв град изглеждаше то с множеството къщи на три хълма, увенчани с три черкви; то навсякъде бе осеяно с исполински купи и кладни. „Да — рече на ума си Чичиков, — личи си, че тук живее стопанин-богаташ.“ Къщите здрави; улиците шосирани; ако се видеше някъде талига — талигата беше здрава и нова; срещаха се мужици с умен израз на лицето; рогатият добитък — отбор; дори селските свини изглеждаха като дворяни. Личеше, че тук именно живеят ония мужици, които гребат, както казва песента, с лопата среброто. Нямаше тук английски паркове и морави с всякакви украси. Но както едно време редица хамбари и работнически постройки се простираха чак до самата господарска къща, за да може господарят да вижда всичко, каквото става около него; и най-сетне върху къщата се издигаше стъклена кула за оглеждане околността на петнадесетина версти разстояние. Пред къщи ги посрещнаха слуги, пъргави, съвсем не прилични на пияницата Петрушка, макар и да не носеха фракове, а казашки чекмени от синьо домашно сукно.

Домакинята изтича сама на входната площадка. Тя беше свежа, само кръв и мляко, хубава като божи ден; приличаше като две капки вода на Платонов, само с тази разлика, че не беше отпусната като него, а приказлива и весела.

— Добре дошъл, братко! Колко ми е драго, че дойде. Константин не е в къщи, но скоро ще си дойде.

— Ами къде е?

— В село има малко работа с някакви купувачи — говореше тя, като въвеждаше гостите в къщи.

Чичиков с любопитство разглеждаше жилището на тоя необикновен човек, който получаваше двеста хиляди приход, мислейки от жилището да открие свойствата на самия домакин, както по раковината човек заключава за мидата и охлюва, които някога са живели в нея и оставили своя отпечатък. Не можеше да се извади никакво заключение. Всичките стаи бяха прости, дори празни: ни фрески, ни картини, ни бронз, ни цветя, ни етажерки с фарфор, ни дори книги. С една дума, всичко показваше, че главният живот на оня, който обитава тук, преминава съвсем не между четирите стени на стаята, а в полето, и самите планове не се обмисляха предивременно, както правят сибаритите, разположени около огъня, при камината, в меки кресла, а му хрумваха там, на мястото на работата, и там, дето му хрумваха, там веднага се обръщаха в дело. В стаите Чичиков можа да забележи само следи от женско домакинство: на масите и столовете бяха турнати чисти липови дъски и върху тях бяха наслагани листовце от някакви цветове, приготвени за сушене.

— Каква е тая смет, сестро, дето е наслагана тука? — попита Платонов.

— Каква ти смет! — отговори домакинята. — Това е най-доброто средство против треската. Ние излекувахме миналата [година] всички мужици. Това пък е за настойка; а туй е за сладко. Вие се подигравате с моите сладка и туршии, ала после, когато ги ядете, сами ги хвалите.

Платонов отиде при фортепианото и почна да разгръща нотите.

— Боже, колко стари работи! — рече той. — Е, не те ли е срам, сестро?

— Извинявай, братко, отдавна нямам време да се занимавам с музика. Аз имам осемгодишна дъщеря, която трябва да уча. Да я дам в ръцете на чужденка-гувернантка, само и само да имам свободно време за музика — не, братко, извинявай, това няма да го направя.

— Каква си станала отегчителна сестро! — рече брат й и се приближи до прозореца. — А, ето го, иде, иде! — каза Платонов.

Чичиков също избърза към прозореца. До входа приближаваше около четирийсетгодишен, жив, мургав мъж със сюртук от камилско [сукно]. Той беше небрежен към облеклото си. Шапката му беше от вълнено кадифе. От двете му страни със снети шапки вървяха двама души от по-долно съсловие. Те разговаряха с него, като разправяха нещо: единият — прост мужик, другият — някакъв пришелец кулак и хаймана, със синя сибирка. Тъй като спряха до входа, разговорът им се чуваше в стаите.

— Вие най-добре ще направите следното: откупете се от вашия господар. Аз може да ви дам и назаем: после ще ми се изплатите.

— Не, Константин Федорович, какво ще се откупуваме? Вие сами ни вземете. У вас ние ще се научим на всичко. Такъв умен човек като вас в цял свят не може да се намери. А пък лошото е сега, че човек не може сам да се опази. Кръчмарите захванаха да приготвят такива настойки, че от една чашка ще вземе тъй да те дращи в корема и ще изпиеш цяло ведро вода; докато се сетиш, току-виж, всичко си пропил. Много съблазън. Дяволът май върти света, бога ми! Всичко тъй правят, само и само да зашеметят мужика: и тютюн, и всякакви такива работи. Какво да се прави, Константин Федорович. Човек си — не можеш се удържа.

— Чувайте: ето каква е работата: все пак и у мене е робия. Наистина още от първия път работникът всичко получава: и крава, и кон, ала там е работата, че аз съм взискателен към мужиците, както никой друг. Първото нещо у мене е да работи човек; за мене ли, или за себе си, ала никому не позволявам да се излежава. Сам аз работя като вол, и мужиците ми работят, защото знаем от опит, байно: ако не работи, всякакви глупости идат човеку на ум. Та вие помислете общо за това и поговорете [помежду си].

— Ама ние сме говорили вече за това, Константин Федорович. И старите думат: какво ще приказваме! Зер всеки мужик у вас е богат, а това не е току-така; и свещениците ви са така милозливи. А пък у нас ни взеха и тях и няма кой да ни погребва.

— Все пак върви и поприказвай.

— Слушам.

— Та туйнака, Константин Федорович, вие бъдете тъй добри… Понамалете — думаше пришелецът кулак със синя сибирка, който вървеше от другата му страна.

— Аз вече казах, не обичам да се пазаря: аз не съм като друг някой помешчик, при когото отивате тъкмо когато има да плаща на заложната банка. Знам ви аз всички; вие водите списъци на всички помешчици, кой кога има падеж в банката. Какво чудно има тогава? Като се намерят натясно, те и за половин цена ще ви го продадат. А защо ми са на мене твоите пари? Моята стока може и три години да лежи: аз нямам да плащам на заложната банка.

— Така си е, Константин Федорович. А пък аз туйнанка, това го правя не с някаква корист, а защото искам и занапред да имам с вас работа. Заповядайте да вземете три хиляди пейчец. — Търговецът извади от пазвата си един пакет с кирливи асигнации. Костанжогло прехладнокръвно ги взе и без да ги брои, пъхна ги в задния джоб на сюртука.

„Хм — помиели Чичиков, — като носна кърпа!“ Костанжогло се показа на вратата на гостната. Той още повече учуди Чичиков с мургавостта на лицето си, с твърдостта на черната си коса, която на места беше преждевременно побеляла, с живия израз на очите си и някакъв жлъчен отпечатък на горещ южен произход. Той не беше чист русин. Той сам не знаеше отде са произлезли прадедите му. Не се занимаваше със своето родословие, защото намираше, че това не му влиза в работа и е излишно за стопанството. Той се мислеше за русин, пък и не знаеше друг език освен руски.

Платонов му представи Чичиков. Те се целунаха.

— Реших да се поразходя из някои губернии — рече Платонов, — да развея ипохондрията.

— Много хубаво — каза Костанжогло. — Из кои места — продължи той, приветливо обърнат към Чичиков — предполагате сега да насочите своя път?

— Да ви призная — каза Чичиков, наклонил приветливо глава настрани и същевременно гладейки с ръка ръчката на креслото, — аз пътувам засега не толкова по своя работа,колкото по работа на другиго: генерал Бетришчев, близък мой приятел и, може да се каже, мой благодетел, ме помоли да навестя негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но от друга страна, тъй да се каже, и за свой интерес; защото наистина, без да се говори вече за ползата, която човек може да извлече в хемороидно отношение, да видиш свят, кръговращението на хората — това е, тъй да се рече, жива книга, съща наука.

— Да, не вреди да надзърне човек и в други кътчета.

— Превъзходно благоволихте да забележите: именно тъй, действително не вреди. Виждаш неща, които не би видял; срещаш хора, които не би срещнал. А приказките с някои не се купуват и със злато, както например ей сега ми се представи случай. Към вас прибягвам, почтенейши Константи Федорович, научете ме, оросете жаждата ми с просветляване чрез истината. Очаквам като манна сладките ви думи.

— Но на що?… На що да ви науча? — каза Костанжогло смутено. — Аз сам съм се учил съвсем малко.

— На мъдрост, почтенейши, на мъдрост — на мъдростта да управлявам трудното кормило на селското стопанство, на мъдростта да извличам сигурни доходи, да добивам богатство не въображаемо, а действително, изпълнявайки с това дълга на гражданин, заслужавайки уважението на съотечествениците си.

— Знаете ли що — рече Костанжогло, като го гледаше замислено, — останете един ден у нас. Аз ще ви покажа цялото управление и ще ви разправя за всичко. Както ще видите, тук няма никаква мъдрост.

— Разбира се, останете — каза домакинята и като се обърна към брата си, додаде: — Братко, остани: къде ще бързаш?

— Мене ми е все едно. Какво, Павел Иванович?

— Аз също, аз с голямо удоволствие… Но има едно обстоятелство: роднината на генерал Бетришчев, някой си полковник Кошкарев…

— Та той е луд.

— Вярно, той е луд. И аз не бих отишъл при него, но генерал Бетришчев, близък мой приятел и, тъй да се каже, мой благодетел…

В такъв случай знаете ли какво? — каза [Костанжогло]. — Идете, до него няма и десет версти. Моят кабриолет стои готов впрегнат. Идете до него още сега. Вие ще успеете да се върнете за чая.

— Превъзходна мисъл! — извика Чичиков, като взе шапката си.

Докараха му кабриолета и за половин час той беше при полковника. Цялото село беше разхвърляно: постройки, постройки, купчини вар, тухли и греди по всички улици. Бяха изградени някакви здания,нещо като правителствени учреждения. На едно беше написано със златни букви: Депо за земеделски оръдия; на друго: Главна сметководна експедиция, по-нататък: Комитет за селски работи; Школа за нормална просвета на селяните. С една дума, дявол знае какво нямаше!

Той завари полковника до една сметководна маса с перо в зъбите. Полковникът прие Чичиков извънредно любезно. Наглед той беше предобър, превежлив човек: почна да му разказва колко мъки и трудове му е струвало да докара имението си до днешното благосъстояние: с болка на сърце се оплака колко е трудно да накараш мужика да разбере, че просветеният разкош, изкуството, художеството докарват висша наслада човеку; че до ден-днешен не е могъл да застави селянките да носят корсет, а пък в Германия, дето той стоял с полка в 14-та година, дъщерята на воденичаря знаела да свири дори на фортепиано; но че въпреки всичкото упорство от страна на невежеството той без друго ще успее да постигне, когато неговият мужик кара плуга, същевременно да чете книга за гръмоотводите на Франклин^[3] или Вергилиевите „Георгики“^[4], или „Химическото изследване на почвите“.

„Надявай се! — помисли си Чичиков. — А пък аз и досега още не съм прочел «Графиня Лавалиер»; все нямам време.“

Много други работи още разправи полковникът за това, как да се направят хората честити. За него парижкият костюм имаше голямо значение. Той си залагаше главата, че ако само половината руски мужици бъдат обути с немски панталони, науките ще се издигнат, търговията ще се повдигне и за Русия ще настъпи златен век. Чичиков го слуша, слуша, загледан внимателно в очите му, па каза най-сетне: „С този, чини ми се, няма що да се церемоним“ и тутакси му обясни, че тъй и тъй, той има нужда от такива и такива души, [за което] трябва да се направят еди-какви си продавателни и извършат всички формалности.

— Доколкото можах да забележа от вашите думи — каза полковникът, без да се смути ни най-малко, — това е молба, нали?

— Да, тъй.

— В такъв случай изложете я писмено. Молбата ще постъпи в канцеларията за рапорти и донесения. Канцеларията, като я зарегистрира, ще я препрати на мен; от мене тя ще отиде в комитета за селските дела; оттам, след като се направят справки, ще отиде при управляващия заедно със секретаря…

— Моля ви се! — извика Чичиков. — Та тъй може да се проточи бог знае колко! Пък и как да се разправи писмено за това? Това е такъв вид работа, че… Та душите са един вид… мъртви.

— Много хубаво. Вие така и напишете, че душите са един вид мъртви.

— Ама как тъй мъртви? Че така не може да се пише. Те, макар и да са мъртви, но трябва да изглеждат, като да са живи.

— Хубаво. Вие така напишете: но трябва или изисква се, желае се, иска се да изглеждат като живи. Без писмена процедура това не може да стане. Пример — Англия и дори сам Наполеон. Аз ще ви отредя комисионер, който ще ви придружи по всички канцеларии. Той издрънка звънеца. Влезе един господин.

— Секретарю! Повикайте ми комисионера! — Дойде комисионерът, някакъв си нито мужик, нито чиновник.

Ето той ще ви придружи по всички най-необходими места.

Какво да се прави с тоя полковник? Чичиков реши от любопитство да отиде с комисионера да види всички тия най-необходими места. Канцеларията за подаване рапорти съществуваше само на име, с надпис, а вратата беше заключена. Началникът й Хрулев бил преместен в новооснования комитет за селските постройки. Мястото му било заето от камердинера Березовски, но той също бил някъде откомандирован от строителната комисия. Бутнаха се в департамента за селските дела — там пък ремонт; събудиха някакъв пиян човек, но от него не можаха да научат нищо. „У нас е неразбория — каза най-после комисионерът на Чичиков. — Господаря го водят за носа. У нас за всичко разпорежда строителната комисия: откъсва всекиго от работата, праща го, дето си ще. Само в комисията по постройките е изгодно да бъде човек.“ Той, както се вижда, бе недоволен от строителната комисия. И наистина Чичиков видя: навсякъде строяха. По-нататък Чичиков не иска да гледа друго. Като се върна, той каза на полковника, че работата е тъй и тъй, че у него е каша и нищо не може да се разбере, а комисията за подаване рапорти съвсем я няма.

Полковникът кипна от благородно негодувание и стисна силно ръката на Чичиков в знак на благодарност. Тозчас той взе хартия и перо и написа осем най-строги запитвания: на какво основание комисията за постройките се е разпоредила самоволно с неподведомствени ней чиновници? Как е могъл главноуправляващият да допусне — един представител, преди да сдаде длъжността си, да отива да прави следствия? И как комитетът за селските дела е могъл да гледа равнодушно, че дори канцеларията за подаване рапорти и донесения не съществува?

„Е сега ще се забърка кашата!“ — помисли си Чичиков и се накани да си отива.

— Не, аз няма да ви пусна. Сега вече собственото ми честолюбие е засегнато. Аз ще ви докажа що значи органическо, правилно устройство на стопанството. Ще натоваря с вашата работа такъв човек, който самичък струва колкото всички, свършил е университетски курс. Ето какви крепостни хора имам! А за да не губите скъпоценно време, най-покорно [ви моля] да поседите в моята библиотека — каза полковникът, като отвори една странична врата. — Тука има книги, пера, хартия, моливи, всичко. Ползувайте се, ползувайте се от всичко: вие сте господар. Просветата трябва да бъде открита за всички.

Тъй говореше Кошкарев, като го въвеждаше в книгохранилището. Това беше голям салон, отдолу догоре пълен с книги. Там имаше дори и препарирани животни. Книги от всички области: по лесовъдство, скотовъдство, свиневъдство, градинарство; списания по всички специалности, които се изпращат само да се запише абонамент, но никой не [ги] чете. Като видя, че всичко това не бяха книги за приятно времепрекарване, той се обърна към друг шкаф, но от трън, та на глог: там пък всичките книги бяха философски. Шест огромни томища се изпречиха пред очите му под надслов: „Подготвителен увод в областта на мисленето. Теория на общността, на съвкупността, на същността и прилагането й за разумяване органическите начала на обществената производителност.“ Каквато книга и да отвореше Чичиков, на всяка страница — проява, развитие, абстракт, затвореност и сливане. И дявол знае какво още нямаше! „Това не е за мене“ — си каза Чичиков и се обърна към третия шкаф, дето имаше книги по отдела на изкуствата. Тука той извади една огромна книга с нескромни митологически картини и почна да ги разглежда. Такъв вид картини се харесват на ергени от средна възраст, а понякога и на онези старци, които дразнят себе си с балети и разни възбудителни неща. Като прегледа една книга, Чичиков извади и друга от същия вид, но тъкмо в това време се появи полковник Кошкарев със сияещ вид и с хартия в ръка.

— Всичко е направено и е направено отлично! Човекът, за когото ви говорих, е безспорен гений. Заради това аз ще [го] поставя по-горе от всички само за него ще отворя цял департамент. Погледнете каква светла глава и как само за няколко минути той реши всичко.

„Е, слава тебе, господи!“ — помисли си Чичиков и се приготви да слуша. Полковникът почна да чете:

— „Пристъпвайки към обмисляне възложеното ми от ваше високородие поръчение, чест имам с настоящото да ви доложа:

1-во. В самата молба на господин колежкия съветник и кавалер Павел Иванович Чичиков се съдържа недоразумение, защото душите в поменатите списъци са наречени по недоглеждане умрели. Под това те вероятно са благоволили да разбират ония, които наскоро ще умрат, но не умрелите. Пък и самото това название говори вече за емпирическо изучаване на науките, което се е ограничило сигурно само с първоначалното училище, защото душата е безсмъртна.“

— Шмекер! — каза Кошкарев с удоволствие, след като се поспря. — Тука той малко ви е поухапал. Но съгласете се, какво силно перо!

„2-ро. Никакви незаложени души по поименните списъци, не само които наскоро ще умрат, но и всякакви други в имението няма, защото всички в съвкупност не само са заложени без изключение, но са и презаложени с прибавка по сто и петдесет рубли на душа освен малкото селце Гурмайловка, което се намира в спорно положение по случай процеса с помешчика Предишчев и поради това е под запрещение, за което е обявено в 42-и брой на «Московски ведомости».“

— Че защо не ми казахте това по-рано? Защо ме задържахте напразно? — забеляза сърдито Чичиков.

— Да! Но нали трябваше да видите всичко това през формата на канцеларската процедура. Това не е шега. Безсъзнателно и глупакът може да види, ала трябва съзнателно.

Разлютен Чичиков грабна шапката си и против всякакви приличия, през вратата бегом навън: той беше ядосан. Коларят стоеше готов с кабриолета: той знаеше, че няма защо да разпряга конете, защото за нахранване на конете трябваше писмено прошение, а резолюцията за даване овес щеше да излезе чак на другия ден. Полковникът обаче изскочи — учтив и деликатен. Той насила му стисна ръката, притисна я към сърцето си и му благодари, че му даде случай да види в действителност хода на процедурата, че е крайно нужно да се направи преглед и стягане, защото всичко е способно да задреме и пружините на управлението да ръждясат и отслабнат, че поради това събитие му е хрумнала щастливата идея да назначи нова комисия за наблюдение на строителната комисия, тъй че тогава никой вече не ще се осмели да краде.

Чичиков се завърна сърдит и недоволен късно, когато вече отдавна бяха запалили свещи.

— Какво тъй закъсняхте? — попита го Костанжогло, когато той се показа на вратата.

— За какво приказвахте тъй дълго с него? — запита Платонов.

— Откак съм се родил, не съм виждал такъв глупак — отговори Чичиков.

— Това е нищо — каза [Костанжогло]. — Кошкарев е утешително явление. Той е потребен затова, че в него се отразяват карикатурно и нагледно глупостите на всички умници, които, преди да научат нашето, са налапали всякакви дивотии в чужбина. Ето какви помешчици се навъдиха сега: отвориха и канцеларии, и манифактури, и школи, и комисии, и дявол знае още какво! Ето какви

са тези умници! Уж бяха се поправили след френците от 12-та година, а сега, хайде пак разваляйте всичко. Защото взеха сами да развалят по-лошо от френците, тъй че сега дори Пьотър Петрович Петух може да се смята за добър помешчик.

— Ами и той е заложил вече всичко в банката — каза Чичиков.

— Е, да, всичко в заложната банка, всичко ще отиде в заложната банка. — Като каза това, Костанжогло взе малко да се дразни. — Ето на, шапкарска, свещарска фабрика — чак от Лондон майстори изписал, търговец станал! Помешчикът — такова почтено звание — манифактурист, фабрикант станал! Предачни машини… да вадят муселин за градските пачаври, за леките момичета…

— Че и ти имаш фабрики — забеляза Платонов.

— Кой ги е отварял? Сами се отвориха: натрупа се вълна, няма пазар и аз почнах тогава да тъка сукна, ама дебели, прости сукна и тука на нашите пазари ги разкупуват евтино, те са потребни за мужика, за моя мужик. Шест години наред промишленици хвърляха на брега ми рибени люспи — де да ги дяна? Започнах да варя от тях туткал и взех четирийсет, хиляди. Всичко, каквото правя, става така.

„Виж го ти — помисли си Чичиков, като го гледаше опулено, — каква жадна ръка имал.“

— Па залових се затуй, защото бяха надошли много работници, които щяха да измрат от глад: случи се гладна година и все благодарение на тези фабриканти, които изпуснаха посевите. Такива фабрики, байно, могат много да се наберат. Всяка година нова фабрика според това от какво се натрупват остатъци и отпадъци. [Поогледай] само внимателно стопанството си: всяко нищожно нещо ще ти даде доход, а ти го отблъскваш, като думаш: „Не ми трябва!“ Но аз не строя за това дворци с колони и фронтони.

— Това е чудно… А най-чудното е, че всяко нищожно нещо дава доход — забеляза Чичиков.

— Разбира се! Ако само подхванеш работата просто, както си е, ала у нас всеки е механик, всеки иска да отключи ковчега с инструмент, а не просто. За това ще отиде нарочно в Англия: ето де е работата! Глупци! — Като каза това, Костанжогло плюна. — А пък като се върне от странство, ще стане сто пъти по-глупав.

— Ах, Константине! Ти пак се ядоса — каза с безпокойство жена му. — Знаеш, че това ти вреди.

— Че как да не се ядосва човек? Това не е нещо чуждо, ами близко до собственото ти сърце; неприятното е, че руският характер се разваля: на, сега пък в руския характер се е явило донкихотство, което досега никога не го е имало! Просвета ще му дойде на ум, ще стане Дон Кихот по просветата: ще отвори такива училища, каквито и на глупака няма да хрумнат. Ще излезе от училището такъв човек, който за нищо не ще е годен, ни за село, ни за града, а ще бъде само пияница и с чувство за своето достойнство. С човеколюбие ще се занимава, ще стане Дон Кихот на човеколюбието: ще построи за милиони разни безсмислени болници и заведения с колони, ще се съсипе и ще доведе всички до просяшка тояга: на ти тебе човеколюбие!

На Чичиков не му трябваше просветата. Нему се искаше подробно да разпита как тъй всяко нищожно нещо дава доход, ала Костанжогло никак не го остави да каже дума: жлъчната реч тук се лееше из устата му и той не можеше вече да я спре.

— Мислят как да просветят мужика… Та ти първом го направи богат и добър стопанин, па тогава той сам ще се изучи. Просто не можете си представи доколко цял свят сега, в днешно време, е оглупял! Какво пишат сега тези драскачи! Ще пусне някой хлапак някое книжле и току всички се нахвърлят да го купуват. Ето що взеха да говорят: „Селянинът живее съвсем прост живот, трябва да бъде запознат с предметите на разкоша, да му се внушат потребности, по-високи от състоянието…“ Зер те самите благодарение на тоя разкош са станали пачаври, а не хора и са пипнали дявол знае какви болести, и няма осемнайсетгодишно момче, което да не е изпитало всичко: и зъбите му изпадали, и главата му гола като мехур — та сега им се дощяло и тия да заразят. Но слава богу, че у нас е останало поне здраво съсловие, което не се е запознало с тези щуротии! Ние просто трябва да благодарим богу затова. Та земеделецът ни е най-почтен — защо го закачате? Дай боже всички да бъдат земеделци!

— Значи, вие смятате, че със земеделие е по-доходно да се занимава човек? — попита Чичиков.

— По-законно е, а не по-доходно. Работи земята с пот на лицето — е казано. Тук няма какво да се мъдрува. Доказано е от опита на вековете, че в земеделската работа човек е по-нравствен, по-чист, по-благороден, по-висок. Не казвам да се не занимава човек с друго, а казвам в основата да легне земеделието — ето що! Фабрики ще изникнат от само себе си, и то законни фабрики ще изникнат — за онуй, което е потребно тука, да е под ръка на човека, на самото място, а не различните ония потребности, които похабиха сегашните хора. Не ония фабрики, които, за да се закрепят и сдобият с пазар, употребяват всички гнусни мерки, развращават, разлагат злочестия народ. И на, аз няма да се заловя с фабрикуване на никакви такива произведения, които внушават висши потребности, като тютюн, захар, каквото и да ми приказвате за тяхната полза, па ако ще да загубя и милион. Нека, ако в света се засее разврат, това да не става чрез моите ръце! Нека аз бъда чист пред бога… Аз двадесет години живея между народа, знам какви са последиците от тия неща.

— За мене най-чудното е, как тъй, при благоразумно управление, от останките, от късчетата се получава, [че] всяко нищожно нещо дава доход?

— Хм! Политически икономисти! — продължаваше Костанжогло, без да го слуша, с израз на жлъчен сарказъм на лицето. — Добри политически икономисти! Глупец язди глупеца и като глупец кара. По-нататък от глупавия си нос не вижда! Магаре, а ще се покачи дори на катедра, ще турне очила… Глупак! — И в яда си той плюна.

— Всичко това е така и всичко е вярно, но само, моля те, не се ядосвай — рече жена му, — като че не можеш да говориш за това без да се гневиш!

— Като ви слуша човек, почтенейши Константин Федорович, вниква, тъй да се каже, в смисъла на живота, напипва самото сърце на работата. Но като оставим общочовешкото, позволете ми да ви обърна внимание на частното. Ако, да речем, стана помешчик и ми хрумне да забогатея в късо време тъй, че с това, тъй да се каже, да изпълня съществената длъжност на гражданин, по какъв начин, как да постъпя?

— Как да постъпите, за да забогатеете ли? — подзе Костанжогло. — А ето как!…

— Хайде да вечеряме — каза домакинята, като стана от канапето и излезе на средата на стаята, увивайки в шала младото си измръзнало тяло.

Чичиков скочи от стола с пъргавината почти на военен човек, изви ръка, подаде я и поведе парадно домакинята през две стаи в трапезарията, дето на масата бе вече сложен супник, който, оставен без похлупак, разливаше приятно благоухание на супа от пресен зеленчук и първи пролетни корени. Всички седнаха около масата. Слугите бърже поставиха на трапезата всички ястия наведнъж в закрити сосиери и всичко, каквото трябва, и тутакси излязоха. Костанжогло не обичаше лакеите да слушат господарските [разговори], а още повече да го гледат в устата, когато той [яде].

Като изсърба супата и като изпи някаква чаша отлично питие, прилично на маджарско вино, Чичиков каза на стопанина така:

— Позволете ми, почтенейши, пак да ви обърна вниманието върху предмета на прекратения разговор. Аз ви питах как да направя, как да постъпя, как по-добре да се заловя…^[5]

— Имение, за което да би поискал и четиридесет хиляди, аз бих му ги броил начаса.

— Хм! — Чичиков се замисли. — Ами защо сам вие — продума той малко стеснително — не го купувате?

— Не, трябва най-сетне да има мярка. Аз и без това имам много грижи около своите имения. А нашите дворяни и без това вече викат против мене, че като съм се ползувал от немотията и от разореното им положение, купувам земи на безценица. Всичко туй най-сетне ми омръзна, дявол да ги вземе.

— Колко изобщо хората са способни да злословят! — каза Чичиков.

— А не можете да си представите какво е в нашата губерния: мене не ме наричат другояче, освен вариклечко и скъперник първо качество. Себе си оправдават за всичко. „Аз, казва, наистина се разорих, но то е, защото живях с висшите потребности на живота, насърчавах промишлениците, тоест мошениците, които (1 нрзб); а пък инак може да се живее подобно на свиня, като Костанжогло.“

— Бих искал аз да бъда такава свиня! — каза Чичиков.

— И глупости. Какви са тия висши потребности? Кого лъжат те? Той наистина ще накупи книги, но не ги чете. Работата ще се свърши с карти и пиянство. И всичко затуй, че не давам обеди и не им заемам пари. Обеди не давам, защото това би ми тежало: не съм свикнал на такива работи. Ако наминеш у мене да ядеш, каквото аз ям, заповядай. А че не давам пари назаем — това е лъжа. Ако при мене дойде някой, който наистина се нуждае, и ми разправи обстойно как ще се разпореди с парите ми, ако видя от думите му, че ще ги употреби умно и парите ще му донесат явна печалба, няма да му откажа и дори няма да взема лихва.

„Това, виж, трябва да се вземе за сведение“ — помисли Чичиков.

— И никога няма да откажа — продължаваше Костанжогло. — Но да прахосвам пари на вятъра, туй няма да го направя. Колкото за това, да ме прощават. Дявол да го вземе! Той нарежда някакъв си обяд на любовницата си или полудял да гизди с мебели къщата си, или ще отива с някоя безпътница на маскарад, или ще празнува някакъв юбилей за спомен, че е проживял напразно живота си, а ти върви му давай пари назаем!…

Тук Костанжогло плюна и насмалко щеше да каже някои неприлични, ругателни думи в присъствието на жена си. Строга сянка на тъмна ипохондрия помрачи лицето му. Надлъж и нашир по челото му се събраха бръчки, които изразяваха гневното вълнение на раздразнената жлъчка.

— Позволете ми, достопочтений, да ви насоча пак към предмета на прекъснатия разговор — каза Чичиков, като изпи още една чаша малиновка, която наистина беше отлична. — Ако, да речем, аз взема същото това имение, за което вие благоволихте да споменете, то за колко време и как може по-скоро да забогатея до такава степен…

— Ако искате — подзе сурово и отсечено Костанжогло, пълен с душевно неразположение — да забогатеете скоро, никога няма да забогатеете; ако пък искате да забогатеете, без да съобразявате времето, ще забогатеете скоро.

— Гледай как било, значи! — каза Чичиков.

— Да — каза Костанжогло отсечено, точно тъй, като че ли се сърдеше на самия Чичиков, — трябва да имаш обич към труда. Без това нищо не може да се направи. Трябва да обикнеш стопанството, да! И, повярвайте, това никак не е трудно. Измислили хората, че в село било мъка… Та аз бих умрял от мъка да прекарам само един ден в града тъй, както прекарват те в тези свои глупави клубове, кръчми и театри. Глупци, магарешко поколение! Един стопанин не може, няма време да се отегчава. В неговия живот няма нито един пръст празнота — всичко е пълно. Самото това разнообразие в работата — и при това каква работа! Работа, която наистина възвишава духа. Както и да е, но тук човек върви наред с природата, с годишните времена, той е съучастник и събеседник на всичко, което става в творението. Вижте работата през цялата година: как още преди да настъпи пролет, всичко вече е нащрек и я чака: подготовката на семената, сортиране, премерване зърното по хамбари, изсушаване, определяне новите участъци земя. Всичко се преглежда отнапред и всичко се пресмята още в началото. А като се разпука ледът и протекат реките, и изсъхне всичко, та земята почва да бухва — из градини и бахчи заработи мотиката, а по нивята ралото и браната, садене, сеитби и посеви. Разбирате ли що е това? Дребна работа! Бъдещата родитба сеят! Сеят блаженство за цялата земя! Прехраната на милиони хора! Сетне настъпва лято… Почва да се коси, да се коси… После изведнъж закипява жетва: след една ръж иде друга ръж, а после пшеницата, ечемикът, овесът. Всичко кипи, не може да се пропусне нито минута: и двайсет очи да имаш, за всички има работа. А като се свърши всичко и почне да се вози на гумното, да се трупа на кладни, па есенна оран, поправка на хамбарите за през зимата, на сушините, на оборите и в същото време всички женски [работи] и като направиш сметка на всичко и видиш какво е направено — та това е… А пък зимата! Вършитба по всички гумна^[6], превозване овършаното жито от сушините в хамбарите. Ще идеш на воденица, на фабрика, ще идеш да надзърнеш на работния двор, ще идеш да видиш и мужика, как се блъска там. Да, за мене, ако един дърводелец владее секирата добре, аз просто съм готов да стоя пред него два часа: тъй ме весели работата. А пък като видиш още и с каква цел се върши всичко това, как всичко около тебе се умножава и умножава, принасяйки плод и доход, аз дори не мога и да разправя — какво става у тебе. И не за това, че се увеличават парите. Парите са си пари. Но защото всичко това е работа на твоите ръце, защото виждаш, че ти си причината на всичко, ти си творецът и от тебе като от някакъв маг навсякъде се пръска изобилие и добро. Та къде можете намери такова наслаждение? — каза Костанжогло и лицето му се изправи нагоре и бръчките му се изгубиха. Като цар в деня на тържественото си коронясване той цял сияеше и от лицето му сякаш лъчи излизаха. — В цял свят не ще намерите такова наслаждение! Тук именно човек подражава на бога; бог е оставил за себе си творчеството като най-висшата от всички наслади и иска от човека да бъде също такъв творец на благоденствие наоколо си. И това наричат дотеглива работа!… Като песен на райска птичка слушаше Чичиков сладкозвучните думи на домакина. Устата му преглъщаше слюнки. Дори очите му станаха мазни и изразяваха сладост и той би слушал безкрай.

— Константине! Време е да ставаме — каза домакинята, като стана от масата. Всички станаха. Чичиков подаде ръката си извита и поведе обратно домакинята, но вече липсваше сръчност в обръщенията му, защото мислите му бяха заети с важни въпроси.

— Каквото и да разправяте, ала все пак е отегчително — думаше Платонов, като вървеше подире им.

„Гостът не е глупав човек — мислеше домакинът. — (1 нрзб) внимателен, сериозен в думите и не е някой самохвалко.“ И като помисли това, той стана още по-весел, сякаш сам се стопли от своя разговор и сякаш празнуваше, че е намерил човек, който умее да слуша умни съвети.

Когато след това всички се настаниха в една удобна стаичка, осветена със свещи, срещу балкона и стъклената врата към градината, и звездите, които блестяха над вършините на заспалата градина ги гледаха, Чичиков се усети тъй приятно прикътан тук, както не беше бивал отдавна: сякаш подир дълги скитания родната му стряха бе го приела и той бе получил накрай всичко желано, захвърлил скитническата тояга и е казал: „Стига вече!“ Такова обаятелно разположение на душата му докараха разумните приказки на гостоприемния домакин. За всеки човек има думи, които му са някак по-близки и по-родни от другите думи. И често неочаквано в някое глухо, затънтено кътче, в пълно безлюдие, ще срещнеш човек, чиито топли приказки ще те накарат да забравиш и невъзможния път, и неприветните места за нощуване, и непристойността на съвременния шум, и лъжливостта на имамите, които мамят човека. И веднъж за всякога живо ще се запечата вечерта, прекарана по тоя начин, и вярната памет ще запази всичко: и кой е бил там, и кой на кое място е седял, и какво е имало в ръцете му, и стените, ъглите и всяка дреболия.

Така и Чичиков запомни всичко тая вечер: и тая мила, просто наредена стаичка, и добродушния израз, изписан по лицето на умния домакин, па дори картинките на хартията, с която бяха облепени стените, и лулата с кехлибарен мундщук, която подадоха на Платона, и дима, който той почна да пуща в дебелата муцуна на Ярб, и кихането на Ярб, и смеха на миловидната домакиня, прекъсван с думите: „Стига, не го мъчи“, и веселите свещици, и щуреца в ъгъла, и стъклената врата, и пролетната нощ, която ги гледаше отвън, облегната на върховете на дърветата, обсипана със звезди, огласяна от славеи, които извиваха високо песните си из глъбините на зеленолистния гъстак.

— Сладостни са за мене вашите думи, достопочтений Константин Федорович! — каза Чичиков. — Мога да кажа, че в цяла Русия не съм срещал човек, подобен на вас по ум.

Костанжогло се усмихна. Той сам чувствуваше, че тия думи не бяха неверни.

— Не, ако искате да знаете, ние имаме наистина един човек, за когото може да се каже — умен човек и комуто аз не мога да обърна чехлите.

— Че кой може да бъде той? — попита Чичиков учудено.

— Нашият прекупвач Муразов.

— Втори път вече чувам за него! — извика Чичиков.

— Това е човек, който може да управлява не едно имение на помешчик, но цяла държава. Да имах държава, веднага бих го направил министър на финансите.

— И при това, казват, човек, който е надхвърлил всяка вероятност: разправят, че бил спечелил десет милиона.

— Какви ти десет! Четиридесет са надминати. Скоро половината Русия ще бъде в негови ръце.

— Що думате! — викна Чичиков, като опули очи и зяпна.

— Без друго. Това е ясно. Бавно богатее оня, който има някакви си стотина хиляди; а който има милиони, неговият радиус е голям, каквото залови, дава двойно и тройно; полето му, попрището му е твърде пространно. Няма и съперници. Няма кой да се мери с него. Каквато цена той определи за нещо, такава си остава, няма кой да я бие.

— Господи боже мой! — каза Чичиков и се прекръсти. Той гледаше Костанжогло в очите, беше почнал да се задъхва. — Непостижимо за ума! Мисълта се вкаменява от страх! Учудват се на мъдростта на промисъла при разглеждане на една буболечка, а за мене по-чудно е това, че в ръцете на смъртен могат да се въртят такива големи суми. Позволете да попитам относително едно обстоятелство: кажете ми, в самото начало всичко туй е било придобито не без грях, нали?

— По най-безукорен път и по най-справедливи начини.

— Не вярвам! Не е за вярване! Да бяха хиляди, но милиони…

— Напротив, хилядите трудно се намират без грях, но милионите се печелят лесно. Милионерът няма защо да прибягва до криви пътища: отивай си по правия път и вземай всичко, каквото срещнеш отпреде си. Друг не може да го вземе: не е всекиму по силите — няма съперници. Радиусът е голям, нали ви казвам: каквото залови, излиза двойно или тройно повече от [неговото]. А пък от хилядите какво? Десет, двадесет процента.

— И което е най-непостижимото, че цялата работа започнала от копейка!

— Другояче не може да бъде. Това е законният ред на нещата — каза [Костанжогло]. — Който се е родил с хиляди, възпитавал се е с хиляди, той вече няма да припечели, той е придобил различни прищевки и какви не щеш още работи! Трябва да се почва отначало, а не от средата, от копейката, а не от рублата, отдолу, а не отгоре. Само тъй ще изучиш добре хората и живота, дето ще се въргаляш отсетне. Като изтърпиш върху собствената си кожа туй-онуй и като узнаеш, че всяка копейка е със златен гвоздей забита, и като минеш всички митарства, тогава ще поумнееш и ще се школуваш [тъй], че вече не ще направиш грешка в никое начинание и не ще хлътнеш. Вярвайте, това е истина. Трябва да се почва от началото, а не от средата. Не вярвам оня, който казва: „Дайте ми сто хиляди и веднага ще забогатея“, той удря наслука, а не на сигурно. Трябва да се почва от копейката.

— В такъв случай аз ще забогатея — каза Чичиков, като помисли неволно за мъртвите души. — Защото наистина почвам от нищо.

— Константине, време е да оставим Павел Иванович да си почине и поспи — каза домакинята, — пък ти все приказваш.

И без друго ще забогатеете — каза Костанжогло, без да слуша домакинята. — Ще потекат към вас реки, реки от злато. Няма да знаете какво да правите доходите си.

Като магьосан седеше Павел Иванович; мислите му се въртяха в златната област на блянове и мечти. По златния килим на бъдещите печалби разигралото му се въображение извезваше златни украшения, отекваха и в ушите му думите: „Реки, реки ще потекат от зла [то].“

— Наистина, Константине, време е Павел Иванович да спи.

— Но тебе какво ти е? Хайде, иди си, ако искаш — каза домакинът и се спря, защото из цялата стая се разнесе гръмовито хъркането на Платонов, а след това и Ярб подкара още по-гръмовито. Като забеляза, че наистина е време да се спи, той смушка Платонов, като му каза: „Хайде, стига си хъркал!“ и пожела на Чичиков лека нощ. Всички се разотидоха и скоро заспаха по леглата си.

Само на Чичиков не му се спеше. Мислите му бдяха.

Той обмисляше как да стане помешчик не на фантастично, а на същинско имение. Подир разговора с домакина всичко му стана тъй ясно! Възможността да забогатее му се струваше тъй очевидна! Трудната работа по стопанството ставаше сега тъй лесна и понятна и тъй изглеждаше свойствена на самата му натура! Само да се продадат в заложната банка тези мъртъвци и да купи [не фантастично имение!]. Той вече се виждаше действуващ и управляващ именно тъй, както поучаваше Костанжогло — пъргаво, предвидливо, без да въвежда нищо ново, докато не е проучил основателно всичко старо, като наглежда всичко със собствените си очи, като опознае всички мужици, като махне от себе си всички излишества и се отдаде само на труд и стопанисване. Още отсега той предвкусваше онова удоволствие, което ще чувствува, когато се установи строен ред и всички пружини на стопанската машина се раздвижат с пъргав вървеж, като се подтласкват една друга. Ще закипи труд; и както в пусната воденица бързо се мели от зърното брашно, ще почнат непрекъснато да се мелят и от всякакви вехтории и боклуци пари в брой и брой. Чудният стопанин стоеше пред него всекиминутно. Той беше първият човек в Русия, към когото Чичиков почувствува лично уважение. Досега той уважаваше човека или за високия чин, или за големите му имоти; собствено заради ума той не бе уважавал досега нито един човек: Костанжогло беше първият. Той разбра, че с него няма защо да върши някакви дяволии. Занимаваше го друг проект — да купи имението на Хлобуев. Десет хиляди той имаше, петнайсет хиляди предполагаше да се опита да заеме от Костанжогло, тъй като той сам каза, че е готов да помогне на всеки, който иска да забогатее; останалите ще се намерят някак или като заложи в заложната банка, или тъй, просто ще накара да го чакат. Па и така може: върви и се разправяй със съдилищата, ако ти се ще! И той дълго мисли за това. Най-сетне сънят, който вече цели четири часа държеше цялата къща, както се казва, в прегръдките си, взе и Чичиков в своите прегръдки. Той заспа дълбоко.