Николай Гогол
Мъртви души (25)

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ГЛАВА

Към стр. 234 — 239. Вместо: Всички в света нагласяват ~ да видим Чичиков…

В същото време, когато Чичиков, в нов персийски халат от златиста термалама, изтегнат на дивана, се пазареше с пристигналия контрабандист-търговец от еврейски произход и с немски изговор, а пред него лежаха вече купеният топ от най-доброкачествено холандско платно за ризи и две картонени кутийки с най-отличен сапун от първоразредно качество (тоя сапун беше същият, който той някога купуваше в Радзивиловската митница, той наистина имаше качеството да придава на бузите непостижима нежност и поразителна белота), в същото това време, когато той купуваше като познавач тия необходими за възпитания човек продукти, чу се грохот от пристигаща карета, който се отекна с леко раздрусване на прозорците и стените на стаята, и влезе негово превъзходителство Алексей Иванович Леницин.

— Предоставям на преценката на ваше превъзходителство да кажете какво е платното и какъв е сапунът, и какво е това нещо, което купих вчера! — При тия думи Чичиков сложи на главата си фесчето, везано със злато и мъниста, и застана като персийски шах, изпълнен с достойнство и величие.

Но без да отговори на въпроса, негово превъзходителство каза със загрижен вид:

— Трябва да поговоря с вас по работа — Почтеният търговец с немски изговор бе веднага изпратен и те останаха сами.

— Знаете ли каква неприятност? Намерено е друго завещание на старата, направено преди пет [години]. Половината от имението се дава на манастира, а другата — на двете възпитанички по половина и повече нищо никому.

Чичиков остана слисан.

— Но това завещание е празна работа. То не значи нищо. То е унищожено от второто.

— Ала в последното завещание не е казано, че с него се унищожава първото.

— То се подразбира от само себе си. Последното унищожава първото. Това са глупости. Това първо завещание не го бива за нищо. Аз зная добре волята на покойната. Аз бях при нея. Кой го е подписал? Кои са били свидетели?

То е засвидетелствувано, както се полага, в съда. Свидетели са бившият съдия по съвест Бурмилов и Хаванов.

„Лошо — помисли си Чичиков, — Хаванов, казват, е честен, а Бурмилов е стар лицемер, чете в празник Апостола в църква.“

— Но глупости, глупости — каза той гласно и веднага почувствува, че е решен на всичко. — Аз зная тая работа по-добре: аз присъствувах при последните минути на покойната. Аз зная това най-добре. Готов съм лично да се закълна.

Тия думи и решителността му успокояха за минута Леницин. Той беше много развълнуван и дори бе почнал да подозира дали не е имало от страна на Чичиков някаква фабрикация по въпроса за завещанието. Сега сам се укори за подозрението. Готовността да се закълне беше явно доказателство, че Чичиков е невинен. Ние не знаем дали Павел Иванович наистина би намерил мъжество да се закълне в евангелието, но има мъжество да го каже.

— Бъдете спокоен, аз ще поговоря по тоя въпрос с някои юрисконсулти. От ваша страна сега не трябва да се предприема нищо; вие трябва да бъдете съвсем настрана. А пък сега аз мога да живея в града, колкото ми се иска.

Чичиков веднага заповяда да му докарат колата и отиде при юрисконсулта. Тоя юрисконсулт беше необикновено опитен човек. От петнадесет години той беше под съд и тъй можа да се нагласи, че невъзможно бе да го уволнят от длъжност. Всички знаеха, че би трябвало шест пъти да бъде пратен на заточение за подвизите си. Той бе заподозрян във всичко и от всички страни, но не можеха да бъдат представени никакви явни и доказани улики. Тук наистина имаше нещо тайнствено и той смело би могъл да бъде сметнат за магьосник, ако описаната от нас история беше от времената на невежеството.

Юрисконсултът го порази със своя студен вид, с омазания си халат, представляващ пълна противоположност на хубавите мебели от махагон, на златния часовник под стъкления капак, на полилея, прозиращ през тюления калъф, който го предпазваше, и изобщо на всичко, което беше наоколо и носеше върху си ярък печат на европейска просвета.

Без да се възпира обаче от скептичната външност на юрисконсулта, Чичиков обясни затруднителните пунктове на делото и изобрази в примамлива перспектива благодарността, която без друго щеше да последва за добрия съвет и участието.

Юрисконсултът отговори на това, като представи несигурността на всичко земно и също тъй изкусно даде да се разбере, че жеравът в небето не значи нищо, а човек трябва да има синигер в ръката си^[1]. Скептичната студенина на философа веднага изчезна. Той се оказа извънредно добродушен човек, извънредно приказлив и извънредно приятен в разговорите си, който по изкусните си изрази не отстъпваше дори и на Чичиков.

— Позволете, вместо да завеждате дълго дело — вие навярно не сте разгледал добре самото завещание: там навярно има някаква добавка. Вземете го за известно време у дома си. Макар че е забранено, разбира се, да се вземат подобни работи в къщи, но ако помолите добре някои чиновници… Аз от своя страна ще употребя влиянието си.

„Разбирам“ — помисли Чичиков и каза:

— Наистина не помня добре дали там има добавка, или не — Сякаш той самият не беше писал това завещание.

— Най-добре проверете. Но във всеки случай — продължи той твърде добродушно — бъдете винаги спокоен и не се смущавайте от нищо, дори и да се случи нещо по-лошо. Никога и в нищо не се отчайвайте, няма непоправима работа. Гледайте мене: аз винаги съм спокоен. Каквито и обвинения да се отправят срещу мене, спокойствието ми е непоколебимо — Лицето на юрисконсулта-философ излъчваше наистина необикновено спокойствие, така че Чичиков много…^[2]

— Разбира се, това е най-важното нещо — каза той. — Но съгласете се все пак, че може да има такива случаи и дела, такива дела и клевети от страна на враговете и такива затруднителни положения, че всяко спокойствие ще хвръкне.

— Повярвайте ми, това е малодушие — отговори твърде спокойно и добродушно философът-юрист. — Гледайте само производството на делото да почива изцяло на документи, да няма нищо на думи. И щом видите, че делото отива към развръзка и е удобно за разрешаване, гледайте не да се оправдавате и защищавате — не, просто да го объркате с нови вмъкнати и, тъй да се рече, странични обстоятелства.

— Тоест да…

— Да го объркате, да го объркате — и нищо повече — отговори философът. — Да вмъквате в това дело странични, други обстоятелства, които да заплетат в него и други хора, да го направите сложно — и нищо повече. И нека след това пратеният от Петербург чиновник го проучва, нека го проучва! — повтори той, поглеждайки с необикновено удоволствие Чичиков в очите, както учителят поглежда ученика, когато му обяснява някое интересно място от руската граматика.

— Да, добре, ако се намерят такива обстоятелства, които да могат да замъглят работата — каза Чичиков, гледайки също с удоволствие философа в очите като ученик, който е разбрал примамливото място, обяснявано от учителя.

— Ще се намерят обстоятелства, ще се намерят! Повярвайте… От често упражнение умът става досетлив. Преди всичко помнете, че ще ви помагат. От сложността ма делото печелят мнозина: ще трябват и повече чиновници, и заплатата им ще бъде повече… С една дума, да се вмъкнат в делото повече лица. Нищо от това, че някои ще попаднат напразно: нали лесно могат да се оправдаят… те трябва да отговорят срещу документите, те трябва да се откупят… Ето ти и печалбата… първата работа е да се обърка делото. То може да се заплете така, да се обърка всичко така, че никой нищо да не разбере. Защо съм спокоен аз? — Защото зная: щом работите ми се влошат, аз ще намеся всички в делото си — и губернатора, и вицегубернатора, и полицейския началник, и ковчежника — всички ще забъркам. Аз познавам всички техни обстоятелства: и кой на кого се сърди, и кой на кого се муси, и кой кого иска да вкара в затвора. Сетне, ако щат, нека се измъкнат. Но докато те се измъкнат, други ще успеят да спечелят пари. Защото раците се ловят само в мътна вода. Всички само това чакат, да се забърка делото. — Тук юристът-философ погледна Чичиков в очите пак с оная наслада, с която учителят обяснява на ученика още по-примамливо място от руската граматика.

„Не, тоя човек е наистина мъдрец“ — мислено си каза Чичиков и се раздели с юрисконсулта в най-приятно и най-добро разположение на духа.

Напълно успокоен и насърчен, той се отпусна с нехайна сръчност върху еластичните възглавници на каляската, заповяда на Селифан да свали гюрука (при юрисконсулта беше отишъл с вдигнат гюрук и дори със закопчано чергило) и се разположи съвсем като някой хусарски полковник в оставка или като самия Вишнепокромов — изкусно подвил единия крак под другия, извръщайки приятно към срещнатите хора лицето си, което светеше изпод новата копринена шапка, кривната малко над ухото. На Селифан бе заповядано да кара към пазара. Търговците, както дошлите от другаде, така и местните, застанали пред вратите на дюкяните си, почтително сваляха шапки и Чичиков не без достойнство им отвръщаше, като приповдигаше своята. Мнозина от тях му бяха вече познати. Някои, макар и да бяха дошли от другаде, очаровани от ловкостта на господина, който знаеше как да се държи, го поздравиха като познати. Панаирът в града Тфуславл никога не свършваше. Свършил беше панаирът на коне и земеделският, почваше сега панаир на манифактура за по-просветените господа. Търговците, които бяха дошли с каруци, смятаха да се връщат вече с шейни.

— Заповядайте, заповядайте! — казваше пред дюкяна за сукна един немски сюртук с московска кройка, като се превземаше учтиво, гологлав, с разперена ръка, хванал леко кръглата си брадичка и с израз на изтънчена просвета по лицето си.

Чичиков влезе в дюкяна.

— Я ми покажете, любезни, някое сукненце.

Доброжелателният търговец веднага вдигна отварящата се дъска на тезгяха и като си направи по този начин проход, намери се в дюкяна с гръб към стоката и с лице към купувача. Застанал с гръб към стоката и с лице към купувача, търговецът, гологлав, с шапка в ръка, още веднъж поздрави Чичиков. Сетне сложи шапката си, наведе се приятно, а с двете ръце се облегна на тезгяха и каза:

— Какъв вид сукна? От английско производство ли предпочитате, или местна фабрикация?

— От местна фабрикация — каза Чичиков, — само че от най-добро качество, което се нарича английско.

— Какви цветове ще пожелаете да имате? — попита търговецът, като се полюшваше все тъй приятно на двете си ръце, опрени на тезгяха.

— Тъмни, маслинени или тъмнозелени, приближаващи се, тъй да се рече, към боровинките — каза Чичиков.

— Мога да ви кажа, че ще получите нещо първокачествено, по-добро от което няма да намерите в двете столици — каза търговецът, като се извърна [?] да свали отгоре топ плат; хвърли го изкусно на тезгяха, разгъна го от другия край, поднесе го към светлината и го поглади с ръка. — Какво преливане на цвета! Най-моден, последен вкус! — Сукното блестеше като копринено. Търговецът беше подушил, че има пред себе си познавач на сукна и не поиска да почне от десетрублевите.

— Не е лошо — каза Чичиков, като поглади леко плата. — Но знаете ли, почтений, я ми покажете веднага онова, което показвате последно, и на цвят да е повече такова… повече възчервено, да има повече точици.

— Разбирам: вие искате наистина такъв плат, който днес е на мода в Петербург. Имам едно сукно с отлично качество. Предупреждавам ви, че цената му е висока, но и качеството е високо.

— Покажете го…

— За цената ни дума.

Топът падна отгоре. Търговецът го разгъна с още по-голямо изкуство, хвана другия край и го разгъна като копринен плат, поднесе го на Чичиков така, че той можа не само да го разгледа, но дори да го помирише, като каза само:

— Ето, това е сукно! Цвят наварински дим с пламък.

Споразумяха се за цената. Железният аршин, подобен на магьоснически жезъл, веднага отмери на Чичиков плат за фрак и за панталони. Като резна малко с ножиците, търговецът изкусно раздра с две ръце сукното по цялата му широчина и като свърши това, поклони се на Чичиков с най-очарователен и приятен израз. Сукното веднага бе сгънато и завито изкусно ц хартия; пакетът се завъртя на лекия канап. Чичиков понечи да бръкне в джоба си, но усети, че нечия твърде деликатна ръка приятно прегърна кръста му и ушите му чуха:

— Какво купувате тук, почтений?

— А, приятно неочаквана среща! — каза Чичиков.

— Приятна среща — каза гласът на оногова, който го беше прегърнал през кръста. Това беше Вишнепокромов. — Тъкмо щях да отмина дюкяна, без да погледна, когато изведнъж виждам познато лице — как да се откажа от приятното удоволствие! Няма какво да се каже, тая година сукната са несравнено по-хубави. Не е ли срам и позор! По-рано никой път не можех да намеря… Готов съм да дам тридесет рубли, четиридесет рубли… вземи, ако щеш, петдесет, но дай нещо хубаво. Според мене или трябва да има нещо, което да е наистина отлично, или по-добре да нямаш нищо. Не е ли така?

— Точно така! — каза Чичиков. — Че за какво ще се трудиш, ако не за да имаш нещо хубаво?

— Покажете ми сукно на средни цени — чу се зад тях глас, който се стори на Чичиков познат. Той се обърна: беше Хлобуев. Личеше, че купуваше сукно не от каприз, а защото дрешката му беше много изтъркана.

— Ах, Павел Иванович! Позволете ми най-после да поговоря с вас. Човек никъде не може да ви срещне. Идвах у вас няколко пъти — все ви няма и няма.

— Почтений, аз бях толкова зает, че бога ми, нямам време — той се огледа встрани как да се измъкне от разговора и видя, че в дюкяна влиза Муразов. — Афанасий Василиевич! Ах, боже мой! — каза Чичиков. — Каква приятна среща! — И след него Вишнепокромов повтори: — Афанасий Василиевич! — [Хлобуев] повтори: — Афанасий Василиевич! — И най-после благовъзпитаният търговец, отдалечавайки шапката от главата си, колкото стигаше ръката му, и цял издаден напред, продума: — Афанасий Василиевич, най-дълбоката ми почит! — По лицата се изписа оная услужливост, която кучешката порода хора проявяват към милионерите.

Старецът поздрави всички и се обърна направо към Хлобуев:

— Извинете: като видях отдалеч, че влязохте в дюкяна, реших да ви обезпокоя. Ако имате сетне време и ви е на път край моята къща, моля ви се, отбийте се за малко. Имам да ви кажа нещо.

Хлобуев каза:

— Много добре, Афанасий Василиевич.

— Какво хубаво време имаме, Афанасий Василиевич — каза Чичиков.

— Нали, Афанасий Василиевич — поде Вишнепокромов. — То е нещо необикновено.

— Да, благодарение на бога, не е лошо. За сеитбата трябва да повали малко.

— Много, много е необходимо — каза Вишнепокромов, — дори и за лова е хубаво.

— Да, никак не е лошо да повали малко — каза Чичиков, комуто съвсем не трябваше да повали, но е приятно да се съгласиш с човек, който има милион.

— Просто свят ми се вие — каза Чичиков, — като си помисля, че тоя човек има 10 милиона. Просто невероятно.

— Все пак то е нещо противозаконно — каза Вишнепокромов. — Капиталите не бива да бъдат в едни [ръце]. Сега това е въпрос на трактати в цяла Европа. Имаш ли пари — сподели ги с другите. Давай угощения, балове, уреди благотворително производство на артикули, за разкош, което дава хляб на майстори, на занаятчии.

— Не мога да разбера това нещо — каза Чичиков. — Десет милиона, а живее като прост селянин! Че с тия десет милиона какво ли не може да се направи! Тъй можеш да се наредиш, че да нямаш друго общество освен генерали и князе.

— Да — добави търговецът, — наистина това е липса на просвета. Щом търговецът е почтен, той вече не е търговец: той е един вид вече негоциант. Тогава вече съм принуден да взема и ложа в театъра. И дъщеря си няма да дам на прост полковник — не, само на генерал ще я дам. За какво ми е полковникът? Обядът трябва да ми се доставя вече от сладкар, а не от готвачка…

— Да, да, моля ви се! — каза Вишнепокромов. — С десет милиона какво ли не може да се направи? Дайте ми десет милиона и ще видите какво ще направя!

„Не — помисли си Чичиков, — виж, ти няма да направиш нищо свястно с десетте милиона. Да бих имал десет милиона, наистина щях да направя нещо.“

„Да, ако имах аз десет милиона — помисли си Хлобуев, — нямаше да постъпя сега така, както по-рано — нямаше да ги пропилея тъй безумно. След такъв страшен опит разбираш цената на всяка копейка. Сега не бих постъпил така… — И сетне, като помисли, сам се запита: — Наистина ли бих се разпоредил сега по-умно? — и като махна с ръка, добави: — Дявол да го вземе! Мисля, че бих ги пропилял също както и по-рано.“ И като излезе от дюкяна, гореше от желание да знае какво ще му съобщи Муразов.

— Вас чакам, Пьотр Петрович! — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев. — Заповядайте в моята стаичка — и той заведе Хлобуев в познатата вече на читателя стаичка, по-непретенциозна от която не би могла да се намери и у чиновник, получаващ седемстотин рубли годишна заплата.

— Кажете, аз мисля, че сега положението ни е по-добро? От леля си вие сте наследил нещичко.

— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали положението ми е по-добро. Получих само петдесет души селяни и тридесет хиляди пари, с които трябваше да платя част от дълговете си — и сега пак нямам абсолютно нищо. А главното е, че работата с това завещание е съвсем нечиста. Тук, Афанасий Василиевич, са извършени [големи] мошеничества. Ей сега ще ви разкажа и ще се почудите какви работи стават. Тоя Чичиков…

— Позволете, Пьотр Петрович: преди да говорим за тоя Чичиков, позволете да поговорим за вас самия. Кажете ми: с колко, по ваше мнение, [бихте] се задоволили и би ви стигнало, за да поправите положението си напълно?

— Моето положение е тежко — каза Хлобуев. — За да се оправя, да платя дълговете си напълно и да имам възможност да живея по най-умерен начин, ще ми трябват поне 100 хиляди, ако не повече. С една дума, това е невъзможно за мене.

— Е, ами ако ги имахте, как бихте наредили тогава живота си?

— Тогава бих си наел едно малко жилище, бих се заловил да възпитавам децата си; за себе си не мога да мисля, моята кариера е свършена, не ме бива вече за нищо.

— Че защо не ви бива за нищо?

— Какво да правя? Сам разсъдете: аз не мога да почна като канцеларски писар. Забравихте ли. че имам семейство. Аз съм на четиридесет, кръстът вече ме боли, измързеливил съм се; а по-голяма служба няма да ми дадат; защото не се ползувам с добро име. Да ви призная, аз самият не бих взел доходна служба. Макар и да съм лош човек, и картоиграч, и всичко, каквото искате, но подкуп няма да вземам. Аз не мога да работя заедно с Красноносое и със Самосвистов.

— Но все пак, извинете, не мога да разбера как може човек без път; как ще вървиш не из път; как ще пътуваш, когато под нозете ти няма земя: как ще плуваш, когато лодката не е във вода? А животът е пътешествие. Извинете, Пьотр Петрович, но ония господа, за които говорите, те все пак вървят по някакъв път, все пак се трудят. Да речем, че някак са се отбили от пътя. както се случва с всеки грешен човек; но има надежда, че пак ще го намерят. Който върви — не може да не стигне, има надежда, че ще намери пътя. Но как ще попадне на някакъв път оня, който стои със скръстени ръце? Защото пътят няма да дойде при него. Как ще живееш на тоя свят, без да си прикрепен към нещо? Все някакъв дълг трябва да се изпълнява. Защото дори и надничарят изпълнява служба. Той яде евтин хляб, но нали го печели и чувствува ползата от своето занятие.

— Повярвайте ми, Афанасий Василиевич, разбирам пълната справедливост на думите ви, но казвам ви, че в мене е умряла съвършено всяка дейност; не виждам, че мога да принеса някаква полза комуто и да било на тоя свят. Чувствувам, че съм съвсем безполезно нещо. По-рано, докато бях по-млад, струваше ми се, че цялата работа е в парите, че да имах на ръка стотици хиляди, бих ощастливил множество хора: бих помогнал на бедни художници, бих отворил библиотеки, полезни заведения, бих събрал сбирки. Аз съм човек нелишен от вкус и знания, че в много работи бих могъл да се разпореждам по-добре от ония наши богаташи, които вършат всичко това безсмислено. А сега виждам, че и то е суета, че и в това няма много смисъл. — Не, Афанасий Василиевич, за нищо не ме бива. съвсем за нищо, казвам ви. Не съм способен и за най-малката работа.

— Чуйте, Пьотр [Петрович]! Но нали се молите, ходите на черква, не изпускате, зная, нито литургия, нито вечерня. Макар и да не ви се става рано, ставате все пак и отивате — отивате в четири часа сутринта, когато никой още не става.

— То е друго нещо. Афанасий Василиевич. Това го правя за спасение на душата си, защото съм убеден, че така поне с нещо ще изкупя празния си живот, че колкото и да съм лош. смирените ми молитви и известно насилие над себе си все пак значат нещо пред бога. Нека ви кажа, че се моля — дори и без вяра, но все пак се моля. Долавям само, че има господар, от когото зависи всичко, както добитъкът, с който орем, познава с усет оногова, който го запряга.

— Значи, вие се молите, за да угодите на оногова, комуто се молите, за да спасите душата си, и това ви дава сили и ви кара да ставате по-рано от леглото си. Повярвайте, че ако бихте се заловили за службата си така, както бихте служили с нея на оногова, комуто се молите, бихте имали дейност и никой от хората не би могъл да ви охлади.

— Афанасий Василиевич, пак ще ви кажа — това е друго. В първия случай виждам, че все пак върша нещо. Казвам ви, че съм готов да постъпя в манастир и ще изпълнявам там най-тежките трудове и подвизи, каквито ми наложат, защото не е моя работа да разсъждавам и съм уверен, че ще отговарят [ония], които са ме накарали да го върша: там аз се подчинявам и зная, че се подчинявам на бога.

— Но защо не разсъждавате така и по светските работи? Нали и в тях трябва да служим на бога. Дори и ако служим някому другиму, ние му служим само защото сме уверени, че така заповядва бог, а инак не бихме му служили. Какво друго са способностите и дарбите, които са различни у всеки човек? Нали това са оръдията на нашите молитви: тук — с думи, а там — с дело. Но вие не можете да постъпите в манастир, вие сте прикрепен към света, имате семейство.

И Муразов млъкна. Хлобуев също не каза нищо.

— Значи, вие смятате, че ако имахте например двеста хиляди, [бихте] могъл да заздравите живота си и да го карате отсега нататък по-разумно?

— Тоест поне ще се заловя за онова, което може да се направи — ще се заловя за възпитанието на децата си, ще мога да им доставя добри учители.

— Ами да ви кажа ли в отговор на това, Пьотр Петрович, че след две години пак ще затънете в дългове?

Хлобуев помълча малко и почна бавно:

— Все пак след такива изпитания…

— Какво значат изпитанията? — каза Муразов. — Нали ви познавам. Вие сте човек с добра душа: ще дойде при вас някой приятел, ще поиска пари назаем — ще му дадете; видите ли беден човек — ще поискате да му помогнете; дойде ли ви на гости приятен човек — ще поискате да го нагостите по-добре и ето, че ще се подчините на първото си желание, а ще забравите сметките. И позволете най-сетне да ви кажа, че не сте в състояние да възпитавате и децата си. Само оня баща, който вече е изпълнил дълга си, може да възпитава децата си. А и съпругата ви… тя има добра душа… тя съвсем не е възпитана тика, че да възпитава деца. Мисля дори — извинете ме, Пьотр Петрович — дали няма да бъде вредно за децата ви и това дори, че те ще бъдат с вас!

Хлобуев се замисли: той почна мислено да се разглежда от всички страни и най-после разбра, че Муразов има право донякъде.

— Знаете ли, Пьотр Петрович? Оставете това на мене — децата, работата; оставете и семейството си, и децата си: аз ще се погрижа за тях. Защото положението ви е такова, че вие сте в мои ръце; защото работата клони към гладна смърт. Сега вече трябва да се решите на всичко. Познавате ли Иван Потапич?

— И много го уважавам, макар че той ходи с полушубка — каза [Хлобуев].

— Иван Потапич беше милионер. Омъжи дъщерите си за чиновници, живееше като цар; а като фалира — какво да прави — стана служащ. Не му беше весело да мине от сребърното блюдо към проста паница: струваше му се, че не му се иска нищо да върши. Сега Иван Потапич би могъл да яде от сребърно блюдо, но вече не иска. Той би натрупал отново пари, но казва: „Не, Афанасий Иванович, сега вече служа не на себе си и [не] за себе си, а защото бог така [отсъди]. Не искам да върша нищо по своя воля. Слушам ви, защото искам да слушам бога, а не хората, и защото бог говори само чрез устата на най-добрите хора. Вие сте по-умен от мене и затова не аз отговарям, а вие.“ Ето какво казва Иван Потапич; а той, да си кажа правото, е няколко пъти по-умен от мене.

— Афанасий Василиевич! И аз съм готов [да призная] вашата власт над себе си, ваш слуга съм и каквото искате: отдавам се на вас. Но не ми давайте работа свръх силите ми, аз не съм Потапич и казвам ви, че за нищо добро не ме бива.

— Не аз, Пьотр Петрович, ще [ви] наложа работа и тъй като бихте искал, както сам казвате, да послужите, [ето] ви едно богоугодно дело. На едно място се строи черква с доброволни пожертвования от благочестиви хора. Парите не стигат, трябва да се съберат нови. Облечете една проста полушубка… нали сега сте прост човек, разорен дворянин и същински просяк: няма защо да се церемоните? И тръгнете с проста каручка с книги в ръка по градове и села. Ще получите от архиерея благословия и прошнурована книга и на добър ви час.

Пьотр Петрович бе смаян от тая съвсем нова длъжност. Все пак той, дворянин от древен род, да тръгне с книга в ръка и да проси за черква! Да се друса в талига с това разклатено здраве! Но същевременно [не можеше] и да помисли да се измъкне и отклони; работата беше богоугодна.

— Замислихте ли се? — каза Муразов. — С това вие ще изпълните две служби: едната служба на бога, а другата на мене.

— Каква служба на вас?

— Ето каква. Тъй като ще отидете по ония места, дето аз още не съм ходил, ще научите на самото място всичко: как живеят там селяните, де са по-богати, де търпят немотия и в какво състояние са всички. Нека ви кажа, че обичам селяните, може би защото и аз самият съм селянин по произход. Но работата е там, че между тях са се завъдили всевъзможни безобразия. Разколници и най-различни скитници ги смущават, някои ги настройват срещу властите, а когато човек е притеснен, той лесно се бунтува. Нима е мъчно да подбудиш един човек, който наистина страда. А работата е там, че уреждането на сметките трябва да почне не отдолу. Лошо е, когато тръгнеш на бой с юмруци: тогава няма да има никаква полза — ще спечелят само крадците. Вие сте умен човек, ще разгледате, ще научите де човек наистина страда от другите, а де от собствения си неспокоен нрав и сетне ще ми разкажете всичко. За всеки случай ще ви дам една малка сума за раздаване на ония, които наистина страдат без вина. Ще бъде също така полезно вие да ги утешите с думи и да им обясните по-добре, че бог заповядва да търпим безропотно и да се молим, когато сме нещастни, а не да буйствуваме и да се разправяме сами. С една дума, говорете им, без да ги възбуждате против някого, а като примирявате всички. Ако видите у някого омраза против когото и да било, употребете всички усилия.

— Афанасий Василиевич! Работата, която ми възлагате — каза Хлобуев, — е света работа: но помислете кому я възлагате. Тя може да се възложи само на човек с почти свет живот, който [да знае] вече да прощава на другите.

— Че аз не казвам да изпълните всичко това, а по възможност, което можете. Работата е там, че все пак вие ще се върнете от ония места с големи познания и ще имате представа в какво положение се намира оня край. Един чиновник никога не се сблъсква с истината и селянинът няма да бъде откровен с него. А пък вие, молейки помощи за църквата, ще се отбиете при всекиго — и при еснафа, и при търговеца, и ще имате случай да разпитате всекиго. Казвам ви това, защото сега генерал-губернаторът има особена нужда от такива хора: и освен всички канцеларски повишения ще получите такава служба, дето животът ви не ще бъде без полза.

— Аз ще се опитам, ще положа старания, колкото ми стигат силите — каза Хлобуев. И в гласа му пролича ободрение, гърбът му се възправи и главата му се приповдигна като на човек, пред когото свети надежда. — Виждам, че бог ви е надарил с проумяване и вие познавате някои работи по-добре от нас, късогледите хора.

— А сега позволете да ви попитам — каза Муразов, — какво нещо е Чичиков и каква е тая [работа]?

— [За] Чичиков ще ви разкажа нечувани работи. Той върши такива неща… — Знаете ли, Афанасий Василиевич, че завещанието било лъжливо? Намерено е истинското, според което цялото имение принадлежи на възпитаничките.

Какво казвате? Кой е изкалъпил лъжливото завещание?

— Там е въпросът, че тая работа е много мръсна! Казват — Чичиков и че завещанието било подписано след смъртта: наели някаква жена вместо покойната и тя го подписала. С една дума, извънредно нечиста работа. Казват, че са постъпили хиляди молби от разни страни. Маря Еремеевна имала сега много кандидати; двама чиновници вече се биели за нея. Ето каква е работата, Афанасий Василиевич!

— Не съм чул нищо такова, а работата наистина не е много чиста. За мене, да си призная, Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен [човек] — каза Муразов.

— И аз подадох от свое име молба, за да напомня, че има близък наследник…

„Мене ако питат, нека всички се сбият помежду си — мислеше си Хлобуев, когато си отиваше. — Афанасий Василиевич не е глупав. Той навярно ми е дал тая задача, след като е обмислил. Да я изпълня — и това е.“ И той почна да мисли за пътуването, докато Муразов все още си повтаряше: „За мене Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен човек! С тая воля и настойчивост, ако се залови за добро дело!“