Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Financier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (май 2008)
Сканиране и форматиране
NomaD (май 2008)

Издание:

Партиздат, 1986

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА LVI

Дните минаваха. Благодарение на услужливия Бонхаг жената, майката и сестрата на Каупъруд също започнаха от време на време да го посещават. Тон бе поел разноските около малката къща, в която се бяха настанили жена му и децата му, а Уингейт се бе задължил от негово име да изплаща на Лилиан издръжка от сто двайсет и пет долара на месец. Знаеше, че гази сума е крайно недостатъчна, че всъщност й дължи много повече, но материалните му възможности в момента бяха твърде ограничени. Истинското му разорение настъпи през март, когато официално беше обявен фалитът му и цялото му имущество бе конфискувано в полза на кредиторите. Получената сума обаче нямаше да стигне, за да се покрие дори само дългът му от петстотин хиляди долара към градската хазна, ако не му бяха приспаднали по трийсет цента на долар. Въпреки това градът не можа да си прибере парите, тъй като чрез някаква машинация се доказа, че е загубил права над тях, понеже искът не бил предявен в съответния срок и по съответния начин. Това, разбира се, само зарадва останалите кредитори, защото беше в тяхна полза.

За щастие Каупъруд вече бе започнал да се убеждава — след няколко сполучливи сделки, — че съдружието му с Уингейт ще излезе успешно. Борсовият посредник бе доказал на дело, че смята да бъде напълно почтен в отношенията си с него. Беше взел на работа, макар и срещу твърде скромни заплати, двамата му братя — единият да води счетоводството на кантората, а другият да му помага на борсата, тъй като Едуард и Джо бяха запазили местата си там. Освен това с големи усилия беше успял да намери на стария Каупъруд място на чиновник в една банка.

От деня, в който си бе подал оставката в Трета национална банка, Хенри Каупъруд бе изпаднал в такова дълбоко униние, че животът бе загубил всякакъв смисъл за него. Върху неговия син да падне такова позорно петно! Представяше си отново и отново мъчителните минути, преживени по време на процеса и задържането на Франк. Откакто съдебните заседатели бяха обявили решението си и особено след произнасянето на присъдата и затварянето му в източния пенсилвански затвор, старият Каупъруд се движеше като я сън. Процесът! Четенето на присъдата! Франк, облечен в раирани затворнически дрехи — след като двамата бяха крачили така гордо в предните редици на преуспяващите и уважаваните. Както мнозина други в мигове на отчаяние старецът се залови да чете Библията с надеждата да почерпи от страниците й онова успокоение, което — според позабравеното напоследък негово убеждение от млади години — тя би могла да даде на душата на страдащия. Четеше Псалмите, Книгата на Исая, Книгата на Йов, Еклисиаст, но страданието му беше толкова голямо, че той не намери търсената утеха.

Ден след ден се усамотяваше в стаята си в новия им дом, служеща едновременно за спалня и за кабинет, като се оправдаваше пред жена си, че все още има да довършва някакви сметки, а всъщност щом влезеше и заключеше вратата, сядаше и започваше да мисли за всичко, което го бе сполетяло — за материалните си загуби и най-вече за загубената чест. Така преживя няколко месеца, а когато Уингейт му намери място на счетоводител в една банка на края на града, той започна да се измъква рано сутрин от дома си и да се прибира късно вечер, но продължи мрачно да размишлява върху сполетелите го нещастия и върху бедите, които навярно предстояха.

Тъжна гледка представляваше този старец, когато излизаше от скромния си дом в седем и половина сутринта и се втурваше към малката банка, която се намираше доста далеч и до която не стигаше трамвайна линия; тъжна гледка наистина, каквато превратностите във финансовия свят нерядко ни предлагат. Той носеше обеда си в малка кутия, тъй като нямаше време да се връща чак до дома си в обедната почивка, а при новата си заплата не можеше да си позволи разточителството да се храни навън. Единственото му желание сега беше да доживее скромно, но достойно до смъртта си, която според него нямаше много да се забави. Състрадание будеха костеливото му тяло, изтънелите му крака, посивялата му коса и снежнобелите му бакенбарди. Беше силно отслабнал, движенията му бяха неуверени, а когато му се наложеше да разреши някакъв по-труден въпрос, с усилие успяваше да съсредоточи мисълта си. Старият му навик да поставя ръка върху устата си и да отваря учудено очи, породил се е годините на благополучие, сега бе станал неизменен. Без сам да съзнава, той постепенно рухваше и се превръщаше в някакъв безжизнен механизъм. Животът от памтивека осейва бреговете си с такива странни и окаяни останки от корабокрушения.

Един от въпросите, към които мисълта на Франк често се връщаше по това време, бяха отношенията му с жена му. Питаше се каква по-мека форма да намери, за да й съобщи, че изпитва към нея пълно безразличие и че желае да прекъсне брачната им връзка. Но друг начин, освен да й каже открито жестоката истина, не виждаше. Тя упорито продължаваше да играе ролята на предана съпруга и да си дава вид, че ни най-малко не подозира какво се е случило. Макар по време на делото и след осъждането му до нея да бяха достигали от различни места слухове, че той все още поддържа връзката си с Ейлийн, мисълта за бедите, които се бяха струпали върху него, и вярата, че въпреки всичко му предстои едно успешно бъдеще във финансовия свят, я възпираха да заговори. Той е затворен в килия, казваше си тя и искрено го съжаляваше, въпреки че не го обичаше вече така както преди. Но нима с непристойното си поведение не бе заслужил подобно наказание, нима именно заради него всевишният не му бе изпратил толкова изпитания?

Не е трудно да си представим как би погледнал Каупъруд на такова отношение, когато го забележеше. Въпреки че Лилиан му носеше разни лакомства и изказваше съчувствието си за сполетялата го участ, той по десетки дребни признаци долавяше, че тя не само беше огорчена, но го и укоряваше, а Каупъруд от всичко на света най-много ненавиждаше поученията и скръбните физиономии. В сравнение с необузданата жизнерадост, вяра и дързост на Ейлийн унилостта и неувереността на мисис Каупъруд изглеждаха, най-меко казано, скучни.

След първия изблик на ярост срещу несправедливата му съдба, при който дори не се бе просълзила, Ейлийн отново бе убедена, че той ще излезе на свобода и ще преуспее. Тя не преставаше да говори за бъдещето, за успехите, които го очакваха, защото твърдо вярваше в тях и защото с инстинкта си долавяше, че затворническите стени не могат да бъдат затвор за него. В деня на първото свиждане, когато си тръгваше, тя бе дала на Бонхаг десет долара, беше му благодарила мило с мелодичния си глас за любезността, която бе проявил към нея — без да си открива лицето, разбира се, — бе го помолила и занапред да бъде така благосклонен към Каупъруд, към „този изключителен човек“; както се бе изразила, и с това напълно бе покорила алчния и тщеславен Бонхаг. От този момент надзирателят бе готов да направи всичко за младата дама с черната пелерина. Би я оставил да седи и цяла седмица в килията на Каупъруд, ако все пак не беше правилникът и определените за посещения часове.

Към края на четвъртия месец след влизането му в затвора Каупъруд се реши да поговори с жена си за техния провален брак и да й каже, че иска да получи отново свободата си. По това време вече беше привикнал със затворническия живот. Черната работа, която бе принуден да върши сред тишината на килията си и която отначало го бе довеждала до отчаяние, беше го влудявала с безсмисленото си еднообразие, сега вече не му тежеше, беше му само скучна, но не п мъчителна. Той беше научил и някои от дребните хитрости на затворниците — например да подгрява на лампата остатъка от обяда си или някои лакомства, изпратени от жена му или от Ейлийн. Донякъде бе успял да премахне противната миризма от килията, като бе помолил Бонхаг да му донесе пакетчета вар и ги бе разпръснал щедро навсякъде. Най-дръзките плъхове беше изловил с помощта на капан. А с разрешение на Бонхаг вечер, след като заключеха решетъчната врата на килията и я „похлупеха“ с дървената, той изнасяше стола си в дворчето и ако не беше много студено и нощта беше ясна, дълго седеше, загледан в осеяното със звезди небе. Преди никога не се бе интересувал от астрономията като наука, но сега Плеядите, Поясът на Орион, Голямата мечка и Полярната звезда привличаха вниманието му и разпалваха въображението му. Не можеше да се начуди на математическата точност, с която бяха разположени звездите от Пояса на Орион една спрямо друга, и се питаше дали случайно няма някакво научно обяснение за това. Мъглявините около Плеядите, образувани от множество невидими е просто око звезди, говореха за безкрайните дълбини на Вселената и това връщаше мисълта му към Земята — към малката топчица, плуваща в необятния небесен простор. Пред всички тези чудеса собственият му живот започваше да му се струва нищожен, дотолкова нищожен, че понякога се питаше дали изобщо той има някаква стойност Но Франк лесно и бързо успяваше да се отърси от подобни настроения, тъй като беше жаден за величие, ценеше високо качествата си и по характер беше трезв и жизнеспособен. Дълбоко в себе си таеше убеждението, че каквото и да е сегашното му положение, един ден той ще стане всемогъща личност, чиято слава ще се прогласи по целия свят — нужно беше само да упорства, да упорства и да упорства. Не всеки притежава дарбата да вижда далеч в бъдещето и да постига успехи, но той я притежаваше и трябваше да стане това, за което бе създаден. Величието не можеше да го отмине, защото беше вложено в самия него, както у мнозина други е вложено безличието.

Мисис Каупъруд дойде един следобед — както винаги сериозна и тъжна — и му донесе няколко смени бельо, два чаршафа, малко задушено месо и някакъв сладкиш. И макар да не беше по-тъжна от друг път, Каупъруд предположи, че причината за мрачното й настроение е връзката му с Ейлийн, за която, както му беше известно, Лилиан бе научила. Нещо в поведението й го накара да се реши да заговори по този въпрос. След като се поинтересува за децата и тя го попита от какво се нуждае, за да му го донесе следващия път, както седяха — той на единствения стол, а тя на леглото, Каупъруд каза:

— Лилиан, отдавна искам да поговоря с теб по един въпрос. Трябваше да го сторя по-рано, но както казват, по-добре късно, отколкото никога. Известно ми е, че знаеш за връзката ми с Ейлийн Бътлър, затова смятам да бъда откровен. Аз много я обичам и тя също ме обича и ако някога изляза оттук, искам всичко да е уредено така, че да мога да се оженя за нея. Това означава, че трябва да ми дадеш развод, и аз се надявам да не ми откажеш. Тъкмо по този въпрос искам да поговорим сега. Едва ли си изненадана от моето намерение, тъй като навярно сама си се убедила, че отношенията ни отдавна не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Освен това съм сигурен, че при сегашните обстоятелства раздялата ни няма да бъде особено тежка за тебе.

Той замълча и зачака отговор, но мисис Каупъруд мълчеше. Първата й мисъл беше да се престори на учудена или разгневена, но като срещна втренчения му, изпитателен поглед и не съзря в него нито капка обич или поне Съчувствие, разбра, че всякакви преструвки са излишни. Колко сухо й делово, дори безсрамно говореше той по един въпрос, който тя смяташе за дълбоко личен и интимен. Лилиан не проумяваше как може човек да се отнася по такъв начин със съкровените тайни на живота. Неща, които тя смяташе, че трябва да се премълчават, той изричаше гръмко. Непринудеността, или по-скоро безцеремонността, с която уреждаше деловите си работи, понякога я караше да се изчервява, но тя си мислеше, че това качество навярно е присъщо на известните личности, и си мълчеше. Има хора, които се съобразяват единствено със своята воля и своите желания, и обществото сякаш е безсилно пред тях. Може би бог ще ги накаже по-късно, мислеше си тя, но и в това не беше много уверена. И все пак колкото и лош, колкото и своеволен и самонадеян да беше Франк, той й беше по-интересен от така наречените „умерени“ хора, които слагаха на първо място в живота добродетелността и вежливите обноски.

— Знам — каза тя доста спокойно, макар че в гласа й прозвучаха нотки на гняв и възмущение. — Отдавна знам всичко и очаквах някой ден да ми го кажеш. Чудесна отплата за моята преданост! Толкова ти подобава това, Франк! Наумиш ли си нещо, никой и нищо не може да те спре. Имахме такова хубаво семейство, имаме и две деца, които се нуждаят от твоята обич. Какво не ти достигаше? Защо трябваше да започваш тази история с дъщерята на Бътлър, та сега целият град да говори за вас? Знам, че тя те посещава в затвора. Видях я един ден да излиза оттук, когато идвах, и навярно всички вече го знаят. У нея няма капка свян, малко я интересува какво ще кажат хората, дотолкова е заслепена от суетата и лекомислието си, но ти, Франк, ти Си трябвало да се засрамиш, че си тръгнал по такъв път, след като аз съм все още твоя жена, след като имаш деца, баща, майка, за които си длъжен да мислиш, след като ти предстои — сам знаеш това — такава тежка борба, за да стъпиш отново на краката си. Ако имаше някакво чувство за приличие, тя сама трябваше да се отдръпне, вместо да тича така нахално подир теб.

Каупъруд невъзмутимо слушаше жена си, думите й не го трогваха. Те само за последен път го убеждаваха в онова, което отдавна беше разбрал — че тя му е напълно чужда. Лилиан вече не беше така привлекателна, както някога, и по ум не можеше да се мери с Ейлийн. А по времето на разцвета му, когато най-изисканите жени на града удостояваха с присъствието си дома му, той беше открил, че Лилиан не е подготвена за такова общество, че изобщо не знае как да се държи. В това отношение Ейлийн не я превъзхождаше особено, но тя все още беше млада, възприемчива, не беше късно да привикне. Нужни са й само благоприятни условия, мислеше си той, и напълно ще се преобрази, докато при Лилиан — както сега отново се убеди — нищо не можеше да помогне.

— Ще бъда откровен с теб, Лилиан — заговори той. — Не съм сигурен дали ще разбереш добре това, което искам да ти кажа, но ние с тебе вече не си подхождаме.

— Преди три или четири години не мислеше така — прекъсна го с огорчение жена му.

— Когато се ожених за теб, бях на двадесет и една години — продължи неумолимо Каупъруд, без да обръща внимание на забележката й, — бях твърде млад, за да си дам сметка какво върша. Бях още момче. Но не това е важното. Не ти го припомних, за да се оправдая. Искам да ти кажа само едно — независимо дали съм прав или не, независимо от причините, — аз вече не те обичам и не желая, както и да погледнат на това хората, да продължавам връзка, която вече не ми носи щастие. Ти имаш едно виждане за живота, аз имам друго. Ти мислиш, че твоята гледна точка е правилна, и навярно хиляди хора ще се съгласят с теб, но аз не мисля така. Никога не сме се спречквали за тези неща просто защото смятах, че е излишно да се спори по тях. При създалото се положение не смятам, че върша някаква голяма несправедливост към теб, като искам да ми върнеш свободата. Нямам намерение да изоставя нито теб, нито децата — ще ви осигуря една добра издръжка, стига да имам възможност, но когато изляза оттук, ще се нуждая от личната си свобода и ти ще трябва да ми я дадеш. Ще получиш собствените си пари и една допълнителна сума към тях, щом стъпя отново на краката си. Това ще стане, разбира се, в случай че не ми се противопоставяш, а ме улесниш. Искам и имам намерение винаги да ти помагам — но както аз намеря за добре.

Каупъруд замислено приглади крачола на затворническия си панталон и придърпа ръкава на рубашката си. В момента приличаше по-скоро на някакъв интелигентен работник, отколкото на преуспяващ финансист, какъвто беше доскоро.

Мисис Каупъруд трудно сдържаше възмущението си.

— Е, така мило ми говориш и така милостиво се отнасяш с мен, няма що! — възкликна тя с дълбока обида в гласа, като стана и прекоси двете крачки разстояние между леглото и стената. — Когато пожела да се ожениш за мен, наистина трябваше да съобразя, че си твърде млад и не познаваш себе си. Единствената ти трайна страст са парите, само в тях намираш удовлетворение. Ти нямаш съвест, Франк. Това ти е нещо непознато. Мислиш само за себе си. Не съм срещала друг човек като теб. По време на цялата тази история ти се държа с мен като с куче, а сигурно с онова никакво ирландско момиче споделяш всичките си притеснения. До последния момент ме караше да мисля, че ме обичаш, и сега изведнъж заявяваш, че искаш развод. Но това няма да стане. Развод няма да ти дам, изобщо не се надявай.

Каупъруд я изслуша, без да възрази. Добре разбираше, че неговата позиция в този сложен семеен конфликт е твърде благоприятна. Той беше затворник и това положение естествено щеше да го принуди задълго да прекъсне всякаква връзка с жена си — а междувременно тя щеше да свикне да живее без него. Когато излезеше на свобода, за нея щеше да бъде много лесно да се разведе с един бивш затворник, особено ако изтъкнеше изневярата му с друга жена, която той нямаше да отрече. Важното беше името на Ейлийн да не бъде намесено. Ако той не оспореше обвинението, мисис Каупъруд би могла да посочи някое измислено име. Освен това Лилиан не беше жена със силен характер. Щеше да успее да и подчини на волята си. Сега беше излишно да говорят повече. Ледът беше пропукан, той бе разкрил картите си, останалото щеше да свърши времето.

— Безсмислено е да правиш сцени, Лилиан — с хладен тон каза той. — Няма да е голямо нещастие за теб, че ще ме загубиш, щом животът ти ще е материално осигурен. Аз едва ли ще остана във Филаделфия, след като изляза оттук. Възнамерявам да замина на Запад и най-вероятно е да тръгна сам. Няма веднага да се оженя, дори да ми дадеш развод. Не желая да вземам никого със себе си. За децата ще бъде по-добре, ако ти останеш тук и се разведеш с мен — с това ще спечелиш общественото мнение на своя страна.

— Не съм съгласна — твърдо заяви мисис Каупъруд. — Няма да го направя, няма да се съглася. Това е окончателното ми решение. Можеш да говориш каквото си искаш. След всичко, което направих за тебе, си длъжен да останеш с мен и децата. Развод няма да ти дам. Излишно е да настояваш, не съм съгласна.

— Е, добре — спокойно отвърна Каупъруд и стана. — Няма смисъл да говорим повече за това сега. Впрочем времето почти изтече. (На посетителите обикновено се разрешаваше да стоят не повече от двайсет минути). Може би един ден ще промениш решението си.

Тя взе маншона си и мрежата, в която бе донесла нещата за мъжа си, и се приготви да си тръгне. Обикновено на раздяла с престорена нежност целуваше Каупъруд, но сега беше твърде ядосана, за да изпълни този лъжовен ритуал. И в същото време й беше мъчно, много мъчно — за нея самата, а, струваше й се, и за него.

— Франк — възкликна тя в последния момент с изтерзан глас, — не съм срещала човек като тебе! Ти нямаш сърце. Не си достоен да имаш порядъчна жена. Заслужаваш точно такава, каквато си си намерил. Какъв срам!

Неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя се втурна навън с гнева и мъката си.

Каупъруд не се помръдна. Оттук нататък поне нямаше да си разменят повече ненужни целувки — помисли си със задоволство той. Да, беше я наранил, но друг начин нямаше. Всъщност не я ощетяваше кой знае колко, разсъждаваше Каупъруд, поне от материална гледна точка, а това беше най-важното. Днес се беше разгневила, но ще й мине и не е чудно един ден дори да го разбере. Кои знае? Във всеки случай беше й разкрил намеренията си, а това според него не беше малко. Сега, застанал в килията, той напомняше на пиленце, което пробива дупка в черупката си, за да се измъкне от възтесния си и душен дом. Макар да беше затворен в единична килия, макар от присъдата да му оставаха близо четири години, той дълбоко вярваше, че му предстои светло бъдеще. Щеше да замине на Запад, ако не успееше да се възмогне във Филаделфия, но първо трябваше да остане в този град, докато спечели уважението на онези, които го познаваха отпреди, и то да му послужи като „акредитив“ там, където щеше да отиде.

„Дума дупка не прави — мислено си рече той, след като жена му си излезе. — Докато е жив човек, трябва да се надява. Тепърва ще покажа на някои хора кон съм.“

Когато Бонхаг дойде да заключи вратата на килията, Каупъруд го попита дали вън не се кани да завали — толкова беше притъмняло в коридора.

— До довечера сигурно ще падне дъжд — отвърна Бонхаг, който не преставаше да се удивява на заплетените истории на Каупъруд, за които чуваше тук-там да се разказва.