Теодор Драйзер
Финансист (52)

ГЛАВА LII

Когато Каупъруд пристигна в затвора, Джаспърс се зарадва, че го вижда, и най-вече се успокои, че не се е случило нищо нередно, което да опетни репутацията му на шериф. Понеже беше недопустимо подсъдимият да закъснява, решиха да тръгнат още в девет часа към съда. Отново Еди Зандърс беше упълномощен да заведе Каупъруд при съдията Пейдърсън и после да го придружи до затвора. Бяха му дали всички книжа по делото, които той трябваше да връчи на директора на затвора.

— Предполагам, знаете, че и Стенър е тук — доверително каза Джаспърс на Стеджър. — Той вече не разполага с никакви пари, но въпреки това му дадох самостоятелна стая. Не ми се искаше да слагам човек като него в обикновена килия.

Шерифът Джаспърс очевидно изпитваше симпатия към Стенър.

— Това е чудесно, радвам се да го чуя — отвърна Стеджър, сдържайки усмивката си.

— Доколкото съм осведомен, мистър Каупъруд едва ли би желал да се срещне със Стенър, затова не ги събрах заедно. Джордж току-що тръгна с друг мой помощник.

— Отлично. Правилно сте постъпили — похвали го Стеджър. Той беше доволен, че шерифът е проявил такт по отношение на Каупъруд. Очевидно Джордж и шерифът доста се бяха сприятелили въпреки тежкото положение и безпаричието на бившия ковчежник.

Каупъруд и придружаващите го тръгнаха пеш, тъй като разстоянието до съда не беше голямо, и докато вървяха, нарочно си говореха за най-обикновени неща, за да избегнат по-сериозните.

— Нещата не изглеждат толкова лоши — каза Едуард на баща си. — Стеджър твърди, че губернаторът сигурно ще помилва Стенър след година или дори по-рано, а направи ли го, длъжен е да пусне и Франк.

Старият Каупъруд много пъти беше чувал това предположение, но винаги беше готов да го чуе отново. За него то звучеше като песничка, с която успокояват и приспиват децата. Снегът, който се беше задържал твърде дълго тази година, хубавият, ясен и слънчев ден, надеждата, че в съдебната зала няма да има много публика — всичко това разсейваше бащата и двамата му синове. За да се откъсне от тревожните си мисли, Каупъруд старши дори заговори за врабчетата, които се боричкаха на пътя за коричка хляб, и изрази удивлението си, че успяват да оцелеят през тежката зима. Франк вървеше напред със Стеджър и Зандърс и разговаряше с адвоката за предстоящите дела с различни кредитори и за мерките, които трябва да се вземат.

Когато стигнаха до съда, Каупъруд бе въведен в същото малко помещение, където преди няколко месеца бе изчаквал решението на съдебните заседатели.

Старият Каупъруд и другите му двама сина си потърсиха подходящи места в съдебната зала. Еди Зандърс остана при повереника си. В помещението беше и Стенър, придружен от друг помощник-шериф на име Уилкърсън, но и той, и Каупъруд се направиха, че не се виждат. Всъщност Франк нямаше нищо против да поговори с бившия си съдружник, но като забеляза колко притеснен и смутен е Стенър, се отказа и продължи да се прави, че не го вижда. След като три четвърти час изтече в мъчително очакване, вратата, която водеше към съдебната зала, се отвори и влезе един от приставите.

— Всички подсъдими да се приготвят за изслушване на присъдите! — извика той.

Заедно с Каупъруд и Стенър подсъдимите бяха общо шестима. Двама от тях бяха съучастници в обир чрез взлом, хванати на местопрестъплението по време на среднощната си „работа“.

Третият подсъдим беше обикновен конекрадец, млад двайсет и шест годишен човек, признат от съдебните заседатели за виновен, загдето откраднал коня на някакъв бакалин и го продал. Четвъртият беше един висок, недодялан, неграмотен, глуповат негър, който беше задигнал от склад за дървен материал захвърлено парче от оловна тръба с намерението да го продаде или да го замени за алкохол. Неговият случай изобщо не трябваше да се разглежда от тази съдебна инстанция, но понеже, след като дребничкият пазач, охраняващ имуществото на склада, го заловил, негърът отказал да се признае за виновен — не му било съвсем ясно какво ще последва от това, — наложило се да прехвърлят делото му в този съд. После се размислил и признал вината си и затова сега трябваше да се яви пред съдията Пейдърсън, за да бъде осъден или пуснат на свобода, нещо, на което по-нисшата инстанция, пред която първоначално се бил явил, не е имала право. Еди Зандърс в ролята си на водач и самозван наставник на Каупъруд му разказа всички тези подробности, докато чакаха.

Съдебната зала беше препълнена. Каупъруд се почувствува много унизен, когато трябваше да мине по страничната пътека заедно с останалите подсъдими, следван от добре облечения, но унил и силно пребледнял Стенър.

Негърът Чарлс Акерман беше пръв в списъка.

— Защо е попаднал при мен този човек? — попита раздразнено Пейдърсън, когато разбра каква е стойността на откраднатото от Акерман имущество.

— Ваше Благородие побърза да обясни помощник-областният прокурор, — пред по-нисшата инстанция този човек, тъй като е бил пиян или по някаква друга причина, е отказал да се признае за виновен. По-нисшата инстанция — понеже тъжителят не е пожелал да оттегли обвинението си — е била принудена да предаде обвиняемия на тази съдебна инстанция. После обвиняемият премислил и признал вината си пред областния прокурор. Не бихме пратили делото при вас, но нямаме изход, то трябва да бъде приключено.

Съдията Пейдърсън изгледа насмешливо негъра, който очевидно не се смути от това, и остана облегнат на парапета, зад който подсъдимите обикновено стояха изпънати и изплашени. Той неведнъж се беше явявал пред полицейския съд по едно или друго обвинение — за пиянство, за нарушаване на обществения ред и така нататък, — но си оставаше все така простодушен, отпуснат и забавно наивен.

— Е, Акерман — строго попита Негово благородие, — откраднали ли сте или не парчето оловна тръба на стойност четири долара и осемдесет цента, както ви обвиняват?

— Да, сър, откраднах го — започна негърът. — Ще ви разкажа как стана всичко. Минавам аз покрай този склад една събота следобед и съм без работа, и виждам през оградата парче тръба да се търкаля там, и се пресягам с една пръчка, която намирам наблизо, издърпвам го и го вземам. И този мистър пазач — с изразителен ораторски жест той посочи скамейката на свидетелите, където беше седнал тъжителят, за да даде обяснения, ако съдията реши да го попита нещо — идва там, където живея, и ме обвинява, че съм го взел.

— Но вие го взехте, нали?

— Да, сър, взех го.

— Какво направихте с него?

— Пробутах го за двайсет и пет цента.

— Искате да кажете, че сте го продали? — поправи го Негово благородие.

— Да, сър, продадох го.

— А знаете ли, че не е редно да се прави такова нещо? Не знаете ли, че като сте се пресегнали през оградата и сте измъкнали тръбата, сте извършили кражба? Отговорете!

— Да, сър, знаех, че не е редно — отвърна Акерман с глуповата усмивка. — Не знаех, че е точно кражба, но знаех, че не е редно. Знаех, че не бива да го вземам.

— Знаели сте, разбира се. Знаели сте. Тъкмо там е цялата работа. Знаели сте, че крадете, и въпреки това сте го взели. Арестуван ли е вече човекът, на когото този негър е продал оловната тръба? — обърна се съдията остро към помощник-областния прокурор. — Трябва незабавно да се арестува, защото като купувач на крадени вещи той има по-голяма вина от негъра.

— Да, сър, арестуван е — отвърна помощник-прокурорът. — Неговият случай е възложен на съдията Йогър.

— Правилно. Така трябва да бъде — забеляза строго Пейдърсън. — Според мен купуването на крадени стоки е едно от най-тежките престъпления.

После той отново насочи вниманието си към Акерман.

— А сега слушайте, Акерман! — повиши глас той, ядосан, че трябва да се занимава с такова незначително дело. — Ще ви кажа нещо важно, но искам да го запомните добре. Я се изправете! Какво сте се излегнали на парапета! Не забравяйте, че се намирате пред съд!

Акерман така удобно се беше облакътил на парапета, все едно че си беше у дома, и облегнат на собствената си ограда, разговаряше с някой минувач. Като чу думите на съдията, той побърза да се изправи, но продължи да се хили глуповато и гузно.

— Не сте толкова глупав, за да не разберете това, което ще ви кажа. Като сте откраднали парчето оловна тръба, вие сте извършили престъпление. Чувате ли? Престъпление, за което мога да ви накажа много строго. Ако реша, мога да ви изпратя за една година в затвора — законът ми дава това право, — една година каторжен труд за кражбата на парче оловна тръба! Напрегнете ума си и ме слушайте внимателно. Няма да ви пратя веднага в затвора. Ще изчакам малко, но ще ви осъдя на една година изправителен затвор — една година! Разбирате ли?

Лицето на Акерман се удължи и той нервно облиза устните си.

— А после временно ще отложа присъдата — ще ви осъдя условно, така че ако отново ви заловят да вършите нещо подобно, ще бъдете наказан и за сегашното престъпление, и за следващото. Разбрахте ли? Ясно ли ви е какво означава това? Отговорете! Разбрахте ли?

— Да, сър! Разбрах, сър! — отвърна негърът. — Значи, че вие сега ме пускате да си отида.

Публиката се разсмя, а Негово благородие придаде строго изражение на лицето си, за да преглътне собствената си усмивка.

— Да, ще ви пусна, но ще бъдете на свобода, докато не откраднете нещо друго — заплаши го той. — Откраднете ли, ще ви доведат отново в този съд и тогава ще бъдете изпратен в изправителния затвор за една година, като към нея ще се прибави времето на наказанието, което ще ви определят за следващото престъпление. Разбрахте ли? А сега си вървете оттук и се дръжте прилично! Не крадете повече! Заловете се за някаква работа! Не крадете, чувате ли! Не се докосвайте до нищо, което не ви принадлежи! И гледайте да не идвате втори път тук! Дойдете ли, непременно ще ви изпратя в изправителния затвор!

— Да, сър! Не, сър! Няма повече — обеща, напълно объркан, Акерман. — Няма повече да вземам нищо, което не ми принадлежи.

И негърът, тътрузейки крака, се отправи най-сетне към изхода и, насочван от пристава, който здраво го бе стиснал за лакътя, напусна съдебната зала, изпратен от смеха на публиката, която се беше позабавлявала с неговата наивност и с неуместната строгост на Пейдърсън. Вниманието й обаче бързо беше привлечено от обявяването на следващото дело.

Това беше делото срещу двамата извършители на кражбата с взлом, които Каупъруд не преставаше да наблюдава с голямо любопитство през цялото време. Той никога не беше присъствал на произнасянето на такива присъди. Не беше му се случвало да попада нито в полицейски съд, нито в съд за углавни дела, имаше впечатление само от съдебни инстанции, в които се разглеждаха дела от граждански характер. Доволен беше, че пуснаха негъра на свобода и че Пейдърсън бе проявил повече разум и човечност, отколкото бе очаквал от него.

В един момент си помисли дали случайно Ейлийн не е в залата. Беше я помолил настойчиво да не идва, но нямаше да е чудно, ако бе дошла. А тя наистина беше в залата — в дъното, близо до вратата, скрита сред хората, забулена с плътен воал. Не беше устояла на желанието да узнае веднага и със сигурност съдбата на своя любим, да бъде близо до него в момент, когато, както тя си мислеше, той трябваше да понесе такова страшно изпитание. Дълбоко се възмути, когато видя да го въвеждат заедно с най-обикновени престъпници и да го подлагат на срама да чака пред очите на толкова хора, но и толкова по-голямо беше възхищението й от достойнството и самоувереността му, които не бяха го напуснали и сега. Дори не беше пребледнял, доколкото можеше да види тя, беше все същият твърд и спокоен човек, какъвто го знаеше. Ако можеше само да я види сега! Ако погледнеше, а тя вдигнеше воала си и му се усмихнеше! Но той не погледна, защото изобщо не му се искаше да я вижда тук. Това обаче нямаше значение, когато се видеха отново, тя щеше да му разкаже за всичко, което беше помислила и почувствувала.

С двамата крадци съдията се справи бързо — осъди ги на по една година изправителен затвор — и ги изведоха, но те явно не осъзнаваха нито какво са извършили, нито какво ги очаква.

Когато дойде моментът да бъде призован Каупъруд, Негово благородие се поизправи и си придаде строго изражение на лицето — към такъв тип човек не можеше да се отнесе по обичайния си начин. Пейдърсън предварително се беше приготвил какво ще каже. Един от хората на Моленхауър и близък приятел на Бътлър бе загатнал, че и Каупъруд, и Стенър трябва да бъдат осъдени на по пет години, и съдията бе разбрал какво се иска от него.

— Франк Алджърнън Каупъруд! — извика секретарят.

Каупъруд пристъпи бързо напред и нито с поведението си, нито с израза на лицето си даде да се разбере колко тежко и срамно му е, че е изпаднал в такова положение. Пейдърсън го погледна изпитателно.

— Име? — попита приставът, а стенографът започна да записва данните.

— Франк Алджърнън Каупъруд.

— Местожителство?

— Джирард Авеню, номер 1937.

— Занятие?

— Банкер и борсов посредник.

Застанал до Каупъруд, изпълнен с достойнство и зареден с енергия, Стеджър се подготвяше вътрешно за момента, когато ще трябва да произнесе заключителната си реч пред съда и пред публиката. Скрита сред хората в дъното на залата, напрегната до краен предел, Ейлийн за първи път в живота си нервно хапеше пръсти; по челото й бяха избили едри капки пот. Бащата на Каупъруд полагаше огромни усилия да овладее вълнението си, а двамата братя на Франк гледаха настрани, за да скрият мъката и страха си.

— Осъждан ли сте?

— Не — отвърна спокойно Стеджър вместо Каупъруд.

— Франк Алджърнън Каупъруд — носово и монотонно започна секретарят на съда, като пристъпи напред, — имате ли някакви възражения срещу произнасянето на присъдата ви? Ако имате, изложете ги!

Каупъруд се канеше да отговори отрицателно, но Стеджър вдигна ръка.

— Моля уважаемият съд да ми разреши да заявя — високо и ясно заговори той, за да го чуят всички, — че моят довереник мистър Каупъруд, който сега е тук в качеството на подсъдим, по негова собствена преценка, а и според преценката на двама от петимата съдии от Върховния съд на Пенсилвания — най-висшата съдебна инстанция в нашия щат — не е виновен.

Един от най-заинтересованите слушатели и зрители беше Едуард Мълая Бътлър. До този момент той беше разговарял в съседна стая с някакъв съдия, но когато един услужлив разсилен го бе предупредил, че започва да се чете присъдата на Каупъруд, бе побързал да влезе в залата. Та нали тъкмо за да я чуе, беше дошъл още отрано, под предлог че има някаква друга работа в съда. Не подозираше, че и Ейлийн е тук, а и тя не го видя.

— Моят довереник заяви по време на процеса — продължи Стеджър, — а и свидетелските показания ясно потвърдиха, че е бил само един посредник на джентълмена, чиято вина беше установена по-късно от същия този съд. Мистър Каупъруд настоява и сега, а с него са съгласни и двама от петимата членове на Върховния щатски съд, че като посредник е имал пълното право да не внася веднага в амортизационния фонд сертификатите от градския заем на стойност шейсет хиляди долара, за което всъщност го обвиняват хората, изразител на чието мнение е областният прокурор. Моят довереник е човек с редки финансови способности. От многобройните писма, представени на съда, вие сте могли да се убедите, Ваше Благородие, с какво уважение и симпатия се ползва той сред значителна част от най-изтъкнатите представители на финансовия свят. Той е човек с високо обществено положение и с изключителни постижения в своята област. И причината да бъде изправен днес пред вас е един неочакван и жесток удар на съдбата — пожарът и последвалата го паника, която засегна тежко неговото солидно финансово предприятие. Въпреки решението на съдебните заседатели и мнението на трима от петимата съдии във Върховния щатски съд аз твърдя, че моят довереник не е извършил злоупотреба, че не трябваше да бъде подвеждан под отговорност и че сега не бива да бъде наказван за нещо, за което не е виновен. Надявам се, Ваше Благородие, че няма да изтълкувате неправилно думите ми и мотивите, които ме карат да бъда толкова убеден в това, което казвам. В никакъв случай не бих искал да подлагам на съмнение почтеността на този съд или на който и да било съд, както и на съдопроизводството изобщо. Съжалявам само за нещастното стечение на обстоятелствата, които заблудиха незапознатите с финансовите тънкости хора и поставиха един изтъкнат банкер и невинен човек под ударите на закона. Мисля, че е справедливо това да се подчертае сега тук високо и ясно. Моля ви, Ваше Благородие, да бъдете снизходителен и ако съвестта не ви позволява да отхвърлите напълно обвинението, то поне при определяне на наказанието да вземете предвид фактите, които изложих.

Стеджър се отдръпна, а съдията Пейдърсън кимна, за да покаже, че е чул онова, което видният адвокат е казал и че ще отдаде на изнесените факти вниманието, което заслужават. После се обърна към Каупъруд и като призова на помощ цялото си съдийско достойнство, започна речта си:

— Франк Алджърнън Каупъруд, подбраните от вас съдебни заседатели ви признаха за виновен в злоупотреба. Молбата ви за преразглеждане на делото, изложена от вашия адвокат, след обстойна проверка беше отхвърлена, тъй като мнозинството от членовете на Върховния щатски съд напълно одобриха решението на съдебните заседатели, взето въз основа на закона и събраните доказателства. Вашето престъпление е особено тежко, като се има предвид, че голямата сума, която сте присвоили, е принадлежала на града. То се утежнява още повече от обстоятелството, че сте използвали за ваша лична изгода няколкостотин хиляди долара под формата на заем от хазната, както и сертификати от градския заем. Наказанието, предвидено от закона за такова престъпление, е крайно снизходително. Въпреки това съдът ще се съобрази с досегашното ви видно обществено положение, с обстоятелствата, довели до фалита ви, както и със застъпничеството на вашите многобройни приятели и колеги от финансовия свят. Няма да бъде забравен нито един важен момент от вашата кариера.

Пейдърсън замълча, сякаш се колебаеше как да продължи, макар много добре да знаеше какво ще каже. Знаеше също какво очакват от него политическите лидери.

— Ако вашият случай не може да ни послужи за друга поука — продължи Пейдърсън, като си играеше с книжата, които лежаха пред него, — то поне ще даде тъй необходимия в наше време урок, че не може безнаказано да се посяга на градската хазна и да се граби от нея под прозрачното прикритие на разни търговски сделки и че законът все още има сила да защити и себе си, и интересите на обществото.

Каупъруд продължаваше да гледа напред напълно спокоен, а съдията тържествено добави:

— Съдът ви осъжда на глоба от пет хиляди долара в полза на щата, на това да покриете разноските по делото и на четири години и три месеца лишаване от свобода и принудителен труд в източния щатски затвор. Присъдата влиза в сила от момента на произнасянето й.

В този миг бащата на Каупъруд сведе глава, за да скрие сълзите си. Ейлийн прехапа долната си устна и стисна юмруци, за да сподави гнева и разочарованието си и да не заплаче. Четири години и три месеца! Каква огромна празнина и в неговия, и в нейния живот! Но тя ще го чака. Все пак това е по-добре от осем или десет години — беше се страхувала, че присъдата ще бъде по-голяма. Може би пък сега, след като всичко беше свършило и Франк отидеше в затвора, губернаторът щеше да го помилва.

Съдията посегна към досието на Стенър. Беше доволен от себе си. Финансистите нямаше да могат да го упрекнат, тъй като бе дал вид, че взема под внимание застъпничеството им в полза на Каупъруд, а политическите лидери щяха да останат доволни, че привидно се е съобразил с молбите за снизхождение, а всъщност е присъдил почти максималното наказание. Каупъруд веднага прозря жалката му хитрост, слабоволието и низостта му, но остана спокоен. Един пристав се приближи към него, за да го изведе.

— Осъденият да остане още малко — нареди съдията.

Секретарят призова Джордж У. Стенър и Каупъруд отначало се учуди защо го задържат, но скоро разбра. Очевидно искаха да чуе и присъдата на своя съучастник. Зададоха на Стенър обичайните процедурни въпроси. Роджър О’Мара, ирландец по произход, адвокат с голям опит в делата с политически характер, който от самото начало водеше делото на Стенър, застана до довереника си, но тъй като нямаше какво да каже, се задоволи само да помоли съдията да има предвид предишната дългогодишна служба на бившия ковчежник.

— Джордж Стенър — каза съдията и прикова вниманието на цялата публика, включително и на Каупъруд, — тъй като молбата ви за преразглеждане на делото и за отменяне на присъдата е отхвърлена, на съда не остава нищо друго, освен да ви наложи такова наказание, каквото изисква характерът на престъплението ви. При вашето и бездруго тежко положение не бих искал да ви измъчвам допълнително с дълги назидателни забележки. Не мога обаче да пропусна случая и да не изразя възмущението си от постъпка като вашата. Защото злоупотребата с обществени средства е станала вече едно от най-тежките престъпления на нашето време. Ако не бъде възпряно бързо и решително, то ще съсипе нашите институции. Държава, подкопана от корупция, губи своята жизнеспособност и може да рухне при първия натиск. Според мен обществото има голяма вина за вашето престъпление и за други престъпления от подобен характер. То дълго време гледаше доста безразлично на злоупотребите от страна на длъжностни лица. Ние се нуждаем сега от по-висок и по-чист политически морал, от строго обществено мнение, което ще бележи с позор всеки, дръзнал да посегне на държавни средства. Тъкмо липсата на такъв морал и на такова обществено мнение са направили възможно вашето престъпление. Извън този факт не виждам други смекчаващи вината обстоятелства.

Съдията Пейдърсън направи многозначителна пауза. Той се приближаваше до най-високата точка на своето ораторско умение и искаше това, което ще каже сега, да се запечати в съзнанието на присъстващите.

— Обществото повери парите си на вашите грижи — продължи той тържествено. — Това беше високо и свято доверие. Вие бяхте длъжен да пазите вратата на хазната, както ангелът пази дверите на рая, и да насочвате огнения меч на безукорната честност към всеки, който дръзне да я приближи с нечисти намерения. Именно това ви повеляваше вашето положение като избраник на една голяма общност. Предвид всички обстоятелства по делото съдът е принуден да ви наложи най-тежкото наказание. Но тъй като съгласно с член седемдесет и четвърти от Наказателния кодекс никой в нашия щат не може да бъде осъден на изправителен затвор за срок, който изтича между петнайсети ноември и петнайсети февруари, аз съм длъжен, съобразявайки се с този член, да намаля с три месеца максималната присъда, която смятам, че трябва да ви наложа — а именно пет години. Ето защо съдът ви осъжда на глоба от пет хиляди долара в полза на щата — Пейдърсън много добре знаеше, че Стенър не може да плати тази сума — и на четири години и девет месеца лишаване от свобода и принудителен труд в източния щатски затвор. Присъдата влиза в сила от момента на произнасянето й.

Той остави досието на писалището и потърка замислено брадата си, а в това време Каупъруд и Стенър бяха изведени. Бътлър, напълно удовлетворен, пръв напусна съдебната зала. Разбрала, че всичко, което я интересува, вече е приключило, Ейлийн също побърза да се измъкне, а след няколко минути излязоха и бащата и братята на Каупъруд. Те щяха да го пресрещнат отвън и да го придружат до затвора. Останалите членове на семейството с тревога чакаха у дома си да научат новината и Джоузеф Каупъруд бе изпратен да им я съобщи.

Междувременно се беше заоблачило и от надвисналото небе сякаш всеки миг щеше да завали сняг. Еди Зандърс, който бе взел със себе си всички книжа по делото, обясни, че не е нужно да се връщат в областния затвор. И затова петимата — Зандърс, Стеджър, Каупъруд, баща му и Едуард — се качиха на един трамвай, който ги отведе близо до затвора. След половин час те вече бяха пред портала на източния изправителен затвор.