Теодор Драйзер
Финансист (53)

ГЛАВА LIII

Източният затвор на щата Пенсилвания, в който Каупъруд трябваше да излежи присъдата си от четири години и три месеца, се намираше на Феърмаунт Авеню и Двайсет и първа улица във Филаделфия и беше огромно здание от сив камък, величествено и наподобяващо двореца на фамилията Сфорца в Милано, макар и да не бе така красиво. Сивата му грамада се беше разпростряла между четири улици и се извисяваше самотно и мрачно, както подобава на един затвор. Зидът, който ограждаше огромната територия на затвора, заемаща над десет акра, и допринасяше за мрачното му величие, беше десет метра висок и около два метра дебел. Самият затвор, който не се виждаше от улиците, се състоеше от седем крила, наредени като пипалата на октопод около централния корпус, и заемаше две трети от заграденото със зид пространство, така че почти не оставаше място за радващи окото тревни площи. Крилата бяха дванайсет метра широки и шейсет метра дълги, а четири от тях бяха двуетажни. Нямаха прозорци, само тесни процепи под тавана, дълги един метър и широки около двайсет сантиметра; към някои от килиите на приземния етаж имаше дворчета с размерите на самите килии — четири и половина метра дълги и три метра широки, заградени от всички страни с висок тухлен зид. Стените, подовете и таваните на килиите бяха от камък; каменна беше и настилката в коридорите между тях, които бяха широки три и високи четири и половина метра. Ако човек застанеше в централния корпус — в така наречената ротонда — и погледнеше към простиращите се във всички посоки крила, оставаше с впечатление, че въпреки дължината им те са някак необичайно тесни. Железните врати — пред тях имаше и масивни дървени, които в случай на нужда можеха да откъснат затворника от всякаква гледка и звук — действаха потискащо. Помещенията, макар и относително светли, тъй като често ги варосваха, а през зимата поставяха на тесните процепи под тавана матови стъкла, бяха голи и жалки, както всички затворнически килии, оскъдно обзаведени само с най-необходимото. Сред камъка и желязото течеше някакъв живот — повечето килии бяха заети, — но четиристотинте затворници нямаха чувството, че участвуват в него, защото бяха напълно изолирани един от друг. Някои след дълъг престой и примерно поведение ставаха „доверени“, както ги наричаха на затворнически жаргон, но те бяха малцина. А и за обслужването на пекарната, железарската и дърводелската работилница, склада за провизии, мелницата и зеленчуковите градини не бяха необходими много хора.

Затворът беше създаден през 1822 година и непрекъснато се беше разраствал — крило след крило, — за да достигне сегашните си внушителни размери. Населяваха го хора, които се различаваха както по интелигентността си, така и по характера на извършените от тях престъпления — от дребно джебчийство до убийство. Тук се прилагаше така наречената „пенсилванска система“, която всъщност означаваше строг тъмничен затвор за всички и забрана да разговарят с когото и да било.

Като се изключи неотдавнашното му краткотрайно пребиваване в областния затвор, където и обстановката, и атмосферата далеч не можеха да се сравнят с тукашните, Каупъруд за първи път попадаше в такова място. Някога, още като момче, скитайки се веднъж из околните градчета, случайно беше минал край един „арест“ (така наричаха тогава градските затвори) — малко квадратно сиво здание с решетки на прозорците — и на един прозорец на втория етаж бе видял някакъв противен пияница, пропаднал тип с помътнели очи, с несресана коса и с подпухнало восъчнобледо лице, който му бе подвикнал (беше лято и прозорецът беше отворен):

— Ей, синко, ще ми купиш ли парче тютюн за дъвчене, а?

Франк бе вдигнал очи и ужасен, уплашен от раздърпания и разчорлен човек, бе отвърнал, без дори да спре и да помисли:

— Не, не мога.

— Внимавай един ден да не попаднеш и ти зад решетките, малки негоднико! — яростно бе извикал човекът, който явно не беше изтрезнял напълно след скорошното си пиянство.

Каупъруд от години не си беше спомнял тази сцена, но тя изведнъж изплува в съзнанието му. Ето след малко този мрачен и потискащ затвор щеше да го погълне и той безвъзвратно щеше да бъде откъснат от външния свят, където сега валеше сняг.

Не позволиха на никого да го придружи отвъд портала, дори и на Стеджър, макар че той имаше право да го посети, но по-късно през деня. Това правило беше ненарушимо. Допуснат беше само Зандърс, който се познаваше с вратаря и носеше препис от присъдата. Останалите бяха принудени да си тръгнат, след като с дълбока болка и вълнение се сбогуваха с Каупъруд; той не искаше да допусне ония сантиментални нотки в раздялата, които никога не бе обичал, затова, докато се ръкуваше с всеки подред, каза:

— Хайде, довиждане засега. Ще се оправя някак, пък и скоро ще изляза оттук. Имайте търпение и ще видите! Кажете на Лилиан да не се тревожи.

Той пристъпи вътре и вратата тежко хлопна зад него. Зандърс го преведе през обширно и мрачно преддверие с висок таван към втора врата с желязна решетка, която друг вратар по искане на Зандърс отключи с един огромен ключ. Когато влязоха във вътрешния двор, Зандърс сви наляво към малка канцелария, където зад високо писалище седеше надзирател в синя униформа. Този слаб, светлокос, с леко дръпнати сиви очички човек се занимаваше с приемането на затворниците; той взе делово документа, който му подаде помощник-шерифът, прочете го и му връчи подписано от него удостоверение, че е приел доведения затворник, и Зандърс си тръгна, като взе с благодарност банкнотата, която Каупъруд му пъхна в ръката.

— Довиждане, мистър Каупъруд — каза той, като кимна някак особено с глава. — Съжалявам, много съжалявам, но се надявам, че тук няма да ви бъде много зле.

Той искаше да покаже на надзирателя, че е близък с такъв виден човек, а Каупъруд, решил, че оттук нататък му предстои да следва — поне външно — едно поведение на покорство и примирение, сърдечно му стисна ръката.

— Много ви благодаря за любезността, мистър Зандърс — каза той, после се обърна към новото си началство, желаейки да му направи колкото е възможно по-добро впечатление. Знаеше, че сега е в ръцете на дребни чиновници, които, ако пожелаеха, можеха да улеснят или да затруднят живота му, и искаше да покаже на този човек, че е готов да се съобразява с изискванията и да се подчинява на началството, стига да не накърняват собственото му достойнство. Беше потиснат, но се стараеше да запази самообладание дори и тук, в лапите на този последен механизъм на правосъдието — изправителния затвор на щата, който с такива неимоверни усилия се бе старал да избегне.

Надзирателят Роджър Кендал, въпреки хилавостта и типично чиновническата си външност, беше доста способен човек, поне в сравнение с повечето от колегите си — хитър, не особено образован, не особено умен по природа и не особено работлив, но достатъчно енергичен, за да отстои мястото си. Умееше бързо да преценява всеки от затворниците — и то доста добре, — защото в продължение на двайсет и шест години се бе занимавал с тази работа. Отнасяше се към тях студено, с определено недоверие и малко цинично.

Не позволяваше на никого да се държи с него фамилиарно, но изискваше от всички точно да спазват предписанията на правилника за вътрешния ред.

Когато Каупъруд влезе, облечен с тъмен елегантен сивосин вълнен костюм, със светло, добре ушито палто, с черно бомбе — последната дума на модата, — със съвсем нови обувки от хубава кожа, с връзка от тежка коприна в убити тонове, с изрядно поддържани нокти и с коса и мустаци, за които явно се грижеше опитен бръснар, надзирателят веднага разбра, че това е човек с голям ум и със силен характер; с такива хора неговата професия твърде рядко го срещаше.

Каупъруд застана спокойно сред стаята, сякаш не виждаше никого и нищо, но всъщност забеляза всичко.

— Затворник номер три хиляди, шестстотин трийсет и три — подвикна Кендал към помощника си, като му подаде жълт лист, на който бяха написани името и презимето на Каупъруд и поредният затворнически номер според заведения от създаването на затвора списък.

Помощникът — един от привилегированите затворници — вписа данните в една книга, а жълтия лист отдели настрани, за да го предаде на „довереника“, който щеше да поеме Каупъруд и да го заведе в „подготвителното“.

— Трябва да се съблечете и да се изкъпете — каза Кендал на Каупъруд, като го разглеждаше любопитно. — Очевидно нямате нужда от баня, но правилото е такова.

— Благодаря ви — отвърна Каупъруд, доволен, че е направил впечатление с личността си. — Каквито и да са правилата, готов съм да ги спазвам.

Той понечи да свали палтото си, но Кендал го спря с ръка и позвъни с ръчното звънче. От съседната стая се появи друг негов помощник, затворнически слуга от така наречените „доверени“. Беше дребен, мургав, изкривен на една страна човек. Единият му крак беше по-къс от другия и при всяка крачка едното му рамо се смъкваше надолу. Гърдите му бяха хлътнали, очите — кривогледи, а походката някак тромава, но пъргава. Беше облечен с торбестн раирани панталони и рубашка от памучен плат, под която се виждаше ватена фланела. Най-отблъскваща обаче на Каупъруд се стори огромната му раирана шапка с права щръкнала козирка. Той не можеше да преодолее и неприятното усещане, което му създаваха кривогледите очи на този човек. Отгоре на всичко „довереният“ имаше глупашкия и подлизурски навик непрестанно да отдава чест, като докосваше с ръка шапката си. Той беше закоравял крадец, „специалист по кражбите с взлом“, и му бяха „лепнали“ десет години, но чрез примерно поведение се бе добрал до високото положение да работи в канцеларията, и то, без да надява на главата си задължителната за другите затворници унизителна качулка. И затова беше безкрайно благодарен на началството. Сега стоеше и гледаше Кендал право в очите като страхливо куче, а към Каупъруд хвърляше лукаво-презрителни погледи, сякаш искаше да покаже, че разбира положението му и изпитва недоверие към него.

Затворникът смята, че всички затворници са еднакви. В своето морално падение той се утешава с мисълта, че и останалите не са по-добри, щом са в затвора. Ако обществото се е отнесло жестоко с него, той мислено се отнася с не по-малка жестокост към другите затворници. Дори най-дребният, случаен намек, че си нещо повече от другите, се приема в затвора като най-тежък и непростим грях. Този „доверен“ можеше да прецени що за човек е Каупъруд точно толкова, колкото една муха би могла да схване движението на маховика, но той беше сигурен, че е успял да го „претегли“ както трябва. Мошеникът си е мошеник и затова за него Каупъруд по нищо не се отличаваше и от най-жалкия джебчия. Ето защо той веднага изпита желание да го унизи, да го приравни към себе си.

— Ще трябва да извадите всичко, което имате в джобовете си — обърна се Кендал към Каупъруд. Обикновено той само би наредил: „Претърси затворника!“

Каупъруд пристъпи напред и извади портфейл с двайсет и пет долара, джобно ножче, молив, малък бележник и миниатюрно слонче от слонова кост, подарено му навремето от Ейлийн „за щастие“ — скъпа за него вещ тъкмо защото беше подарък от нея. Кендал с любопитство погледна слончето.

— Продължавай нататък — обърна се той към „доверения“, като имаше предвид следващите процедури — къпането и преобличането.

— Върви след мен — каза „довереният“ на Каупъруд, тръгна пред него и го въведе в съседно помещение, където в три отделени с дървени прегради кабини имаше три старовремски чугунени вани с дървени капаци, полици с наредени върху тях калъпи прост жълт сапун, кърпи за изтриване от груб ленен плат и разни други принадлежности и забити в стената куки за окачване на дрехите.

— Влизай тука — нареди „довереният“, който се казваше Томас Куби, като посочи една от ваните.

Каупъруд разбра, че вече започва опекунството на „дребното началство“, но счете за благоразумно да продължава да се държи покорно.

— Да, ето сега, веднага — отвърна той.

— Ще се оправим ние с тебе — каза „довереният“ малко поомекнал. — Колко ти лепнаха? — попита тон.

Каупъруд го погледна учуден, защото не разбра въпроса. „Довереният“ се досети, че новакът не знае затворническия жаргон, и отново попита:

— Колко ти лепнаха? Абе на колко те осъдиха?

— О, да, разбирам — отвърна Каупъруд. — На четири години и три месеца.

Реши, че може би ще е добре, ако се опита да се понрави на този човек.

— За какво? — попита го фамилиарно Куби.

Каупъруд се обърка за миг.

— За кражба — отвърна той.

— С малко си се отървал — каза Куби. — На мене ми лепнаха десетак. Съдията излезе голям дръвник.

Куби не беше чувал за престъплението на Каупъруд, пък и да беше чувал, едва ли можеше да разбере нещо от тази сложна история. Каупъруд нямаше никакво желание да продължи разговора, а и не знаеше как и за какво да говори. Искаше му се само този тип да се махне по-бързо, но той явно нямаше такова намерение. Искаше му се час по-скоро да го откарат в килията и да го оставят на мира.

— Да, много жалко наистина — каза съчувствено той и „довереният“ веднага разбра, че този човек не му е истински събрат, щом употребява такива думи.

Куби се приближи до ваната и отвори двата крана. Каупъруд вече се беше съблякъл и стоеше гол, но не се стесняваше от този безмозъчен урод.

— Не забравяй да си измиеш и главата! — каза Куби и излезе.

Докато чакаше ваната да се напълни, Каупъруд се замисли за живота си. Твърде жестока беше съдбата към него в последно време. За разлика от мнозина, изпаднали в неговото положение, той не се измъчваше от угризения на съвестта, не смяташе, че е виновен, че е извършил нещо непочтено. Чисто и просто не му беше провървяло. Да попадне той тук, в този огромен и пустинно тих затвор, да е затворник, да стои пред тази противна и не особено чиста чугунена вана под надзора на един малоумен престъпник!

Влезе във ваната, изми се набързо с лютивия жълт сапун, изтри се с грубата избеляла кърпа и потърси с поглед бельото си, но то беше изчезнало.

В този момент Куби надникна през вратата.

— Ела насам! — безцеремонно го повика той.

Каупъруд тръгна гол след него. Преведоха го през канцеларията и го вкараха в стая, в която имаше кантар, летва за измерване на ръста, регистрационна книга и така нататък. Куби, който го беше чакал при вратата, отново се приближи към него, а помощник-надзирателят, който седеше в един ъгъл, като го видя, взе чиста бланка. Кендал огледа стройната фигура на Каупъруд, който бе почнал да пълнее леко в кръста, и си помисли, че този затворник е далеч по-як от повечето свои събратя. А и кожата му беше твърде бяла.

— Стъпи на кантара! — рязко заповяда Куби.

Каупъруд изпълни нареждането. Куби нагласи топуза и внимателно погледна, за да види резултата.

— Тегло — осемдесет килограма — съобщи той — А сега стъпи тук!

Той посочи едно място до стената, край която бе закрепена отвесна тънка двуметрова летва. Към нея перпендикулярно беше прикачен подвижен дървен показалец, който се опираше в главата на изправения под него човек. Встрани от летвата бяха отбелязани метри, сантиметри и милиметри, а отдясно имаше специално приспособление за измерване на дължината на ръката. Каупъруд разбра какво се иска от него и застана неподвижно под показалеца.

— Събери краката и опри гърба до стената! — подкани го Куби. — Така. Метър и седемдесет и седем сантиметра и четирийсет милиметра — извика той, а помощник-надзирателят нанесе данните в регистрационната бланка.

След това Куби извади сантиметър и се зае да измерва ръцете, краката, гърдите, талията и бедрата на Каупъруд. Високо обяви цвета на очите му, па косите, на мустаците и като надникна в устата му, възкликна:

— Всички зъби са здрави.

След като Каупъруд още веднъж съобщи адреса си, възрастта, професията и отговори отрицателно на въпроса, владее ли някакъв занаят, му разрешиха да се върне в помещението с ваните, за да облече оставените там за него затворнически дрехи — грубо, остро бельо, ватена фланела, бяла памучна риза, дебели синкавосиви памучни чорапи, каквито не беше носил никога през живота си, и невероятно твърди, направени сякаш от дърво или от желязо мазни тежки обувки. Навлече торбестия раиран затворнически панталон и развлечената рубашка. Съзнаваше, че с това облекло изглежда съвсем жалък. Когато влезе отново в канцеларията на надзирателя, го обзе особено мъчително чувство на безнадеждност, каквото не беше изпитвал никога, и с усилие се постара да го потисне. Да, ето как постъпва обществото с престъпника! Отблъсква го от себе си, отнема му човешкото достойнство, смъква му приличните дрехи и го облича в дрипи. За миг мъката и озлоблението му взеха връх над него. Заветното му правило — да прикрива чувствата си — сега не му помагаше. В тези дрехи той се чувствуваше унизен и смешен и знаеше, че и другите го виждат така. Все пак успя с върховно усилие на волята си да се овладее и да се застави да изглежда спокоен, покорен и внимателен към тези, които в момента имаха власт над него. В края на краищата, мислеше си той, трябва да гледа на всичко това като на някаква игра, като на лош сън, да си представи, че е затънал в зловонно блато, от което след време благополучно ще се измъкне, стига да има късмет, разбира се. Не губеше надежда. Всичко това не можеше да продължи вечно. На житейската сцена, която така добре познаваше, той сега изпълняваше временно една странна и непозната за него роля.

Но Кендал не си губеше времето да разглежда Каупъруд.

— Хайде, потърси му шапка! — нареди той на помощника си.

Помощникът отиде до един шкаф с номерирани полици, взе една отвратителна раирана шапка с високо дъно и права козирка и я подаде на Каупъруд да я премери. Шапката се оказа горе-долу по мярка и Каупъруд си помисли, че вече е дошъл краят на униженията му. Нима можеше да се добави още нещо? Струваше му се, че няма с какво повече да го обличат. Но грешеше.

— А сега, Куби, заведи го при мистър Чейпин — заповяда Кендал.

Куби си знаеше работата. Върна се обратно в умивалнята и донесе един предмет, за който Каупъруд само беше чувал, но не беше виждал — качулка на бели и сини райета, голяма колкото половин калъфка на обикновена възглавница. Куби разгъна качулката, изтръска я и се приближи до Каупъруд. Трябваше да се изпълни установеният ритуал. Надяването на качулката върху главата, въведено още от създаването на затвора, се правеше с простата цел затворникът да не може да се ориентира и по този начин да се предотврати всякакъв опит за бягство. От този момент Каупъруд вече нямаше право да общува със затворниците, да разговаря с тях и дори да ги вижда. Нямаше право и да разговаря с началството — освен ако не отговаря на зададените му въпроси. Правилото беше неправомерно жестоко, но тук продължаваха да го спазват строго — макар че, както Каупъруд разбра по-късно, и то дори можеше да се заобиколи понякога.

— Трябва да навлечеш това — каза Куби, като разгърна качулката над главата на Каупъруд.

Каупъруд разбра. Спомни си, че беше чувал преди години за това правило. В първия миг се стресна и погледна ужасено качулката, но бързо се съвзе и вдигна ръце, за да помогне да му я надянат на главата.

— Не пипай — предупреди го Куби. — Свали ръцете. Ще се оправя сам.

Каупъруд отпусна ръце. Надянатата качулка стигаше до гърдите му и той не виждаше нищо. Чувствуваше се нещастен, унизен, смазан. От това противно нещо на главата му, от тази торба на сини и бели райета едва не загуби самообладание. Нима не можеха, помисли си той, да му спестят поне това последно оскърбление!

— Хайде! — подвикна му Куби и го поведоха, но накъде — Каупъруд не разбра. — Ако придърпаш малко напред долния край, ще виждаш къде стъпваш — прояви благосклонност водачът му.

Каупъруд го послуша и вече различаваше донякъде краката си и част от пода. Поведоха го като слепец — в началото по къс, след това по дълъг коридор, през една стая с униформени пазачи и накрая по тясна желязна стълба, която водеше към канцеларията на надзирателя на втория етаж. Тук Каупъруд чу гласа на Куби:

— Мистър Чейпин, доведох ви новия затворник, който ви праща мистър Кендал.

— Ей, сега ще дойда — дочу се отнякъде неочаквано приятен глас.

Нечия голяма и силна ръка подхвана Каупъруд за лакътя и го поведе нататък.

— Още малко остава — каза същият глас. — Там ще ви сваля качулката.

И внезапно, може би защото Каупъруд долови в тези думи нотки на съчувствие, някакъв спазъм сви гърлото му.

Извървя наистина само няколко крачки.

Стигнаха до една врата и придружителят на Каупъруд я отключи с огромен железен ключ. После голямата ръка леко го побутна навътре. Миг след това махнаха качулката от главата му и той видя, че се намира в малка варосана, доста мрачна килия без прозорец, която се осветяваше само през закрития с матирано стъкло, дълъг един метър и широк двайсет сантиметра отвор под тавана. На една от страничните стени бе окачена на кука тенекиена лампа, която служеше за осветление през нощта. В един от ъглите имаше грубо желязно легло със сламеник и четири тъмносини, непрани кой знае откога одеяла. В другия ъгъл имаше кран за вода и малка мивка. На стената срещу леглото беше окачена лавица. Под долния край на леглото имаше прост дървен стол с груба обла облегалка. В третия ъгъл беше изправена проскубана метла. Имаше и чугунена клозетна чиния, свързана с отточна тръба, която минаваше покрай стената; промиването й очевидно ставаше ръчно, с кофа. Неприятната миризма подсказваше, че има плъхове, а навярно и разни други паразити. Подът беше покрит с каменна настилка. Каупъруд с един поглед обхвана всичко това. Вниманието му привлече преди всичко тежката врата от кръстосани железни пръти с масивна лъсната брава. Зад нея имаше друга, дървена, която напълно изолираше затворника от външния свят. Слънчевата светлина очевидно изобщо не проникваше тук. Чистотата изцяло зависеше от това, колко често се варосват стените и колко често затворникът използва водата, сапуна и метлата.

След това Каупъруд огледа и надзирателя Чейпин — набит, тромав, простоват на вид, но очевидно добродушен човек. Униформата не му беше съвсем по мярка, а самият Чейпин стоеше така, сякаш му се искаше час по-скоро да седне. Пълнотата му беше някак нездрава, а кестенявите му бакенбарди бяха започнали да посивяват. Лошо подстриганата му коса стърчеше на кичури изпод огромната фуражка. Независимо от всичко Чейпин направи добро впечатление на Каупъруд. Освен това този човек, както изглежда, щеше да се държи с него по-внимателно от другите. Поне така се надяваше. Не знаеше, че мистър Чейпин е надзирател на „подготвителното“, където му предстоеше да прекара едва две седмици, докато усвои напълно затворническия правилник и че в отделението имаше само двайсет и шестима затворници.

За да направи запознаването по-непринудено, надзирателят се приближи до леглото и седна на него. Посочи на Каупъруд дървения стол и той, като го придърпа към себе си, също седна.

— Ето ви вече тук — приветливо каза мистър Чейпин. Той беше необразован и простодушен човек, но имаше голям опит в отношенията си със затворниците, към които винаги проявяваше снизходителност. Възрастта, присъщата му доброта и религиозните му убеждения — беше квакер — го предразполагаха към милосърдие, но от дългогодишните си наблюдения, както разбра след време Каупъруд, Чейпин бе стигнал до убеждението, че повечето затворници са лоши по природа. И той като Кендал смяташе, че са слабохарактерни, непригодни за почтен живот, склонни към различни пороци и като че ли, общо взето, не грешеше. Въпреки това си оставаше по бащински добродушен, защото разбиранията му го караха най-високо от всички добродетели да поставя правдата и човечността.

— Да, ето ме тук, мистър Чейпин — отвърна простичко Каупъруд. Беше запомнил от „доверения“ името на надзирателя и реши да го поласкае.

Старият Чейпин беше малко озадачен. Значи това беше прочутият Франк А. Каупъруд, за когото беше чел във вестниците, големият банкер, ограбил градската хазна. И той, и съучастникът му в престъплението Стенър, както също беше прочел във вестниците, трябваше да излежат доста дълга присъда в този затвор. По онова време петстотин хиляди долара представляваха огромна сума, много по-голяма например, отколкото биха представлявали пет милиона четирийсет години по-късно. Чейпин не проумяваше как е възможно да се злоупотреби с такава невероятна сума и как Каупъруд е могъл да извърши всички ония неща, за които пишеше във вестниците. Старият човек си беше подбрал няколко въпроса, които неизменно задаваше на всеки нов затворник: съжалява ли сега за престъплението, което е извършил, има ли намерение да се поправи, ако му се даде възможност, живи ли са родителите му и така нататък. И според това, как отговаряха те на тези въпроси — смирено, с разкаяние, дръзко — той преценяваше дали подобаващо са ги наказали или не. Добре разбираше обаче, че с Каупъруд не може да разговаря като с обикновен крадец, джебчия или някакъв мошеник. Но другояче не умееше.

— Е — продължи той, — навярно никога не сте мислили, че може да попаднете на такова място, мистър Каупъруд.

— Наистина не съм мислил — отвърна Каупъруд. — Само преди няколко месеца не бих повярвал, че е възможно, мистър Чейпин. Безполезно е да ви го казвам, но смятам, че незаслужено съм тук.

Той усещаше, че старият Чейпин се кани да му почете малко морал, и беше готов да го изслуша. След малко щеше да остане сам и нямаше да има с кого да размени и дума. А щеше да му бъде и от полза да създаде приятелски отношения с този човек. В края на краищата при буря всяко пристанище е добро, а давещият се и за сламка се лови.

— Да, всички правим грешки — продължи самодоволно мистър Чейпин, наивно уверен в качеството си на духовен пастир и наставник. — Невинаги знаем какво ще излезе от добрите ни според нас намерения, нали? След като вече сте попаднали тук, сигурно съжалявате, че някои неща са се развили не така, както сте ги мислили. Убеден съм, че ако имате възможност да започнете всичко отначало, няма да повторите грешката си.

— Не, мистър Чейпин, наистина няма да я повторя — доста искрено отвърна Каупъруд, — макар да смятам, че всичките ми постъпки са били правилни. Мисля, че от чисто правна гледна точка с мен постъпиха несправедливо.

— Е, да, и това става понякога — замислено каза Чейпин, като почеса посивялата си глава и погледна съчувствено Каупъруд, а после продължи: — Често казвам на момчетата, които попадат тук, че знаем много по-малко, отколкото ни се струва. Забравяме, че има хора, които не са по-глупави от нас, и че винаги ще се намери някой, който ще види какво вършим. И съдиите, и детективите, и тъмничните надзиратели винаги са на поста си и рано или късно ни пипват. Да, всеки, който върши нещо лошо, си получава заслуженото.

— Да, мистър Чейпин, напълно сте прав — отвърна Каупъруд.

— А сега — каза старецът, след като направи още няколко поучителни, но добронамерени забележки — ето ви кревата, ето ви стола, ето ви умивалника и клозета. Пазете ги чисти и си служете с тях, както следва — продължи той така, сякаш поверяваше на Каупъруд кой знае какво богатство. — Сам трябва да си оправяте кревата, да помитате пода, да измивате клозетната чиния и да поддържате изобщо ред в килията. Няма кой друг да свърши това вместо вас. Още щом станете, оправяте всичко, така че да сте готов за шест и половина, когато носят храната. Тук се става в пет и половина.

— Добре, мистър Чейпин — учтиво отвърна Каупъруд. — Ще изпълнявам съвсем точно нарежданията ви.

— Е, това горе-долу е всичко — добави Чейпин. — Веднъж седмично трябва да се изкъпвате основно — ще ви давам чиста кърпа. Всеки петък сутринта ще измивате пода — Каупъруд леко трепна при тези думи. — Ако желаете, можете да получавате топла вода — ще наредя на някой от прислужниците да ви я носи. А що се отнася до роднините и приятелите… — Той стана и се отърси като голямо нюфаундландско куче. — Женен сте, нали?

— Да — отвърна Каупъруд.

— Според правилника жена ви и приятелите ви могат да ви посещават веднъж на три месеца, а адвокатът ви… Впрочем имате адвокат, нали?

— Да, сър — отвърна Каупъруд, който вече започваше да се забавлява от този разговор.

— Е, той, ако иска, може да идва всяка седмица или дори всеки ден. За адвокатите правилникът не важи. Писма имате право да пишете също веднъж на три месеца, а ако ви потрябва тютюн или нещо подобно, достатъчно е да напишете една бележка и аз ще ви го набавя от склада, стига, разбира се, да имате пари у директора на затвора.

Каупъруд добре осъзнаваше, че би било трудно старият човек да бъде подкупен с пари. Той очевидно живееше с някакви стари — по-строги и по-честни — представи за живота, но навярно с течение на времето някои дребни подаръци или ласкателства щяха да го направят по-сговорчив и снизходителен.

— Добре, мистър Чейпин, разбрах всичко — каза той и побърза да се изправи, като видя, че старият човек става.

— След като престоите тук две седмици — добави донякъде замислено мистър Чейпин (беше пропуснал да съобщи това по-рано), — директорът на затвора ще ви определи за постоянно някоя от килиите долу. Дотогава обаче ще трябва да решите с каква работа ще се заемете. Ако се държите добре, много е възможно да ви дадат килия с дворче.

Той излезе и вратата тежко хлопна след него Каупъруд остана сам. Последните думи на Чейпин го обезсърчиха. Значи ще прекара само две седмици с този добър старец, а след това ще го предадат на друг надзирател, с когото може би няма да е така лесно да се сближи.

— Ако случайно ви потрябвам… например се разболеете или нещо подобно, ще ми дадете установения за това знак. — След като бе извървял няколко крачки, Чейпин се бе върнал. — Ще увесите кърпата си за бърсане през решетките на вратата. Като минавам, ще я видя и ще вляза да разбера какво ви е нужно.

Каупъруд, който силно бе паднал духом, отново се оживи.

— Добре, сър — отвърна той. — Благодаря ви, мистър Чейпин.

Старият човек си тръгна и Каупъруд чу стъпките му да заглъхват по каменния под. Той остана още известно време неподвижен, като напрягаше слух; долови нечия кашлица, глухо тътрузене на крака, бръмченето на някаква машина, острото металическо изскърцване на завъртян в ключалка ключ. Звуците достигаха до него приглушено, сякаш идваха много отдалече. Каупъруд се приближи до леглото и го огледа — то беше възтясно, без чаршафи, само с един твърд гол сламеник, който не изглеждаше особено чист. Ето върху какво щеше да спи оттук нататък той, човекът, привикнал на удобства и лукс и умеещ да ги цени. Какво ли биха си казали Ейлийн или някой от богатите му приятели, ако можеха да го видят сега? При мисълта за паразитите, които без съмнение гъмжаха в леглото, усети, че му се повдига. Как да се справи с тях? Какво да направи? Единственият стол беше крайно неудобен. Светлината, която идваше от отвора под тавана, едва-едва осветяваше килията. Каупъруд се опита да си внуши, че постепенно ще свикне с обстановката, но когато погледна към клозетната чиния, отново изпита отвращение. Навярно щяха да наизлязат и плъхове. Да имаше поне нещо приятно, върху което да спре погледа си — картини или книги; да имаше достатъчно място да се поразтъпче; да можеше да долови присъствието на някоя жива душа наоколо. Ограждаха го само четири голи стени и пълна тишина, която щеше да стане непоносима през нощта, когато затвореха външната врата! Каква жестока участ!

Каупъруд седна и се замисли върху положението си. Ето че най-сетне се бе озовал в източния затвор, където по волята на политиците (между които и Бътлър) трябваше да прекара четири дълги години и дори повече. Внезапно му мина през ума, че Стенър сигурно също е бил подложен на мъченията, през които току-що беше преминал самият той. Горкият Стенър! Какъв глупак излезе! Е, нека плаща сега за глупостта си. Разликата между Стенър и него обаче беше, че за Стенър щяха да се застъпят и щяха да се постараят да го измъкнат. Кой знае, може би дори и сега гледаха да облекчат по някакъв начин положението му. Каупъруд подпря брадичката си и се замисли — за работата си, за дома си, за приятелите и близките, за Ейлийн. Понечи да извади часовника си, но се сети, че му го бяха взели. Не биваше да знае дори колко е часът. Нямаше бележник, нито перодръжка или молив, поне малко да се развлече. От сутринта не беше хапвал нищо, но това не беше важно. Важното беше, че е напълно откъснат от света, че е затворен тук сам-самичък и че не може да се погрижи нито за работата си, нито за бъдещето си. Все пак Стеджър сигурно скоро щеше да дойде да го види и това малко го утешаваше. Какво положение беше имал доскоро, какви перспективи му се бяха откривали до деня на пожара и докъде беше стигнал сега! Погледна обувките си, дрехите си. Господи! Стана и закрачи напред-назад, но всяко движение, всяка стъпка болезнено отекваха в ушите му. Приближи се до вратата и надникна през дебелите железни пръти, но не видя нищо друго освен част от вратите на две други килии отсреща, които не се различаваха от неговата. Върна се обратно, седна на стола и се замисли, но се почувствува уморен, реши да изпробва все пак мръсното затворническо легло и се излегна на него. Не беше чак толкова неудобно. Полежа малко, после скочи и седна на стола, пак взе да крачи из килията и пак седна на стола. Как да се разхожда в тази теснотия, помисли си той. Не, това е непоносимо, все едно, че е жив погребан! А колко мъчително дълго щеше да стои — ден след ден, ден след ден, докато…

Докато какво?

Докато губернаторът го помилва, докато изтече присъдата му или докато напълно се стопи състоянието му… или…

Часовете минаваха, а той все мислеше и мислеше. Някъде към пет часа най-после дойде Стеджър, но само за малко. Бил зает да урежда явяването на Каупъруд в съда в четвъртък, петък и понеделник във връзка с исковете на бивши негови клиенти. Адвокатът си отиде, настъпи нощта, Каупъруд подряза обгорения фитил на малката газена лампа, изпи чашата силен чай и изяде парчето отвратителен хляб, приготвен от брашно и трици, който „довереният“ под наблюдението на надзирателя му бе подал през един отвор във вратата. И отново го нападнаха тежките мисли. След малко друг „доверен“, без да каже дума, затвори и заключи външната дървена врата. В девет часа, както му бяха казали, отнякъде щеше да прозвучи звънец и той трябваше незабавно да изгаси димящата лампа, да се съблече и да си легне. Навярно всяко нарушение на правилника влечеше след себе си наказание — намаляване на дажбата, усмирителна риза, може би и удари с бич — не знаеше точно. Беше тъжен, отчаян, изморен. Зад гърба му бе останала толкова дълга и толкова неуспешна борба. След като изми на мивката тежкото канче и чугунената чиния, той събу обувките си, съблече жалките си дрехи, свали дори и грубите долни гащи и уморено се отпусна на леглото. В килията беше студено и той напразно се опитваше да се сгрее, като се увиваше в одеялата. Студът беше вътре в самия него.

— Това не може да се понесе! — каза си той. — Наистина не може да се понесе! Боя се, че няма да издържа.

И все пак се обърна към стената и след няколко мъчителни часа заспа.