Николай Гогол
Мъртви души (7)

ГЛАВА VII

Щастлив е пътникът, който подир дълъг, отегчителен път, с неговите студове, лапавици, калища, недоспали станционни надзиратели, псувни, колари, ковачи и всякакъв вид пътни подлеци, види най-сетне познатата стряха с приближаващите насреща му светлинки и пред него се покажат познатите стаи, радостният вик на дотърчалите да го посрещнат хора, глъчката и тичането на пламенни целувки, властни да изтрият от паметта всичко печално. Щастлив е семейният, който има такова кътче, но горко на ергена!

Щастлив е писателят, който — отминал край характери дотегливи, противни, поразяващи с печалната си действителност — приближава към характери, показващи високо човешко достойнство, който от грамадния въртоп на всекидневно движещите се образи е избрал само малкото изключения, който ни веднъж не е изменял възвишения строй на лирата си, не се е спущал от своята висина, до бедните си нищожни събратя и без да се опира о земята, цял е потънал в своите откъснати далеч от нея и възвеличени образи. Двойно завиден е прекрасният му дял; той е между тях като сред родно семейство; а през това време далеко и гръмко се носи славата му. Той е подкадил с упоителен тамян хорските очи; той ги е поласкал чудесно, като е скрил печалното в живота, като им е показал прекрасното у човека. Всичко ръкопляска и се носи след него, и лети подир тържествената му колесница. Назовават го велик световен поет, който витае високо над всички други гении на света, както витае орелът над другите високо летящи, птици. Само като се спомене името му, трепет обхваща младите буйни сърца, сълзи на отзивчивост бляскат във всички очи… Няма равен нему по сила — той е бог! Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат — цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнели, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път, и който с крепката сила на неумолимото си длето е дръзнал да ги изложи релефно и ярко пред всенародните очи! Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети шестнайсетгодишна девойка със замаяна глава и с героично увлечение; той няма да се забрави в сладката омая от звуци, които сам е изтръгнал; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герои, ще му отрече и сърдещ душа, и божествен плам на таланта. Защото не признава съвременния съд, че еднакво чудни са стъклата, през които са гледат слънцата и които предават движенията на незабележимите насекоми; защото не признава съвременният съд, че трябва много душевна глъбина, за да се озари една картина, взета от презрения живот, и да се въздигне до перла на творението; защото не признава съвременният съд, че високият възторжен смях е достоен да се тури наред с високото лирично вълнение и че цяла бездна има между тях и кълченията на панаирския палячо! Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към неприятния писател; без споделяне, без отговор, без участие, като пътник без семейство ще остане той самин сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчива ще почувствува той своята самота.

И дълго още ми е отредено от някаква чудна власт да вървя ръка за ръка с моите странни герои, да обглеждам целия грамаднотечащ живот, да го обглеждам през явния за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи! И далеч е още онова време, когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова.

На път! На път! Далеч от мене налетялата на челото бръчка и този строг сумрак на лицето ми! Нека веднага и из един път се гмурнем в живота с всичките му беззвучни трясъци и звънци и да видим какво прави Чичиков.

Чичиков се събуди, протегна ръце и нозе и почувствува, че се е наспал хубаво. Като полежа около две минути на гръб, той щракна с пръсти и с просияло лице си спомни, че има вече без малко четиристотин души. Тозчас той скочи от леглото, не огледа дори лицето си, което обичаше искрено и в което, както изглеждаше, най-привлекателно от всичко намираше голата си брадичка, защото твърде често се хвалеше с нея пред някои от приятелите си, особено пък ако това ставаше във време на бръснене. „Я погледни — думаше той обикновено и поглаждаше с ръка — каква брадичка имам: съвсем обла!“ Но сега той не погледна нито брадичката си, нито лицето си, а просто тъй, както беше, обу сахтиянените си обуща с разноцветни обшивки — с каквито живо търгува градът Торжок благодарение на нехайните склонности на руската натура — и по шотландски, само по една къса риза, забравил своята сериозност и почтената си средна възраст, направи из стаята два скока, като твърде изкусно се шляпна отзад с пета. Подир туй в същата минута пристъпи към работа. Пред ковчежето той потри ръце със същото удоволствие, както ги потрива неподкупния земски съд, когато приближава до сложената му закуска в някоя следствена обиколка, и в същото време извади от него книжата. Той искаше по-скоро да свърши всичко, без да отлага много-много. Сам се реши да съчини договорите, да ги напише и препише, за да не плаща нищо на писари. Формалният ред му беше много добре познат — той написа чевръсто с големи букви: хиляда осемстотин и еди-коя си година, после, веднага подир туй, със ситни букви: помешчик еди-кой и всичко, каквото трябва. За два часа всичко беше готово. Когато погледна сетне тия лисчета и мужиците които наистина са били някога мужици и са работили, орали, пиянствували, файтонджийствували, мамили господарите си, а може би са били и просто добри мужици, някакво странно, непонятно за самия него чувство го обзе. Всеки списък сякаш си имаше някакъв особен характер и според туй сякаш и самите мужици получаваха свой собствен характер. Мужиците, които бяха принадлежали на Коробочка, почти всички бяха с прибавени имена и прякори. Списъкът на Плюшкин се отличаваше с краткост на стила: често бяха поставени само началните букви от имената и презимената им и сетне две точки. Списъкът на Собакевич поразяваше с необикновена пълнота и обстойност; нито едно качество на мужика не беше пропуснато; за едного беше казано „добър столар“, към другите беше принадено „смислен в работата и не туря спирт в уста“. Означено беше също обстойно кой е бащата, коя е майката и какво поведение са имали те двамата: за едного само, за някой си Федотов, беше написано: „Баща неизвестно кой, а е роден от слугинята Капитолина, но с добър нрав и не краде“. Всички тия подробности придаваха някакъв особен вид на преснота: струваше ти се, като че мужиците до вчера са били живи. След като гледа дълго имената им, той дойде в умиление и като въздъхна, каза: „Милички мои, колко много сте набъкани тука! Какво ли сте правили, скъпи мои, приживе? Как ли сте си поминавали?“ И очите му неволно се спряха на едно име. Това беше известният Петър Савелев Неуважай-Корито, принадлежал някога на помещицата Коробочка. Той пак не се стърпя да не каже: „Ех, какъв дълъг, на цял ред си се проснал! Майстор някой ли си бил ти, или само обикновен мужик и с каква ли смърт те е прибрал господ? Дали в кръчмата си предал душа, или когато си спял насред пътя, те е премазал някой нестроен керван? Пробка Степан, дърводелец, с примерна трезвеност. А! Ето го него, Степан Пробка, его го тоя юначага, когото го бивало и за в гвардията. Навярно всички губернии си изходил ти с брадва на пояс и с ботуши на рамо, изядал си хляб за пара и за две сушена риба, а в пунгията май всякой път си донасял в дома по стотина рубли, а може би и по някоя държавна асигнация, зашита в платнените гащи или пъхната в ботушите. Къде ли те е сполетяла умирачката? Дали си се покатерил за по-голяма печалба под някой църковен купол, а може би и към кръста си се повлякъл и като си се подхлъзнал оттам от гредата, тупнал си на земята и само някой чичо Михей, който е бил до тебе, се е почесал по тила и продумал: «Ех, Ваня, свърши и ти!» и превързан с въже, сам той се е покатерил на твое място. Максим Телятников, кундурджия. Хе, кундурджия, пиян като кундурджия, казва пословицата. Зная те, зная те, гълъбче; ако искаш, цялата ти история да разправя. Учил си се ти при някой немец, който ви е хранил всинца заедно, бил ви е с ремък по гърба за нередовност и не ви е пущал на улицата да обесничите и чудо си бил ти, а не кундурджия; и немецът не е можал да се нахвали с тебе в разговор с жена си или с някой приятел. А като се е свършило твоето учение, рекъл си: «Сега вече ще си отворя свое дюкянче — казал си ти — и не тъй, като немеца, който се бори със сиромашията, ами изведнъж ще забогатея.» И ето, като си дал на господаря си големичък оброк, отворил си дюкянче, събрал си куп поръчки и си почнал да работиш. Намерил си отнякъде тройно по-евтини гнили кожи и си спечелил наистина двойно от всяка обувка, ала подир една-две седмици са се изпопукали твоите обуща и хората са те изпсували по най-подъл начин. И ето, дюкянчето ти е запустяло и ти си почнал да попийваш и да се търкаляш из улиците, говорейки: «Не, лошо е на тоя свят! Няма живот за русина: немците ни пречат за всичко!» Ами този какъв е такъв мужик: Елисавета Воробей! Фу, дявол да го вземе: жена! Как се е вмъкнала и тя тука? Подлецът му Собакевич и тука ме измами.“ Чичиков беше прав, това наистина беше жена. Как беше попаднал тук, не се знае, но тъй изкусно беше записана, че отдалеч човек можеше да я вземе за мужик и дори името й завършваше с „ер“ голям, т.е. Елисавета, ами Елисаветъ. Ала той не прие това и тозчас я задраска. „Григорий Доезжай-Недоедеш! Какъв ли човек си бил ти! С кираджилък ли си се препитавал и като си купил тройка и покрита талижка, отрекъл си се навеки от дома си, от родната си бърлога и си се помъкнал с търговци по панаири? Из път ли някъде си предал богу душа, или са те претупали самите твои приятели заради някоя дебела и червенобуза войнишка жена, или са се поревнали на някой горски скитник кожените ти ръкавици и тройката нисички, но набити кончета, или може би сам, като си лежал на одъра, мислил си, мислил си, па ни в клин, ни в ръкав, току си свърнал в кръчмата, а оттам — право в дупката на леда и — търси го, ако нямаш работа. Ех ти, руски народец! Не обича да умира от своя смърт! Е, вие как, гълъбчета мои? — продължаваше той, като пренесе поглед върху хартийката, дето бяха отбелязани избягалите души на Плюшкин. — Вие макар че сте живи още, но какво полза от вас? — Също като мъртвите! И де ли ви носят сега бързите ви нозе? Зле ли ви е било у Плюшкин, или просто по свое желание се скитате сега из горите и събличате пътниците? Из затворите ли лежите, или сте се настанили при други господари и орете замята? Еремей Карякин, Никита Волокита, син му Антон Волокита — тези и по прякорите им се вижда, че са добри бегачи. Попов, къщен крепостен слуга, ти трябва да си бил граматик: нож май не съм хващал в ръка, ала започнах да крада по благороден начин. Но ето че капитан-изправникът те залавя — тебе без паспортния. Ти стоиш бодро на очната среща. «Чий си ти?» — дума капитан-изправникът и ти изпраща в тази зла среща някоя и друга псувня. «На еди-кой си помешчик» — отговаряш ти живо. «Що щеш тук?» — дума капитан-изправникът. «Пуснат съм на оброк» — отвръщаш ти, без да се запънеш. «Де ти е паспортът?» — «У господаря ми, мешчанина Пименов». — «Извикайте Пименов! Ти ли си Пименов?» — «Аз съм Пименов». — «Давал ли ти е тоя паспорта си?» — «Не, не ми е давал никакъв паспорт.» — «Защо лъжеш тогава!» — дума капитан-изправникът и притуря пак някоя и друга псувня. «Тъй вярно — отговаряш ти живо, — не го дадох нему, защото дойдох в къщи късно, но го дадох да го пази Антон Прохоров, звънарят.» — «Извикайте звънаря! Давал ли ти е той паспорта си?» — «Не, не съм получавал от него паспорт.» — «Защо лъжеш пак?» — дума капитан-изправникът и подкрепя думата си с някоя и друга псувня. «Де е паспортът ти?» — «Той беше у мене — думаш ти бързо, — ала може да се е случило някак — из път да съм го изтървал.» — «Ами войнишкия шинел — дума капитан-изправникът и ти заковава като прибавка някоя и друга псувня, — защо си го откраднал? И от свещеника сандъчето с медни пари?» — «Съвсем не — казваш ти, без да трепнеш — в кражба още не съм попадал.» — «Ами защо шинелът се намери у тебе?» — «Не мога да зная; сигурно някой друг го е донесъл.» — «Ах ти, хайдутино!» — казва капитан-изправникът, заклатил глава и турил ръце на хълбоци. — Я заковете пранги на краката му и го заведете в затвора.“ — „Заповядайте, аз с удоволствие“ — отговаряш ти.

И ето, вадиш от джоба си табакера и черпиш приятелски двамината, някакви инвалиди, които заковават оковите ти, и ги разпитвал отдавна ли са в оставка и в коя война са участвували. И ето на, живееш си в затвора, докато в съда се разследва делото ти. И пише съдът: да те препратят от Царевококшайск в затвора на еди-кой си град, а онзи съд пише пак: да те препратят в някакъв си Восегонск и ти преминаваш от един затвор в друг и като изглеждаш новото си обиталище, думаш: „Не, Восегонският затвор ще бъде май по-добър: там и на ашици да искаш да играеш — имаше място, па и общество имаше по-голямо.“

„Абакум Фиров! Ти, байно, какво? Де, в кои ли места се луташ сега? Дали си се завеял на Волга и си обикнал волния живот, сдружен с бурлаците?…“ Тука Чичиков се спря и малко се замисли. Над що ли се замисли той? Дали се замисли над съдбата на Абакум Фиров, или се замисли току-тъй, от само себе, както се замисля всеки русин, на каквито години и да е, с какъвто чин и състояние да е, когато се размисли за слободията на широкия живот? И наистина де ли е сега Фиров? Разхожда се шумно и весело на житарското пристанище наред с търговците. С цветя и ленти на шапка, бурлашката дружина буйно се весели на прощаване с любовниците и съпругите, високи, стройни, с мъниста и панделки; хора, песни, целият площад кипи, а през това време носачите посред крясъци, одумки и подканвания, закачили с кука по девет пуда на гърба си, изсипват шумно грах и пшеница в дълбоки кораби, стоварят чували с овес и жито и далече по целия площад се виждат купища чували, натрупани в пирамиди като гюллета, и грамаден изглежда целият житен арсенал, докато се не натовари цял в дълбоките сурски шлепове и се понесат те на върволица като безкрайна флота заедно с пролетните ледове. Там именно вие, бурлаци, ще се наработите и както преди гуляехте и вилнеехте, дружно ще се заловите за труд и пот и ще теглите каиша с някоя безкрайна като Русия песен.

„Ехе, хе, хе! Дванайсет часът! — каза най-сетне Чичиков, като погледна часовника. — Какво съм се унесъл толкова? Барем да бях вършил някаква работа, а то, без всякаква причина първом се впуснах във врели-некипели, а сетне се замислих. Какъв глупак съм наистина!“ Като каза това, той промени шотландския си костюм с европейския, стегна по-силно с колана пълния си корем, понапръска се с одеколон, взе в ръка зимната си шапка и книжата под мишца и тръгна към гражданското отделение да свърши с договора. Той бързаше не защото се боеше да не закъснее — той не се боеше от закъсняване, защото председателят му беше познайник и би могъл да продължи и да съкрати по свое желание работното време, както древният Омиров Зевс е продължавал дните или пращал бързи нощи, когато е трябвало да прекрати боя между любезните му герои или да им даде възможност да доизкарат битката, но сам в себе си той чувствуваше желание колкото може по-скоро да докара работата докрай; дотогава все му беше някак неспокойно и неудобно; зер, все пак му дохождаше на ум мисълта, че душите не са съвсем истински и че в подобни случаи всякога товарът трябва по-скоро да се снеме от плещите. Не беше успял да излезе на улицата, размисляйки за всичко туй, и в същото време мъкнеше на гърба си мечата кожа, покрита с кафяво сукно, когато на самия ъгъл на улицата се сблъска с друг господин също с меча кожа, покрита с кафяво сукно, и със зимна шапка с уши. Господинът извика — той бе Манилов. Те тозчас се сграбчиха в прегръдки и около пет минути стояха на улицата така. Целувките бяха тъй силни, че и двамата почти целия ден ги боляха предните зъби. От радост на Манилов само носът и устата останаха на лицето, а очите му съвсем се изгубиха. Около четвърт час той държа с две ръце ръката на Чичиков и страшно я стопли. С най-тънки и приятни изрази той разправи как летял да прегърне Павел Иванович; завърши с такъв комплимент, какъвто прилича да бъде казан само на някоя мома, с която отиваш да танцуваш. Чичиков отвори уста, без да знае още как да благодари, когато изведнъж Манилов извади изпод шубата си една хартия, свита на тръбичка и вързана с розова панделка, и сръчно му я подаде с два пръста.

— Какво е това?

— Мужиците.

— А! — Той веднага я разгъна, погледна я набързо и се учуди на чистотата и красотата на почерка. — Славно написано — каза той, — няма нужда и да се преписва. Пък и с украшения наоколо! Кой направи тъй изкусно тези украшения?

— Хе, няма защо да питате — каза Манилов.

— Вие ли?

— Жена ми.

— Ах, боже мой! Мене просто ми е съвестно, дето съм причинил толкова затруднения.

— Заради Павел Иванович — няма затруднения.

Чичиков се поклони с признателност. Като чу, че той отива в съдилището, за да узакони продавателните, Манилов изказа готовност да го придружи. Приятелите се хванаха под ръка и тръгнаха заедно. При всяко малко нагорнище или издигнатина, или стъпалце Манилов подкрепяше Чичиков и почти го приповдигаше с ръка, като принаждаше с приятна усмивка, че той не ще остави никога Павел Иванович да натърти крачката си. Чичиков се смущаваше, като не знаеше как да му благодари, защото чувствуваше, че беше май тежичък. С такива взаимни услуги те дойдоха най-сетне до площада, дето бяха учрежденията — едно голямо триетажно масивно здание, цяло бяло като тебешир, вероятно за да изобразява душевната чистота на длъжностните лица, които се помещаваха в него; другите здания на площада не отговаряха на грамадността на масивното здание. Те бяха: една караулна будка, при която стоеше войник с пушка, две-три файтонджийски борси и най-сетне дълги дъсчени огради с известните стоборни надписи и рисунки, надраскани с въглени и тебешир. Нищо друго нямаше в тоя самотен или както се изразяват по нас, красив площад. От прозорците на втория и третия етаж се подаваха неподкупните глави на Темидините жреци и в същата минута се скриваха пак: вероятно в това време влизаше началникът им. Приятелите не се изкачиха, ами отърчаха по стълбата, защото Чичиков, като искаше да избегне подкрепянето с ръка от страна на Манилов, ускоряваше крачките, а Манилов също от своя страна летеше напред, като гледаше да не остави Чичиков да се умори, и затуй, когато влязоха в тъмния коридор, двамата се задъхваха много силно. Погледът им не биде изненадан от чистота нито в коридорите, нито в стаите. Тогава още не се грижеха за нея и онова, което беше мръсно, тъй си и оставаше мръсно, без да вземе привлекателна външност. Темида приемаше гостите си просто, каквато си е, в неглиже и халат. Би трябвало да се опишат канцеларските стаи, през които минаха нашите герои, ала авторът изпитва голям страх към всички държавни учреждения. Когато му се е случвало да минава през такива места, дори с бляскав и благороден вид, с лакирани подове и маси, той е гледал да мине през тях колкото може по-скоро, със смирено наведени към земята очи, и затова съвсем не знае как там всичко благоденствува и цъфти. Нашите герои видяха много хартия, и чернова, и белова, наведени глави, широки тилове, фракове, сюртуци с губернска кройка и дори просто някаква си светлосива куртка, хвърляща се в очи много остро, която с глава, наведена на една страна и сложена почти върху самата хартия, преписваше чевръсто и с широки извивки протокол за възвръщане на земя по съдебен ред, или опис на имение, заграбено от някой мирен помешчик, който спокойно доживяваше дните си, макар и даден под съд, народил и деца, и внуци под неговото крило; чуваха се и откъси от къси фрази, произнасяни с дрезгав глас: „Федосей Федосеевич, дайте ми, моля ви се, дело № 368!“ — „Вие все затуряте някъде тапата на канцеларската мастилница!“ Понякога някой глас, по-величествен, без съмнение на някой от началниците, се раздаваше повелително: „На, препиши това! Инак ще ти събуят обущата и ще ми престоиш шест дни гладен.“ Шумът от перата беше голям, като че няколко талиги с вършини минаваха през гора, затрупана на четвърт аршин с изсъхнали листа.

Чичиков и Манилов отидоха при първата маса, дето седяха двама млади чиновници, и попитаха:

— Молим, кажете ни, де се уреждат тука крепостните работи?

— Какво искате? — казаха и двамата чиновници, като се обърнаха.

— Искам да подам едно заявление.

— Какво сте купили?

— Аз бих искал да зная по-напред де е отделението за крепостните актове, тука ли или на друго място?

— Вие кажете по-напред какво сте купили, на каква цена и ние тогава ще ви кажем къде е; а само тъй не може да се знае.

Чичиков тозчас видя, че тези чиновници бяха просто любопитни, както всички млади чиновници, и искаха да придадат повече тежест и значение на себе си и на работата си.

— Слушай, любезни — каза той, — аз зная много добре, че всичките продавателни, от каквато и да са цена, се намират на едно място, затова ви моля да ни кажете отделението, ако пък вие не знаете какво се работи тука, у вас, тогава ще попитаме други. — На това чиновниците не отговориха нищо, само единият от тях посочи с пръст към ъгъла на стаята, дето при една маса стоеше елин старец и отбелязваше някакви книжа. Чичиков и Манилов минаха между масите и отидоха право при него. Старецът се занимаваше много внимателно.

— Позволете да ви попитаме — каза Чичиков и се поклони, — тука ли е службата по крепостните актове?

Старецът вдигна очи и бавно произнесе:

— Тук няма крепостни актове.

— Ами де?

— А де е крепостната експедиция?

— При Иван Антонович.

— А де е Иван Антонович?

Старецът посочи с пръст в другия ъгъл на стаята. Чичиков и Манилов тръгнаха към Иван Антонович. Иван Антонович беше вече извил едното си око и ги изгледа изкриво, но в същата минута се вдълбочи още.

— Позволете да попитаме — каза Чичиков, като се поклони, — тук ли е службата по крепостните актове?

Иван Антонович сякаш не чу нищо и съвсем се задълбочи в книжата, без да отговори нещо. От пръв поглед личеше, че той беше вече човек на благоразумни години, не като някой млад бъбрица и лудетина. Иван Антонович изглеждаше да е вече отколе надхвърлил четирийсетте години; косите му бяха черни, гъсти, цялата средна част на лицето му се издаваше напред и бе отишла към носа му; с една дума, то беше онова лице, което в обществото наричат свинска муцуна.

— Позволете да попитаме, тук ли е крепостната експедиция? — каза Чичиков.

— Тук — каза Иван Антонович, извърна свинската си муцуна и пак се наведе да пише.

— Ето каква работа има: купил съм от разни владетели от тукашния уезд селяни за преселване; продавателни има, остава да се извърши, каквото трябва.

— Продавачите налице ли са?

— Някои са тука, а други имат пълномощници.

— Заявление носите ли?

— Нося заявление. Аз бих искал… трябва да побързам… Затуй не може ли например да се свърши тази работа още днес?

— Хм, днес!… Днес не може — каза Иван Антонович. — Трябва да се направят справки дали няма някой запор.

— Впрочем колкото за ускоряването на работата Иван Григориевич, председателят, е мой близък приятел…

— Да, но Иван Григориевич не е самин, има и други — каза строго Иван Антонович.

Чичиков разбра хитрината, която Иван Антонович метна, и каза:

— И другите няма да бъдат оскърбени; аз сам съм служил: зная как стават тези работи…

— Идете при Иван Григориевич — каза Иван Антонович с малко по-ласкав глас. — Нека той даде заповед комуто трябва, а при нас работата няма да се бави.

Чичиков извади от джоба си една банкнота и я сложи пред Иван Антонович, която той съвсем не забеляза, и веднага я покри с една книга. Чичиков понечи да му я покаже, но Иван Антонович с едно движение на главата даде да се разбере, че няма нужда да му се показва.

— Ето, тоя ще ви заведе в кабинета — каза Иван Антонович, като кимна с глава, и един от свещенодействуващите, които бяха тука и който с такова усърдие бе принасял жертви на Темида, че двата му ръкава бяха скъсани на лактите и оттам отдавна се подаваше подплатата, за което бе получил на времето си длъжността колежки регистратор, се зае да услужи на нашите приятели, както някога Вергилий се бил заел да услужи на Данте^[1], и ги заведе в кабинета на председателя, дето имаше само едно широко кресло и в него пред една маса зад зерцалото и две дебели книги седеше самин като слънце председателят. На това място новият Вергилий почувствува такова благоговение, че съвсем не се осмели да стъпи с крак там и се връцна назад, показвайки гърба си, изтрит като рогозка, с едно кокоше перо на него, залепнало кой знае отде. Като влязоха в залата, те видяха, че председателят не бе сам, до него седеше Собакевич, съвсем затулен зад зерцалото. Влизането на гостите произведе възклицание, държавните кресла се отместиха с шум. Собакевич също се приповдигна от стола и можеше да се види от вси страни с дългите си ръце. Председатели взе Чичиков в прегръдките си и кабинетът се огласи с целувки; разпитаха се един другиго за здравето, оказа се, че и двамата ги наболява кръстът, което тозчас отдадоха на седящия живот. Председателят като че беше вече уведомен от Собакевич за покупката, защото, почна да честити, което малко посмути изпърво нашия герой, особено когато видя, че и Собакевич, и Манилов, двамата продавачи, с които работата беше наредена скришом, сега бяха се изправили един срещу друг. Ала той поблагодари на председателя и като се обърна тутакси към Собакевич, попита:

— Ами как сте вие със здравето?

— Слава богу, не мога да се оплача — каза Собакевич. И наистина той нямаше за какво да се оплаква: по-скоро желязо можеше да се простуди и да почне да кашля, отколкото този като за чудо сформиран помешчик.

— Та вие всякога сте се славили с добро здраве — каза председателят, — и покойният ви баща бе също здрав човек.

— Да, той самин излизаше срещу мечка — отговори Собакевич.

— Ала мене ми се струва — каза председателят, — че и вие бихте повалили мечка, ако поискате да се поборите с нея.

— Не, не мога я повали — отвърна Собакевич. Покойният беше по-як от мене — И като въздъхна, продължи: — Не, сега хората не са такива; на, например и моят живот, какъв живот е той? Просто тъй някак…

— Че с какво не е хубав вашият живот? — каза председателят.

— Не е хубав, не е хубав — каза Собакевич, като поклати глава. — Вие разсъдете, Иван Григориевич: петдесет години вече живея и нито веднъж не съм се разболял; барем гърло да ме заболеше, пъпка или цирей да ми излезеше… Не, не е на добро! Кога да е, ще има да плащам за това. — Тука Собакевич потъна в меланхолия.

„Гледай го ти него — помислиха в едно и също време и Чичиков, и председателят, — за какво взел да се сърди!“

— Аз нося едно писъмце за вас — каза Чичиков, като извади от джоба си писмото на Плюшкин.

— От кого? — каза председателят и като го разпечата, извика: — А, от Плюшкин? Той напразно живее досега на белия свят. Каква съдба! А какъв умен, какъв богат човек беше! Пък сега…

— Куче — каза Собакевич, — мошеник, уморил е от глад всичките си хора.

— Добре, добре — каза председателят, като прочете писмото, — аз съм готов да бъда пълномощник. Кога искате да се направи продавателното: сега ли, или после.

— Сега — каза Чичиков, — аз дори ще ви помоля, ако е възможно, още днес, защото утре бих искал да напусна града; аз донесох и договора, и заявление.

— Всичко туй е хубаво, само че както обичате, но ние не ще ви пуснем тъй скоро. Продавателните ще бъдат направени още днес, но вие все пак ще поостанете при нас. Ето, аз още сега ще дам заповед — каза той и отвори вратата на канцеларията, пълна с чиновници, които приличаха на трудолюбиви пчели, пръснати по питите, ако само восъчните пити могат да се оприличат на канцеларски дела. — Иван Антонович тука ли е?

— Тука! — обади се един глас отвътре.

— Извикайте го!

Известният вече на читателя Иван Антонович, свинската муцуна, влезе в залата и почтително се поклони.

— На, вземете, Иван Антонович, всички тия книжа

— Но не забравяйте, Иван Григориевич — подзе Собакевич, — ще трябват свидетели, поне по двама души от всяка страна. Пратете още сега за прокурора: той е човек без работа и сигурно трябва да си е в къщи, всичко му върши ходатаят Золотух, пръв грабител в света. Инспекторът на санитарната управа и той също няма работа и сигурно е в къщи, ако не е отишъл някъде да играе карти, па има още мнозина, които живеят наблизо тъдява: Трухачевски, Бегушкин — и те само напразно обременяват земята.

— Именно, именно! — каза председателят и веднага прати разсилния за всички тия лица.

— И ще ви помоля още — каза Чичиков, — повикайте пълномощника на една помешчица, от която също направих покупка — син на протопопа отец Кирил; той служел тук при вас.

— Защо не, ще повикаме и него! — каза председателят. — Всичко ще направим, но никому от чиновниците да не давате нищо; аз ви моля за това. Моите приятели не трябва да плащат. — Като каза това, той тозчас даде някаква заповед на Иван Антонович, комуто, както се вижда, тя не се хареса. Продавателните сякаш подействуваха добре на председателя, особено когато той видя, че всичките покупки възлизат на сто хиляди рубли. Няколко минути той гледа Чичиков в очите с израз на голямо удоволствие и най-сетне каза: — Та тъй, а! Такава ми ти работа, Павел Иванович! Значи, и вие се сдобихте вече!

— Сдобих се! — отвърна Чичиков.

— Хубава работа! Наистина, хубава работа!

— Да, аз сам виждам, че по-хубава работа не можех да заловя. Както и да е, но целта на един човек все е неопределена, докато не стъпи най-сетне с твърда нога върху здрава основа, а не върху някаква свободомислена младежка химера! — Тук той много на място укори за либерализма им всички млади хора, и заслужено. Но забележително е, че в думите му все имаше някаква несигурност сякаш той в същото време говореше сам на себе си: „Ех, приятелю, лъжеш, та се късаш!“ Той дори не погледна Собакевич и Манилов от страх да не съзре нещо по лицата им. Но напразно се боеше той: лицето на Собакевич нито помръдна, а Манилов, омагьосан от фразата, само потръсваше от удоволствие главата си одобрително и изпитваше такова дълбоко чувство, каквото изпитва някой любител на музиката, когато певицата надмине дори и цигулката и изпищи такава някоя тънка нота, каквато не е по силите и на птиче гърло.

— Ала защо не обадите на Иван Григориевич — отзова се Собакевич — какво именно сте сдобили? А вие, Иван Григориевич, защо не го попитате какво именно е сдобил? Какъв народ! Просто злато! Че аз му продадох и коларя Михеев.

— Я гледай, значи, и Михеева продадохте? — каза председателят. — Аз зная коларя Михеев: чудесен майстор; той поправи моето кабриолетче. Само че, позволете, как е възможно… вие бяхте ми казали, че умрял…

— Кой, Михеев ли да е умрял? — каза Собакевич, без да се смути ни най-малко. — Брат му беше, дето умря, а той е жив-живеничък и е дори по-здрав, отколкото по-рано. Тия дни нагласи една такава бричка, каквато и в Москва не могат направи. Той би трябвало всъщност само за царя да работи.

— Да, Михеев е чудесен майстор — каза председателят — и аз дори се учудвам как сте могли да се разделите с него.

— А че само Михеев ли е! Ами Пробка Степан, дърводелецът, Милушкин, тухларят, Телятников Максим, кондурджията — всички отидоха, всички продадох! — А когато председателят попита защо ги е продал, щом са били хора, необходими за къщата, и майстори, Собакевич махна с ръка и отговори: — Ей тъй, просто хванаха ме дяволите, я чакай, рекох, да ги продам, и ги продадох от глупост! — След това той наведе глава тъй, като че сам се разкайваше за тази работа, и додаде: — Ей на, побелял съм вече, ала и досега не съм поумнял.

— Но позволете, Павел Иванович — каза председателят, — как купувате селяни без земя? Да не би за преселване?

— За преселване.

— Е, щом е за преселване — работата е друга; а в кои места?

— В кои места ли… в Херсонска губерния.

— О, там земята е прекрасна! — каза председателят и се отзова с голяма похвала за буйните и високи тамошни храни.

— А земя имате ли в достатъчно количество?

— Имам — толкова, колкото трябва за купените селяни.

— Ами река или езеро?

— Река. Впрочем има и езеро. — Като каза туй, Чичиков погледна, без да ще Собакевич и макар че Собакевич беше като по-рано неподвижен, но стори му се, че на лицето му бе написано: „Брей, че лъжеш! Кой знае дали има река и езеро, пък и земя!“

Докато разговорите продължаваха, почнаха неусетно да идват свидетелите: познатият на читателя прокурор мигльо, инспекторът на санитарната управа, Трухачевски, Бегушкин и другите, които според думите на Собакевич напразно обременяваха земята. Мнозина от тях бяха съвсем непознати на Чичиков; колкото не достигаха, па дори и повече, бяха набавени между съдебните чиновници. Доведоха също не само сина на протопоп Кирил, но дори и самия протопоп. Всеки от свидетелите се подписа с всичките си достойнства и чинове, един с извит почерк, друг с полегат, а трети едва ли не с обърнат надолу почерк, като нанизваха такива букви, каквито не са дори виждани в руската азбука. Известният Иван Антонович нагласи работата бързо, продавателните бидоха записани, отбелязани, внесени в книгата и вред, дето трябва, с таксата от полупроцентово мито, както и за напечатване във Ведомостите, и Чичиков заплати съвсем малко. Председателят дори даде заповед да му вземат за данък само половината, а другата половина, незнайно как, се отнесе на сметката на някакъв друг просител.

— И тъй — каза председателят, когато всичко беше свършено, — сега остава само да се полее покупката.

— Аз съм готов — каза Чичиков. — От вас зависи само да определите времето. Би било грехота от моя страна за такова приятно общество да не отворим някоя и друга бутилчица шампанско.

— Не, вие неправилно схванахте работата; шампанското ще доставим ние самите — каза председателят, — това е наше задължение, наш дълг. Вие сте ни гост: ние трябва да ви гощаваме. Знаете ли какво, господа? Засега ето какво можем да направим: хайде да отидем всинца тъй, както сме, у полицейския; той е нашият чудотворец; стига само да смигне, минавайки край рибния пазар или край някоя изба, и ще имаме чудесна закуска! Пък по този случай ще му дръпнем и едно вистче.

Никой не можеше да се откаже от такова предложение. Свидетелите само при споменаването на рибния пазар почувствуваха апетит; всинца тозчас грабнаха шапките си и царската работа се свърши. Когато минаваха през канцеларията, Иван Антонович, свинската муцуна, се поклони учтиво и каза тихичко на Чичиков:

— Купихте за сто хиляди селяни, а за труда дадохте само една беличка.

— Че какви селяни са те? — отговори му на това шепнешком Чичиков — Съвсем празни, нищожни хора, не струват и наполовина. — Иван Антонович разбра, че посетителят е с твърд характер и не ще даде повече.

— Ами по колко взехте душата от Плюшкин? — пошепна му на другото ухо Собакевич.

— Ами защо сте турили Воробей в списъка! — отвърна му на това Чичиков.

— Какъв Воробей? — каза Собакевич.

— Ами че жената Елисавета Воробей, пък и ер голям сте й турили на края.

— Не, никакъв Воробей не съм вписвал — каза Собакевич и отиде към другите гости.

Гостите най-сетне стигнаха вкупом до къщата на полицейския началник. Полицейският началник наистина беше чудотворец: щом само чу в що се състои работата, в същата минута повика пристава, един пъргав момък с лакирани ботфорти, и уж му пошепна на ухо две думи само и прибави: „Разбираш?“, а там, в другата стая — в същото време, когато гостите се сражаваха на вист — на масата вече се явиха: моруна, есетра, сьомга, далак хайвер, пресносолен хайвер, сельодки, пъструга, сиренета, пушени езици и риби — всичко туй от страна на рибния пазар. После като добавки от страна на домакина се появиха готварски изделия: баници с рибя главя, дето бяха влезли хрущялите и хрилете на една 9-пудова есетра, друга баница с гъби, банички с месо, масленки, варено говеждо. Полицейският началник беше един вид баща и благотворител в града. Между гражданите той беше съвсем като в родно семейство, а в дюкяните и в безистена се отбиваше като в собствен свой зимник. Изобщо той седеше здравата на мястото си, както се казва и владееше длъжността си в съвършенство. Трудно беше дори да се каже дали той бе създаден за мястото си, или мястото за него. Работата беше нагласена тъй умно, че той получаваше двойно повече доходи от всичките свои предшественици, а между туй беше заслужил любовта на целия град. Първи търговците най-много го обичаха именно за това, че не беше горд; и наистина той кръщаваше децата им, сватосваше се с тях и макар че ги скубеше понякога здравата, но правеше това някак извънредно майсторски: и по рамото ще те потупа, и ще се засмее, и с чай ще те напои, ще ти обещае и сам ще дойде да поиграе на дама, ще те разпита за всичко: как отиват работите, кое как е. Ако чуе, че детето нещо се поболяло, ще ти каже и някой цяр; с една дума, човек и половина! Ще тръгне с файтона да разпореди нещо, а през това време ще отвори с тогоз-оногоз приказка: „Как е, Михеич! Ще трябва някой ден ние с тебе да си доиграем играта.“ — „Да, Алексей Иванович — отговаря този, като отлага шапка, — ще трябва.“ — „Ех, брате, Иля Парамонич, намини към мене да видиш моя вран кон; ще го извадя да се надбягваме с твоя, пък впрегни и своя в кабриолета; ще ги опитаме.“ Търговецът, който беше луд за хубави коне, се усмихваше с една особена, дето се вика, охота и като поглаждаше брадата си, думаше: „Ще ги опитаме, Алексей Иванович!“ Дори всички продавачи, обикновено свалили шапки в това време, се споглеждаха с удоволствие един друг, сякаш искаха да кажат: „Алексей Иванович е добър човек!“ С една дума, той беше успял да спечели пълна популярност и мнението на търговците беше такова, че Алексей Иванович, „макар че ще те вземе, но затуй пък никак няма да те изложи“.

Като забеляза, че закуската беше готова, полицейският началник предложи на гостите да довършат виста подир ядене и всички отидоха в оная стая, отдето миризмата отдавна приятно дразнеше ноздрите на гостите и дето Собакевич вече отдавна назърташе във вратата, забелязал отдалече есетрата, сложена настрана в една голяма чиния. Гостите, като изпиха по една чаша ракия с тъмен маслинен цвят, какъвто имат само сибирските прозрачни камъни, от които в Русия режат печати, пристъпиха от всички страни с вилици към масата и взеха да проявяват, дето се вика, всеки характера и склонностите си, като налегнаха кой хайвера, кой сьомгата, кой сиренето. Собакевич, като остави без всякакво внимание всички тези дреболии, се прилепи до есетрата и докато другите пиеха, разговаряха и ядяха, той в четвърт час и нещо й видя цялата сметка, така че, когато полицейският началник си спомни за нея и с думите: „Ами как ще ви се стори, господа, ей това произведение на природата?“ се приближи уж към нея с вилица, заедно с другите той видя, че от произведението на природата беше останало само една опашка; а Собакевич беше се притаил тъй, като че ли ни лук ял, ни на лук мирисал, и беше отишъл при една чиния по-надалечко от другите, па чоплеше с вилицата една малка сушена рибка. Като свърши работата с есетрата, Собакевич седна в едно кресло и вече нито яде, нито пи, а само жумеше и мигаше. Полицейският началник, както изглеждаше, не обичаше да жали виното; тостовете нямаха брой. Първият тост се пи, както може би читателите сами се досещат, за здравето на новия херсонски помешчик, после за благоденствието на неговите селяни и щастливото им преселване, после за здравето на бъдещата му жена-хубавица, което отрони приятна усмивка от устата на нашия герой. Обградиха го от всички страни и почнаха да го молят убедително да остане поне за две седмици в града: „Не, Павел Иванович! Както обичате, ала то прилича, като да дойдеш до прага и назад, само колкото да изстудиш стаята! Не, вие ще останете повече време с нас! На, ние ще ви оженим, нали, Иван Григориевич, ще го оженим.“

— Ще го оженим, ще го оженим! — подзе председателят. — Както и да се опирате, с ръце и с крака, ще ви оженим! Не, приятелю, попаднахте тука, сега не се оплаквайте. Ние не обичаме да се шегуваме.

— Че какво пък? Защо ще се опирам с ръце и крака — каза Чичиков усмихнат, — женитбата не е такова нещо, та да… стига да има мома.

— Ще има и мома! Как да няма? Всичко ще има, всичко, каквото искате!…

— Е, щом има…

— Браво, остава! — закрещяха всички. — Бива, ура, Павел Иванович! Ура! — И всички се доближиха до него с чаши, да се чукат. Чичиков се чукна с всички. „Не, не, още!“ — думаха ония, конто бяха по-разпалени, и се чукаха още по веднъж, после посегнаха трети път да се чукат, чукаха се и трети път.

В късо време на всички стана необикновено весело. Председателят, който във весело настроение ставаше премил човек, прегърна няколко пъти Чичиков, като думаше със сърдечно излияние: „Душке моя! Мамичко моя!“ и дори като щракна с пръсти, той почна да подскача около него и да тананика известната песен „Ах ти, такъв-онакъв камарински мужик!“ Подир шампанското отвориха маджарско, което още повече повиши духа и развесели обществото. За виста съвсем забравиха; препираха се, крещяха, говореха за всичко — за политика, дори за военно дело, излагаха волни мисли, за които в друго време сами биха натупали децата си. Решиха тутакси множество най-трудни въпроси. Чичиков никога не беше се чувствувал в такова весело разположение, представяше си вече, че е истински херсонски помешчик, говореше за разни подобрения, за триполната система в селското стопанство, за щастието и блаженството на две души и почна да декламира на Собакевич посланието на Вертер до Шарлота^[2] в стихове, на което оня само мигаше, седейки в креслото, защото подир есетрата чувствуваше голяма склонност към сън. Чичиков сам се досети, че бе почнал много да се отпуска, поиска екипаж и се възползува от файтона на прокурора. Прокурорският кочияш, както стана явно из пътя, беше опитен мъж, защото караше само с една ръка, а другата беше извил назад и прикрепваше с нея господаря. По такъв начин, вече с прокурорския файтон, той си отиде в хотела, дето дълго на езика му още се въртяха всякакви глупости: руса румена девойка с трапчинка на дясната буза, херсонски села, капитали. На Селифан бидоха дадени дори някои и други стопанствени заповеди: да събере всички новопреселени мужици, за да ги провери гласно един по един. Селифан мълком слушаше доста дълго време, после излезе от стаята и каза на Петрушка: „Върви да събличаш господаря!“ Петрушка се залови са събува обущата му и насмалко щеше заедно с тях да смъкне на пода и самия господар. Но най-сетне обущата бяха събути, господарят беше съблечен както трябва и като се повъртя малко в леглото, което скърцаше немилостиво, заспа решително като херсонски помешчик. А през това време Петрушка изнесе на коридора панталоните и фрака с тъмночервен цвят на точици, който разпери върху дървената окачалка, и почна да го шиба с камшик и четка тъй, че напълни целия коридор с прах. Когато се готвеше вече да ги снеме, гой погледна надолу от чардака и видя Селифан, който се връщаше от конюшнята. Те срещнаха погледите си и се разбраха помежду си с усет: господарят, значи, се тръшна да спи — можем и ние да мръднем тук-там. Тозчас, след като отнесе в стаята фрака и панталоните, Петрушка слезе долу и двамата тръгнаха заедно, без да си говорят нищо за целта на пътуването и шегувайки се из пътя за съвсем други работи. Разходката им не беше надалече: те минаха само на срещната страна на улицата, наближиха къщата, която беше срещу хотела, и влязоха в ниската стъклена окадена врата, която водеше почти в зимник, дето вече седяха около дървени маси множество всякакви хора: и с бръснати, и с небръснати бради, и с кожуси, и просто по риза, а някои и с власати шинели. Какво правеха тука Петрушка и Селифан, бог знае: но излязоха оттам след един час, хванати под ръка, като пазеха пълно мълчание, оказваха си един другиму голямо внимание и се предпазваха взаимно от всякакви ъгли. Ръка за ръка, без да се изпущат, те цял четвърт час се катериха по стълбата, най-сетне я надделяха и се качиха. Една минута Петрушка стоя пред нисичкия си креват, като мислеше как по-прилично да легне и легна съвсем напреко, така че краката му опираха на пода. И Селифан легна на същия креват, като намести глава си върху корема на Петрушка, и забрави напълно, че трябваше да спи съвсем не тук, а може би в стаята за слугите, ако не в конюшнята, при конете. Двамата заспаха мигом, като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток.