Николай Гогол
Мъртви души (21)

ГЛАВА I

Към стр. 174 — 176.^[1] Вместо: От това читателят може да види ~ не може да всади Фьодор Иванович.

От тоя дневник читателят може да види, че Андрей Иванович Тентетников принадлежеше към рода на ония хора, каквито в цяла Рус има много и имената на които са: дебеланковци, дембели, лентяи и други подобни.

Дали такива характери се раждат от само себе си, или се създават сетне, още не се знае. Мисля, че вместо отговор по-добре ще бъде да разкажа историята на детинството и възпитанието на Андрей Иванович. В детинството си той бе остроумно, талантливо момче, ту живо, ту замислено. По една щастлива или нещастна случайност той попадна в такова училище, дето директорът беше в известно отношение необикновен човек, въпреки някои чудноватости. Александър Петрович имаше дарбата да усеща природата на руския човек и знаеше езика, на който трябва да му говори. Никое от децата не си отиваше от него с клюмнала глава; напротив, дори след най-строго мъмрене то изпитваше някаква бодрост и желание да заглади направената лоша постъпка и грешка. Множеството негови възпитаници на пръв поглед бяха толкова палави, непринудени и живи, че човек би могъл да ги сметне за безредна, необуздана дружина; но би се измамил: в тая волна дружина властта на един човек беше премного силна. Нямаше немирник и лудетина, който да не отиде сам при него и да не му разправи всичките си немирства. Той познаваше най-малкия трепет на техните помисли. Всичките му постъпки бяха необикновени. Той казваше, че в човека преди всичко трябва да се събуди честолюбието — той наричаше честолюбието сила, която тласка човека напред — без което не можеш да го подтикнеш към дейност. Много немирства и лудории той съвсем не възпираше: в първоначалните лудории виждаше развиващи се душевни свойства. Те му бяха необходими, за да види какво именно се крие в детето. Така умният лекар спокойно гледа появяващите се временни припадъци и изривите, които се показват по тялото, и не ги премахва, но се вглежда внимателно, като иска да узнае със сигурност какво именно се крие вътре в човека.

Той имаше малко учители: повечето от науките преподаваше сам. И трябва да се признае, че без всякакви педантски термини, широки схващания и гледища, с които обичат да парадират младите професори, с малко думи той умееше да предаде същината на науката, така че и на малолетния да бъде ясно за какво именно му е потребна науката. Той твърдеше, че за човека е най-необходима науката на живота, че само когато я усвои, той ще узнае с какво предимно трябва да се занимава. Тъкмо тая наука на живота той бе направил предмет на отделен курс по възпитание, дето постъпваха само най-отличните. По-малко способните той пускаше да постъпят на служба още след първия курс, като твърдеше, че няма нужда да ги мъчи много: стига им, ако са се научили да бъдат търпеливи, работливи, изпълнителни, без да са добили надменност и някакви надежди за по-нататък. „Но с умните, но с даровитите ще трябва дълго да се занимавам“ — казваше той обикновено. И в тоя курс Александър Петрович ставаше съвсем друг и още от самото начало възвестяваше, че досега от тях е искал прост ум, а сега ще поиска висш ум — не оня ум, който знае да се пошегува с глупака и да се посмее, но който знае да понесе всяко оскърбление и премълчи пред глупака, да не се ядосва. И тук той почна да иска онова, което другите искат от децата. Тъкмо това той наричаше висше стъпало на ума. Да запазиш сред всички огорчения високото спокойствие, което човек трябва да има постоянно — ей това той наричаше ум! И в тоя курс Александър Петрович показа, че добре познава науката на живота. От науките бяха избрани само ония, които са способни да направят от човека гражданин на своята земя. По-голямата част от лекциите се състоеше от разкази за онова, което очаква човека занапред, на всички поприща и стъпала на държавната служба и на частните занятия. ~ Той посочваше на учениците си, без да крие нещо, в цялата им голота, всички огорчения и пречки, които се издигат пред човека в неговия път, всички изкушения и съблазни, които му предстоят. Той знаеше всичко, сякаш сам беше опитал всички звания и служби. С една дума, той им чертаеше съвсем не розово бъдеще. Чудно нещо! Дали защото честолюбието беше вече тъй силно възбудено в тях, дали защото в самите очи на необикновения наставник имаше нещо, което казваше на младежа напред! — тая чудна думичка, която върши такива чудеса с руския човек — дали нещо друго, но от самото начало младежът търсеше само мъчнотии, жадувайки да действува само там, дето е трудно, дето трябва да покаже голяма душевна сила. В техния живот имаше нещо трезво. Александър Петрович правеше с тях всякакви опити и проверки, ту сам им нанасяше чувствителни оскърбления, ту чрез другарите им, но като разбираха това, те ставаха още по-предпазливи. От тоя курс излязоха малцина; но тия малцина бяха здравеняци, минали през огъня хора. В службата те се задържаха на най-несигурните места, докато мнозина, много по-умни от тях, не изтърпяваха, захвърляха службата поради дребни лични неприятности, захвърляха я съвсем или без да подозират, се озоваваха в ръцете на рушветчии и мошеници. Но възпитаните от Александър Петрович не само не се поколебаваха, но помъдрели от познаването на човека и на душата, добиваха високо нравствено влияние дори върху рушветчии и лоши хора. Ала горкият Андрей Иванович не можа да опита това учение. Едва бе удостоен като един от най-добрите да бъде преместен в тоя горен курс — изведнъж — нещастие. Необикновеният наставник, който само с една ободрителна дума го хвърляше вече в сладък трепет, се разболя внезапно и умря. В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Фьодор Иванович, добър и старателен човек, но със съвсем друг поглед върху нещата. В свободната непринуденост на децата от първия курс той съзря нещо необуздано. Той почна да въвежда между тях някакъв външен ред, искаше от младите хора някаква безмълвна тишина. По никой начин да не ходят иначе освен по двама; почна дори да размерва с аршин разстоянието от двойка до двойка. На трапезата, за добър вид, беше разпределил всички по ръст, а не по ум, така че на глупаците се падаха най-добрите късове, а на умните — остатъците. Всичко това предизвика ропот, особено когато новият началник, сякаш напук на своя предшественик, заяви, че за него умът и добрите успехи в науките не значат нищо, че той гледа само поведението, че ако някой се учи лошо, но се държи добре, той ще предпочете него пред умния. Ала тъкмо онова, към което се стремеше, Фьодор Иванович не можа да го постигне.

Към стр. 179 — 180. Вместо: Като научи за пристигането ~ Ала това не продължи много.

Като научи за пристигането на господаря, населението на цялото село се събра пред входната площадка. Пъстри шалчета, забрадки, кърпи, селски горни дрехи, бради от всички видове: като търнокоп, като лопата и като клин, червеникави, руси и бели, като сребро, покриха целия площад. Селяните завикаха: „Благодетелю, дочакахме те!“. Жените заизвиваха: „Злато, сребро наше скъпо!“ Ония, които бяха застанали по-далеч, дори се сбиха от усърдие да си пробият път напред. Една хилава бабичка, прилична на сушена круша, се мушна между нозете на другите, пристъпи към него, плесна с ръце и писна: „Мъничкият ни! Какъв си ми слабичък! Съсипали са те проклетите немци!“ — „Махай се, жено!“, — извикаха веднага брадите във вид на търнокоп, лопата и клин. „Виж я ти къде се е пъхнала, дъртата!“ Някой добави към това такава една думичка, от която само руският селянин можеше да не се засмее. Господарят не се стърпя и се разсмя, но все пак дълбоко в душата си бе трогнат. „Толкова обич! И за какво? — мислеше си той. — За това, че никога не съм ги виждал, никога не съм се грижил за тях! Но от днес си давам дума да споделя с вас труда и занятията ви! Ще направя всичко, за да ви помогна да станете онова, което трябва да бъдете, което вашата добра, скрита във вас самите природа, ви е предназначила да бъдете — за да не бъде напразна любовта към мене, да бъда наистина ваш хранител!“

И действително Тентетников не на шега почна да стопанисва и да се разпорежда. Той видя непосредствено, че управителят беше наистина баба и глупак с всички качества на лош управител, т.е. държеше грижливо сметка за кокошките и яйцата, преждата и платното, донасяни от жените, но нищо не разбираше от прибирането на жътвата и сеитбата, а отгоре на всичко подозираше всички селяни, че ще посегнат на живота му. Той изгони глупавия управител, избра на мястото му друг, пъргав, остави дреболиите, обърна внимание на главното, намали данъка, плащан от селяните, намали дните на ангарията, остави на селяните повече време да работят за себе си и си мислеше, че сега всичко ще тръгне в най-отличен ред. Почна сам да се меси във всичко, да се явява на нивите, на хармана, в плевниците, на мелниците, на пристанището, при натоварването на шлеповете и плоскодънните лодки. „Я гледай, че той бил бързоход!“ — почнаха да говорят селяните и дори да се почесват по тила, защото от дълговременното глупаво управление всички се бяха доста измързеливили. Но това не трая дълго.