Николай Гогол
Мъртви души (15)

ГЛАВА II

Добрите коне за половин час и нещо отнесоха Чичиков през пространството от десет версти: първом през дъбрава, после между ниви, започнали да се зеленеят сред прясна оран, после по хълмист склон, отдето всяка минута се откриваха изгледи в далечината; после една широка алея от липи, които бяха започнали да се развиват, го закара тъкмо сред село. Тука липовата алея изви надясно и като се обърна на улица от яйцевидни [?] тополи, оградени отдолу с плетени кошове, опря в голяма желязна порта, през която гледаше къдраво-резбен фронтон на генералската къща, подпрян на осем коринтски колони. Навсякъде миришеше на маслена боя, която обновяваше всичко и не позволяваше нищо да се състари. По чистота дворът приличаше на паркет. Чичиков скочи почтително, каза да обадят на генерала и бе въведен право при него в кабинета му. Генералът го порази с величествената си външност. Той беше в атлазен памуклиен халат с великолепен пурпурен цвят. Открит поглед, лице мъжествено, прошарени мустаци и големи бакенбарди, тил, остриган ниско, врат дебел, дето се вика на три етажа или на три дипли, с дълбока рязка напреко, с една дума — това беше един от ония картинни генерали, с които бе тъй богата знаменитата 12-та година. Генерал Бетришчев, както и мнозина от нас, притежаваше покрай многото достойнства и куп недостатъци. И едните, и другите, както обикновено бива у русите, бяха нахвърляни у него в някакво картинно безредие. В решителни минути — великодушие, храброст, безгранична щедрост, ум във всичко и примесени към това — капризи, честолюбие, самолюбие и ония дребни лични свойства, без които не може ни един русин, когато стои без работа. Той не обичаше всички, които го бяха изпреварили по служба, и се изказваше за тях остро, с ядовити епиграми. Най-много си патеше един негов предишен колега, когото той считаше по-долен от себе си и по ум, и по способност, който обаче го бе изпреварил и бе вече генерал-губернатор на две губернии и като че нарочно на ония губернии, в които се намираха именията на Бетришчев; тъй че той бе попаднал като че в зависимост от него. За отмъщение той го хулеше при всеки случай, злословеше за всяко негово разпореждане и виждаше във всичките му мероприятия и действия връх на неразумност. У него всичко беше някак странно, като започнеш от просветата, на която той беше поборник и ревнител, обичаше също да знае онова, което другите не знаят, и не обичаше хора, които знаят нещо повече от него. С една дума, той обичаше да се поперчи с ум. Получил възпитание от възпитател получужденец, той искаше в същото време да играе роля на руски господар. И не е чудно, че с такава неравност в характера, с такива големи, ярки противоположности той неминуемо трябваше да срещне много неприятности по служба, поради което бе принуден да излезе в оставка, обвинявайки във всичко никаква враждебна нему партия, без да има великодушието да обвини в нещо сам себе си. В оставка той запази същата си картинна величава вънкашност. Със сюртук ли, с фрак ли, или с халат — той беше все същият. От гласа до най-малкия жест всичко в него беше властно, повелително, с което внушаваше на долните чинове ако не уважение, то поне стеснение.

Чичиков почувствува и едното, и другото: и уважение, и стеснение. Като наклони почтително глава настрани и като разпери във въздуха ръце, сякаш се готвеше да дигне с тях табла с чаши, той изумително пъргаво наведе целия си корпус и каза: „Счетох за свой дълг да се представя на ваше превъзходителство. Хранейки почит към доблестните мъже, които спасяваха отечеството на бранното поле, сметнах за свой дълг да се представя лично на ваше превъзходителство.“

На генерала, както личеше, не му беше неприятен тоя подход. Той направи едно твърде благосклонно движение с глава и каза:

— Много ми е драго да се запозная. Моля, седнете. Вие де сте служил?

— Попрището на моята служба — каза Чичиков, като седна на едно кресло не по средата, а накриво и улови с ръка ръчката на креслото — почна в съдебната палата, ваше превъзходителство. По-нататъшното течение на моята служба извърших по разни места: служих и в губернския съд, и в строителна комисия, и в митница. Моят живот може да се оприличи на кораб сред вълни, ваше превъзходителство. С търпение, може да се каже, съм повит и съм бил, тъй да се каже, самичък олицетворено търпение… А пък каквото съм претеглил от врагове, които са посягали дори на живота ми, то това нито с думи, нито с боя, нито самата, тъй да река, четка не може го предаде, така че на преклонни години търся само кътче дето да прекарам останалите си дни. Спрях засега у един близък съсед на ваше превъзходителство…

— У кого?

— У Тентетников, ваше превъзходителство.

Генералът се намръщи.

— Той, ваше превъзходителство, се разкайва много, че не е оказал потребното уважение…

— Към какво?

— Към заслугите на ваше превъзходителство. Не намира думи… Казва: „Да бих само могъл с нещо… защото наистина, казва, аз умея да ценя мъжете, които са спасявали отечеството, казва.“

— Моля, какво си мисли той? Че аз не се сърдя — каза омекналият генерал. — В душата си аз искрено го обикнах и съм уверен, че с време той ще бъде много полезен човек.

— Съвсем вярно благоволихте да се изразите, ваше превъзходителство: наистина много полезен човек; може да побеждава и с дар-слово, па борави и с перото.

— Но пише май глупости, някакви стихчета, а?

— Не, ваше превъзходителство, не глупости… А нещо сериозно… Той пише… история, ваше превъзходителство.

— История ли? Каква история?

— История… — Тук Чичиков спря и дали за това, че пред него стоеше генерал, или просто за да придаде по-голяма важност на предмета, додаде: — История за генералите, ваше превъзходителство.

— Как за генералите? За какви генерали?

— Изобщо за генералите, ваше превъзходителство, за всички. Тоест, собствено казано, за отечествените генерали.

Чичиков съвсем се забърка и се смути, малко остана да плюне и сам мислено си каза: „Боже, какви глупости дрънкам!“

— Извинете, но аз твърде не разбирам… Като какво ще бъде това: история на някоя епоха ли, или отделни биографии? И при туй на всички ли, или само на участвувалите в 12-а година?

— Тъкмо тъй, ваше превъзходителство, на участвувалите в 12-а година! — Като каза това, той си рече на ума: „Ако щеш убий ме, нищо не разбирам!“

— Че защо не дойде при мене? Аз бих могъл да му събера много любопитен материал.

— Стеснява се, ваше превъзходителство.

— Празна работа! Зарад някаква си нищо и никаква дума… Че аз съвсем не съм такъв човек. Аз съм готов, ако обичате, и сам да отида при него.

— Той не ще допусне това, той сам ще дойде при вас — каза Чичиков, оправи се и се ободри съвсем, па си помисли: „Чудно нещо! Колко на място дойдоха генералите, а пък езикът ми го изтърси от глупост.“

В кабинета се чу шумолене. Капакът на един орехов шкаф с резба се отвори от само себе си и на отворилата се обратна половина се показа, хванала с ръка медната ръчка на ключалката, една жива фигурка. Ако в тъмната стая неочаквано изпъкнеше прозрачна картина, осветена силно отзад с лампи, и тя дори нямаше да го порази толкова с ненадейността на своето появяване, колкото тази фигурка, която се бе появила, сякаш за да освети стаята. Заедно с нея като че се промъкна слънчев лъч и навъсеният генералски кабинет сякаш се засмя… В първия миг Чичиков не можеше да си даде сметка какво именно стоеше пред него. Мъчно можеше да се каже каква земя я бе родила. Такова чисто, благородно очертание на лицето не можеше да се намери никъде освен може би само у старинните камеи^[1]. Права и лека като стрела, тя изглеждаше по-висока от всички. Ала това беше измама. Тя съвсем не беше висока. Това произлизаше [от] необикновено хармоничното съотношение между частите на цялото й тяло. Роклята й стоеше така, щото човек би казал, че най-добри шивачки са се съвещавали помежду си как да я нагиздят по-добре. Ала и това беше измама. [Тя] сякаш беше облечена от само себе си: на две-три места иглата бе сложила криво-ляво неизрязан къс от едноцветна материя и той се бе събрал и разположил около нея в такива набори и гънки, че ако човек ги пренесеше заедно с нея на картина, всички госпожици, облечени по модата, щяха да изглеждат пред нея като пъструшки, накичени с всякакви късчета от битпазар. И ако тя беше изобразена заедно с всички тези дипли на прилепналата й рокля върху мрамор, биха нарекли копието гениално.

— Рекомандувам ви моята гальовница! — рече генералът, като се обърна към Чичиков. — Ала аз и досега не зная вашата фамилия, името ви и бащиното ви.

— Трябва ли да се знае името на човек, който не е ознаменувал себе си с доблести? — каза Чичиков скромно, като наклони глава настрана.

— Все пак обаче трябва да се знае…

— Павел Иванович, ваше превъзходителство — каза Чичиков, като се поклони със сръчността на военен човек и отскочи назад с лекотата на каучукова топка.

— Улинка! — рече генералът, като се обърна към дъщеря си. — Павел Иванович ей сега ми съобщи една преинтересна новина. Нашият съсед Тентетников съвсем не бил такъв глупав човек, както ние си мислехме. Той се бил занимавал с важна работа: с историята на генералите от 12-а година.

— Та кой е мислил, че е глупав човек? — продума тя бързо. — Освен може би Вишнепокромов, комуто ти вярваш, но който е празен и долен човек!

— Защо пък долен? Той е празничък, това е истина — каза генералът.

— Той е още подличък и гадничък, не само празничък. Който оскърбява братята си и изгонва от къщи родната си сестра, той е гаден човек.

— Но това само се разправя.

— Такива работи няма да се приказват току-тъй. Не разбирам, татко, как ти, с такава добра душа, каквато имаш, и с такова рядко сърце можеш да приемаш един човек, който е далече от тебе, както небето от земята, за когото сам знаеш, че е лош.

— Ето, все така, виждате ли — каза генералът засмяно на Чичиков, — ето, все така спорим с нея. — И като се обърна към дъщеря си, продължи: — Душо моя! Не мога пък да го изпъдя!

— Защо трябва да го пъдиш? Но защо пък да му се проявява такова внимание? Защо го обичаш?

Тука Чичиков сметна за дълг да вмъкне от себе си дума.

— Всички искат да бъдат обичани, госпожице — каза Чичиков. — Какво да се прави? И добичето иска да го погалят, дори през оградата ще провре муцуната си за милувка. „На, погали ме!“

Генералът се засмя. „Именно, ще провре муцуната си: «Погали ме!»… Ха, ха, ха! У него не само муцуната му, ами цял е затънал и пак иска, дето се казва, насърчение… Ха, ха, ха, ха“. И снагата на генерала почна да се друса от смях. Раменете му, които бяха носили някога дебели еполети, се тресяха, сякаш и сега носеха дебели еполети.

Чичиков избухна също в междуметието на смеха, само че от почит към генерала той го пусна на буква „е“:

„Хе, хе, хе, хе, хе.“ И снагата му също се люлееше от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили дебели еполети.

— Ще окраде, ще ограби хазната, че отгоре на всичко, каналията, и награда ще поиска. „Не може, каже, без насърчение, трудил съм се“… Ха, ха, ха, ха.

Болезнено чувство се изписа върху благородното, мило лице на момата. „Ах, татко! Не разбирам как можеш да се смееш! От тия безчестни постъпки мене ме обзема тъга и нищо повече. Когато виждам, че някои явно, пред очите на всички, вършат измама и хората не ги наказват с всеобщо презрение, не знам какво става с мене, ставам сърдита, дори лоша: мисля, мисля…“ И насмалко щеше сама да заплаче.

— Само, моля ти се, не се сърди на нас — рече генералът. — Ние съвсем не сме виновни за това. Нали? — каза той, като се обърна към Чичиков. — Целуни ме и си иди в стаята. Аз ей сега ще почна да се обличам за обяда. А ти — каза той, като погледна Чичиков в очите, — надявам се, ще останеш у мене да обядваш?

— Ако само ваше превъзходителство…

— Без чинове, какви са тия приказки? Аз мога още, слава богу, да нахраня човека. Чорба има.

Като разпери сръчно двете си ръце във въздуха, Чичиков признателно и почтително направи с глава поклон надолу, тъй че за късо време всички предмети в стаята се скриха от погледа му и той можеше да види само носовете на собствените си чепици. След като постоя малко в това почтително положение и дигна пак главата си нагоре, той не видя вече Улинка. Тя бе изчезнала. На нейно място се бе появил един великан-камердинер с буйни мустаци и бакенбарди и със сребърен леген и кани в ръцете.

— Ти ще ми позволиш да се облека пред тебе, нали?

— Не само да се облечете, ами можете да извършите пред мене всичко, каквото, обича ваше превъзходителство.

Генералът съблече халата си с една ръка, засука ръкавите на богатирските си ръце и почна да се мие, пръскайки и пуфтейки като патица. Вода и сапун хвърчаха на всички страни.

— Обичат, обират наистина, хората обичат насърчението — каза той, като изтриваше от всички страни шията си. — Погали го, погали го! Зер без насърчение няма и да краде! Ха, ха, ха!

Чичиков беше в неизразимо настроение. Изведнъж го налетя вдъхновение. „Генералът е весел и добър човек — я да се опитам!“ — каза си той на ума и като видя, че камердинерът с легена излезе, извика:

— Ваше превъзходителство, понеже сте тъй добър към всички и внимателен, имам към вас една крайна молба.

— Каква?

Чичиков се озърна наоколо.

— Имам, ваше превъзходителство, един грохнал, престарял вуйчо, който притежава триста души селяни и две хиляди… и освен мен няма друг наследник. Поради старост той сам не може да управлява имението си, но и на мене не го отстъпва. И каква странна причина навежда! „Аз, каже, внука си не познавам, той може да е развейпрах. Нека ми докаже, че е надежден човек: нека спечели, каже, първом сам-самичък триста души, тогава ще му дам и моите триста души.“

— Че как, [той] значи, ще да е някой съвсем глупав? — попита генералът.

— Нека си бъде глупав, това е за него си. Но моето положение, ваше превъзходителство! Старецът се е свързал с някаква си икономка, а пък икономката има деца. Много ме е страх, че цялото имение ще отиде на тях.

Обезумял е твоят глупав вуйчо и нищо повече — рече генералът. — Само че аз не виждам с какво мога тука да ти помогна? — каза той, като гледаше учудено Чичиков.

— Аз ето какво съм намислил. Ако вие, ваше превъзходителство, ми продадете всички мъртви души от своето село в такъв вид, като да са живи, с продавателно, тогава ще мога да представя това продавателно на стареца и той ще ми даде наследството.

Сега генералът избухна с такъв смях, с какъвто надали някога се е смял човек. Както стоеше, тъй се тръшна той в едно кресло. Метна си главата назад и насмалко не се задави. Цялата къща се разтревожи. Изтърча камердинерът. Дъщеря му се притече изплашена.

— Татко, какво ти стана? — попита тя със страх, като го гледаше с недоумение в очите.

Ала генералът дълго не можа да издаде никакъв звук.

— Нищо, мила моя, не бой се. Върви си в стаята; ние ей сега ще дойдем да обядваме. Бъди спокойна. Ха, ха, ха!

И като се задъхва на няколко пъти, генералският смях избухна с нова сила, носейки се от антрето до последната стая.

Чичиков беше в безпокойство.

— Вуйчото, вуйчото! Какъв нос ще му направиш! Ха, ха, ха! Вместо живи ще получи мъртъвци! Ха, ха!

„Пак го прихванаха! Я го виж ти, какъв гъдел имал!“

— Ха, ха, ха! — продължаваше генералът. — Ама че магаре бил! Дошло му пък на ум такова искане: „Нека първом сам самичък от нищо спечели триста души, че тогава ще му дам триста души!“ Та той е цяло магаре!

— Магаре е, ваше превъзходителство.

— Ама и твоята хитрост — да почерпиш стареца с мъртви — бива си я! Ха, ха, ха! Какво не бих дал само да видя как ще му поднесеш продавателното за тях. Ами какъв е той? Как изглежда? Много ли е стар?

— На осемдесет години.

— Но се движи и е бодър, а? Той трябва да се държи още, защото при него нали живее икономка?

— Къде ще се държи! Като пясък се рони, ваше превъзходителство!

— Ама че глупак бил! Нали е глупак?

— Глупак е, ваше превъзходителство!

— Излиза ли вън от къщата си? Ходи ли в обществото? Крепи ли се още на краката си?

— Крепи се, но с мъка.

— Ама че глупак! Ама здрав е все пак, нали? Има ли още зъби?

— Два зъба всичко, ваше превъзходителство.

— Ама че магаре бил! Ти, драги, не се сърди… Макар да ти е вуйчо, той е магаре.

— Магаре е, ваше превъзходителство, макар и да ми е роднина и ми е тежко да призная това, но какво да правя.

Чичиков лъжеше: съвсем не му беше тежко да признае, толкоз повече, че едва ли бе имал някога някакъв вуйчо.

— И тъй, ваше превъзходителство, ще ми…

Да ти дам мъртвите души ли? Че за тая измислица аз тебе ще ти ги дам със земята барабар, с жилището им! Вземи си цялото гробище! Ха, ха, ха, ха! Старият, старият! Ха, ха, ха, ха! Как ще бъде изигран вуйчо ти! Ха, ха, ха, ха!…

И генералският смях заехтя пак из генералските покои.^[2]