Теодор Драйзер
Финансист (49)

ГЛАВА XLIX

Четенето на присъдата на Каупъруд бе насрочено за понеделник. Въпросът беше уреден лесно, тъй като Шанън не възразяваше срещу едно кратко отлагане.

Оставаше посещението при Джаспърс и към пет часа, когато вече се стъмваше, Стеджър се отправи към затвора. Шерифът бавно и спокойно излезе от библиотеката, където беше почиствал лулата си.

— Здравейте, мистър Стеджър — любезно се усмихна той. — Как сте? Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете! Предполагам, че пак идвате насам във връзка с мистър Каупъруд. Току-що получих съобщение от областния прокурор, че е загубил делото.

— Да, наистина, шерифе — отвърна подкупващо Стеджър. — Той ме помоли да намина насам и да попитам какво смятате, че трябва да направи. Съдията Пейдърсън току-що насрочи четенето на присъдата за понеделник в десет часа сутринта. Предполагам, че няма да възразите да се яви тук в понеделник в осем часа или в краен случай — в неделя вечер. Знаете, че можете напълно да разчитате на него.

Стеджър изпитваше Джаспърс и нарочно говореше за явяването на Каупъруд като за нещо незначително, та ако е възможно, да не плаща стоте долара. Но Джаспърс не се подвеждаше лесно. Тлъстото му лице очебийно се удължи. Как може Стеджър да иска от него такава услуга, без дори да намекне за някаква отплата?

— Знаете, че това противоречи на закона, мистър Стеджър — започна той предпазливо, сякаш сам беше огорчен от този факт. — Бих желал да му услужа, но след историята с Албъртсън преди три години се налага да изпълнявам задълженията си с по-голяма строгост и…

— Да, знам, шерифе — прекъсна го любезно Стеджър, — но този случай не е обикновен, сам разбирате, нали? Мистър Каупъруд е видна личност и има да урежда много неща. Ако въпросът се свеждаше до някакви си седемдесет и пет или сто долара, за да се умилостиви някой съдебен чиновник или да се плати глоба, би било лесно, но…

Той замълча и нарочно погледна встрани, а лицето на мистър Джаспърс веднага омекна. Законът, който до преди малко не биваше да се нарушава, беше забравен. Стеджър разбра, че е излишно да привежда повече доводи.

— Работата е твърде трудна, мистър Стеджър — отвърна шерифът отстъпчиво, но все още с плачливи нотки в гласа. — Ако се разчуе, ще си загубя мястото. Не обичам да правя такива неща и не бих се заел, ако не познавах мистър Каупъруд и мистър Стенър и не изпитвах добри чувства към тях. Струва ми се, че и двамата си изпатиха несправедливо. Готов съм да направя изключение, при условие че мистър Каупъруд не се появява много-много из града. Не бих желал също това да стига до канцеларията на областния прокурор. Предполагам, че мистър Каупъруд няма да има нищо против, ако някой мой помощник се навърта около него, колкото за пред хората. Нали разбирате, законът го налага. Пък и тон няма да го безпокои с нищо, просто ще се прави, че го охранява.

Джаспърс погледна Стеджър хитро, подкупващо, почти извинително и Стеджър кимна.

— Разбирам, шерифе, разбирам. Напълно сте прав. — Стеджър извади портфейла си, а Джаспърс от предпазливост го поведе към библиотеката.

— Искам да ви покажа сбирката си от правни книги, които съм подредил тук, мистър Стеджър — каза той дружелюбно, като стисна в шепата си снопчето от десетдоларови банкноти, които Стеджър му бе подал. — Понякога ни се налага да ползваме подобни книги, както знаете, затова реших, че няма да е лошо да ги имаме.

Той с широк замах посочи редицата сборници със съдебни решения, с разни правилници и предписания за реда в затворите и така нататък, като в същото време с другата ръка пъхна парите в джоба си, а Стеджър се престори, че разглежда книгите.

— Хубава идея, шерифе! Много хубава наистина! Как смятате, ще бъде ли добре мистър Каупъруд да дойде в понеделник рано сутринта, да речем, в осем или в осем и половина?

— Да, струва ми се — отвърна шерифът, леко притеснен, но все така любезен и отзивчив. — Едва ли ще се случи нещо, което би ме накарало да го повикам по-рано. Но ако все пак се случи, ще ви уведомя и вие ще го доведете. Малко вероятно е обаче, мистър Стеджър, мисля, че всичко ще бъде наред. — Те вече се бяха върнали в приемната. — Радвам се, че се видяхме отново, мистър Стеджър, много се радвам — добави той. — Минете пак някой ден.

Като махна любезно за сбогом на шерифа, Стеджър бързо се отправи към дома на Каупъруд.

Ако някой видеше Каупъруд, прибирайки се от кантората, да се изкачва тази вечер по стъпалата към красивия си дом, облечен в елегантен сив костюм и добре ушито палто, едва ли би допуснал, че го измъчва въпросът, дали това не е последната му нощ тук. Изразът на лицето му, походката ни най-малко не говореха за сломена воля. Той влезе в преддверието, където вече беше запалена една лампа, и срещна „чистача“ Симс, един стар прислужник, негър, който тъкмо изнасяше от избата кофа с въглища за някоя от камините.

— Голям студ е навън тази вечер, мистър Каупъруд — каза Симс, за когото температура под петнайсет-шестнайсет градуса означаваше, че е много студено. Той безкрайно съжаляваше, че Филаделфия не се намира в Северна Каролина, където беше роден.

— Да, студеничко е, Симс — отвърна Каупъруд разсеяно.

В момента си мислеше колко красива му се беше видяла къщата, когато се приближаваше към нея по Джирард Авеню. Какво ли си казваха съседите, зървайки го от прозорците си? Вечерта беше ясна и студена. Лампите в салона и във всекидневната светеха — той не беше позволил къщата му да потъне в гробовен мрак заради това, че има неприятности. На западния край на улицата белият сняг отразяваше последните виолетови отблясъци на залеза. Със сивозелената си каменна облицовка, с осветените прозорци, с кремавите дантелени завеси къщата наистина беше прекрасна. Спомни си каква гордост беше изпитвал, докато я беше създавал, докато беше избирал изящните неща, с които да я украси. Дали някой ден отново щеше да бъде негова?

— Къде е господарката ти? — попита той Симс, като се отърси от мислите си.

— Май че е във всекидневната, мистър Каупъруд.

Докато се изкачваше по стълбата, Каупъруд си мислеше, че Симс скоро щеше да остане без работа, освен ако мисис Каупъруд решеше да го прибави към ония останки от корабокрушението, които би пожелала да задържи, а това беше малко вероятно. Той влезе във всекидневната, където завари жена си, седнала до овалната маса в средата да пришива телени копченца към една фустичка на малката Лилиан. Като чу стъпките на мъжа си, тя вдигна поглед към него и с оная странна и плаха усмивка, която в последно време се появяваше на лицето й и изразяваше болката, страха и съмненията й, го попита:

— Е, какво ново, Франк?

Усмивката й сякаш беше шапка, колан или украшение, които могат да се слагат или свалят по желание.

— Нищо особено — отвърна той с обичайната си небрежност, — разбрах само, че касационната ми жалба е отхвърлена. Стеджър ще дойде след малко. Получих от него бележка и предполагам, че иска да ме осведоми подробно.

Той не желаеше да й каже, че е загубил делото напълно. Знаеше, че тя и без това е достатъчно разстроена. Не беше нужно да я разстройва още повече.

— Какво говориш? — възкликна Лилиан с изненада и страх в гласа и се изправи.

Тя дотолкова беше свикнала да живее в свят, в който никой не говореше за затвор и в който нещата вървяха гладко ден след ден, че страшните думи съд, арест, присъда, които през последните месеци долитаха до нея, просто я бяха подлудили. Каупъруд така упорито я държеше настрана, толкова малко й разказваше, че тя беше в пълно неведение за онова, което ставаше. Научаваше откъслечни новини от баща му, майка му, от Ана и от вестниците, които тайно четеше.

Дори когато Франк бе отведен в областния затвор, тя узна за нещастието, едва когато баща му се върна оттам и й разказа какво се е случило. Ударът беше тежък за нея. А сега Франк най-безцеремонно й нанасяше нов, още по-страшен удар, макар че тя го бе очаквала и се беше страхувала от него. Това вече беше прекалено.

Застанала с дрешката на дъщеря си в ръка, Лилиан все още изглеждаше очарователна, макар да беше с пет години по-възрастна от него и да минаваше четирийсетте. Роклята й от тежка кремава коприна с тъмнокафява гарнитура, ушита по времето на тяхното доскорошно благоденствие, много й отиваше. Освен леко хлътналите й и зачервени очи нищо друго не издаваше дълбоката й драма. Беше запазила нещо от нежността и ласкавостта си, които така го бяха запленили преди десет години.

— Но това е ужасно! — каза тя с отпаднал глас; ръцете й трепереха. — Това е чудовищно! Нищо повече ли не може да се направи? Наистина ли ще отидеш в затвора?

Отчаянието и страхът й му бяха неприятни. Той предпочиташе по-силните и по-смелите жени, но тя беше негова съпруга и някога я беше обичал много.

— Да, така изглежда, Лилиан — каза той и за първи път от много време насам в гласа му прозвучаха съчувствени нотки, защото му стана жал за нея. В същото време обаче се боеше да отива по-далеч, за да не изтълкува тя погрешно сегашното му държане, тъй като той не изпитваше към нея нищо друго освен безразличие.

Лилиан обаче не беше толкова глупава да не разбере, че топлотата в гласа му е предизвикана единствено от претърпяното поражение, което засягаше и нея. Тя с усилие сподави мъката си, но все пак беше трогната и благодарна. Тази малка проява на съчувствие й напомни за безвъзвратно отминалите някогашни дни. О, ако можеха само да се върнат!

— Не искам да се измъчваш заради мен — каза Каупъруд, преди тя да успее да заговори. — Още не съм се отказал от борбата. В края на краищата ще се измъкна. Ще отида в затвора само за да не усложнявам повече нещата. Ти обаче не трябва да проявяваш малодушие пред останалите членове на семейството, особено пред баща ми и пред майка ми. Те имат нужда от морална подкрепа.

За миг му се прииска да хване ръката й, но се отказа. Тя усети неговото колебание и голямата разлика в отношението му към нея сега и преди десет-дванайсет години. Не я заболя обаче толкова, колкото бе очаквала. Гледаше съпруга си, без да знае какво да му каже. А и нямаше какво да му каже.

— Скоро ли ще трябва да отидеш, щом е неизбежно? — едва намери сили да попита тя.

— Още не знам. Може би тази вечер. Може би в петък. Може би чак в понеделник. Стеджър ще ми съобщи. Очаквам го да дойде всеки миг.

В затвора! В затвора! Нейният Франк Каупъруд, нейният съпруг, живецът на техния дом и изворът на нейното нещастие ще отиде в затвора! Тя и сега все още не можеше да разбере защо! Стоеше объркана и не знаеше какво да направи.

— Трябва ли нещо да приготвя? — попита тя, като трепна, сякаш се събуждаше от сън. — Искаш ли да направя нещо? Не мислиш ли, че ще бъде по-добре да напуснеш Филаделфия, Франк? Не е нужно да отиваш в затвора, ако не искаш.

Тя не приличаше на себе си. За първи път в живота й я бе напуснало обичайното й спокойствие.

Той я погледна въпросително, но бързо възвърна способността си за трезва преценка.

— Това би означавало да се призная за виновен, Лилиан, а аз не съм — хладно отвърна той. — Не съм направил нищо, което да ме кара да бягам или пък да оправдава осъждането ми. Ще отида в затвора, за да спестя време. Не мога да отлагам безкрайно. Няма да стоя дълго там — или присъдата ще е умерена, или по-късно ще ме помилват. Сега обаче трябва да отида. И през ум не ми минава да бягам от Филаделфия. Двама от петимата съдии са на особено мнение, а това е сериозно доказателство, че обвинението срещу мен няма солидни основания.

Лилиан разбра, че е сбъркала. В миг й стана ясно какво е направила.

— Не исках да кажа това, Франк — опита се да се оправдае тя. — Повярвай ми! Знам, че си невинен. Аз съм последният човек, който би те заподозрял.

Тя замълча, очаквайки някакъв отговор, някакво обяснение, една нежна дума — троха от някогашната пламенна любов. Той обаче беше седнал вече зад писалището си и мислите му бяха заети с друго.

Тя отново почувствува колко неестествено беше нейното положение. И колко тъжно, колко безнадеждно беше всичко. Какво ще прави тя занапред? Как ли ще постъпи Франк? Тя стоеше, напрегната и развълнувана, но поради липсата на вътрешна сила, поради присъщото й безволие не се решаваше да заговори. Защо да му губи времето? Защо да го безпокои? Какво ще постигне? Той не я обичаше вече — това беше истината. Нищо не можеше да върне чувствата му, нищо не можеше да ги събере отново, дори и тази трагедия. Беше увлечен по друга жена — Ейлийн — и затова нейните глупави разсъждения и обяснения, нейният страх, мъката и отчаянието й не го интересуваха. Той беше разбрал погрешно нейното желание да бъде свободен, беше си помислил, че тя го смята за виновен, че се съмнява в невинността му, че го осъжда. Лилиан извърна глава, а Франк стана и тръгна към вратата.

— Ще се върна след малко — сметна за необходимо да й обясни той. — Децата тука ли са?

— Да, горе в детската стая са — отвърна унило тя, напълно объркана и отчаяна.

„О, Франк!“ — беше готова да извика Лилиан, но преди да успее да го изрече, той вече беше излязъл и бързо слизаше по стълбата. Върна се при масата, притиснала устни с лявата си ръка, очите й бяха замъглени от дълбока печал. Нима е възможно, мислеше си тя, нещата да стигнат дотам, че любовта да умре напълно и безвъзвратно? Та само преди десет години… Но защо да се връща назад? Да, любовта може да умре и всякакви разсъждения са излишни. За втори път се разбиваше животът й — веднъж, когато първият й мъж умря, и сега, когато вторият й беше изневерил, беше се влюбил в друга и му предстоеше да отиде в затвора. С какво привличаше злото? Тя ли беше виновна? Какво да направи? Къде да отиде? Нямаше представа колко дълго ще стои Франк в затвора. Може би година, а може би и пет, както пишеха във вестниците. Господи! За пет години децата сигурно ще го забравят. Тя притисна устни и с другата си ръка, но после я премести на челото, където усещаше тъпа болка. Опита се да си представи и по-далечното бъдеще, но не успя, защото сега явно не беше в състояние да го направи. И ненадейно, против волята си, без сама да разбира какво става с нея, дишането й се учести, болезнени, остри спазми свиха гърлото й, на очите й припари и тя избухна в неудържим, мъчителен, отчаян плач без сълзи. В първия миг не можа да се овладее, само стоеше и потръпваше с цялото си тяло, после тъпата болка постепенно се върна и тя се успокои.

„Защо да плача? — внезапно се запита Лилиан с необичайно за нея ожесточение. — Защо трябва да се предавам на такова необуздано и безсмислено страдание? С какво ще ми помогне то?“

Но въпреки всичките доводи на разума тя продължаваше да долавя ехото, далечния тътен на разразилата се в душата й буря. „Защо да плача?“ или „Защо да не плача?“. Можеше да си задава подобни въпроси, но разумът и логиката нямаше да й помогнат, защото чувствуваше, че бурята, която току-що бе бушувала в душата й, е отминала само временно и скоро ще се разрази отново.