Николай Гогол
Мъртви души (18)

[ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ГЛАВА]^[1]

Всички в света нагласяват своите работи. Комуто каквото трябва, това и намира, казва пословицата. Тършуването из сандъците беше извършено с успех, така че нещичко от тази експедиция премина в собственото ковчеже. С една дума, беше нагласено благоразумно. Чичиков не че открадна, а се възползува. Зер всеки от нас се възползува от нещо: този от държавната гора, онзи от спестовните суми, един краде от децата си заради някоя пътуваща актриса, друг от селяните заради мебели Хамбс^[2] или за карета. Какво да се прави, когато толкова много примамки са се развъдили на света? И скъпи ресторанти с лудешки цени, и маскаради, и разходки, и танци с циганки? Зер мъчно е да се въздържиш, когато всички от своя страна вършат същото, пък и модата заповядва — иди, че се въздържай! Човек не е бог, така и Чичиков, подобно на нарасналия брой хора, които обичат всевъзможния комфорт, извъртя работата в своя полза. Разбира се, трябваше да замине извън града, но пътищата се развалиха. Между туй в града щеше да почне друг панаир — само дворянски. Предишният беше повече конски и говежди, за сурови и разни други селски произведения, купувани от търговци на добитък и от кулаци. Сега всичко, което е било купено от Нижегородския панаир, от търговци на луксозни и фабрични стоки, беше докарано тука. Надойдоха унищожители на руските кесии, французи с помади и французойки с шапки, унищожители на спечелените с кръв и труд пари — тия египетски скакалци, според израза на Костанжогло, които не стига, че ще изядат всичко, ами ще оставят и яйцата си, като ги заровят в земята.

Само недородът и нещастният…^[3] задържаха мнозина помешчици в селата. Затова пък чиновниците, тъй като те не страдат от неплодородие, се разпуснаха; жените им, за зла чест, също. Прочели достатъчно различни книги, пръснати напоследък с цел да внушат всякакви нови потребности на човечеството, те бяха почувствували необикновена жажда да изпитат всички нови, наслади. Един французин беше открил ново заведение — някаква нечувана в губернията публична градина с вечеря уж с необикновено евтина цена и половината на кредит. Това беше достатъчно [не само] началниците на канцелариите, но дори и всички канцеларски чиновници, с надежда за бъдещи рушвети от просителите…^[4] Зароди се желание да се поперчат един пред друг с коне и кочияши. Ах, това стълкновение на съсловията заради веселби!… Въпреки лошото време и кишата гиздави каляски летяха назад и напред. Отде се взеха те, бог знае, но и в Петербург не биха се посрамили… Търговците, продавачите леко подигаха шапки и канеха госпожите. Твърде нарядко се виждаха брадати хора с кожени рунтави калпаци. Всичко беше с европейски вид, с бръснати бради, всичко увехнало [?]… и с гнили зъби.

— Заповядайте, моля ви се! Благоволете само да влезете в дюкяна! Господине, господине! — подвикваха тук-там малки момченца.

Ала с презрение ги гледаха вече запознатите с Европа посредници; само понякога с чувство на достойнство казваха: „Штакет“ или: „Тук има сукна зибер, клер и черни.“.

— Имате ли сукна тъмночервен цвят с точици? — попита Чичиков.

— Отлични сукна — каза търговецът, като приповдигна с една ръка шапката си, а с другата посочи дюкяна. Чичиков влезе в дюкяна. Сръчно подигна дъската [до масата] и се озова от другата й страна, гърбом към стоката, натрупана от пода до тавана едно връз друго, и с лице към купувача. Подпрян леко на двете си ръце и леко полюлявайки целия си корпус върху тях, той каза:

— Какви сукна обичате?

— С маслинени или тъмнозелени точици, да се доближават, тъй да се каже, до цвета на боровинки — каза Чичиков.

— Мога да ви уверя, че ще получите най-първо качество, по-добро от което може да се намери само в просветените столици. Момче, подай онова сукно отгоре, 34 номер. Не е то, не е то, драги! Ти какво тъй се държиш все по-високо от сферата си като някакъв пролетарий! Хвърли го тука! Ето сукненцето! — И като го разгъна от другия му край, продавачът го поднесе до самия нос на Чичиков, така че той можа не само да поглади с ръка копринената му лъскавина, но дори да го помирише.

— Хубаво е, но все пак не е това — каза Чичиков. — Аз съм служил в митница, та искам най-хубавото качество, което имате, и при това да е с повече точици и не към тъмнозелено, а да се доближава към цвета на боровинки.

— Разбрах: вие наистина желаете този цвят, който сега почва да е на мода. Имам сукно от отлично качество. Предупреждавам ви, че има висока цена, но и високи достойнства.

Европеецът се покатери. Топът падна. Разгъна го той с изкуството на старите времена, като дори забрави временно, че е от по-късно поколение, и го изнесе на светло, дори излезе вън от дюкяна и го показа там, примижавайки на светлината, и каза:

— Отличен цвят! Сукно с цвят — наварински дим с пламък.

Сукното бе одобрено; за цената се спазариха, макар че тя беше „с прификс“^[5], както казваше продавачът. Сега той сръчно го раздра с две ръце. Обви го в хартия, по руски, с неимоверна бързина. Вързопчето се завъртя под тънката връвчица, която го обхвана с един животрептящ възел. Ножиците прерязаха връвчицата и всичко отиде в каляската. Продавачът повдигаше фуражка. Приповдигащият фуражка има [?] причина: той извади от джоба парите.

— Покажете ми черно сукно — чу се глас.

— Ето ти, дявол да го вземе, и Хлобуев — каза си Чичиков и се обърна гърбом, за да не го видят, понеже намираше за неблагоразумно от своя [страна] да влиза с него в каквото и да било обяснение относно наследството. Но Хлобуев вече го видя.

— Какво е това, Павел Иванович, вие като че ли нарочно ме избягвате? Никъде не мога да ви намеря, а пък работата е от такъв [род], че трябва да поговорим сериозно.

— Почтении, почтении — каза Чичиков, като му стисна ръката, — повярвайте, че все искам да поговоря с вас, но никак нямам време. — А сам мислеше: „Дявол да те вземеше!“. И изведнъж видя Муразов, който влизаше.

— Ах! Афанасий Василиевич! Как сте със здравето?

— Вие как сте? — каза Муразов, като сне шапка. Търговецът и Хлобуев снеха шапки.

— А бе кръстът ме боли, пък и сънят ми някак не е добър. Дали защото малко се движа…

Но Муразов вместо да се вдълбочи в причината за внезапните болки на Чичиков, се обърна към Хлобуев:

— А пък аз, Семьон Семьонович, като видях, че вие влязохте в дюкяна, дойдох подире ви. Искам да поговоря с вас за туй-онуй. Не обичате ли да наминете към мене?

— Как не, как не! — каза Хлобуев бързо и излезе с него.

„За какво ли могат да разговарят“ — помисли [Чичиков].

— Афанасий Василиевич е почтен и умен човек — каза продавачът — и си знае работата, но просветителност няма. Защото търговецът е негоциант, а не е какъв да е търговец. Тука с него е съединен и бюджетът, и реакцията, а инак ще излезе просто паувпуризъм^[6]. — Чичиков махна с ръка.

— Павел Иванович, търся ви навсякъде — зачу се гласът на Леницин. Продавачът почтително сне шапка.

— Ах, Федор Федорович!

— За бога, хайде у дома; трябва да поговоря нещо с вас — каза той. Чичиков го погледна — лицето му беше съвсем променено. Като се разплати с продавача, той излезе от дюкяна.

— Вас чакам, [Семьон Семьонович] — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев, — заповядайте при мене в стаичката. — И той поведе Хлобуев в стаичката, позната вече на читателя, по-непретенциозна от която не можеше да се намери и у чиновник, който получава седемстотин рубли годишна заплата.

— Кажете, предполагам, че сега вашите затруднения са намалели? След смъртта на леля ви вам ще да се е паднало нещо.

— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали моите затруднения са намалели. Паднаха ми се всичко петдесет души селяни и трийсет хиляди в пари, с които трябваше да разплатя част от дълговете си — и сега пак нямам нищо. А главното е, че работата с това завещание е една от най нечистите. Тука, Афанасий Василиевич, са извършени такива мошеничества! Аз ще ви разправя ей сега и вие ще се почудите, като узнаете какво се върши. Този Чичиков…

— Позволете, [Семьон Семьонович ], преди да говорим за този Чичиков, позволете да поговорим собствено за вас. Кажете ми колко според вашето заключение би било за вас задоволително и достатъчно, за да се избавите съвсем от тези затруднения?

— Моите затруднения са големи — каза Хлобуев. — За да се избавя от затрудненията, да се разплатя съвсем и да имам възможност да живея по най-умерен начин, трябват ми най-малко 100 хиляди, ако не и повече, с една дума, това ми е невъзможно.

— Е добре, ако ги имате, как бихте заживели тогава?

— Бих си наел една квартирка, бих се заловил за възпитанието на децата си. За себе си няма вече що да мисля: моята кариера е свършена, вече за никъде не ме бива.

— И все пак животът ви ще бъде празен, а в празността дохождат изкушения, за които не би помислил човек, ако е зает с работа.

— Не мога, за нищо ме не бива, като замаян съм, кръстът ме боли.

— Но как ще живеете без работа? Как може да се живее на света без служене, без място? Моля ви се! Погледнете, всяко творение божие, всеки предмет все служи на нещо, има свое предназначение. Дори камъкът, и той съществува, за да се употребява в работата, а човек, най-разумното същество, да остава без полза — редно ли е това?

— Е, да, но аз все пак не съм без работа. Аз мога да се заема с възпитанието на децата.

— Не, Семьон Семьонович, не! Това е най-мъчното нещо. Как ще възпитава деца оня, който сам себе си не е възпитал? Децата може да се възпитават само с примера на собствения живот. А вашият живот може ли да им бъде пример? Или да се научат как да прекарват времето си [в] празнота и да играят на карти? Не, Семьон Семьонович, дайте децата на мене: вие ще ги развалите. Помислете сериозно: празността ви е погубила, вие трябва да бягате от нея. Как може да живее човек на света несвързан с нищо? Все трябва да се изпълнява някакъв дълг. Надничарят — и той служи. Той яде черен хляб, но сам си го добива и чувствува интерес към своето занятие.

— Бога ми, опитвах се, Афанасий Василиевич, мъчих се да надделея! Какво да се прави! Остарях, станах неспособен. Е, как да постъпя! Нима да ида на служба? А че какъв ще ми бъде халът на четирийсет и пет години да седна на една маса с начеващите чиновници? При това аз съм неспособен за подкуп — и на себе си ще преча, и на другите ще навредя. А те вече са си образували и касти. Не, Афанасий Василиевич, мислих, опитвах, прекарвах на ум всички места — навсякъде ще бъда некадърен. Може би само в старопиталището…

— Старопиталището е за онези, които са работили, а на ония, които са се веселили през цялата си младост, се отговаря както мравките на щуреца: „Иди сега поиграй!“. Пък и в старопиталището, и там се трудят и работят, не играят на вист. Семьон Семьонович — каза Муразов, като го гледаше втренчено, — вие мамите и себе си, и мене.

Муразов го гледаше право в лицето, но бедният Хлобуев нищо не можеше да отговори. На Муразов му дожаля за него.

— Слушайте, Семьон Семьонович… Но вие се молите, ходите на черква, аз зная, не пропускате нито литургия, нито вечерня. Макар че не ви се иска да ставате рано, ставате и отивате, отивате в четири часа сутринта, когато никой не е още станал.

— Това е друга работа, Афанасий Василиевич. Аз зная, че не правя това за хората, а за оня, който е наредил да съществуваме всички в тоя свят. Какво да правя! Аз вярвам, че той е милостив към мене, че колкото и да съм гаден и противен, той може да ме прости и приеме, когато хората ме ритнат с крак и най-добрият от приятелите ми измени, а отгоре на всичко [още] каже, че ми е изменил с добро намерение.

По лицето на [Хлобуев] се изписа огорчение.

Старецът се просълзи, но нищо не му възрази.

— Тогава послужете на оня, който е тъй милостив. Нему е угоден и трудът, както и молитвата. Заловете каква да е работа, но я заловете, като да я вършите за него, а не за хората. Просто вземете макар и вода да кълцате в чутура, но мислете, че правите това за него. Ползата от това ще бъде преди всичко, че за лошото няма да остава време — за губене на карти, за гуляи с ненаситници, за светски живот. Ех, Семьон Семьонович! Вие знаете ли Иван Протапич?

— Зная го и го уважавам много.

— Добър търговец беше: половин милион имаше, ала като се видя в голямо изобилие, разпусна се. Почна да учи сина си по френски, дъщеря си омъжи за генерал. И не отиваше в дюкяна или на борсовата улица, а щом видеше приятел, току го замъкнеше в трактира да пият чай. И фалира. Пък и бог прати нещастие на сина му… Сега, видите ли, той е служащ у мене. Почна наново. Работите му се поправиха. Пак би могъл да търгува с петстотин хиляди. „Служащ бях и служащ искам да умра. Сега, казва, станах здрав и бодър, а тогава завъдих шкембе и ми се яви водна болест… Не!“ — казва. И сега чай не туря в устата. Шчи и каша, и нищо повече, да. А пък се моли тъй, както никой от нас не се моли, и помага на бедните тъй, както никой от нас не помага; а друг някой иска да помага, ала си е прахосал парите.

Горкият Хлобуев се замисли. Старецът хвана двете му ръце.

— Семьон Семьонович! Да знаете колко ми е жал за вас. През всичкото време съм мислил за вас. И ето, слушайте. Вие знаете, че в манастира има един монах-отшелник, който никого не вижда. Тоя човек е с голям ум, такъв ум, какъвто не съм срещал. И когато даде съвет… Аз почнах да му говоря, че имам един такъв приятел, но името не казах, че той е болен от туй и туй. Той почна да слуша и изведнъж ме прекъсна с думите: „По-напред божията работа, че тогава своята. Черква строят, а пари няма: трябва да се съберат пари за черквата!“ И затръшна вратата. Почнах да мисля какво значи това. Не желае, види се, да даде съвет. Па наминах към архимандрита. Още не съм влязъл и първата му дума е: дали не познавам някой човек, комуто да се възложи да събира помощи за черквата, който да бъде дворянин или търговец по-възпитан от другите, и който ще гледа на това като на спасение за душата си? Аз просто веднага се сетих. „Ах, боже мой! Та това значи, че отшелникът отрежда тази длъжност на Семьон Семьонович. За неговата болест пътуването е полезно. Като ходи с книга от помешчика при селянина и от селянина при помешчика, той ще узнае и кой как живее, и кой от що се нуждае, така че ще се върне после, изходил няколко губернии, и ще познава местността и края по-добре от всички, които живеят в градовете… А такива хора са потребни сега.“ На, князът ми казваше, че той би дал много да намери такъв чиновник, който да знае работите не по книга, а да знае точно как са те всъщност, защото в книгите, казват, нищо вече не се виждало; толкова било забъркано всичко.

— Вие ме смутихте и забъркахте съвсем, Афанасий Василиевич — каза Хлобуев, като го гледаше изумен. — Аз не вярвам дори че вие наистина на мене говорите това, за тази работа е нужен неуморим, деятелен човек. При туй как да зарежа жена, деца, които няма що да ядат?

— За съпругата и децата не се безпокойте. Аз ще ги взема под своя грижа и децата ще имат учители. Наместо да ходите с торба и да просите милостиня за себе си, по-благородно и по-хубаво е да просите за бога. Аз ще ви дам една проста [бричка], не бойте се, че ще тръска: това е за вашето здраве. Ще ви дам пари за из път, за да можете пътем да дадете на ония, които се нуждаят повече от другите. Така ще можете да сторите много добри дела, вие няма вече да се излъжете, а комуто дадете, той наистина ще заслужава. По такъв начин, пътувайки, вие ще узнаете всички какви са и що са. Това не е като някой чиновник, от когото всички се боят и от когото [се крият]; а с вас, като знаят, че просите за черква, ще разговарят на драго сърце.

— Виждам, това е прекрасна мисъл и аз много бих [желал] да изпълня поне част от нея, но наистина струва ми се, че това е свръх силите ми.

— Че кое е по силите ни? — каза Муразов. — Нищо няма по силите ни, всичко е свръх силите ни. Без помощ отгоре нищо не може. Но молитвата събира сили. Като се прекръсти, човек казва: „Господи, помилуй!“ — гребе и доплува до брега. Затова няма какво да се мисли дълго; това трябва да се вземе просто за божия повеля. Колата след малко ще бъде готова, а вие отърчете при отца архимандрита за книга и за благословия и хайде на път.

Подчинявам ви се и приемам това само като божие указание. „Господи, благослови!“ — каза той вътрешно и почувствува, че бодрост и сила почнаха да проникват в душата му. Самият му ум сякаш почна да се събужда с надежда за изход от своето печално безизходно положение. В далечината почна да му се мярка светлина…

Но нека оставим Хлобуев и да видим Чичиков…

А през това време в съдилищата наистина постъпваха заявление подир заявление. Оказаха се роднини, за които никой не беше чувал. Както птици се трупат на мърша, тъй всички се струпаха върху безбройното богатство, останало подир старата: доноси против Чичиков за фалшивостта на последното завещание, доноси за фалшивостта й на първото завещание, улики в кражба и скриване на суми. Явиха се даже улики против Чичиков за купуване на мъртви души, за пропущане контрабанда още когато служил в митницата. Изровиха всичко, разузнаха предишната му история. Бог знае отде помирисали и научили всичко туй, ала имаше улики дори за такива неща, за които той си мислеше, че освен него и четирите стени никой не знаеше. Засега всичко това беше още съдийска тайна и не беше дошло до ушите му, макар че записката от предания му юрисконсулт, която той скоро получи, му даде донякъде да разбере, че кашата ще се забърка. Записката беше с кратко съдържание: „Бързам да ви уведомя, че по работата ще има разправии, но помнете, че никак не бива да се тревожите. Главното е — спокойствие. Ще наредим всичко.“ Тази записка го успокои съвсем. „Тоя човек е цял гений“, каза Чичиков. За довършване на всичко хубаво в това време шивачът донесе дрехите му. [Чичиков] усети силно желание да се погледа в новия фрак с цвят на наварински пламък с дим. Обу панталоните, които го обхванаха чудесно от всички страни така, че просто — изрисувай го. Бедрата му тъй силно се изпънаха, прасетата също, сукното обхвана всички подробности и им придаде по-голяма гъвкавост. Като затегна отдире коланчето, коремът му стана като тъпан. Той го тупна с четката и добави: „Гледай какъв глупак! А изцяло той е истинска картина.“ Фракът беше сякаш ушит още по-хубаво от панталоните: нито една гънка, всички страни бяха обтегнати, талията добре пристегната и извита. На забележката на Чичиков, [че] под дясната мишница малко го стиска, шивачът само се усмихваше: от това още по-хубаво се пристягаше талията. „Бъдете спокоен, бъдете спокоен за работата — повтаряше той с нескрито тържество, — освен в Петербург никъде не могат ви го уши така.“ Шивачът сам беше от Петербург и бе написал на табелата си: „Чуждестранец от Лондон и Париж“. Той не обичаше да се шегува и затова искаше с двата града изведнъж да запуши устата на всички други шивачи, така че занапред никой да не се покаже с такива градове, а нека се пише от някакъв си „Карлсеру“ или „Копенхар“.

Чичиков се разплати великодушно с шивача и като остана сам, почна свободно да се разглежда в огледалото като артист, с естетично чувство и con amore^[7]. Оказа се, че всичко изглежда някак по-хубаво, отколкото по-рано: бузите по-интересни, брадичката по-привлекателна, бялата яка даваше тон на бузата, атлазената синя връзка даваше тон на яката, новомодните гънки на нагръдника даваха тон на връзката, богатата кадифена [жилетка] даваше [тон] на нагръдника, а фракът с цвят на наварински дим с пламък, лъскав като коприна, даваше тон на всичко. Извърна се надясно — хубаво! Извърна се наляво — още по-хубаво! Талията такава, като у някой камерхер или у някой такъв господин, който бръщолеви само по френски, който дори и когато се разсърди, не смее да изругае по руски, а ще я изтърси на френски диалект: такава деликатност! Той приведе глава малко на една страна и се опита да заеме поза, като че се обръща към дама на средна възраст и с модерно образование: излизаше просто картина. Художнико, вземи четката и рисувай! От удоволствие той извърши още тук едно леко подскачане, нещо като антраша. Шкафът потрепера и стъкълцето с одеколон тупна на земята: но това не причини никакво безпокойство. Той нарече, както и се падаше, глупавото стъкълце глупак и си помисли: „При кого сега най-напред да се яви човек? Най-добре…“ Но изведнъж в антрето се чу нещо като дрънкане на ботуши с шпори и един жандарм с пълно въоръжение, [като че] той представляваше цяла войска: „Има заповед още сега да се явите при генерал-губернатора!“ Чичиков просто замръзна. Пред него стърчеше страшилище с мустаци, с конска опашка на главата, през едното рамо ремък, през другото ремък, а огромна сабя виси отстрани. Нему се стори, че от другата страна висеше пушка и дявол знае що: цяла войска само в едно лице! Той се опита да възразява, но [страшилището] грубо каза: „Заповядано е още сега!“ През вратата към антрето той видя, че там се мяркаше и друго страшилище, погледна през прозореца — и екипаж. Какво да прави? Тъй, както и беше във фрака с цвят от наварински пламък с дим, трябваше да се качи и цял разтреперан, тръгна към генерал-губернатора, и жандармът с него.

В чакалнята не му дадоха дори да се опомни.

— Вървете! Князът вече ви чака — каза дежурният чиновник. Пред него в мъгла се мярна чакалнята с куриери, които приемаха пакети, сетне салонът, през който той мина, като си мислеше само: „Ето как ще ме пипне и без съд, без нищо — право в Сибир!“ Сърцето му затуптя с такава, сила, с каквато не бие дори у най-ревнивия любовник. Най-сетне съдбоносната врата се разтвори: показа се кабинетът с портфейли, шкафове и книги и князът, разгневен като самия гняв.

— Страшен човек! Страшен! — каза Чичиков. — Той ще ме погуби, както вълкът агнето.

— Аз ви пощадих, позволих ви да останете в града, когато трябваше да идете в затвора, а вие се опетнихте отново с най-безчестно мошеничество,с което някога се е опетнявал човек! — Устните на княза трепереха от гняв.

— Че с каква, ваше сиятелство, най-безчестна постъпка и мошеничество? — попита Чичиков, треперейки с цялото си тяло.

— Жената — каза князът, като го доближи и го гледаше право в очите, — жената, която е подписвала по ваша диктовка завещанието, е заловена и ще бъде поставена на очна ставка с вас.

На Чичиков му притъмня.

— Ваше сиятелство! Ще кажа цялата истина. Аз съм виновен, наистина виновен съм, но не съм толкова виновен: мене ме подведоха врагове.

Вас не може никой да ви оклевети, защото у вас има много повече мръсотии, отколкото може [да измисли] най-последният лъжец. Вие цял живот, мисля, не сте вършили нито една работа, която да не е безчестна.

Всяка копейка, която имате, вие сте я добивали по най-безчес[тен начин], има разбойничество и безчестна работа, за които има бич и Сибир! Не, стига толкова вече! Още тази минута ще бъдеш заведен в затвора и там, наред с последните мерзавци и разбойници, ще [трябва] да чакаш разрешението на своята съдба. И това все пак е милост, защото [ти] си няколко [пъти] по-гаден от тях; те са само с антерии, кожухчета, а ти… — Той погледна фрака с цвят от наварински дим с пламък и като посегна към връвта, позвъни.

— Ваше сиятелство — извика Чичиков, — смилете се! Вие сте баща на семейство. На мене — съжалете старата ми майка!

— Лъжеш! — извика гневно князът. — Ти и тогава така ме молеше заради деца и семейство, които никога не си имал, а сега — заради майка.

— Ваше сиятелство! Аз съм мерзавец и последен негодник — каза Чичиков с глас…^[8] — Аз наистина лъгах, аз нямам нито деца, нито семейство, но бог ми е свидетел, винаги съм искал да имам жена, да изпълня дълга си като човек и гражданин, та наистина да заслужа после уважението на гражданите и началството… Но какво нещастно стечение на обстоятелствата! Ваше сиятелство! С пот и кръв трябваше да изкарвам насъщното си съществуване. На всяка крачка съблазни и изкушения… Врагове и убийци, и грабители… Целият ми живот е бил като буен вихър или кораб сред вълни по волята на ветровете. Аз съм човек, ваше сиятелство!

Сълзи като ручеи бликнаха изведнъж из очите му. Той се строполи в краката на княза тъй, както си беше: с фрака от наварински пламък с дим, с кадифената жилетка, с атлазената връзка, с чудесно ушитите панталони и прическата, която пръскаше сладък дъх на най-хубав одеколон, и се удари по челото.

— Махни се от мене! Извикай войници да го вземат — каза князът на влезлия прислужник.

— Ваше сиятелство! — викаше [Чичиков] и прегръщаше с две ръце ботушите на княза.

Тръпки минаха по цялото тяло на княза.

— Махнете се, ви казвам! — рече той, като правеше усилия да изтръгне краката си от прегръдките на Чичиков.

— Ваше сиятелство! Няма да мръдна оттука, докато не получа милост — говореше Чичиков, като не пущаше ботуша на княза и дори се потътри заедно с крака по пода със своя фрак от наварински пламък с дим.

— Махнете се, ви казвам! — рече той с онова необяснимо чувство на отвращение, каквото изпитва човек при вида на някое безобразно насекомо, което не се решава да смачка с крак. Той разтърси крака си тъй, че Чичиков почувствува удар от обувката в носа, устните и закръглената си брадичка, но не изпусна ботуша и с още по-голяма сила [го] държеше в своите прегръдки. Двама здравеняци жандарми със сила го откъснаха, взеха го под ръка и го поведоха през всички стаи. Той беше бледен, бит, в онова безчувствено страшно състояние, в което изпада човек, когато вижда пред себе си черната неизбежна смърт, това страшилище, противно на нашата натура…

При самите врати на стълбата насреща му идеше Муразов. Изведнъж лъч от надежда се мярна. В един миг с неестествена сила той се изскубна от ръцете на двамата жандарми и се хвърли в нозете на смаяния старец.

— Павел Иванович! Какво ви е?

— Спасете ме! Водят ме в затвора, на смърт…

Жандармите го хванаха и поведоха, без да го оставят дори да чуе по-нататък.

Прогизнал, влажен килер с мирис на ботушите и навущата на гарнизонните войници, една небоядисана маса, два мръсни стола, прозорче с желязна решетка, из покъртена печка, през разтрозите на която само пушеше, а топлина не даваше — ето обиталището, дето биде хвърлен нашият [герой], който вече бе почнал да вкусва от сладостите на живота и да привлича вниманието на съотечествениците с тънкия нов фрак от наварински пламък с дим. Не го оставиха дори да се разпореди и да вземе със себе си необходимите вещи, да вземе ковчежето, дето бяха парите, може би достатъчни… Книжата, продавателните за мъртвите души — всичко беше сега у чиновниците. Той се тръшна на земята и безнадеждна тъга като червей обви сърцето му. С растяща бързина тя почна да смуче това с нищо незащитено сърце. Още един ден на такава скръб — и на белия свят не би имало вече Чичиков. Но и над Чичиков нечия всеспасяваща ръка не дремеше. Подир час вратата на затвора се разтвори, влезе старецът Муразов.

Ако на измъчен от палеща жажда, потънал в прах от дълъг път, изнурен и изнемогнал пътник някой налее в засъхналото му гърло струя изворна вода, той не би се тъй освежил, не би се съживил тъй, както се съживи горкият [Чичиков].

— Спасителю мой! — каза Чичиков и изведнъж от пода, върху който беше се тръшнал от разкъсваща го скръб, улови ръката му, бързо я целуна и притисна към гърдите си. — Бог да ви награди, че посетихте клетника!

Той се обля в сълзи.

Старецът го гледаше със скръбно болезнен поглед и само думаше:

— Ах, Павел Иванович! Павел Иванович, какво сте направили?

— Какво да се прави! Погуби ме проклетата! Не знаех мярка; не съумях овреме да се спра. Проклетият сатана ме прелъсти, изкара ме извън границата на разума и на човешкото благоразумие. Сгреших, сгреших! Но само как могат така да постъпват? Дворянин, дворянин, без съд, без следствие, да хвърлят в затвор!… Дворянин, Афанасий Василиевич! Как може да не ми дадат време да намина у дома си, да се разпоредя за нещата си? Та там сега всичко остана, без да има кой да го пази. Ковчежето ми, Афанасий Василиевич, ковчежето! Та там е цялото ми богатство. С пот придобито, с кръв, с години трудове и лишения… Ковчежето ми Афанасий Василиевич! Всичко ще ми изкрадат, ограбят! О, боже! И безсилен повече да удържи порива на нова, нахлула в сърцето му скръб, той зарида високо с глас, който преминаваше през дебелите стени на затвора и се отекваше глухо в далечината, скъса атлазената си вратовръзка и като хвана с ръка яката си, скъса и фрака си от наварински пламък с дим.

— Ах, Павел Иванович! Колко ви е ослепило това богатство! Заради него вие не сте виждали страшното си положение.

— Благодетелю, спасете ме, спасете ме! — отчаяно почна да вика горкият Павел Иванович, като падна в краката му. — Князът ви обича, за вас той ще направи всичко.

— Не, Павел Иванович, не мога, колкото и да искам, колкото и да желая. Вие сте попаднали под неумолимия закон, а не под властта на някой човек.

— Изкуси ме лукавият сатана, изверг на човешкия род!

Той блъсна главата си в стената, а с ръка тъй удари масата, че разкървави юмрука си; но не почувствува нито болежките в главата, нито жестокостта на удара.

— Павел Иванович, успокойте се, помислете как да се примирите с бога, а не с хората; помислете за клетата си душа.

— Но каква съдба, Афанасий Василиевич! Имало ли е друг човек с такава съдба? С търпение, може да се каже, кърваво съм добивал всяка копейка, с труд, с труд, а не съм ограбил някого, нито съм обрал хазната, както правят други. Защо съм се мъчил за копейката? За да [преживея в доволство останалите си дни, да оставя на децата си, които мислех да добия за благото, за служба на отечеството]. Ето за какво исках да придобия! Кривнах, наистина кривнах… какво да се прави? Ала кривнах чак когато видях, че по прав път не се сполучва и че по крив път е по-пряко. Ала аз се трудих, измайсторявах се. Ако съм вземал, вземал съм от богатите. А тия мерзавци, които са по съдилищата, вземат с хиляди от хазната, Ограбват не богати хора, обират последната копейка на онзи, който няма нищо!… Какво е това нещастие, кажете ми наистина — винаги, когато почнеш да се добираш до плодове и, тъй да се каже, вече ги досягаш с ръка… изведнъж буря, подводен камък, разбиване на парчета целия кораб. На, имах вече около три[ста] хиляди капитал. Триетажна къща имах вече, два пъти вече купувах село… Ах, Афанасий Василиевич! Защо такава съдба? Защо такива удари? Нима и без това моят живот не беше като кораб сред вълните? Де е справедливостта на небесата? Де е наградата за търпението, за безпримерното постоянство? Та аз на три пъти почвах отново; след като изгубех всичко, почвах отново от копейка, когато друг на мое място отдавна би се пропил от отчаяние и би изгнил в кръчмата. Колко неща трябваше да се надвият, колко неща да се изтърпят! Всяка [копейка] съм добивал, тъй да се каже, с всички сили на душата си!… На другите наистина им върви по-лесно, но за мене всяка копейка както казва поговорката, е забита със златен гвоздей и тази със златен гвоздей забита копейка аз съм спечелил, бог ми е свидетел, с такава желязна неуморност…

Той не довърши, зарида високо от нетърпима и сърдечна болка, падна на един стол, откъсна съвсем увисналата, разкъсана пола на фрака и я запокити на една страна и като зарови ръце в косите си, за които по-рано тъй много се грижеше, почна да ги скубе безжалостно, наслаждавайки се от болката, с която искаше да заглуши неугасимата с нищо болка на сърцето.

Муразов дълго седя мълком при него, гледайки тая необикновена [скръб], която той виждаше за пръв път. А злочестият ожесточен човек, който неотдавна подхвърчаше наоколо със свободната сръчност на светски и военен човек, се блъскаше сега в раздърпан, непристоен [вид], с разкъсан фрак и разкопчани панталони, [с] окървавен, разбит юмрук, изливайки хули срещу враждебните сили, които пречат на човека.

— Ах, Павел Иванович, Павел [Иванович]! Какъв човек би излязъл от вас, ако по тоя същи начин и със сила и търпение бихте се трудили, но на добра работа, с някоя по-хубава цел! Боже мой, колко добро бихте направили! Ако поне някой от ония хора, които обичат доброто, употребеше толкова усилия за него, колкото вие, за да добиете своята копейка, и съумееше тъй да пожертвува за доброто, и собственото си самолюбие и честолюбие, без да жали себе си, както вие не сте се жалили за добиване своята копейка — боже мой, как би процъфтяла нашата земя!… Павел Иванович, Павел Иванович! Не е жално това, че сте виновен пред другите, жално е, че пред самия себе си сте виновен — пред богатите сили и дарби, с които сте надарен. Вашето предназначение е било да бъдете велик човек, а вие се опропастихте и погубихте.

Има тайни на душата. Колкото далеко и да се е отклонил заблуденият от прекия път, колкото и да се е ожесточил безвъзвратният престъпник, колкото и дълбоко да тъне в своя порочен живот, но ако го упрекнеш със самия него, с неговите достойнства, опозорени от него, у него [всичко] неволно се поколебава и той цял се разтърсва.

— Афанасий Василиевич — каза клетият Чичиков и го хвана с две ръце, — о, да можех да се освободя, да върна имота си! Кълна ви се, бих почнал отсега нататък съвсем друг живот! Спасете ме, благодетелю, спасете ме!

Но какво мога да направя аз? Трябва да воювам със закона. Да речем, че аз се реша на това, но князът е справедлив — той за нищо не ще отстъпи.

— Благодетелю! Вие можете всичко да направите. Не е законът, който ще ме уплаши — пред закона аз ще намеря средства — но това, че невинно съм хвърлен в затвора, че ще пропадна тука като куче и че имотът ми, книжата ми, ковчежето ми… Спасете ме!

Той прегърна нозете на стареца и ги обля със сълзи.

— Ах, Павел Иванович, Павел Иванович — каза старецът Муразов, като клатеше [глава], — как ви е ослепил този имот! Заради него вие не усещате и клетата си душа.

— Ще помисля и за душата, но спасете ме!

— Павел Иванович!… — каза старецът Муразов и спря. — Да ви спася, не ми е по силите — вие сам виждате. Но ще се помъча, колкото мога, да облекча участта ви и да ви освободя. Не зная ще сполуча ли, но ще се помъча. Ако, дай боже, сполуча, Павел Иванович, аз ще ви поискам награда за трудовете си: зарежете всички тия ламтежи за такива печалби. Честна дума ви казвам, че ако бих изгубил, всичкия си имот — а аз имам имот повече от вас, — не бих заплакал. Бога ми, [работата] не е в тоя имот, който могат да ми конфискуват, а в онзи, който никой не може да ми открадне и отнеме! Вие сте поживял на света доста. Вие сам наричате живота си кораб сред вълни. Вие имате вече с какво да преживеете останалите си дни. Заселете се в някое тихо кътче, близичко до черква и до прости, добри хора; или ако ви е овладяло силно желание да оставите подире си потомци, оженете се за някое бедно, добро момиче, свикнало на умереност и просто домакинство. Забравете този шумен свят и всички негови примамливи прищевки, нека и той ви забрави; в него няма успокоение. Вие виждате: всичко в него е враг, изкусител или предател.

— Непременно, непременно! Аз вече исках, аз вече се готвех да заживея живот както трябва, мислех да се заловя за стопанство, да направя живота си умерен. Демонът — изкусител ме прелъсти, отби ме от правия път, сатана, дявол, изчадие!

Някакви незнайни дотогава, непознати чувства, необясними за него, бликнаха у него, сякаш нещо в него искаше да се пробуди, нещо далечно, нещо… предварително [?] задушено още в детинството от суровите, мъртви поучения, от неприветността на тъжното детство, от пустинността на родното жилище, от безсемейната самота, от нищожността и бедността на първите впечатления и сякаш онова, което бе потиснато от суровия поглед на съдбата, погледнала го тъжно през някакво мътно, затрупано със сняг от зимна буря прозорче, искаше да се отскубне на свобода. От устата му се изтръгна стон и закрил лице с две ръце, той каза със скръбен глас:

— Истина, истина!

— И познаването на хората, и опитността не помагат на незаконните неща. А пък ако за това имаше и законно основание!… Ех, Павел Иванович, защо се погубихте така? Събудете се: още не е късно, има още време…

— Не, късно е, късно е! — застена той с глас, от който Муразов усети, че сърцето му ще се пръсне. — Почвам да чувствувам, че усещам, че не вървя както трябва и че далеч съм се отклонил от правия път, но вече не мога! Не, не съм добре възпитан. Баща ми ме поучаваше, биеше ме, караше ме да преписвам нравствени правила, а сам пред мене крадеше дървен материал от съседите и дори ме караше да му помагам. Заведе пред очите ми крива тъжба; разврати едно сираче, на което бе опекун. Примерът е по-силен от правилата. Виждам, чувствувам, Афанасий Василиевич, че не водя живот, какъвто трябва, но нямам вече и голямо отвращение от порока: огрубя натурата ми, няма обич към доброто, оная прекрасна склонност към богоугодни дела, която става натура, привичка… Нямам такова желание да работя за доброто, каквото имам за добиване богатство. Говоря ви истината — какво да се прави. Старецът силно въздъхна.

— Павел Иванович! Вие имате толкова воля, толкова търпение. Лекът е горчив, но болният го взема, защото знае, че инак няма да оздравее. У вас няма любов към доброто — правете добро насила, без любов към него. Това ще ви се зачете като още по-голяма заслуга, отколкото на оня, който прави това от любов към него. Принудете [се] само няколко пъти, сетне ще придобиете и любов. Повярвайте, всичко става. Казано е — Царството се взема с усилия. Човек трябва да употреби сила, насилствено трябва да си проправя път към него, да го взема насилствено. Ех, Павел Иванович! Та у вас има тая сила, която липсва у другите, това желязно търпение — и вие ли не ще надделеете? Та вие, мисля, бихте могъл да бъдете цял богатир. Защото сега хората са без воля, всички са слаби.

Личеше, че тези думи пронизаха самата душа на Чичиков и засегнаха нещо славолюбиво на дъното й. Ако не решителност, то поне нещо силно и прилично на нея блесна в очите му.

— Афанасий Василиевич! — каза той твърдо. — Ако само ми измолите избавление и средства да замина оттук с някакво имущество, давам ви дума да почна друг [живот]; ще си купя едно селце, ще стана стопанин, ще събирам пари не за себе си, а за да помагам на другите, ще правя добро, колкото ми стигат силите; ще забравя себе си и всякакви градски преяждания и пиршества [1 нрзб], ще заживея прост, трезвен живот.

— Бог да ви подкрепи в това намерение! — каза зарадваният старец. — С всички сили ще се помъча да измоля от княза освобождението ви. Ще сполуча ли, или не — това бог [знае]. Във всеки случай вашата съдба навярно ще бъде смекчена. Ах, боже мой! Прегърнете ме, позволете ми да ви прегърна. Как ме зарадвахте наистина! Е, хайде, сбогом, още сега отивам при княза.

Чичиков остана сам.

Цялата му природа се разтърси и размекна. Разтапя се и платината, най-твърдият от металите, който най-дълго от всички се противи на огъня; когато трябва да се усили огънят в горнилото, надуят меховете и нетърпимата горещина се качва до [горе], упоритият метал побелява и се превръща и той в течност; омеква и най-красивият мъж в пещта на нещастията, когато, усилвайки се, те разтопят с буйния си огън закоравялата природа…

„Сам не умея и не чувствувам, но ще употребя всичките си сили, за да дам на другите да почувствуват; сам съм лош и нищо не умея, но всички сили ще употребя, за да настроя другите; сам съм лош християнин, но [ще употребя] всички сили, за да не вкарам другите в съблазън. Ще се трудя, ще работя на село с пот на лицето си и честно ще се заловя така, че да имам добро влияние и върху другите. Та наистина да не съм съвсем негоден? Имам способности за стопанство, имам качества на спестовност, пъргавина и благоразумие, дори постоянство. Трябва само да се реша…“

Така мислеше Чичиков и с полусъбудените сили на душата си сякаш напипваше нещо. Сякаш природата му с някакво тъмно чувство почна да долавя, че има някакъв дълг, който човек трябва да изпълнява на земята, който може да се изпълнява всякъде, на всеки ъгъл, при всякакви обстоятелства, смущения и движения около човека. И трудолюбивият живот, отдалечен от шума на градовете и от ония съблазни, които човекът е измислил от празнота, забравил труда, тъй ясно почна да изпъква пред него, че той вече почти забрави цялата неприятност на своето положение и може би беше готов дори да благодари на. провидението за този тежък [удар], стигаше само да го пуснат и да му дадат поне част… Но еднокрилата врата на мръсния килер се отвори, влезе една чиновническа особа, някой си Самосвистов, епикуреец, левент, цял аршин широк в плещите, със стройни нозе, отличен другар, гуляйджия и фогаджия, както се изразяваха за него самите му другари. Във военно време този човек би направил чудеса: да го проводиш някъде, за да се промъкне през непроходими, опасни места, да открадне някой топ под носа на неприятеля — това беше тъкмо за него работа. Но поради липса на военно поприще, дето би станал може би честен човек, той с всички сили вършеше гадости. Непостижимо нещо! Странни убеждения и правила имаше той: с другарите си беше добър, никому не изменяше и като дадеше дума, удържаше я, но смяташе по-високото си началство нещо като неприятелска батарея, през която трябва да се промъкнеш, ползувайки се от всякакви слаби места, проломи или опущения.

— Знаем всичко за вашето положение, всичко чухме — каза той, като видя,че вратата зад него се затвори плътно. — Нищо, нищо! Не се бойте: всичко ще се поправи. Всички ще почнем да работим за вас и сме на ваша услуга. Трийсет хиляди за всички — нищо повече.

— Нима? — извика Чичиков. — И аз ще бъда съвсем оправдан?

— Иди си, прати ме командирът да изкарам вместо тебе смяната.

Смениха се и той застана сам с пушката. Само това и трябваше. В това време вместо предишната жена се яви друга, която нищо не знаеше и не разбираше. Предишната я бяха скрили някъде така, че и отсетне не можаха да узнаят де се е дянала. А когато Самосвистов се подвизаваше като воин, юрисконсултът правеше чудеса на гражданското поприще: даде на губернатора да узнае странично, че прокурорът пише донос против него; на полицейския чиновник обади, [че] един чиновник, който живее тук тайно, пише доноси против него; чиновника, който живееше тайно, увери, че има още по-таен чиновник, който пише донос против него, и докара всички в такова положение, че всички трябваше да се обърнат към него за съвет. Стана такава неразбория: трупаха се донос след донос и почнаха да се откриват такива работи, каквито и слънцето не е виждало, и дори такива, каквито никога не е имало. Всичко влезе в действие и работа: и кой бил незаконороден син, и от какъв род и звание, и кой има любовница, и чия жена подир кого се влачи. Скандали, съблазни и всичко тъй се забърка и заплете заедно с Чичиковата история с мъртвите души, че по никой начин не можеше да се разбере кое от тези дела беше най-главната дивотия: и двете изглеждаха еднакви по качества. Когато най-сетне почнаха да постъпват книжа до генерал-губернатора, горкият княз нищо не можа да разбере. Един твърде умен и пъргав чиновник, който бе натоварен да направи извлечение, насмалко щеше да полудее: по никакъв начин не можеше да се улови нишката на работата. В това време князът беше загрижен с много други работи, една от друга по-неприятни. Излезе, че в една част на губернията има глад. Чиновниците, проводени да раздават храни, не се разпоредили май тъй, както трябва. В друга част на губернията се раздвижиха разколници. Някой пуснал между тях, че се бил родил антихрист, който не давал мира и на мъртвите, и купувал някакви мъртви души. Каяха се и грешаха и под предлог, че искат да заловят антихриста, убиваха неантихристите. На друго място селяните се разбунтуваха против помешчиците и капитан изправниците. Някакви скитници пръснали между тях слухове, че настъпва такова време, когато селяните трябва да бъдат помешчици и да се облекат с фракове, а помешчиците да се облекат с аби и да станат селяни, и една цяла община, без да му мисли, че тогава ще станат твърде много помешчиците и капитан-изправниците, отказала да плаща данъци. Трябваше да се прибегне до насилствени мерки. Горкият княз беше най-разстроен душевно. В това време му доложиха, че дошъл закупвачът.

— Нека влезе — каза князът. Старецът влезе. — Ето ви вашия Чичиков! Вие държахте за него и го защищавахте. Сега той е заплетен в такава работа, на каквато и най-последният крадец няма да се реши.

— Позволете да ви доложа, ваше сиятелство, че аз не разбирам твърде добре тая работа.

— Фалшифициране на завещание и още как! За такава работа публично наказание с пръчки.

— Ваше сиятелство, ще кажа не за да защищавам Чичиков, ала това е работа недоказана: следствието още не е свършено.

— Има улика: жената, която е била нагласена наместо умрялата, е заловена. Аз искам да я разпитала нарочно пред вас.

Князът позвъни и даде заповед да повикат жената.

Муразов млъкна.

— Най-безчестна работа! И за срам, замесени са първите чиновници в града, самият губернатор. Той не трябва да бъде там, дето са крадците и безделниците! — каза князът с жар.

— Но губернаторът е наследник, той има право да претендира; а това, дето други са се прилепили от всички страни, това, ваше сиятелство, е човешка работа. Умряла, богата жена, а не направила умно и справедливо разпореждане; струпали се от всички страни любители да закачат нещо — това е човешка работа…

— Но защо да се правят мръсотии?… Подлеци! — каза князът с негодувание. — Нямам ни един чиновник добър, всички са мръсници!

— Ваше сиятелство! Та кой ли от нас е както трябва добър? Всички чиновници в нашия град са хора, имат достойнства и мнозина добре познават работата си, но никой не е опазен от греха.

— Слушайте, Афанасий Василиевич, кажете ми — аз познавам само вас като честен човек — каква е тая страст у вас да защищавате всякакъв род мръсници?

— Ваше сиятелство — каза Муразов, — който и да е човекът, когото вие наричате мръсник, той все пак е човек. Как да не защищаваш човека, когато знаеш, че той прави половината злини от грубост и незнание? Та ние вършим несправедливости на всяка крачка и всяка минута ставаме причина за нещастия на другиго, дори и не с лоши намерения. И ваше сиятелство също извършихте една голяма несправедливост.

— Как! — извика учудено князът, съвсем поразен от такъв неочакван обрат на разговора.

Муразов спря, замълча, сякаш съобразяваше нещо, и най-сетне каза:

— Ами на, например по делото на Дерпеников.

— Афанасий Василиевич! Престъпление против коренните държавни закони, равно на измяна на отечеството!

— Аз не го оправдавам. Но справедливо ли е това, момъкът, който поради неопитност бил примамен и подведен от други, да бъде осъден тъй, както и оня, който е бил един от главатарите? Зер еднаква участ сполетя и Дерпеников, и някой си Вороной-Дряной, а престъпленията им не са еднакви.

— За бога… — каза князът, явно развълнуван. — Вие знаете ли нещо по това? Кажете го. Аз тъкмо неотдавна се отнесох към Петербург за смекчаване на неговата участ.

— Не, ваше сиятелство, аз не го казвам, защото знам нещо, което вие не знаете. Макар че наистина има едно такова обстоятелство, което би послужило в негова полза, но той сам няма да се съгласи, защото с това би пострадал пък друг. А аз мисля само това дали вие тогава не благоволихте да побързате? Извинете, ваше сиятелство, съдя по своя слаб разум. Вие няколко пъти ми заповядахте да говоря откровено. При мене, когато бях още началник, имаше мнозина работници, и лоши, и добри. [Трябва да се вземе под внимание] също така и предишният живот на човека, защото, ако не разгледаш всичко хладнокръвно, а го навикаш още от пръв път, само ще го изплашиш, пък и няма да добиеш истинско признание: а когато го разпиташ по човешки, както брат брата, всичко сам ще изкаже и дори няма да моли за смекчение и няма да има ожесточение против никого, защото ясно вижда, че не аз го наказвам, а законът.

Князът се замисли. В това време влезе един млад чиновник и се изправи почтително с папка. Грижа и труд бяха изписани на младото му и свежо още лице. Личеше, че той ненапразно служеше за особени поръчки. Той беше един от малцината, които се занимаваха с делопроизводство con amore. Не изгаряйки нито от честолюбие, нито от желание за печалби, нито от подражание на другите, той служеше само защото беше убеден, че трябва да бъде тук, а не на друго място, че затова му е даден животът. Да следи, да разчлени на части и като хване всички нишки на най-заплетеното дело, да го разясни — това беше неговата работа. И трудовете, и страданията, и безсънните нощи му биваха възнаградени изобилно, ако цялото дело най-сетне почнеше да се изяснява пред него, съкровените причини да изпъкват и той чувствуваше, че може да го предаде цяло с няколко думи, отчетливо и ясно, така, че всекиму да бъде очевидно и разбрано. Можеше да се каже, че никой ученик не се радваше толкова, когато пред него се разкриваше най-трудна фраза и изпъкваше истинският смисъл на някоя мисъл на велик писател, колкото се радваше той, когато пред него се разплиташе някое заплетено дело. Затуй…^[9]

„…^[10] с храна в ония места, дето има глад; тази част аз я познавам по-добре от чиновниците; ще разгледам самолично кому какво трябва. И ако позволите, ваше сиятелство, аз ще поговоря и със сектантите. С мене, с прост човек, те ще разговарят по-драговолно и така, бог знае, може би ще помогна да се уреди работата с тях миролюбиво. А чиновниците не могат я оправи: ще се заведе преписка, пък при това те вече тъй са се заплели в книжата, че от тях не могат да виждат дори работата. А пари от вас няма да взема, защото, бога ми, срамота е в такова време да мисля за печалба, когато хората умират от глад. Аз имам запас готова храна; аз и сега вече съм пратил в Сибир и за идното лято ще докарат още.“

— Вас само бог може да награди за такова служене, Афанасий Василиевич. А аз няма да ви кажа нито дума, защото — вие сам можете да чувствувате — всяка дума тук е безсилна. Но позволете ми да кажа едно нещо за тая молба. Кажете сам: имам ли право да оставя тази работа без внимание и справедливо ли, честно ли ще бъде от моя страна да простя негодниците?

— Ваше сиятелство, бога ми, та не бива да се наричат те, толкова повече, че между [тях] има мнозина твърде достойни хора. Затруднителни са положенията на човека, ваше сиятелство, много, много затруднителни. Случва се тъй, че един човек изглежда съвсем виновен; а като вникнеш, излиза, че дори не бил той.

— Но какво ще кажат те самите, ако ги оставя? Защото между тях има такива, които след това още повече ще вдигнат нос и ще казват дори, че са ме уплашили. Те първи ще покажат неуважение…

— Ваше сиятелство, позволете ми да ви дам своето мнение: съберете ги всички, дайте им да разберат, че всичко ви е известно и изложете им собственото си положение точно по същия начин, както благоволихте да го представите сега пред мене, и ги попитайте за съвет: какво би направил всеки един на ваше място?

— Но вие мислите, че на тях ще бъдат достъпни по-благородни чувства, освен интриги и желание да печелят пари? Повярвайте, те ще ми се смеят.

— Не мисля, ваше сиятелство. У [руския] човек, дори и у онзи, който е по-лош от другите, все пак чувството е справедливо. Освен ако е само някой чифутин, а не русин… Не, ваше сиятелство, вие няма защо да се прикривате. Кажете точно тъй, както благоволихте пред мене. Защото те ви хулят като човек честолюбив, горд, който не иска да чуе нищо, уверен в себе си, та нека видят всичко, както си е. Какво ще загубите от това? Вашето дело е право. Кажете им тъй, като че не пред тях, а пред самия бог правите изповедта си.

— Афанасий Василиевич — каза князът замислен. — Аз ще помисля върху това, а засега много ви благодаря за съвета.

— А Чичиков, ваше сиятелство, благоволете да го освободите.

— Кажете на тоя Чичиков да се измита оттука колкото може по-скоро и колкото по-надалеко, толкова по-добре. Защото него никога не бих простил.

Муразов се поклони и отиде от княза право при Чичиков. Той намери Чичиков вече добре разположен, зает твърде спокойно с доста добрия си обяд, който му бе донесен в порцеланови съдини от някаква доста добра готварница. От първите фрази на разговора старецът веднага забеляза, че Чичиков е успял да поприказва с някого от дълбокоумните чиновници. Той добре разбра, че тука се е намесило невидимото участие на вещия юрисконсулт.

— Слушайте, Павел Иванович — каза той, — аз ви донесох свобода при условие, че веднага ще напуснете града. Съберете всичките си партушини — и много ви здраве, не отлагайте нито минута, защото работата ще стане още по-лоша. Аз зная, вас тук един човек ви настройва, но ще ви кажа под секрет, че сега се открива още едно такова дело и вече никакви сили не могат те спаси. Нему се иска да удави и други, за да не му е мъчно, но работата е към разчистване. Аз ви оставих в добро настроение, по-добро, отколкото сега. Съветвам ви не на шега. Бога ми, работата не е в богатството, за което се карат хората и се колят един друг, сякаш може да се уреди тукашният живот, без да се помисли за другия живот. Повярвайте, Павел Иванович, че докато хората не изоставят всичко, за което се хапят и ядат един друг на земята, и не помислят да благоустроят душевното си богатство, не ще се установи благоустройство и на земното богатство. Ще настъпи време на глад и бедност както за целия народ, така и за всекиго поотделно… Това е ясно. Каквото и да казвате, но тялото зависи от душата. Как можеш да искаш, да върви както трябва? Помислете не за мъртвите души, а за своята жива душа и добър ви час из нов път! Аз също заминавам утре. Побързайте, инак — без мене ще бъде лошо.

Като каза това, старецът излезе. Чичиков се замисли. Значението на живота пак му се стори немаловажно. „Муразов е прав, каза той, време е по нов път!“ Като каза това, той излезе от затвора. Часовоят понесе след него ковчежето, другия дюшек [?] и бельото. Селифан и Петрушка се зарадваха на освобождението на господаря си като на бог знае що.

— Е, драги — каза Чичиков, като се обърна милостиво [към тях], — трябва да събираме вещите си и да заминаваме.

— Да тръгваме, Павел Иванович — каза Селифан. — Пътят трябва да е вече отворен: доста сняг падна. Време е наистина да се махнем от тоя град. Така ми омръзна той, че дори не ми се гледа.

— Върви при коларя да постави колата на плазове — каза Чичиков и сам отиде в града, но не искаше да се отбива при никого за сбогом. Срам го беше след цялото това събитие, толкова повече, че из града за него се чуваха сума най-неблагоприятни истории. Той избягваше всякакви срещи и се отби тихичко само при оня търговец, от когото бе купил сукното с цвят на наварински пламък с дим, взе още четири аршина за фрак и панталони и отиде сам при същия шивач. За двойна [цена] майсторът се реши да усили старанията си и остави да работи цяла нощ на свещи цялото шивашко народонаселение с игли, ютии и зъби и на другия ден фракът бе готов, макар и малко късно. Конете бяха запрегнати. Ала Чичиков премери фрака. Той беше хубав, съвсем като първия. Но, уви! Той забеляза, че на главата му вече се белееше нещо гладко и тъжно пошепна: „Защо трябваше да се предавам тъй силно на отчаяние? И съвсем не бе потребно да късам косите си.“ Като се разплати с шивача, той напусна най-сетне града в някакво странно положение. Той не беше предишният Чичиков: той беше някаква развалина от предишния Чичиков. Вътрешното състояние на душата му можеше да се сравни със срутена постройка, която е съборена, за да се съгради от нея нова, но новата още не е почната, защото още не е дошъл планът на архитекта и работниците стоят в недоумение. Един час преди него замина старецът Муразов в бричка със сандък от рогозка заедно с Потапич, а един час подир Чичиковото заминаване излезе, заповед, че по случай заминаването си за Петербург князът иска да види всички до един чиновници.

В големия салон на генералгубернаторския дом се събра цялото чиновническо съсловие на града, от губернатора до титулярния съветник: началници на канцеларии и отделения, съветници, асесори. Кислоедов, Красноносое, Самосвистов, невземащи, вземащи, кривили душата си, полукривили и съвсем некривили. Всички очакваха с вълнение и тревога генерал-губернатора. Князът се яви ни мрачен, ни светъл; погледът му бе твърд като стъпката му. Цялото чиновническо събрание се поклони, мнозина — до пояс. Като отвърна с лек поклон, князът почна:

— Заминавайки за Петербург, сметнах за прилично да се видя с всички вас и дори да ви обясня отчасти причината. Тук у нас се забърка една твърде развращаваща работа. Аз мисля, че мнозина от тия, които са пред мене, знаят за коя работа говоря. Тая работа повлече откриването и на други, не по-малко безчестни работи, в които се замесиха най-сетне дори и такива хора, които досега аз смятах за честни. Известна ми е също така скритата цел да се заплете всичко по такъв начин, че да бъде съвсем невъзможно да се реши по формален ред. Зная също и кой е главната [причина] и с чие тайно…^[11], макар че той много изкусно е скрил своето участие. Но работата е там, че аз мисля да проследя всичко това не формално по книжата, а с военен бърз съд, както във военно [време] и надявам се, че царят ще ми даде това право, когато изложа цялото това дело. В подобен случай, когато няма възможност да се разгледа делото по граждански ред, когато шкафовете с [книжата] биват изгаряни и най-сетне с излишно множество лъжливи странични показания и с лъжливи доноси се мъчат да затъмнят и без туй достатъчно тъмното дело — аз смятам военния съд за единствено средство и желая да зная вашето мнение.

Князът спря, като [че] очакваше отговор. Всички стояха, забили очи в земята. Мнозина бяха бледни.

— Известно ми е също едно дело, макар авторите му да са напълно уверени, че то никому не може да бъде известно. Неговото производство ще върви вече не по книжата, защото ищец и адвокат ще бъда самият аз и ще представя очевидни доказателства.

Някой между чиновнишкото събрание трепна; някои от по-боязливите също се смутиха.

— От само себе си се разбира, че главните подстрекатели ще бъдат лишени от чинове и имоти, а други — уволнени от служба. От само себе си се разбира, че покрай тях ще пострадат и мнозина невинни. Какво да се прави? Делото е твърде безчестно и крещи за правосъдие. Макар да знам, че това не ще бъде дори и урок на другите, защото вместо изгонените ще се явят други и ония, които досега са били честни, ще станат безчестни и ония, които ще бъдат удостоени с доверие, ще измамят и изменят — въпреки всичко аз съм длъжен да постъпя жестоко, защото правосъдието крещи за възмездие. Зная, че ще ме обвинят в сурова жестокост, че аз трябва да се обърна по такъв [начин] само в едно безчувствено оръдие на правосъдието, в секира, която трябва да падне върху главите на [виновните].

По всички лица мина неволна тръпка.

Князът беше спокоен. Нито гняв, нито възмущение бе изписано по лицето му.

— Сега същият оня, в чиито ръце е съдбата на мнозина и когото никакви молби не бяха в сила да склонят, същият той сега се [хвърля] в нозете ви и моли всинца ви. Всичко ще бъде забравено, изгладено, простено; аз сам ще бъда застъпник за всички, ако изпълните една моя молба. Ето моята молба. Знам, че с никакви средства, с никакви заплашвания, с никакви наказания не може да се изкорени неправдата; тя се е вкоренила вече твърде дълбоко. Безчестното деяние да се вземат подкупи е станало необходимост и потребност дори и за такива хора, които не са родени да бъдат безчестни. Знам, че на мнозина вече е почти невъзможно да отиват против общото течение. Но сега аз съм длъжен както в решителната и свещена минута, когато трябва да се спасява отечеството, когато всеки гражданин носи всичко и жертвува всичко — аз съм длъжен да отправя позив поне към ония, в чиито гърди има още руско сърце и които разбират що-годе думата благородство. Няма какво да се приказва тук кой от вас е повече виновен! Може би съм най-много виновен аз; може би аз много строго съм ви приел в началото; може би с излишна подозрителност съм отблъснал ония от вас, които искрено са искали да ми бъдат полезни, макар че и аз от своя страна можех да направя същото. Ако те наистина обичаха справедливостта и доброто на своята земя, не трябваше да се оскърбяват и от надменността на моята обноска, трябваше да задушат в себе си собственото си честолюбие и да пожертвуват своята личност. Невъзможно бе да не забележех в такъв случай тяхната самоотверженост и висока любов към доброто и да не приемех най-сетне от тях полезни и умни съвети. Все пак по-скоро подчиненият е длъжен да се приспособи към нрава на началника, отколкото началникът — към нрава на подчинения. Това е поне по-законно и по-леко, защото подчинените имат един началник, а началникът има стотина подчинени. Но да оставим сега настрана кой от кого е повече виновен. Работата е, че нам се е паднало да спасяваме нашата земя, нашата земя гине не от нашествие на двадесет другоплеменни езици^[12], а от самите нас; че покрай законното управление вече се е образувало друго управление, много по-силно от всяко законно. Установени са особени условия, всичко е оценено и дори цените се знаят от всички. И никакъв управник, ако ще би да е дори по-мъдър от всички законодатели и управници, няма сили да поправи злото, колкото и да ограничава действията на лошите чиновници с поставяне за надзиратели добри чиновници. Всичко ще бъде безуспешно, докато всеки от нас не почувствува, че той също така, както в епохата на народните въстания, се е въоръжавал против… така е длъжен да въстава против неправдата. Като русин, като свързан с вас чрез еднокръвно родство, чрез една и съща кръв, аз се обръщам сега към вас. Аз се обръщам [към] ония от вас, които що-годе разбират какво е благородство на мислите. Аз ги каня да си спомнят дълга, който предстои на човека, каквото място и да заема той. Аз ги каня да разгледат по-отблизо своя дълг и задълженията на земната си служба, защото това на всички вече ни се вижда неясно и ние едвам…^[13]