Теодор Драйзер
Финансист (59)

ГЛАВА LIX

Банкерската къща „Джей Кук и Ко“ въпреки огромната банкова и посредническа дейност, която развиваше, се помещаваше в едно доста скромно, неугледно и неудобно четириетажно здание от червени тухли и сив камък. Каупъруд често го беше посещавал. Пристанищни плъхове, дълги един лакът и дошли от доковете по водосточните тръби, на воля сновяха из залите. На оскъдната светлина на газовите лампи в мрачните и душни помещения десетки чиновници неуморно осчетоводяваха безчислените сметки на фирмата. В съседство с „Джей Кук и Ко“ се намираше Джирардската национална банка, където приятелят на Каупъруд Дейвисън продължаваше да развива успешно своята дейност и където се извършваха най-крупните финансови операции на Трета улица. Както тичаше, Каупъруд срещна брат си Едуард, който бе тръгнал да го търси в борсата, за да му предаде някакво съобщение от Уингейт.

— Бягай да доведеш Уингейт и Джо — нареди му Франк. — Следобед ще стават големи неща. Джей Кук е фалирал.

Без да чака повече обяснения, Едуард се втурна да изпълни поръчението.

Каупъруд беше един от първите, които стигнаха до „Джей Кук и Ко“. За негово най-голямо изумление така добре познатите му масивни кафяви дъбови врати бяха затворени, а на тях беше залепено съобщение, което той бързо прочете и което гласеше:

„18 септември 1873 година

До нашите клиенти! Със съжаление обявяваме, че поради неочаквано предявените към нас искания за погасяване на заемите ни нашата фирма бе принудена временно да прекрати плащанията. След няколко дни ще бъдем в състояние да дадем на кредиторите си официален отчет за състоянието на нещата. Умоляваме ги търпеливо да изчакат дотогава и да проявят разбиране. Уверени сме, че нашият актив значително превъзхожда пасива ни.

Джей Кук и Ко.“

Очите на Каупъруд заблестяха победоносно. Заедно с мнозина други той се обърна и забърза обратно към борсата, а в това време някакъв журналист, дошъл да събере сведения, почука по масивните врати на банката. Портиерът, който надзърна през ромбовидното прозорче, му съобщи, че Джей Кук си е отишъл у дома и този ден няма никого да приема.

„Ето — помисли си Каупъруд, за когото тази паника предвещаваше успех, а не разорение — дойде и моят ред. Ще продавам, ще продавам колкото мога.“

Преди, по време на паниката, предизвикана от чикагския пожар, той не можеше да разпродаде всичко, с което разполагаше, за да отбранява интересите си, беше принуден да запази част от ценните си книжа. Сега обаче не притежаваше почти нищо — някакви си жалки седемдесет и пет хиляди долара, които бе успял да спести. И слава богу! В случай че претърпеше неуспех, щеше да провали само доброто име на старата фирма „Уингейт и Ко“, а това никак не го безпокоеше. В качеството си на агент на тази фирма обаче той имаше право да се яви на борсата и от нейно име да купува и продава — и да натрупа състояние. Докато мнозина очакваха със страх разорението си, Каупъруд предвкусваше своя успех. Щеше да даде на Уингейт и на братята си точни указания. Ако се наложеше, щеше да вземе и четвърти, и пети помощник. Щеше да им нареди да продават, каквото могат да продават, дори и с десет, петнайсет, двайсет и трийсет пункта по-ниско от курса, за да се хванат в капана неопитните, за да понижи курса, за да изплаши страхливците, които щяха да сметнат, че е прекалено смел, а после щеше да започне да купува, да купува, да купува по още по-нисък курс, за да покрие предварително продаденото и да си прибере печалбата.

Инстинктът му подсказваше колко повсеместна и продължителна ще бъде паниката. В Северната Тихоокеанска железопътна линия бяха вложени сто милиона долара. Това бяха спестяванията на стотици хиляди хора — дребни банкери, търговци, свещеници, адвокати, лекари, вдовици и учреждения от цялата страна; те всички се бяха доверили на честността и непоклатимостта на Джей Кук. Веднъж Каупъруд бе видял внушителния проспект с карта — твърде приличаща на картата на изпепелената част от Чикаго, — на която бе обозначена притежаваната от Кук територия и минаващата през нея Северна Тихоокеанска железопътна линия; линията опасваше едно огромно пространство — тръгваше от Дулут, „престолния град на сладководните морета“ (както иронично го бе нарекъл в своята реч пред конгреса Проктър Нот), минаваше през Скалистите планини и горното течение на река Мисури и стигаше до Тихия океан.

Каупъруд разбираше, че Кук само дава вид, че оползотворява подарените му от държавата земи, които възлизаха на милиони и милиони акри, а на дължина се простираха на близо две хиляди и петстотин километра — това беше само една голяма измама. Не е изключено там наистина да има златни, сребърни и медни залежи. Може би и земята да е годна за обработване или ще бъде — след години. Но каква бе ползата от нея сега? Никаква — единствено да разпалва въображението на глупците. Тези земи бяха и щяха да останат непристъпни още много години. Хиляди хора бяха дали спестяванията си за строежа на линията и хиляди хора щяха да се разорят, ако „Джей Кук и Ко“ фалираше. И ето че катастрофата бе настъпила. Отчаянието и гневът на пострадалите щяха да бъдат безмерни. Трябваше да минат седмици, месеци, години, за да им се възвърне доверието и спокойствието. Беше дошъл неговият час. Беше се появила дългоочакваната възможност. Като вълк, търсещ плячка под хладния и тъжен блясък на звездите в нощното небе, Каупъруд се взираше в смирената тълпа от прости хорица и си представяше колко скъпо ще платят за наивността и невежеството си.

Той бързо се върна на борсата, в същата зала, в която само преди две години беше водил такава безнадеждна борба, и като видя, че съдружникът му и братята му още не са дошли, започна сам да продава, каквото му попаднеше. В залата бе настъпил неописуем хаос. Агенти, млади и стари, тичаха във всички посоки с нареждания от изплашени посредници да продават, да продават и да продават, а след това да купуват. Колонките, край които се извършваха сделките, се люшкаха под напора на суетящите се посредници и техните помощници. На улицата пред зданията на банкерските къщи „Джей Кук и Ко“ и „Кларк и Ко“, на Джирардската национална банка и други финансови учреждения започваха да се събират огромни тълпи. Всички бързаха насам да узнаят какво се е случило, да изтеглят влоговете си, да защитят по някакъв начин интересите си. Един полицай арестува някакво вестникарче, което на висок глас оповестяваше фалита на „Джей Кук и Ко“, но така или иначе новината за голямото бедствие се разпространяваше със скоростта на горски пожар.

Сред всички тези обхванати от паника хора Каупъруд оставаше спокоен, равнодушен, невъзмутим; това беше същият Каупъруд, който съсредоточено наплиташе в затворническата килия своите десет стола на ден, зареждаше капаните за плъхове и обработваше малката си градинка в пълно безмълвие и самота. Само че сега беше изпълнен със сила и енергия. Достатъчно дълго време бе минало от завръщането му на борсата и той вече бе успял повторно да наложи личността си и да си възвърне уважението на онези, които го познаваха отпреди. Той с усилие се промъкна сред най-гъстата част на възбудената и вече прегракнала от викове тълпа и започна да предлага всичко, каквото предлагаха и другите, но в огромни количества и по такива ниски цени, че да примами към покупка желаещите да извлекат печалба от понижението на курса. В момента, когато бе обявен фалитът, акциите на Ню Йорк Сентръл се котираха по 104 7/8, на Род Айланд по 108 7/8, на Уестърн Юниън по 92 1/2 на Уобаш по 70 1/4, на Панама по 117 3/8, на Централната Тихоокеанска по 99 5/8, на Сейнт Пол по 51, на Ханибал—Сейнт Джоузеф по 48; на Нортуестърн по 63, на Обединената Тихоокеанска по 26 3/4 и на Охайо—Мисисипи по 38 3/4. Фирмата, която представляваше Каупъруд, всъщност не разполагаше с толкова големи количества от тези акции, тя почти нямаше клиенти, на които да бе посредничила за тях, но той продаваше, продаваше, продаваше на всеки, който изразеше желание да купи, и по цени, които — сигурен беше в това — не можеха да не изкушат купувачите.

Пет хиляди акции от Ню Йорк Сентръл по деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест, деветдесет и пет, деветдесет и четири, деветдесет и три, деветдесет и две, деветдесет и един, деветдесет, осемдесет и девет — чуваше се гласът му през цялото време, а ако сделките не се извършваха достатъчно бързо, той се прехвърляше на друго — на Рок Айланд, Панама, Централна Тихоокеанска, Уестърн Юниън, Нортуестърн, Обединена Тихоокеанска. Зърна брат си и Уингейт да влизат забързани в залата и спря за малко да им даде указания.

— Продавайте всичко, каквото можете — тихо им нареди той, — ако трябва и с петнайсет пункта по-ниско, но засега не по-ниско от това, и купувайте всичко, което ви се предложи на още по-ниски цени. Ед, ти виж дали не можеш да купиш акции от местните железопътни линии с петнайсет пункта под курса, а ти, Джо, стой близо до мен и купувай, когато ти кажа.

В един и половина на балкончето се появи секретарят на борсовия комитет.

— „Е. У. Кларк и Компания“ току-що преустанови плащанията — обяви той.

— „Тай и Компания“ — обяви отново секретарят в един и четирийсет и пет — уведомява, че е била принудена временно да преустанови плащанията.

— Първа Филаделфийска национална банка — извика той в два часа — моли да ви уведомим, че засега не може да посрещне задълженията си.

Както и преди две години, след всяко съобщение, когато се раздадеше ударът на гонга, призоваващ към тишина, от тълпата се разнасяше възглас на разочарование: „О-о-о!“

„Тай и Ко“! — помисли си Каупъруд, като чу името, и спря за секунда. — „Ето и неговия кран!“ — И отново поде работата си.

Когато дойде време да затворят борсата, Каупъруд се отправи към изхода с разпран жакет, с разкопчана яка на ризата, с изкривена връзка, без шапка — беше я изгубил някъде, — но спокоен и самоуверен.

— Хайде, казвай, Ед — обърна се той към брат си, — какво успя да направиш?

Едуард също беше раздърпан, изподран и уморен.

— Ей, богу — възкликна той, като си придърпваше ръкавите. — Не съм виждал такова нещо през живота си. Едва не ми свалиха дрехите от гърба.

— Купи ли нещо от местните железопътни линии?

— Да, около пет хиляди акции.

— А сега да отиваме в „Грийн“ — каза Франк, имайки предвид фоайето на прочутия хотел-ресторант. — Още не сме свършили. Там сделките ще продължат.

Той отиде да намери Уингейт и брат си Джо и четиримата тръгнаха към хотела, като по пътя изброяваха някои от по-едрите си покупки и продажби.

Както беше предвидил Каупъруд, възбуждението не стихна с падането на нощта. Тълпи от народ все още стояха на Трета улица пред зданието на „Джей Кук и Ко“ и пред други финансови учреждения с надеждата, че събитията могат да вземат благоприятен обрат. Специалистите финансисти се събраха да продължат трескавите си спорове и вълнения в хотел „Грийн“, чието фоайе и коридори се препълниха с банкери, посредници и спекуланти. С други думи цялата борса се премести тук вкупом. Какво ли ще да стане утре? Чий фалит престоеше? Откъде можеха да се намерят пари? Тези въпроси се въртяха на всеки в ума и на езика. От Ню Йорк пристигаха ежеминутно съобщения за пови фалити. Там банки и кредитни предприятия се сгромолясваха като дървета по време на ураган. Каупъруд сновеше нагоре-надолу, ослушваше се да чуе каквото може, оглеждаше се да не пропусне нещо важно и сключваше сделки, каквито на борсата се смятаха за противозаконни, но каквито сключваха и всички останали. По едно време забеляза, че край него се навъртат хора, за които знаеше, че са агенти на Моленхауър и Симпсън, и със задоволство си помисли, че преди да е свършила седмицата, и от тях ще обере каквото успее. Можеше и да не стане собственик на градска трамвайна линия, но щеше да има парите, с които да я купи, ако реши. По слуховете и съобщенията, които пристигаха от Ню Йорк и от други градове, Каупъруд разбираше, че нещата се развиват все по-зле и че онези-, които очакват положението бързо да се нормализира, напразно се надяват. И през ум не му минаваше да си тръгне, докато не си отиде и последният човек, а навън вече се развиделяваше.

Следващият ден беше петък и предвещаваше немалко тревожни събития. Дали нямаше и той да се превърне в „черен петък“? Каупъруд отиде в кантората си още преди градът да се е събудил напълно. Разработи програмата си за деня до най-малката подробност. Чувствуваше се съвсем различно от времето на паниката преди две години, макар обстановката да беше сходна. Вчера в цялата суматоха беше спечелил сто и петдесет хиляди долара, а днес очакваше да спечели поне още толкова, ако не и повече. Можеше да направи чудеса, мислеше си той, ако следваше усета си и помощниците му изпълняваха точно всичките му нареждания. Мнозина узнаха, че са разорени още рано сутринта, когато бе обявен фалитът на „Фиск и Хач“, предани сътрудници на Джей Кук по време на Гражданската война. В първите петнайсет минути след началото на работното време към „Фиск и Хач“ от страна на вложителите бе предявено искане за един милион и петстотин хиляди долара и това принуди банката да обяви фалит — предизвикан според слуховете преди всичко от оглавяваната от Колие Р. Хънгингтън Централна Тихоокеанска железопътна линия и от железопътната линия Чезалийк—Охайо. На доста продължителен натиск от страна на вложителите устоя и дружеството за кредитиране „Фиделити“, преди да фалира. Новините за тези събития, както и окачените в борсата съобщения за нови фалити в Ню Йорк, увеличаваха паниката и създаваха благоприятна обстановка за Каупъруд. Курсът на акциите продължаваше да спада, а Франк продаваше по възможно най-високи цени и купуваше по най-ниски. В дванайсет часа изчисли, че заедно с помощниците си е спечелил сто хиляди долара, а в три часа чистата му печалба бе нараснала с още двеста хиляди долара. Времето между пет и седем този следобед той посвети на сметки и изчисления — искаше да сложи в ред нещата си, а от седем до един след полунощ (без да хапне нито залък) се зае да събира допълнителни сведения и да се подготви за следващия ден. В събота сутринта му вървя не по-зле от предишния ден. В неделя отново се залови с изчисления, а в понеделник сутринта продължи да сключва сделки. В понеделник следобед в три часа, след като приспадна всички загуби, той установи, че отново е милионер. Сега вече пред него се откриваше светло и ясно начертано бъдеще.

Докато седеше на писалището си в кантората късно този следобед и гледаше към Трета улица, по която сновяха забързано посредници, куриери и разтревожени вложители, Каупъруд реши, че е дошъл моментът да се раздели с Филаделфия. Борсовото посредничество нито тук, нито в който и да било друг град вече не го интересуваше. Сегашното бедствие и споменът за катастрофата, настъпила след чикагския пожар преди две години, го бяха излекували от любовта му както към борсовата игра, така и към Филаделфия. Тук в последно време бе изпитал много огорчения, които не можеха да се заличат от преживените преди това щастливи години, а славата му на бивш затворник завинаги му бе затворила достъпа до онези кръгове, към които той се стремеше. Сега, след като бе възстановил някогашното си материално положение, бе си възвърнал уважението на финансовите среди и беше помилван за престъпление, което не беше извършил, не му оставаше друго, освен да напусне Филаделфия и да потърси някаква друга сфера за изява.

„Ако приключи всичко благополучно — каза си той, — това ще бъде краят. Ще замина на Запад и ще започна нещо съвсем друго.“ Защо да не се залови например с трамвайни линии, с покупко-продажба на парцели, с някакво крупно индустриално предприятие или пък с разработването на мини.

„Получих добър урок — помисли си той, като стана и се приготви да си тръгва. — Богат съм, колкото и преди, само че съм малко по-стар. Веднъж ме хванаха в капана, но втори път няма да успеят да ме хванат.“

Каупъруд даде указания на Уингейт как да продължат кампанията с трамвайните линии, която бяха започнали и в която той самият смяташе да участвува най-енергично, но през цялото време от главата не му излизаше радостната мисъл: „Аз съм милионер. Аз съм свободен човек. Само на трийсет и шест години съм и щастието е пред мен.“

С тази мисъл той отиде да се види с Ейлийн. Искаше да начертаят заедно с нея плановете за бъдещето.

Само три месеца по-късно един влак, който летеше устремно през планините на Пенсилвания и равнините на Охайо и Индиана, отнасяше към Чикаго и към Запада финансистът, който въпреки младостта си, богатството си, физическата си сила и здраве с доста голямо опасение си мислеше за това, което го очаква. След дълги размишления, преди да тръгне, беше стигнал до извода, че Западът предлага твърде много възможности. Внимателно бе проучвал бюлетините на Нюйоркската клирингова палата, а също и балансите на банките, бе следил накъде се движи златото и накрая се бе убедил, че то в огромни количества се стича към Чикаго. Каупъруд беше изключително вещ във финансите и много добре разбираше какво означава това. Там, където са парите, там е и търговията, там кипи живот и всичко се развива и благоустроява. Но той искаше сам да види какво би могъл да му предложи този свят.

Две години след това, когато в Дулут като метеор блесна един млад финансист, а деловият свят в Чикаго стана свидетел на първите плахи стъпки на кантората за търговия със зърнени храни и комисионерство, заела се под името „Франк А. Каупъруд и Ко“ да пласира огромните житни реколти на Запада, мисис Каупъруд, която продължаваше да живее във Филаделфия, без излишен шум и явно по собствено желание даде развод на мъжа си. За това време животът й значително се бе променил. Материалното й положение, до неотдавна доста окаяно, напоследък се бе подобрило и тя живееше в западната част на Филаделфия, близо до една от сестрите си, в красива нова къща, обзаведена с всички удобства, каквито може да си позволи човек от заможните среди. Отново бе станала много набожна. Двете й деца Франк и Лилиан учеха в частно училище и вечер се връщаха при майка си. Негърът Симс беше общ прислужник в дома им. В неделен ден на Лилиан често й гостуваха мистър и мисис Хенри Уърдингтън Каупъруд; те също вече бяха забравили нищетата, но и двамата изглеждаха някак унили и уморени, сякаш тревогите ги бяха лишили от жизнени сили. Старият Каупъруд имаше достатъчно пари, за да не се мъчи да служи някъде като дребен чиновник, но животът вече не го радваше. Той беше възрастен, разочарован и тъжен. Макар да си беше възвърнал доброто име и някогашното финансово положение, не беше същият човек. Сърцатостта го беше напуснала, а заедно с нея и илюзиите и той чакаше единствено смъртта си.

При Лилиан понякога се отбиваше и Ана Аделайд. Сега тя работеше като чиновничка в градския отдел но водоснабдяването и често размишляваше върху неведомите превратности на живота. Следеше с интерес кариерата на своя брат, на когото съдбата явно бе отредила да играе видна роля, но не можеше да го разбере. Убедила се, че всеки, който по някакъв начин е свързан с него, е обречен да преживява възход или падение в зависимост от неговите успехи, тя се питаше съществуват ли справедливост и морални норми на този свят. Да, съществуваха някакви най-общи принципи — поне така си мислеха хората, — те обаче не се отнасяха до всички. Нейният брат например не се ръководеше от такива принципи, но нищо не му пречеше да напредва в живота. Как можеше да се обясни това? Мисис Каупъруд, неговата жена, осъждаше поведението му, но приемаше да дели с него благополучието му, сякаш то й се полагаше по право. Можеше ли това да се съчетае с понятието морал?

Каупъруд известяваше Ейлийн Бътлър за всяка своя стъпка, за всичко, което предприемаше, и за успехите, които се очертаваха пред него. Скоро след като жена му даде развод и той многократно бе идвал във Филаделфия и се бе завръщал в новия свят, в който сега живееше, един зимен следобед двамата с Ейлийн отпътуваха заедно. Ейлийн обясни на майка си, която бе пожелала да отиде да живее при Нора, че се е влюбила в бившия банкер и възнамерява да се омъжи за него. Старата жена, тъй като не знаеше истинската история, повярва на това обяснение и с радост даде съгласието си.

Така Ейлийн завинаги прекъсна своята връзка със стария, познат й свят. Сега я очакваше Чикаго, който, както й беше казал Франк, й обещаваше далеч по-блестящо бъдеще от това, на което биха могли да се надяват във Филаделфия.

— Не е ли прекрасно, че най-после заминаваме? — не се сдържа и възкликна тя.

— Във всеки случай само ще спечелим — отвърна Каупъруд.