Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мёртвые души, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 66 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртви души от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртви души
Мёртвые души
АвторНиколай Гогол
Създаване1835 г.
Руска империя
Първо издание1842 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман
НачалоКто бы ты ни был, мой читатель, на каком бы месте ни стоял, в каком бы звании ни находился, почтен ли ты высшим чином или человек простого сословия, но если тебя вразумил Бог грамоте и попалась уже тебе в руки моя книга, я прошу тебя помочь мне.
КрайЧудным звоном заливается колокольчик; гремит и становится ветром разорванный в куски воздух; летит мимо все, что ни есть на земле, и, косясь, постораниваются и дают ей дорогу другие народы и государства.
Мъртви души в Общомедия

„Похожденията на Чичиков; или, Мъртви души“ (на руски: Мёртвые души) е сатиричен роман на руския писател Николай Гогол, самият автор определя произведението като жанр - поема. Първите глави са публикувани през 1842 г. Романът е замислен като трилогия, но е завършена първа част, а втора - само започната. Разглеждан е като първия модерен руски роман.

История на създаването

През 1835 г. Гогол започва работа по творбата на своя живот „Мъртви души“. Същата година „Ревизор“ се проваля на сцената и авторът заминава за чужбина. През март 1837 г. пристига в Рим. Основава се на поетическия жанр – подобно решение е провокирано вероятно от Пушкиновия прецедент романа в стихове „Евгений Онегин“. Авторът определя творбата си като „епична поема в проза“. Самият Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. Гогол е имал за цел в трите части на творбата си да опише последователно лошите страни (в том 1), контраста между добри и лоши (том 2) и прекрасната родина, каквато той смята, че трябва да бъде (ненаписаният 3 том). От този замисъл е реализирана само първата част Мъртви души. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема – наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.

Сюжет

Чичиков изобразен от Боклевски.

Сюжетът на „Мъртви души“ проследява пътя на позастаряващия и понапълняващия Чичиков, чиято единствена цел е да натрупа огромна сума пари. За тази цел той се опитва да приложи невероятен план – обикаляйки руските помешчици, той ги убеждава (чрез невероятния си талант на приспособяване) да му продават фиктивни крепостни, които все още не са зачислени към списъците като мъртви. Но срещайки го с различните земевладелци и обяснявайки подбудите на Чичиков, Гогол кара читателя да разбере, че не селяните са мъртвите души. Шестте образа-типове представят пълната бездуховност в Русия на 19 век.

Първият, с когото Чичиков се среща по делова работа, след като умело е успял да се настани в градския живот и в представите на първенците на града като господин „почтен във всяко едно отношение“, е Манилов. Сладникавият и мислещ се за умен и за философ е може би най-безобидният до края на книгата. Затова той отстъпва без пари „мъртвите души“ на Чичиков, който го омайва с галантните си отношения, а Манилов вече го има за приятел.

Градацията продължава. Следващата помешчица, на която героят попада, е Коробочка (от руски „кутийка“). Стиснатата вдовица с неохота настанява Чичиков, а докато водят деловия разговор, тя все се пита дали мъртвите души не вървят на по-висока цена и постоянно предлага заедно с душите и други ненужни на главния герой неща. Именно скъперничеството ѝ е причината, поради която Чичиков е изобличен (в том 2).

Екранизации

Романът е екранизиран 6 пъти, пресъздаден е в множество театрални постановки и опера. Персонажите от романа са използвани от Михаил Булгаков в ранната му сатирична повест „Похожденията на Чичиков“ (1922).[1]

Бележки

Външни препретки

ГЛАВА II

Към стр. 195 — 196. Вместо: Не разбирам ~ сама да заплаче.

— Ти, татко, имаш извънредно добра душа и рядко сърце, но постъпваш така, че някой може да помисли за тебе съвсем друго. Ти си готов да приемеш човек, за когото сам знаеш, че е лош, само защото говори хубаво и знае да ти се докарва.

— Мила моя! Нима искаш да го изгоня — каза генералът.

— Защо ще го изгонваш, но защо и ще го обичаш?!

— Тук нямате право, ваше превъзходителство — каза Чичиков на Улинка, като наведе леко глава встрани и с приятна усмивка. — По християнски тъкмо такива трябва да обичаме. — И като се обърна към генерала, каза веднага, но сега вече с малко лукава усмивка: — Чувал ли сте някога, ваше превъзходителство, какво значи — „обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне“?

Не, не съм чувал.

Извънредно любопитен анекдот, ваше превъзходителство — каза Чичиков с лукава усмивка. — В имението, ваше превъзходителство, на княз Гукзовски, когото, не ще съмнение, ваше превъзходителство благоволявате да познавате…

— Не го познавам.

— Имаше управител, ваше превъзходителство, немец, млад човек. По случай доставка на новобранци и по друга работа той трябвало да ходи в града и, разбира се, да понамазва съдебните чиновници. Но и те го обикнали, гощавали го. И ето веднъж на обяд у тях той казва: „Е, господа, заповядайте някой път и при мене. в имението на княза.“ Те рекли: „Ще дойдем.“ Наскоро след това случило се на съда да излезе на следствие по една работа, станала във владението на граф Трехметиев, когото, ваше превъзходителство, не ще съмнение, също благоволявате да познавате.

— Не го познавам.

— Следствие те не произвели, но в пълен състав се отбили в стопанския двор, при старика, графския иконом. И три дни и три нощи непрекъснато играли на карти. Самоварът и пуншът, разбира се, не слизали от масата. Много били дотегнали вече на стария. За да се отърве някак от тях, той им казал: „Вие, господа, да бяхте отишли при князовия управител, немеца: той е тук наблизо.“ — „Наистина“ — казват те и полупияни, небръснати и сънени, както си били, качват се на талигите и при немеца… А немецът, ваше превъзходителство, трябва да знаете, тогава тъкмо се беше оженил: оженил се беше за институтка, младичка, префинена (Чичиков изрази на лицето си префиненост). Седят си те двамата и пият чай, без да мислят за нещо, изведнъж вратата се отваря — и се втурва тълпа.

— Въобразявам си — какви са били хубави! — каза генералът със смях.

— Управителят просто се слисал, казва: „Какво обичате?“ — „А — казват. — Такъв ли си бил!“ И изведнъж, при тая дума, промяна на физиономията… „По работа! Колко ракия варихте в имението? Покажете книгите!“ Оня — насам-нататък. „Ей, да дойдат поемни лица!“ Взели го, вързали го и го закарали в града. И немецът прекарал година и половина в затвора.

— И таз хубава! — каза генералът.

Улинка плесна с ръце.

— Жена му се втурнала за ходатайства! — продължи Чичиков. — Но какво може да стори една неопитна млада жена? Добре, че се случили добри хора, които я посъветвали да се спогоди с добро. Той се отървал с две хиляди и с едно угощение. И на угощението, когато всички вече се развеселили, и той също, те му казват: „Не те ли е срам да постъпваш така с нас? Ти би искал да ни виждаш все спретнати и обръснати, и във фракове. Не, обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“

Генералът се изсмя шумно; Улинка болезнено простена.

— Не разбирам, татко, как можеш да се смееш! — каза тя бързо. Гняв помрачи прекрасното й чело. — Една безчестна постъпка, за която не зная де би трябвало да бъдат пратени всички…

— Мила моя, аз съвсем не ги оправдавам — каза генералът. — Но какво да правя, като е смешно! Как беше то: „Обикни ни белички?…“

— Чернички, ваше превъзходителство — поде Чичиков.

— „Обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“ Ха, ха, ха, ха! — И туловището на генерала почна да се клати от смях. Раменете, които някога носеха тежки еполети, се тресяха, сякаш и днес носеха тежки еполети.

Чичиков също издаде междуметие на смях, но от уважение към генерала той го пусна на буквата е: „Хе, хе, хе, хе!“ И туловището му също почна да се люлее от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили тежки еполети.

— Представям си колко хубав е бил небръснатият съд! — каза генералът, като продължаваше да се смее.

— Да, ваше превъзходителство, както и да е, пили без изтрезняване — каза Чичиков, продължавайки да се смее.

Улинка се отпусна в креслото, затули с ръка прекрасните си очи, сякаш се ядосваше, че няма с кого да сподели негодуванието си, и каза: „Не зная, мене ми е само неприятно.“

Наистина извънредно странни бяха по своята противоположност ония чувства, които кипяха в сърцата на тримата разговарящи хора. На единия беше смешна тромавата недосетливост на немеца. На другия му беше смешно, че мошениците се бяха измъкнали по смешен начин. На третия бе тъжно, че една несправедлива постъпка бе извършена безнаказано. Нямаше само четвърти, който да се замисли тъкмо над тия думи, които бяха предизвикали смях у единия и тъга у другия. Какво значи обаче, че и в падението си загиващият мръсен човек иска да бъде обикнат? Животински инстинкт ли е това? Или слабият вик на душата, заглушен от тежкия гнет на подлите страсти, вик, който все пак се промъква през вдървяващата се кора на мерзостта и ридае още: „Брате, спаси ме!“ Нямаше четвъртия, на когото да бъде най-тежко за загиващата душа на неговия брат.

— Не зная — каза Улинка, като махна ръце от лицето си, — мене ми е само неприятно.