Теодор Драйзер
Финансист (54)

ГЛАВА LIV

Онези, които благодарение на щастливата си звезда, на произхода си, собствената си мъдрост или мъдростта на родителите и приятелите си са избегнали проклятието, което преследва преуспелите и което може да се изрази с думите „да объркаш живота си“, не биха могли да разберат душевното състояние на Каупъруд. През първите дни той седеше унило в килията и непрестанно размишляваше, напрягаше проницателния си ум, но не можеше да намери отговор на въпроса си — каква съдба го очаква? И най-силните понякога падат духом. Има мигове, когато и най-умните — а те може би по-често от другите — виждат бъдещето си в най-черни тонове, защото разбират колко страшни са житейските клопки. Само ония, които притежават изключителна храброст и дълбока вяра в себе си, основана на действителни сили и възможности, могат смело да гледат живота в лицето. Каупъруд не беше надарен с някакъв изключителен интелект. Той просто имаше остър ум, който — както често се случва при хора, склонни към практицизъм — добре се съчетаваше с един неудържим стремеж към лично преуспяване. Като мощен прожектор този ум осветяваше потайните кътчета на живота, но не беше достатъчно безпристрастен, за да изследва истинските глъбини на мрака. Каупъруд си представяше в някаква степен проблемите, върху които размишляват великите астрономи, социолози, философи, химици, физици и физиолози, но всъщност не се интересуваше много от тях. Животът, разбира се, крие много тайни и сигурно е нужно някой да се стреми да ги разгадава. Него обаче го влечеше друго. Призванието му беше да печели пари, да създава и организира предприятия, които да носят големи доходи, или поне да пази вече създаденото.

Но дори и това — сега, когато разсъждаваше трезво — му изглеждаше вече невъзможно. Работите му бяха прекалено объркани, прекалено подкопани от нещастното стечение на обстоятелствата. Можеше, както му обясни Стеджър, с години да протака делата по исковете, свързани с фалита му, с надеждата кредиторите му един по един да почнат да се отказват, изморени от чакане, в това време обаче имуществото му щеше да се топи, щяха да растат лихвите по дълговете и да се трупат съдебните разноски. На всичко отгоре със Стеджър установиха, че някои от кредиторите са препродали ценните си книжа на Бътлър или на Моленхауър, а те нямаше да се съгласят на никакви отстъпки и щяха докрай да отстояват правата си. Можеше да се надява само на едно — да спаси каквото му е останало, като постигне съгласие с някои от кредиторите си и след време чрез Стивън Уингейт отново „да завърти колелото“. Уингейт щеше да го посети най-късно до ден-два — тоест веднага щом Стеджър успееше да получи разрешение за това от директора на затвора Майкъл Десмас, който още на втория ден дойде в килията на Каупъруд, за да види новия затворник.

Десмас беше едър мъжага от ирландски произход и разбираше нещичко от политика. Беше заемал най-различни длъжности във Филаделфия; на младини бе служил като полицай, по време на Гражданската война — като ефрейтор, а сега беше дребен партиен ръководител и послушен изпълнител на волята на Моленхауър. Беше висок, кокалест, със силно развита мускулатура човек, който въпреки петдесет и седемте си години би се представил блестящо в един юмручен бой. Ръцете му бяха големи и костеливи, лицето му беше по-скоро квадратно, отколкото кръгло или продълговато, а челото — високо. Гъсти и нископодстригани сиви коси покриваха главата му, над горната му устна стърчаха къси сиви мустачки. Сивосините му очи издаваха природна интелигентност и проницателност, бузите му бяха румени, а когато се усмихваше, се откриваха равни и остри зъби и това придаваше на усмивката му нещо вълче. И все пак не беше жесток, беше дори добродушен, макар че понякога изпадаше в силен гняв. За съжаление обаче не беше достатъчно умен, за да прави разлика между отделните затворници съобразно с тяхното духовно равнище и обществено положение. Не разбираше, че в затвора понякога попадат и хора, на които трябва да се обръща по-специално внимание, независимо от това дали имат или не някакво място и влияние в политическия живот. Схващаше разликата едва когато му я подскажеха политиците, какъвто беше случаят със Стенър — не и с Каупъруд. Но тъй като затворът бе обществено заведение, което по всяко време можеше да бъде посетено от адвокати, детективи, лекари, свещеници, журналисти, роднини и приятели на затворниците, а и заради собствения си авторитет пред подчинените си, Десмас трябваше да поддържа дисциплина и ред, понякога дори и пряко желанието на някой от политическите водачи, и да не разрешава на когото и да било от затворниците да се ползва с прекалено големи привилегии. В затвора понякога попадаха обаче богати и изискани хора, сред които немалко политически дейци, станали жертва на някаква житейска катастрофа, и към тях отношението трябваше да бъде по-снизходително.

Десмас естествено много добре бе запознат с историята на Каупъруд и Стенър. Политическите водачи вече го бяха предупредили да се отнася по-меко към Стенър заради неговите минали заслуги. За Каупъруд обаче те не бяха се застъпили, макар и да признаваха, че е пострадал прекалено жестоко. Ето защо на Десмас му оставаше на негова отговорност да реши дали да направи и за него някои отстъпки.

— Бътлър го мрази — бе подхвърлил Стробик на Десмас. — Цялата работа се разви така заради дъщеря му. Ако зависеше от Бътлър, Каупъруд трябва да бъде оставен на хляб и вода, а той не е чак толкова лош човек. Всъщност, ако Стенър имаше капка ум в главата си, Каупъруд нямаше да бъде тук. Водачите обаче притиснаха Стенър и не му позволиха да заеме пари на Каупъруд.

По внушение на Моленхауър самият Стробик бе съветвал Стенър да не дава повече на Каупъруд нито цент, но сега не му беше неудобно да твърди, че Стенър е станал жертва на глупостта си, и изобщо не се смущаваше, че е непоследователен.

Като разбра, че Каупъруд не се ползва с благоволението на „голямата тройка“, Десмас реши да не му обръща специално внимание или поне да не бърза с отстъпките. На Стенър дадоха удобно кресло, чисто бельо, по-хубави прибори и съдове за хранене, разрешиха му да получава вестници, да пише по-често, да го посещават и така нататък. А Каупъруд… него трябваше първо да го поогледа. Междувременно и усилията на Стеджър започнаха да дават резултат. На другата сутрин след влизането на Каупъруд в затвора Десмас получи писмо от Терънс Релихан, важна личност в Харисбърг, който пишеше, че ще бъде много благодарен за всяка любезност, проявена към мистър Каупъруд. Щом получи писмото, Десмас веднага се качи горе и тръгна към килията на Каупъруд с намерението да погледне през решетките на желязната врата. Пътьом поговори малко с Чейпин, който каза много добри думи за новия затворник.

Десмас не беше виждал по-рано Каупъруд, но въпреки грозните затворнически дрехи, безформените обувки, простата фланела и противната килия той му направи силно впечатление. Вместо отпуснат хилав човечец с неспокойно шарещи очи, каквито биваха обикновено затворниците, Десмас видя енергичен и силен мъж, чиято стройна фигура не беше обезобразена нито от жалкото облекло, нито от преживените нещастия. Зарадван, че се появява жив човек, Каупъруд вдигна глава и погледна Десмас с големите си, ясни, студени очи, в миналото внушавали такова доверие и Действали така успокоително на всеки, който се срещнеше с него. Десмас беше поразен. За разлика от Стенър, когото познаваше от по-рано и беше видял и сега в затвора, Каупъруд беше истинско олицетворение на силата. Могат да говорят каквото си искат, но силният човек винаги уважава силните. А Десмас притежаваше изключителна физическа сила. Той гледаше Каупъруд, Каупъруд гледаше него. Без да иска, Десмас внезапно изпита симпатия. Приличаха на два тигъра, които се гледат.

Каупъруд инстинктивно разбра, че пред него стои директорът на затвора.

— Вие сте мистър Десмас, нали? — почтително и любезно попита той.

— Да, същият — отвърна Десмас, обзет от нарастващо любопитство. — Стаите ни не са много удобни, не смятате ли?

Директорът се усмихна приятелски, като откри два реда равни зъби. В усмивката му наистина имаше нещо вълче.

— Да, наистина не са, мистър Десмас — потвърди Каупъруд, който стоеше изпънат по войнишки. — Но аз не съм очаквал, че ще попадна в луксозен хотел — допълни той усмихнат.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мистър Каупъруд? — попита Десмас, който си помисли, че такъв човек може да му бъде полезен след време. — Разговарях с вашия адвокат.

Каупъруд силно се зарадва на обръщението „мистър“. Аха, ето какъв вятър задуха! Е, може да се надява нещата все пак малко да се подобрят. Трябва само търпеливо да чака. Трябва да предразположи този човек.

— Няма да ви моля за нещо, което ще ви бъде трудно да изпълните — започна учтиво той, — но все пак бих искал някои дребни неща да се променят, стига да е възможно. Бих желал например да имам чаршафи, а също, ако ми разрешите, да нося собствено бельо. Това, което съм облякъл сега, ми е доста неудобно.

— Да, наистина вълната е малко бодлива — спокойно отвърна Десмас. — Правят плата някъде тук, в Пенсилвания, за нуждите на щата. Нямам нищо против да носите собствено бельо, щом желаете. Ще се разпоредя. Не възразявам и за чаршафите — можете да ги ползвате, когато ги получите. Само не бива много да се бърза, защото винаги се намират желаещи да поучават директора на затвора как да си гледа работата.

— Много добре ви разбирам — побърза да отвърне Каупъруд — и съм ви безкрайно задължен. Бъдете сигурен, че ако направите нещо за мен, то ще бъде оценено както трябва и няма да стане повод да имате неприятности. Имам доста приятели, които след време ще ви се отблагодарят.

Той говореше бавно и натъртено, като през цялото време гледаше директора право в очите. Думите му направиха впечатление на Десмас.

— Добре, добре — със същия приятелски тон каза той. — Разбира се, не мога да ви обещая кой знае какво. Правилникът си е правилник. Е, все пак може да се направи нещо, защото се допускат някои облекчения за затворници с примерно поведение. Стига да искате, можем да ви дадем по-удобен стол и нещо за четене. Ако продължавате да се занимавате със сделки, в никакъв случай няма да ви преча. Не можем, разбира се, да позволим в килията ви всеки петнайсет минути да влизат разни хора и да я превърнат в търговска кантора. Това вече ще бъде сериозно нарушение на правилника. С някои приятели обаче можете да се виждате от време на време. Що се отнася до писмата… На първо време ще ги отваряме, както го изискват правилата. После ще видим. Пак повтарям, не мога да обещая кой знае какво. Ще трябва да почакате, докато ви преместят долу. Там има няколко килии с дворчета и ако някоя е свободна…

Директорът смигна многозначително и Франк разбра, че положението му няма да бъде блестящо, но няма да бъде и толкова тежко, колкото бе очаквал. Десмас му изреди занаятите, които би могъл да изучава, и му каза да си помисли кой от тях би предпочел.

— Ръцете ви трябва да правят нещо, сам ще се убедите. След известен престой тук всички искат да работят. Забелязал съм го.

Каупъруд веднага разбра какво иска да му каже и горещо му благодари. Вече изпитваше ужас при мисълта, че може да стои, без да прави нещо, в килията, където човек едва успяваше да се обърне. Съвсем друго щеше да бъде, ако имаше възможност да се среща с Уингейт и Стеджър и да пише писма, които няма да се четат от затворническата администрация. Щеше да носи собствено бельо от коприна и вълна, щяха да му разрешат може би дори да хвърли и грубите обувки. Освен всички тези предимства щеше да се заеме и с някакъв занаят и да се разхожда в дворчето, за което бе споменал Десмас. Животът му нямаше да стане прекрасен, разбира се, но щеше да бъде поносим. Затворът щеше да си остане затвор, но нямаше да бъде за него такъв кошмар, какъвто очевидно беше за мнозина.

През тези две седмици, които прекара в „подготвителното“ под ръководството на Чейпин, Каупъруд научи за затворническия бит почти толкова, колкото и през цялото си пребиваване в затвора. Това не беше обикновен затвор със затворнически двор, със затворнически разговори, със затворническа маршировка по време на разходка, със затворническа трапезария и затворнически труд. Както за него, така и за мнозинството други затворници не съществуваше общ затворнически живот. Повечето от тях работеха в килиите си при пълно мълчание и без да знаят какво става наоколо — основното изискване на тукашната система беше затварянето в единична килия. Малцина бяха тези, на които се възлагаха скромни задачи навън. Каупъруд само предполагаше, но Чейпин му каза точно, че от четиристотинте затворници само седемдесет и пет работеха, и то от време на време в кухнята, в зеленчуковата и в овощната градина, в мелницата или участваха в общо почистване и това бяха единствените мигове, когато се спасяваха от пълната самота. Дори на тези щастливци обаче се забраняваше да разговарят помежду си и макар да работеха без противните качулки, на отиване и на връщане бяха длъжни да ги носят. Каупъруд ги беше виждал много пъти, когато минаваха край килията му с тежки стъпки, и тяхното шествие оставяше у него чувството за нещо чудовищно, противоестествено, гадно. Често изпитваше желанието да остане докрай под надзора на стария бъбрив и добър Чейпин, но знаеше, че това е невъзможно.

Двете седмици изминаха бързо в тъжни, еднообразни и скучни занимания като оправяне на леглото, измитане на пода, обличане, хранене, събличане, ставане в пет и половина, лягане в девет, измиване на съдовете след ядене и така нататък. Каупъруд си мислеше, че никога няма да свикне със затворническата храна. Закуската в шест и половина се състоеше от парче груб черен хляб, приготвен, както вече споменахме, от трици и малко бяло брашно, и черно кафе. За обеда в единайсет и половина даваха бобена или зеленчукова супа с парче жилаво месо и същия хляб, а за вечерята в шест часа отново имаше парче хляб и силен чай — без масло, без мляко, без захар. Оскъдната дажба тютюн не го интересуваше, защото не пушеше. През първите две-три седмици Стеджър идваше всеки ден, а още на втория ден след постъпването на Каупъруд в затвора новият му съдружник Стивън Уингейт получи разрешение да го посещава. Десмас даде това разрешение с известно колебание, защото мислеше, че такава привилегия е малко преждевременна. Посетителите на Каупъруд седяха при него обикновено не повече от час, най-много час и половина, а след това се проточваше един дълъг, безкрайно дълъг ден. На няколко пъти — между девет часа сутринта и пет часа следобед — отвеждаха Каупъруд в съда, за да дава показания по повод исковете, свързани с неговия фалит, и в началото това доста съкращаваше времето.

Странно беше колко скоро ония, които бяха най-приятелски настроени към Каупъруд, забравиха обещанията си да му помогнат, след като той влезе в затвора и може би задълго щеше да бъде откъснат от света. С него е свършено, мислеха повечето от тях. Единственото, което можеха да направят за него сега, беше да използват влиянието си за помилването му, но кога щяха да успеят да го издействуват, никой не знаеше. С това грижите им се изчерпваха. Бяха почти убедени, че той никога няма да възвърне предишното си положение и никога няма да играе пак някаква роля във финансовия свят — така поне си мислеха мнозина. Безкрайно съжаляваха, но с този човек беше свършено и Трета улица го забрави.

— Жалко, способен млад човек беше! — забеляза директорът на Джирардската национална банка Дейвисън, когато прочете във вестника съобщението за осъждането и изпращането на Каупъруд в затвора. — Много жалко! Голяма грешка направи.

Той липсваше истински само на родителите си, на Ейлийн и на жена си, която беше разкъсвана от скръб и негодувание едновременно. Най-силно от всички страдаше Ейлийн, чиито чувства бяха най-бурни. Четири години и три месеца, мислеше си тя. Ако не излезе по-рано от определения срок, тя ще бъде тогава около двайсет и девет годишна, а той — почти четирийсет. Дали все още ще я желае? Ще бъде ли тя все така хубава? Няма ли да се променят разбиранията му през този дълъг, почти петгодишен срок? През цялото това време той ще бъде облечен в затворническите дрехи и завинаги ще му остане името „затворник“. Колкото и мъчителни да бяха тези нейни мисли, те само подсилваха твърдото й решение да не изоставя Франк, каквото и да се случи, и да му помага с всички сили.

На другия ден след произнасянето на присъдата Ейлийн бе отишла да огледа зловещите сиви стени на затвора. И тъй като не знаеше нищо за живота на затворниците, не знаеше и какво изисква законът от тях, затворът й се беше сторил особено страшен. Какво ли правят там с нейния Франк? Дали страда много? Дали мисли постоянно за нея, както тя за него? Колко ужасно е всичко! Какво нещастие донесе и на двамата пламенната й любов! Беше се върнала у дома, твърдо решена да отиде да го види, но тъй като Каупъруд й бе казал, че позволяват свиждания само веднъж на три месеца и че той ще й пише кога ще могат да се видят в затвора или извън него, тя не знаеше какво да предприеме. Може би наистина трябваше да чака!

И все пак още на другия ден му писа, разказа му как в студения ветровит следобед е отишла до затвора, колко страшно й било дори само да си помисли, че той се намира зад тези мрачни сиви стени и че е решила в най-близко време да се види с него. По разпореждане на Десмас веднага предадоха писмото й на Каупъруд. Той написа отговор и го даде на Уингейт, за да го изпрати. В отговора си пишеше:

„Мое скъпо момиче,

Разбирам колко ти е мъчно, че няма да се видим скоро, но те моля да имаш търпение. Предполагам, че присъдата ти е известна вече от вестниците. Доведоха ме тук още същия ден по обед. Исках да ти пиша веднага и подробно за всичко, за да те успокоя, но не успях. Тукашният правилник не допуска подобно нещо и аз дори сега ти пиша тайно. Справедливо или не, вече попаднах окончателно в затвора, но мечтая да бъда свободен. Скъпа, моля те да бъдеш предпазлива, ако решиш да дойдеш. Ще ме зарадваш много и ще ме ободриш, но можеш да си навлечеш големи неприятности. Мисля, че и без това ти причиних вече немалко злини, които не бих могъл никога и с нищо да изкупя, и че за теб самата би било най-добре да ме забравиш, но зная, че няма да го направиш, а направиш ли го, ще ми бъде много мъчно. В петък в два часа по повод на някои дела ще ходя в съда, който се намира на ъгъла между Шеста улица и Честнът Стрийт, но там няма да можем да се видим, тъй като ще ме придружава Стеджър. Бъди предпазлива. Размисли добре, преди да се решиш да дойдеш.“

В последните редове се долавяше дълбоко униние, каквото Каупъруд за първи път проявяваше пред Ейлийн, но обстоятелствата го бяха променили. Доскоро той бе смятал, че твърде много я превъзхожда и че проявява голямо благоволение, като й дарява любовта си, макар и Ейлийн да беше жена, за чиито чувства си струваше човек да се бори. Понякога дори си беше мислил, че след време, когато се издигне още повече, навярно ще трябва да прекъсне връзката, тъй като Ейлийн нямаше да бъде вече подходяща за него. Да, и такива мисли бяха минавали през главата му. Сега обаче, облечен в раираните затворнически дрехи, той гледаше на всичко това по много по-различен начин. Позициите на Ейлийн, отслабени може би поради продължителната й и страстна любов към него, се бяха заздравили. Предимството беше вече на нейна страна. В края на краищата тя беше дъщеря на Едуард Бътлър и след една дълга раздяла можеше да не пожелае да стане жена на бивш затворник. И нищо чудно, ако междувременно чувствата й се променяха. Защо трябваше да го чака? Нейният живот все още не беше провален. Хората не знаеха, така поне си мислеше той, или не всички знаеха, че му е била любовница. Би могла да се омъжи за друг и завинаги да излезе от живота му. Колко тежко би го преживял! Но не беше ли длъжен самият той, ако беше почтен, да й предложи да прекъснат връзката си или поне да я накара да премисли?

Познаваше я твърде добре и беше уверен, че не е способна да го напусне. В сегашното му положение, колкото и неблагоприятни последици да имаше това за нея, той щеше да бъде безкрайно щастлив, ако успееше да запази любовта й — този прекрасен мост, който го свързваше с най-добрите дни от миналото му. Когато пишеше набързо писмото до Ейлийн в присъствието на Уингейт, който щеше да й го прати (надзирателят Чейпин деликатно се бе оттеглил, макар че правилникът го задължаваше да не се отлъчва), в последния момент не можа да се въздържи да не изрази опасенията си, така че когато Ейлийн прочете тези редове, сърцето й се сви от болка. В тях прозираха цялото униние, цялото му отчаяние. Затворът очевидно твърде бързо бе прекършил волята му, след като той толкова дълго и така храбро се беше борил! Сега Ейлийн не можеше повече да сдържа желанието си да отиде при него и да го утеши — колкото трудно и опасно да беше това. „Трябва да го видя!“, си казваше тя.

През един от дните, когато го заведоха в съда, Каупъруд предупреди близките си — родителите си, братята си, сестра си, жена си, — че дори и да получат разрешение, не бива да го посещават повече от веднъж на три месеца, освен ако сам не ги помоли за това чрез писмо или чрез Стеджър. Всъщност той не изпитваше желание да вижда когото и да било от тях. Беше му опротивяло всичко. Искаше само едно — да забрави тревогите и вълненията, сред които беше живял доскоро и които се бяха оказали безполезни. За кратко време беше похарчил близо петнайсет хиляди долара — за съдебни разноски, за адвокат, за издръжка на семейството и така нататък, — но това не го тревожеше. Надяваше се да припечели нещо от съдружието си с Уингейт. Близките му не бяха останали напълно без средства, имаха достатъчно за един скромен живот. Беше ги посъветвал да се преместят в жилища, които да отговарят на намалелите им доходи, и те го бяха направили. Родителите, братята и сестра му се бяха настанили в триетажна къща, подобна на някогашния им дом на Бътънуд Стрийт, а жена му — в една по-скромна, по-малка, двуетажна на Северна Двайсет и първа улица, близо до затвора, за чието поддържане бе отишла по-голямата част от трийсет и петте хиляди долара, които Каупъруд беше отделил, след като бе измъкнал чека от Стенър. За Хенри Каупъруд смяната на дома им на Джирард Авеню с тези нови жилища беше истински крах. В тях нямаше дори и следа от предишния разкош — по неволя трябваше да се задоволят с купени от магазин готови мебели, с кокетни, но евтини завеси и с долнокачествена покъщнина изобщо. Синдиците, разполагащи сега с личното имущество на Каупъруд, към което старият Каупъруд доброволно бе прибавил и своето, не бяха позволили да се изнесе нищо истински ценно. Всичко трябваше да бъде разпродадено в полза на кредиторите. От вещите, включени в отдавна направения опис, семейството бе успяло да спаси само няколко дреболии. На стария Каупъруд много му се беше искало да запази писалището си, изработено по проект на Франк, но то беше оценено за петстотин долара и той можеше да го вземе само ако плати на шерифа тази сума или ако го купи при разпродажбата. И тъй като Хенри Каупъруд нямаше необходимите пари, писалището попадна в чужди ръце. Всъщност на всички им се искаше да запазят още много вещи и Ана Аделаид беше успяла буквално да открадне някои от тях, както след време призна пред родителите си.

Дойде денят, в който по нареждане на шерифа в двете къщи на Джирард Авеню трябваше да се проведе търг. Публиката бе пусната свободно да се разхожда из стаите и да разглежда картини, статуи и други художествени произведения, които щяха да станат собственост на купувачите, предложили най-висока цена. Каупъруд беше известен като любител на изкуството и колекционер и за тази известност допринасяха не само действителната стойност на събраните от него предмети, а и преценките на познавачи като Нортън Флечър, Уилтън Елсуърт, Гордън Стрейк — изтъкнати архитекти и търговци на художествени произведения, с чието мнение и вкус се съобразяваха във Филаделфия. Прекрасните предмети, които Франк така ценеше: бронзови статуетки от епохата на разцвета на италианското Възраждане, грижливо подбираното венецианско стъкло, скулптурите на Пауърс, Хосмър и Торвалдсен — неща, които след трийсет години щяха да предизвикват само пренебрежителни усмивки, но които тогава се ценяха високо, — картини на видни американски художници от Джилбърт до Истман Джонсън, а и някои платна от съвременната френска и английска школа — всичко се разпродаде на безценица. По това време във Филаделфия не разбираха много от изкуство, някои картини не получиха подобаващата оценка и бяха продадени далеч под действителната им стойност. Стрейк, Нортън и Елсуърт присъстваха на разпродажбата и накупиха, каквото можаха.

Сенаторът Симпсън, Моленхауър и Стробик също дойдоха да видят има ли нещо интересно. Бяха дошли и цяла група по-дребни политици. Най-доброто от всичко, което се предлагаше, премина в ръцете на сериозния ценител на истинското изкуство Симпсън. Той купи витринката с венецианско стъкло, две високи ориенталски вази на бели и сини шарки, четиринайсет предмета от нефрит, сред които и една прозрачна мрежа за прозорец в нежен бледозелен цвят. Моленхауър успя да вземе мебелите и украсата от преддверието и салона на Хенри Каупъруд, а Едуард Стробик — две спални гарнитури от птичи явор на много ниска цена. Адам Дейвис, който също дойде на търга, купи писалището в стил „бул“, на което така много държеше старият Каупъруд. Флечър Нортън се сдоби с четири гръцки вази, един каликс, кана за вода и две амфори, които смяташе за прекрасни произведения на изкуството и навремето сам беше продал на Каупъруд. Много други ценни неща, включително и един сервиз за хранене от севърски порцелан, голям стенен гоблен, няколко бронзови статуетки от Барп, картини от Детай, Фортюни и Джордж Инес купиха Уолтър Лий, Артър Ривърс, Джоузеф Зимерман, съдията Кичън, Харпър Стеджър, Терънс Релихан, Тренър Дрейк, мистър и мисис Саймън Джоунс, У. С. Дейвисън, Фруън Касън, Флечър Нортън и съдията Рафалски.

Четири дни след началото на търга двете къщи бяха вече съвсем празни. Дори вещите от къщата на Северна Десета улица 931, които след напускането й бяха дадени на съхранение в един склад, бяха извадени и разпродадени заедно с останалите. И едва сега родителите на Каупъруд си обясниха промяната, настъпила в отношенията между сина им и жена му. Никой от семейството не присъства на тягостната подялба. Ейлийн, като прочете за търга във вестниците — тя добре знаеше какво означаваха за Каупъруд всички тези красиви предмети и колко скъпи бяха някои от тях на самата нея, — дълбоко се разстрои. Унинието й обаче не продължи дълго, защото беше твърдо убедена, че един ден Франк ще излезе на свобода и ще се издигне още по-високо във финансовия свят. Сама не можеше да си обясни откъде идваше тази увереност, но тя наистина се таеше в душата й.