Теодор Драйзер
Финансист (58)

ГЛАВА LVIII

Приятелите на Каупъруд пазеха в тайна от него датата, когато се очакваше да бъде потвърдено помилването, макар постоянно да го уверяваха, че въпросът скоро ще се уреди, че той има пълното основание да се надява и така нататък. Уингейт и Стеджър редовно го осведомяваха докъде са стигнали нещата. Но когато чрез секретаря на губернатора научиха точно в кой ден ще им бъде връчена заповедта за помилването, Стеджър, Уингейт и Уолтър Лий решиха да не казват нищо на Каупъруд, а направо да го изненадат. Стеджър и Уингейт дори стигнаха дотам да му намекнат за някаква непредвидена спънка, която щяла да позабави освобождаването му. Естествено тази новина малко обезсърчи Каупъруд, но той я прие спокойно и взе да си внушава, че може да потърпи още малко, щом рано или късно всичко ще се уреди. И затова изненадата му бе голяма, когато един петък следобед видя пред вратата на килията да застават Уингейт, Стеджър, Лий и директорът на затвора. Десмас много се зарадва, че Каупъруд най-сетне ще бъде пуснат на свобода, тъй като искрено се възхищаваше от него, и реши да придружи приятелите му до килията, за да види как той ще посрещне вестта. Пътьом разказа какъв примерен затворник е бил Каупъруд.

— Дори си направи градинка в дворчето — сподели Десмас с Уолтър Лий. — Насади теменужки и здравец и те тръгнаха много добре.

Лий се усмихна. Колко присъщо бе за Каупъруд да бъде деен и да се стреми към красотата дори в затвора. С такива качества не можеше да не преуспее.

— Изключителен човек е — каза Лий на Десмас.

— Да — наистина — потвърди директорът на затвора. — Достатъчно е само да го погледнеш, за да се убедиш.

Четиримата надникнаха през решетъчната врата, Каупъруд не ги беше забелязал, тъй като се бяха приближили съвсем тихо, и продължаваше да работи.

— Усилено се трудиш, а, Франк? — обади се Стеджър.

Каупъруд погледна през рамо и стана. Тъкмо беше размишлявал — както впрочем правеше вече дни наред — какво ще предприеме, като излезе от затвора.

— Какво означава това, каква е тази политическа делегация? — попита той.

И в същия миг се досети. Четиримата се усмихваха радостно и Бонхаг отключи вратата по нареждане на директора.

— Нищо особено не означава, Франк — отвърна весело Стеджър, — само това, че вече си свободен човек. Ако желаеш, можеш да си събираш партакешите и да си тръгваш.

Каупъруд спокойно изгледа приятелите си. След онова, което му бяха казали, той не бе очаквал така скоро да бъде освободен. Не беше от хората, които обичат подобни шеги или изненади, но внезапното усещане, че вече е свободен, го зарадва. Толкова дълго беше очаквал обаче този щастлив миг, че не можа да усети цялата му прелест. Беше се чувствал нещастен тук, но не и сломен. Отначало униженията, на които го бяха подложили, му се бяха сторили непоносими. После бе свикнал с всичко, беше се примирил и чувството му за оскърбено достойнство се беше притъпило. Тежеше му само мисълта, че стои затворен и напразно губи време. Беше се уверил, че ако се отърси от стремежа си за успех и реабилитация, би могъл да се чувствува добре и в тясната килия. Отдавна беше свикнал с миризмата на вар (която използваше, за да прогони другото, по-противно зловоние) и с многобройните плъхове, които редовно ловеше с капан. Постепенно се увлече в плетенето на столове и придоби такава ловкост, че ако пожелаеше, можеше да направи и двайсет броя на ден. С удоволствие обработваше градинката си през пролетта, лятото и есента. Всяка вечер наблюдаваше небето от тясното дворче и може би неслучайно след години подари огромен телескоп на един прочут университет. Нито за миг не бе имал чувството, че е престъпник, че са го затворили, за да го накажат за онова, което е извършил. Бонхаг му бе разказвал историите на мнозина от истинските престъпници — и убийци, и всякакви други, и дори бе му показал някои от тях, когато го водеше в главния двор или да види как се приготвя затворническата храна. Беше му разказал и за нелошия затворнически живот на Стенър. И за какво ли още не. Накрая Каупъруд беше стигнал до убеждението, че в затвора все пак не е толкова страшно; жалкото беше само, че такъв човек като него е принуден напусто да си похабява времето. Колко много работа можеше да свърши, ако беше свободен и ако не го безпокояха непрестанно с разните искови молби. Съдилища и затвори! Той поклати глава, като си помисли колко човешки сили се пропиляват в тях.

— Много добре — каза Каупъруд някак колебливо и се огледа. — Готов съм.

Излезе в коридора, без дори да хвърли прощален поглед към килията си, и се обърна към Бонхаг, който безкрайно съжаляваше, че загубва такъв богат клиент:

— Уолтър, моля те да се погрижиш някои от вещите да ми бъдат изпратени в къщи. Стола, стенния часовник, огледалото, картините — всичко освен бельото ми, бръсначите и другите лични дреболии задръж за себе си.

Този последен щедър дар утеши донякъде омърлушения Бонхаг. После всички отидоха в приемната, където Каупъруд с безкрайно облекчение свали затворническите дрехи. Грубите тежки обувки отдавна беше сменил със свои — леки и удобни. Сложи бомбето и облече сивото палто, с които преди година бе влязъл в затвора, и заяви, че е готов. На входа се обърна и хвърли последен поглед към желязната врата, която водеше към градината.

— Да не би да съжаляваш, че напускаш това място, а, Франк? — попита го шеговито Стеджър.

— Не, разбира се — отвърна Каупъруд. — Друго ме накара да се обърна. Исках да видя просто как изглежда.

След минута те вече бяха при външния вход, където Каупъруд се сбогува с директора на затвора. После тримата се качиха в каретата, която ги чакаше пред внушителния портал в готически стил, и конете потеглиха.

— Е, най-сетне изпитанието свърши, Франк — весело забеляза Стеджър, — и никога вече няма да се повтори.

— Да, наистина — съгласи се Каупъруд, — добре е, че все пак мина, а не ми предстои тепърва.

— Струва ми се, че по някакъв начин трябва да отпразнуваме събитието — намеси се Уортър Лий. — Не можем да заведем Франк направо у дома му. Предлагам да отидем всички в „Грийн“. Какво ще кажете?

— Моля ви да не ми се сърдите, но ще ви откажа — отвърна Каупъруд, развълнуван от вниманието. — Ще се видим по-късно. Първо искам да се прибера и да се преоблека.

Той мислеше за Ейлийн, за децата си, за майка си и баща си, за бъдещето си. Животът отново щеше да отвори широко вратите си пред него, той беше сигурен. През последните тринадесет месеца беше премислил всичко, което му предстоеше да направи. Трябваше да се види с Ейлийн и да разбере променило ли се е с нещо отношението й и какво мисли тя за бъдещето, а след това щеше да поеме своя дял от задълженията в „Уингейт и Ко“. С помощта на приятелите си отново щеше да си осигури място на борсата, а за да преодолее предубеждението на онези, които не биха могли да имат вземане-даване с бивш затворник, отначало щеше да действува като агент и посредник на „Уингейт и Ко“. Никой нямаше да може да докаже, че в действителност той ръководи фирмата. След това му оставаше да чака някое важно събитие на борсата — рязкото спадане на курса например. И тогава щеше да покаже на света наистина ли с него е свършено.

Приятелите му го оставиха пред малката къща, в която живееше жена му, и в сгъстяващия се мрак Каупъруд бързо се упъти към вратата и влезе.

На 18 септември 1873 година, в ясното слънчево есенно пладне в град Филаделфия започна една от най-страшните финансови трагедии, каквито светът някога е виждал. Най-крупното финансово предприятие в Америка — банкерската къща „Джей Кук и Ко“ с кантора на Южна Трета улица 114 във Филаделфия и с клонове в Ню Йорк, Вашингтон и Лондон, прекрати плащанията. Онези, които дори и бегло знаят какво значи една финансова криза в Съединените щати, биха могли да си представят борсовата паника, последвала това събитие. Тя стана нарицателна, в учебниците по история я наричат паниката от 1873, а разорението и злополучието, които донесе на страната, са безпримерни в летописа на Америка.

По това време Каупъруд беше заел отново мястото си на Южна Трета улица като борсов посредник (или както официално се водеше — като агент на борсов посредник) и представляваше интересите на фирмата „Уингейт и Ко“ на фондовата борса. През шестте месеца, изтекли след освобождаването му от източния пенсилвански затвор, той бе успял да възобнови някои от връзките си, ако не в обществото, то поне сред финансистите, които го познаваха отпреди.

Освен това фирмата „Уингейт и Ко“ напоследък явно процъфтяваше и този факт допринасяше много за възстановяването на престижа на Каупъруд във финансовия свят. Хората знаеха, че живее с жена си в малката къща на Северна Двайсет и първа улица, но всъщност той имаше самостоятелна квартира на Северна Петнайсета улица, която Ейлийн от време на време посещаваше. За разрива му с Лилиан вече знаеше цялото семейство, но плахите опити на близките му да го придобрят с жена му останаха напразни. Тежките изпитания от последните две години дотолкова бяха приучили майка му и баща му към всякакви неприятни изненади, че макар това ново неблагополучие да ги удиви, не ги огорчи така, както би ги огорчило преди години. Животът твърде много ги беше наплашил, за да се осмелят да влязат в борба със своенравните му превратности. Оставаше им само да се молят и все пак да се надяват на по-добри дни.

Семейство Бътлър от своя страна престана да се интересува от поведението на Ейлийн. Братята й и Нора, която вече знаеше всичко, се държаха с нея така, сякаш тя не съществуваше, а майка й до такава степен се бе отдала на религията, толкова дълбоко се бе потопила в скръбта по непрежалимия си съпруг, че животът на Ейлийн вече не я занимаваше. Освен това Каупъруд и любовницата му бяха двойно по-предпазливи отпреди. Продължаваха да се срещат, но внимаваха за всяка своя крачка. Каупъруд вече започваше да обмисля заминаването си на Запад. Искаше първо да си създаде известно положение във Филаделфия, а после с един капитал примерно от сто хиляди долара да се отправи към необятните прерии, за които толкова бе слушал — Чикаго, Фаргоу, Дулут, Су Сити — места, смятани във Филаделфия и изобщо на Изток за бъдещи крупни центрове на търговията. Щеше да вземе със себе си и Ейлийн, разбира се. Макар въпросът с брака им да оставаше неразрешен, докато мисис Каупъруд официално не му дадеше развод — а тя засега с нищо не показваше, че има такова намерение, — нито Каупъруд, нито Ейлийн се безпокояха от това. Те искаха да построят бъдещия си живот заедно, независимо дали бяха свързани чрез брак или не. Единственото разрешение в момента според Каупъруд беше да замине с Ейлийн и да се надява времето и отсъствието му да накарат жена му да промени гледището си.

Борсовата паника, на която бе отредено да внесе такава забележителна промяна в живота на Каупъруд, беше едно от онези особени явления, които естествено произтичат от оптимизма на американския народ и неудържимото развитие на страната. По-точно казано, тя беше последица от самолюбието и дързостта на Джей Кук, който беше започнал финансовата си кариера във Филаделфия, за кратко време бе преуспял и се бе утвърдил като най-крупния финансист на своето време. Излишно е да проследяваме тук пътя към прославата на този човек. Достатъчно е само да кажем, че благодарение на неговите съвети и изобретените от него методи федералното правителство в най-тежките за страната минути бе успяло да събере средствата, необходими, за да продължи борбата с Юга. След Гражданската война този човек, създал вече могъща банкерска фирма във Филаделфия с големи клонове в Ню Йорк и Вашингтон, известно време не можеше да реши с какво по-значително дело да се заеме, в каква творческа идея да вложи своя финансов гений. Войната беше свършила. За един предприемчив човек не оставаше друго, освен да се залови с мирновременни финансови операции и най-широка възможност за това разкриваше строителството на трансконтиненталните железопътни линии. Обединената Тихоокеанска, одобрена още през 1860, беше построена. Инициаторите на това голямо дело вече крояха смели планове за построяването на Северната Тихоокеанска и Южната Тихоокеанска железопътна линия. Главното, което предстоеше да се направи, бе да се съединят чрез стоманен път Атлантическият и Тихият океан, да се свърже в едно цяло наскоро обединената и териториално разраснала се федерална държава или да се започне мащабно разработване на мини, преди всичко златни и сребърни. И все пак най-значително от всичко оставаше строежът на железопътни линии, а железопътните акции бяха най-ценни и се котираха най-високо на всички фондови борси в Америка. Във Филаделфия най-много се търсеха акциите от линиите Ню Йорк Сентръл, Рок Айланд, Уобаш, Централна Тихоокеанска, Сейнт Пол, Ханибал-Сейнт Джоузеф, Обединена Тихоокеанска и Охайо-Мисисипи. Мнозина забогатяха и се прочуха чрез спекулациите с тези ценни книжа. Известните спекуланти Корнелиъс Вандърбилт, Джей Гулд, Даниъл Дру, Джеймс Фиш и други на Изток, и Феър, Крокър, У. Р. Хърст и Колие П. Хънтингтън на Запад благодарение на тези предприятия вече се бяха издигнали до завидни висоти. Сред онези, които мечтаеха за такъв възход, беше и Джей Кук, който, без да притежава вълчата хитрост на Гулд, нито огромния опит на Вандърбилт, жадуваше да опаше северните предели на Америка със стоманен обръч, който да увековечи паметта му.

Най-много го примамваше проектът, който предвиждаше да се развие районът — по онова време още почти неизследван — между западния бряг на Лейк Сюпириър, където днес се намира град Дулут, и онази част на Тихия океан, в която се влива река Колумбия — тоест една трета от цялата територия на Съединените щати. Ако тук се построеше железопътна линия, щяха да изникнат големи градове и процъфтяващи селища. Предполагаше се, че недрата на тази част от Скалистите планини, по която щеше да мине железопътната линия, са богати на най-различни метали и че плодородните земи ще дават нечувани реколти от царевица и жито. Стоките, доставяни досега на изток едва до Дулут, после можеха да бъдат превозвани към атлантическото крайбрежие през Големите езера и канала Ери на много по-ниски цени. Замисълът откриваше не по-малко грандиозни перспективи от прокарването на Панамския канал, което по това време също се подготвяше, и в не по-малка степен щеше да послужи за благото на човечеството. Той въодушеви Кук. Тъй като правителството бе обявило, че ще отпусне безвъзмездно огромни площи от двете страни на бъдещата линия на акционерното дружество, което се наеме да я построи за сравнително кратък срок, и тъй като Кук виждаше в това възможност да запази славата си на видна обществена личност, той се нагърби с нелеката задача. Проектът срещна много възражения и бе подхвърлен на сериозна критика, но накрая всички се съгласиха, че човекът, който бе съумял да осигури средства на страната по време на Гражданската война, ще се справи успешно и с финансирането на Северната Тихоокеанска железопътна линия. Кук се залови с проекта, като възнамеряваше така нашироко да запознае населението с достойнствата на своето начинание, че да мине без помощта на някой голям финансов концерн и да продава акциите направо на месаря, хлебаря, свещаря — тоест на всички съсловия.

Този план обещаваше огромни изгоди. Още по време на Гражданската война на Кук бе хрумнала гениалната идея да разпродава облигациите от големите държавни заеми направо на населението. Защо да не направи същото и със сертификатите от Северната Тихоокеанска железница? В продължение на няколко години Кук води трескава дейност, проучваше територията на бъдещата линия, набираше и изпращаше големи групи от работници, прокарваше стотици километри релсов път при най-тежки условия и продаваше големи пакети акции с гарантирани дивиденти. Ако той малко повече разбираше от строеж на железопътни линии и ако осъществяването на такъв грандиозен проект беше по силите само на един човек, дори и така надарен като него, начинанието щеше да се увенчае с успех, както стана по-късно при следващото ръководство. Но трудните времена, Френско-пруската война, която така бе обвързала европейските капитали, че те не можеха да бъдат отклонени за осъществяването на американски проекти, завистта, клеветата, а донякъде и неумелото ръководство — всичко това, взето заедно, провали проекта. На 18 септември 1873 година, в дванадесет и петнадесет по обед, „Джей Кук и Ко“ фалира, загубвайки приблизително осем милиона долара, а Северната Тихоокеанска железница — целия капитал, вложен в нея — тоест около петдесет милиона.

Не е трудно човек да си представи каква бе последицата от това, че в едно и също време претърпяха крах най-именитият финансист и най-крупното железопътно предприятие. „Финансов гръм от ясно небе“ — писа филаделфийският вестник „Прес“. „Едва ли някой щеше да се изненада повече, ако в знойното лятно пладне бе завалял сняг“ — допълваше „Инкуайрър“. Широката публика, която бе заслепена от предишните небивали успехи на Кук и го считаше за непобедим, не осъзна веднага какво се е случило. Невероятно! Джей Кук да фалира? Невъзможно! На него да му се случи такова нещо? Но така или иначе Кук беше фалирал и нюйоркската фондова борса, след като същия ден зарегистрира още няколко фалита, прекрати дейността си за осем дни. Железопътната компания „Лейк Шор“ не можа да изплати един свой заем от милион и седемстотин и петдесет хиляди долара. Обединеното акционерно кредитно дружество, в което участваше и Вандърбилт, след като за известно време удържа натиска на вложителите, преустанови плащанията. Нюйоркското национално кредитно дружество, което имаше в хранилищата си държавни ценни книжа на стойност осемстотин хиляди долара, не можа да получи срещу тях нито един долар и също обяви неплатежоспособност. Сега вече у всички се породи подозрение, плъзнаха обезпокоителни слухове.

Във Филаделфия новината достигна под формата на кратка депеша, отправена до борсовия комитет от Нюйоркската фондова борса: „Носи се мълва, че «Джей Кук и Ко» е фалирала. Отговорете.“ Никой не повярва на това и депешата остана без отговор. Никой не се обезпокои. Борсовите агенти изобщо не обърнаха внимание на съобщението. Каупъруд, който с недоверие следеше успехите на компанията „Джей Кук и Ко“ и намираше за неразумна идеята на нейния директор да продава акциите й направо на населението, може би единствен се усъмни.

Веднъж той беше написал — в отговор на нечий въпрос — своята недвусмислена оценка за дейността на тази компания, в която бе подчертал, че никога едно такова крупно начинание като Северната Тихоокеанска железопътна линия не е зависело изцяло от една банкерска къща или по-точно от един човек и че намира това за твърде опасно. „Не съм сигурен дали територията, през която минава въпросната железопътна линия, наистина е толкова несравнима като климатични условия, почва, гори, минерали и така нататък, както ни убеждават мистър Кук и неговите поддръжници. Освен това не смятам, че предприятието в настоящия момент или в близките години може да донесе печалба, която да покрие пуснатото в обръщение огромно количество акции. Опасността и рискът са големи.“

Ето защо, когато прочете окаченото в борсата известие, Каупъруд още в същия миг взе да премисля какви ще бъдат последствията, ако банкерската къща „Джей Кук и Ко“ наистина обяви фалит.

Не му се наложи дълго да мисли. Окачиха втора депеша, която гласеше: „Ню Йорк, 18 септември. «Джей Кук и Ко» обяви неплатежоспособност.“

Каупъруд не можеше да повярва на очите си. Едва не обезумя от радост при мисълта за огромните възможности, които му се разкриваха. Заедно с другите посредници той забърза към Трета улица, където на номер 114 се намираше прочутата банкерска къща. Искаше лично да се убеди. Пренебрегвайки чувството си за достойнство и обичайната си сдържаност, той дори се затича. Ако това се окажеше вярно, значи бе ударил неговият час. Щеше да се развихри повсеместна паника и да настъпи небивало разорение. Курсът на всички акции стремглаво щеше да спадне. Той трябваше да застане на поста си и да чака развитието на събитията. Трябваше незабавно да повика Уингейт и братята си. Да им даде указания кога и какво да продават и купуват. Неговият час бе настъпил.