Николай Гогол
Мъртви души (12)

— Само че позволи, Иван Андреевич — прекъсна го изведнъж полицейският началник, — та капитан Копейкин, ти сам каза, бил без ръка и крак, а Чичиков…

Тук пощенският началник извика и с все сила се плесна по челото, като нарече себе си публично пред всички — теле. Той не можеше да разбере как подобно обстоятелство да не му дойде на ум в самото начало на разказа и призна, че е съвсем права поговорката: на русина умът иде отсетне. Ала подир една минута той почна да хитрува и се опита да се откопчи, като каза, че уж в Англия механиката била много усъвършенствувана, че от вестниците се виждало как един изобретил дървени крака по такъв начин, че само с едно допиране на някаква невидима пружина тези крака отнасяли човека бог знае в какви места, така че сетне дори никъде не можеш го намери.

Но всички доста много се усъмниха дали Чичиков беше капитан Копейкин и намериха, че пощенският началник бе отишъл вече твърде далеч. Впрочем от своя страна те също не се посрамиха и подтикнати от остроумната догадка на пощенския началник, отидоха едва ли не по-далеч. Между многото своеобразни и дълбокомислени предположения имаше най-сетне и едно — чудно е дори да се каже — дали Чичиков не е преоблечен Наполеон, зер англичанинът отдавна завижда на Русия, дето е тъй голяма и широка, няколко пъти са излизали и карикатури, в които русинът е изобразен, разговарящ с англичанина. Англичанинът стои здраво и държи отзаде си вързано едно куче и кучето означава Наполеон! Хубаво гледай, казва, ако само нещо стане не както трябва, веднага ще пусна върху тебе това куче! И ето сега може би те наистина са го пуснали от остров Св. Елена, и ето сега се промъква в Русия уж Чичиков, а пък всъщност съвсем не Чичиков.

Разбира се, да повярват чиновниците в това — не повярваха, ала се позамислиха и след като всеки в себе си поразгледа тая работа, всички намериха, че лицето на Чичиков, когато той се обърне на една страна, много прилича на портрета на Наполеон. Полицейският началник, който бе служил във войската в дванадесета година и лично бе видял Наполеон, не можеше да не признае, че по ръст той никак не ще бъде по-висок от Чичиков и че по строежа на своята фигура Наполеон също не можеше да се каже, че е и тънък. Може би някои читатели ще нарекат всичко туй невероятно, авторът също, за да им угоди, е готов да нарече всичко туй невероятно; но като напук всичко стана тъкмо тъй, както се разправя, и още по-чудно е поради това, че градът не беше някой затънтен, а, напротив, недалече от двете столици. Впрочем трябва да се помни, че всичко това ставаше наскоро подир многославното изгонване на французите. В това време всички наши помешчици, чиновници, търговци, продавачи и всички грамотни, дори и неграмотни хора бяха станали поне за цели осем години заклети политикани. „Московские ведомости“ и „Сын отечества“ се четяха ожесточено и стигаха до последния четец на късчета, които не можеха да се употребят за нищо. Вместо въпросите: „Как продадохте крината овес? Как използувахте вчерашния пухкав сняг?“ казваха: „Ами какво пишат вестниците, дали не са пуснали пак Наполеон от острова?“ Търговците много се бояха от това, защото напълно вярваха в предсказанието на един пророк, който вече три години стоеше в затвора; пророкът беше дошъл незнайно отде с цървули и кожух, който миришеше на гнила риба, и прокоби, че Наполеон е антихрист и го държат в каменна верига зад шест стени и седем морета, но най-после той ще разкъса веригата и ще завладее целия свят. За това предсказание пророкът, както му се падаше, влезе в дранголника, но все пак той извърши своята работа и съвсем смути търговците. Дълго след туй, дори и във време на най-доходни продажби, търговците, отивайки в трактира да ги поливат с чай, отваряха дума за антихриста. Мнозина от чиновниците и от благородното дворянство също неволно се замислиха за това и заразени от мистицизъм, който, както се знае, беше много на мода тогава, виждаха във всяка буква, от които бе съставена думата Наполеон, някакво особено значение; мнозина дори бяха открили в нея апокалиптически цифри^[1]. И тъй няма нищо чудно, че чиновниците неволно се замислиха над тая точка; скоро обаче те се сепнаха, като забелязаха, че въображението им прекалено се е разиграло и че всичко туй не е така. Мислиха, мислиха, тълкуваха, тълкуваха и най-сетне решиха, че не ще бъде лошо да се разпита пак хубавичко Ноздрев. Тъй като той пръв изнесе историята за мъртвите души и беше, дето се казва, в някакви тесни отношения с Чичиков, и, значи, без друго ще знае нещичко от обстоятелствата на неговия живот, нека да опитат пак какво ще каже Ноздрев.

Странни хора са тия господа чиновниците, а след тях и всички други звания, зер те знаеха много добре, че Ноздрев е лъжец, че нему не може да вярваш нито една дума, нито за най-дребната работа, и пак прибягваха именно към него. Иди, та разбери човека! Не вярва в бога, а вярва, че ако го засърби носът, непременно ще умре; ще пропусне незабелязано някое творение на поета, ясно като ден, цяло проникнато от съзвучие и от високата мъдрост на простотата, а ще се нахвърли тъкмо върху онуй, в което някой смелчага е забъркал, заплел, осакатил и обърнал наопаки човешката природа, и то ще му се хареса, и той ще почне да крещи: ето го, ето истинското познаване тайните на сърцето! Цял живот не дава пет пари за докторите, а свършва с туй, че се обръща към някоя баба, която лекува с баене и заплювания, или още по-лошо — ще измисли сам някакво варено лекарство от кой знае каква мръсотия, която, бог знае защо, ще му се стори, че е тъкмо средство против неговата болест. Разбира се, може отчасти да се извинят господа чиновниците с наистина трудното им положение. Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет; но нему не дохождат в това време съображения в главата, той се хваща за сламката. Така и нашите господа се заловиха най-сетне за Ноздрев. Полицейският началник написа веднага писмо до него да заповяда на вечеря и един стражар с ботфорти, с привлекателна руменина на бузите изтича веднага, подскачайки, като придържаше сабята си, до квартирата на Ноздрев. Ноздрев бе зает с важна работа; цели четири дена не бе излизал из стаята си, не приемаше никого и получаваше храна през прозорчето — с една дума, беше дори отслабнал и позеленял. Работата изискваше голямо внимание: тя се състоеше в избиране измежду няколко десетки тестета карти едно тесте най-сигурно, на което да може да се осланя като на най-верен приятел. Работа имаше поне още за две недели; през всичкото туй време Порфирий трябваше да чисти с особена четчица пъпа на едно меделянско кученце и три пъти на ден да го къпе със сапун. Ноздрев се разсърди доста, че смутиха самотата му; преди всичко той прати по дяволите стражаря, но когато прочете в писмото на градоначалника, че може да се случи плячка, защото очакват тази вечер един новак, тутакси омекна, набързо заключи стаята, облече се как да е и тръгна с него. Показанията, сведенията и предположенията на Ноздрев излязоха тъй противоположни на ония на господа чиновниците, че и последните техни догадки съвсем се забъркаха. Това беше решителен човек, за когото съвсем не съществуваха съмнения, и колкото по-колебливи и плахи бяха техните предположения, толкова той беше по-твърд и по-уверен. Той отговори на всички точки, дори без да се запъне; каза, че Чичиков закупил мъртви души за няколко хиляди рубли и че той сам му продал, защото не виждал причини да не му продаде; на въпроса, дали не е шпионин и дали не се мъчи да узнае някои работи, Ноздрев отговори, че е шпионин, че още в училището, дето са учили заедно, него наричали доносчик и че затуй другарите му, в това число и той, веднъж го понапердашили малко, тъй че станало нужда после да турят само на слепите му очи 240 пиявици, т.е. той искаше да каже 40, но 200-те се казаха някак от само себе си. На въпроса, дали не прави фалшиви банкноти, той отговори, че прави и при този случай той разказа един анекдот за необикновеното изкуство на Чичиков; как, като научили, че в неговата къща имало за два милиона фалшиви асигнации, запечатали къщата му и поставили стража, по двама войника на всяка врата, и как Чичиков бил ги променил всички за една нощ, тъй че на другия ден, когато счупили печатите, видели, че всички асигнации били истински. На въпроса наистина ли Чичиков, имал намерение да отвлече губернаторовата дъщеря и истина ли е, че и той сам се заел да помага и да участвува в тази работа, Ноздрев отговори, че помагал и че ако не бил той, нищо нямало да излезе. Тук той се май сепна, като видя, че излъга съвсем нахалост, и можеше по такъв начин да си навлече някоя беда, но не можа повече да сдържи езика си. Пък и мъчно беше, защото изпъкнаха сами по себе си такива интересни подробности, от които той съвсем не можеше да се откаже: той назова дори по име селото, лето била енорийската църква, в която било решено да стане венчавката, именно Трухмачевка, попа — отец Силор, за венчавката — 75 рубли, и то нямало да се съгласи, ако той не го бил заплашил, че ще го обади, дето венчал брашнаря Михайло с кумата му, че той отстъпил дори своята каляска и приготвил по всички станции коне за смяна. Подробностите стигнаха дотам, че той почна да назовава и имената на файтонджиите. Опитаха се да загатнат за Наполеон, но се разкаяха, че се опитаха, защото Ноздрев започна да дрънка такива едни неврели-некипели, които не само нямаха никаква прилика с истината, но дори просто на нищо не приличаха, така че чиновниците въздъхнаха и се отстраниха да не го слушат; само полицейският началник дълго още го слуша, като си мислеше няма ли да излезе нещо поне по-нататък, но най-сетне и той махна ръка и каза: „Дявол знае какво е това!“ И всички се съгласиха, че каквото и да го правиш, биволът мляко не дава. И останаха чиновниците в още по-лошо положение, отколкото бяха по-рано, и дойдоха до заключение, че никак не можеха да узнаят какъв е Чичиков. И пролича ясно какъв род създание е човекът: мъдър, умен и разбран е той във всичко, което се отнася до другите, а не до самия него: какви предвидливи, твърди съвети ще ти даде той в трудни случаи на живота! Каква умна глава — крещи тълпата, — какъв непоколебим характер! А струпа ли се върху тая умна глава някоя беда и попадне ли сам той в трудни случаи на живота — нищо не остава от характера му, изгубва ума и дума непоколебимият мъж и става жалък пъзльо, нищожно, слабо дете или просто фетюк, както казва Ноздрев.

Всички тия тълкувания, мнения и слухове незнайно по каква причина подействуваха най-много на горкия прокурор. Те до такава степен му подействуваха, че като си отиде у дома, той почна да мисли изведнъж, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав, гътна се и умря. Паралич ли го удари или нещо друго, ала той, както си седеше, тъй и тупна от стола възнак. Извикаха, както му е редът: — „Ах, боже мой!“, като плеснаха с ръце и пратиха за доктор да му пусне кръв, но видяха, че прокурорът беше вече само бездушно тяло. Чак тогава узнаха с тъга, че покойният наистина е имал душа, макар от скромност той никога да не бе я показвал. А между това появата на смъртта беше също тъй страшна у малкия, както е страшна и у големия човек; този, който още не тъй отдавна ходеше, движеше се, играеше на вист, подписваше разни книжа и се мяркаше тъй често между чиновниците със своите гъсти вежди и мигащо око, лежеше сега на масата, лявото му око вече съвсем не мигаше и само веждата му все още беше приповдигната с някакъв въпросителен израз. За какво питаше покойният, защо е умрял или защо е живял — това само един бог знае. Ала това вече е несъобразно! Това на нищо не прилича! Невъзможно е чиновниците тъй да изплашат сами себе си, да измислят такива глупости, тъй да се отдалечат от истината, когато дори за едно дете е ясно каква е работата! Тъй ще кажат мнозина читатели и ще укорят автора за несъобразностите или ще нарекат горките чиновници глупаци, защото човек е щедър на думата глупак и е готов да си послужи с нея двайсет пъти на ден спрямо своя близък. Доста е, ако измежду десет страни имаш само една глупава, за да те признаят за глупак въпреки деветте добри. На читателите е лесно да съдят, като гледат от своя спокоен ъгъл и от своето високо място, отдето е открит целият хоризонт за всичко, което става долу, дето човек вижда само близките до себе си предмети. И във всемирния летопис на човечеството има цели векове, които той сякаш е зачертал и унищожил като непотребни. Много заблуди са се извършили на света, които, изглежда, сега не ще извърши и едно дете. Какви криви, глухи, тесни, непроходни, отвличащи далече настрани пътища е избрало човечеството в стремежа си да достигне вечната истина, когато пред него е бил широко отворен пряк път, подобен на пътя, който води към великолепен палат, отреден за царски чертог. Той е по-широк и по-разкошен от всички други пътища, озарен от слънцето и осветен цяла нощ от светила; но далеч от него, в глухата тъмнина, са минавали хората. И колко пъти, насочвани вече в правия път от низхождащ из небесата смисъл, те пак са се отбивали и забърквали настрана, посред бял ден са попадали пак в непреходни пущинаци, пак са си пущали гъста мъгла един другиму в очите и влачейки се след блатни огньове, пак са достигали най-сетне до пропастта, за да се питат после ужасени един друг: „Де е изходът, де е пътят?“ Днешното поколение вижда ясно всичко това сега, диви се на заблудите, смее се над неразбирането на своите деди, без да съзира, че този летопис е начертан с небесен огън, че всяка буква в него крещи, че отвред е насочен пронизваш пръст върху му, пак върху него, върху днешното поколение: но смее се днешното поколение и самонадеяно, започва гордо ред нови заблуди, над които също тъй ще се посмеят потомците.

Чичиков не знаеше нищо за всичко това. Сякаш нарочно в това време той се беше малко простудил, страната му се беше подула и имаше малко възпаление в гърлото, неща, които климатът на много наши губернски градове раздава извънредно щедро. За да не се прекрати, не дай боже, животът му някак без потомци, той реши, че е по-добре да поседи два-три дена в стаята. През тези дни той непрекъснато правеше гаргара с мляко и смокиня, която после изяждаше, и беше превързал бузата си с възглавничка от лайкучка и камфор. За да запълни с нещо времето си, той направи няколко нови и подробни списъци на всички купени селяни, прочете дори някакъв том от херцогиня Лавалиер^[2], който се намери в куфара, прегледа в ковчежето разните предмети и записчици, които се намираха там, препрочете някакви неща втори път и всичко туй страшно му дотегна. Никак не можеше да разбере какво ще рече това, дето ни един от градските чиновници не дойде при него поне веднъж, да узнае как е със здравето, когато тъй неотдавна пред хотела му все стоеше някой файтон — или на пощенския началник, или на прокурора, или на председателя. Той се чудеше доста на това и само свиваше рамене, като се разхождаше из стаята. Най-сетне се почувствува по-добре и се зарадва страшно много, като видя възможност да излезе на чист въздух. Без да отлага, той веднага се залови за тоалета си, отвори ковчежето, наля в една чаша гореща пода, извади четка и сапун и се разположи да се бръсне, за което впрочем отдавна беше време, защото, като попипа брадата си с ръка и се погледна в огледалото, той каза: „Ех, че с гора съм обраснал!“ И наистина гора или не гора, но по целите му бузи и по брадата му беше избила доста гъста растителност. Като се обръсна, той почна да се облича живо и бързо, така че без малко щеше да изскочи от панталоните. Най-сетне се облече, напръска се с одеколон и увит по-топличко, излезе на пътя, като от предпазливост завърза бузата си. Излизането му, както е с всеки оздравял човек, беше същински празник. Всичко, каквото видеше, имаше засмян вид — и къщите, и минаващите мужици, впрочем доста сериозни, някой от които беше успял да цапароса побратима си по ухото. Първото посещение той мислеше да направи на губернатора. Из пътя му минаха множество различни мисли: въртеше се в главата му блондинката, въображението му дори леко се разигра и той вече сам почна малко да се шегува и подсмива на себе си. В такова настроение той се озова пред входа на губернатора. Беше почнал вече набързо да съблича шинела си в антрето, когато вратарят го порази със съвсем неочаквани думи: не е заповядано да ви приемат!

— Как! Какво говориш! Ти, изглежда, не ме позна? Вгледай се по-хубаво в лицето ми — заговори му Чичиков.

— Как да не ви познавам!Та не ви виждам пръв път — каза вратарят. — Но именно вас ми е заповядано да не пущам, всички други може.

— И таз добра! Откъде накъде? Защо?

— Такава е заповедта; види се, така и трябва — каза вратарят и додаде при това думата: да. Подир което застана пред него съвсем непринудено, без да спазва онзи любезен вид, с който по-преди бързаше да съблича шинела му. Сякаш, като го гледаше, той мислеше: „Е-хе, щом господарите те гонят от къщата си, то се види, ще да си някоя манга!“

„Чудна работа“ — помисли си Чичиков и тозчас отиде у председателя на палатата; но председателят тъй се смути, като го видя, че не можа да свърже две думи и наговори такива глупости, щото дори и двамата ги досрамя. Като си отиваше от него, Чичиков, колкото и да се мъчеше из пътя да си обясни работата и да схване какво е искал да каже председателят и за какво се отнасят думите му, не можа нищо да разбере. После намина у другите: у полицейския началник, у вицегубернатора, у пощенския началник, ала те или не го приеха, или го приеха тъй странно, водеха такъв принуден и неразбран разговор, тъй бяха смутени и такава безсмислица излезе от всичко, че той се усъмни в ума им. Той се опита да мине още у тоз-онзи, за да узнае поне причината, но не откри никаква причина. Като полусънен той заскита без цел из града, без да е в състояние да реши той ли е полудял, чиновниците ли са изгубили ума си, насън ли става всичко туй, или наяве се е забъркала някоя каша, по-лоша, отколкото насън. Късно вече, почти в здрач, се яви в хотела си, отдето беше излязъл в такова добро разположение на духа, и от мъка заповяда да му дадат чай. Замислен и потънал в някакво безсмислено разсъждение за странността на своето положение, той почна да налива чай, когато изведнъж се отвори вратата на стаята му и съвсем неочаквано се изкуми Ноздрев.

— На, дето казва поговорката: „За брат до море, за драг през море!“ — заговори той, като снемаше шапката си. — Минавам оттук, виждам, прозорецът свети, я чакай, мисля си, да се отбия! Сигурно не спи още. А! Виж, туй е хубаво, дето на масата ти има чай, ще изпия на драго сърце една чашка: днес на обяд преядох разни глупости, та усещам, че в стомаха ми почва да се бърка. Хайде, кажи да ми напълнят една лула. Де е твоята лула?

— Че аз не пуша тютюн — каза сухо Чичиков.

— Празни приказки, чунким не знам, че си пушилка. Ей! Как го казваха твоя слуга? Ей, Вахрамей, слушай!

— Не Вахрамей, ами Петрушка!

— Как тъй! Та ти по-рано имаше Вахрамей?

— Никакъв Вахрамей не съм имал!

— Да, право, Деребин имаше Вахрамей. Представи си какво щастие за Деребин: леля му се скарала със сина си, задето се бил оженил за една крепостна, и завещала нему целия си имот. Мисля си, де да има човек ей такава леля! Но ти, байно, какво си се отдалечил тъй от всички, никъде не ходиш? Разбира се, аз зная, ти се занимаваш понякога с учени неща, обичаш да четеш (отде накъде Ноздрев бе заключил, че нашият герой се занимава с учени неща и обича да чете, това, да си признаем, ние никак не можем каза, а Чичиков още по-малко). Ах, братче Чичиков, да беше видял само… ех, че храна щеше да бъде за твоя сатирически ум (отде накъде Чичиков имал сатирически ум — и това не се знае). Представи си, братко, у търговеца Лихачов играехме на карти — ех, че смешно беше! Перепендев, който беше с мене: „Ето, казва, да беше Чичиков тука, тъкмо за него!…“ (А пък Чичиков не познаваше никакъв Перепендев). Ама наистина признай си, братле, ти тогава постъпи страшно подло с мене, помниш ли, когато играхме на дама? Аз спечелих тогава… Да, братле, ти просто ме ограби. Но аз, дявол ме знае, никак не мога да се сърдя. През дене си с председателя… Ах, да! Трябва да ти кажа, че из града всички са против тебе; те мислят, че ти правиш фалшиви банкноти, уловиха се за мене, но аз се опълчих с всички сили за тебе, наговорих им, че съм ти бил съученик и познавам баща ти; няма какво да се каже, пратих ги за зелен хайвер както трябва.

— Аз да правя фалшиви банкноти? — извика Чичиков, като се надигна от стола.

— Но защо си ги толкова изплашил? — продължи Ноздрев. — Те, дявол ги знае, просто са полудели от страх: правят те разбойник и шпионин. А пък прокурорът от уплаха умря, утре ще го погребват. Ти няма ли да дойдеш? Те, право да ти кажа, се боят от новия генерал-губернатор, да не би зарад тебе да излезе нещо; а пък аз за генерал-губернатора имам такова мнение, че ако той вирне нос и се покаже важен, то решително нищо не може да направи с дворянството. Дворянството иска радушие, нали така? Разбира се, човек може да се скрие в кабинета си и да не даде нито един бал, но какво от това? Нищо няма да спечели от това. Ами ти, Чичиков, наистина си замислил рискована работа.

— Каква рискована работа? — попита безпокойно Чичиков.

— Ами да отвлечеш губернаторовата дъщеря! Аз, право да ти кажа, очаквах това, бога ми, очаквах! Още първия път, щом ви видях заедно на бала, е, думам си, Чичиков сигурно не току-тъй… Впрочем ти напусто си направил такъв избор: аз не намирам в нея нищо хубаво. Но има друга една, роднина на Бикусов, сестрина му дъщеря, туй се вика момиче — може да се каже, фина работа!

— Но чакай, какво дрънкащ ти? Как ще отвлека губернаторовата дъщеря? Какво говориш! — рече Чичиков с опулени очи.

Стига де, братко, ей, че си бил скришен човек! Аз, право да ти кажа, дойдох при тебе именно за туй: готов съм да ти помагам. Нека тъй да бъде: ще ти държа венците, каляската и конете ще бъдат мои, само с едно условие: ще ми дадеш три хиляди рубли назаем. Страшно ми трябват!

Докато Ноздрев продължаваше да бъбри, Чичиков няколко пъти потрива очите си, като искаше да се увери, че всичко това не е сън. Правил фалшиви асигнации, щял да отвлича губернаторовата дъщеря, смъртта на прокурора, причината за която бил уж той, пристигането на генерал-губернатора — всичко туй го изплаши здравата. „Е, щом е дошла работата дотам — помисли си той, — тогава няма какво да се бавя повече, трябва да се измитам оттук по-скоро.“

Той се погрижи да изпрати по-бързо Ноздрев, веднага повика Селифан и му заповяда да бъде готов за заранта и още в шест часа без друго да излязат от града, всичко да се прегледа, бричката да се намаже и пр. и пр. и Селифан каза: „Слушам, Павел Иванович“ — спря се обаче няколко време при вратата, без да мръдне от мястото си. Господарят веднага заповяда на Петрушка да измъкне изпод кревата куфара, вече доста покрит с прах, и се залови заедно с него да прибира, без много да подрежда, чорапи, ризи, долни дрехи, прани и непрани, калъпи за обуща, календар… Всичко туй бе натуряно, както се случи: той искаше непременно да бъде готов от вечерта, та да не би сутринта да се забави. Селифан, след като постоя около две минути при вратата, най-сетне излезе твърде бавно от стаята. Бавно, както бавно човек може само да си представи, заслиза той по стълбите, отпечатвайки с мокрите си обуща следи надолу по ожулените стъпала, и дълго се почесва с ръка в тила. Какво значеше това почесване и какво значи изобщо то? Дали досада, дето не се удаде замислената за утре среща с някой другар с неогладен кожух, опасан с пояс, в някоя царева кръчма, или вече се бе намерила в новото място някоя сърдечна изгора и ще трябва да се напусне стоенето вечер при вратата и политичното държане на белите ръчички в оня час, когато над града пада здрач, а някой гидия с червена риза дрънка на балалайка пред слугите и водят тихи разговори привършилите работата си хора от простия народ? Или просто му бе жално да остави стопленото вече място в готварницата на слугите, под кожуха, близо до печката, и чорбата от зеле с градска мека баница, за да се влачи пак по дъждове и калове и всякакви пътни несгоди? Бог знае, не можеш отгада. Много и различни неща означава почесването на руския народ по тила…