Теодор Драйзер
Финансист (44)

ГЛАВА XLIV

Междувременно в съвещателната стая беше започнал големият спор и въпросите, върху които всеки бе размишлявал сам за себе си в съдебната зала, сега се обсъждаха открито.

Безкрайно любопитно е да се наблюдава как съдебните заседатели се колебаят и умуват при сложни дела като това — и колко странен и лъкатушен е понякога мисловният път, който те изминават, за да стигнат до едно решение. В най-добрия случай така наречената истина е едно доста мъгляво понятие, а фактите лесно се поддават на преиначаване, на верни или неверни тълкувания. Делото, по което трябваше да се произнесат днес, беше особено трудно и те многократно го обсъждаха и разглеждаха от всички страни.

Обикновено съдебните заседатели не стигат до определени заключения, а по-скоро до решения — при това по странен начин и поради странни причини. Много често отделни съдебни заседатели не са успели да си направят необходимите изводи, а вече се взема общото решение. Съществена роля тук, както знаят юристите, играе времето. Съдебните заседатели — всеки поотделно и всички заедно — често негодуват, че им се отнема много време за решаването на едно дело. Те не обичат да седят и да обсъждат продължително някой проблем, освен ако той не им е особено интересен. Пространните и усложнени логически разсъждения им досаждат и ги уморяват. В такива случаи дори самата обстановка в съвещателната стая започва да ги гнети.

Дразнят ги също и разногласията, които възникват в хода на обсъждането. Човек по природа е склонен към градивното, към съзидателното и всеки неразрешен въпрос го измъчва така, както и една недовършена работа. Събраните в съвещателната стая хора, подобно на атомите на кристала, които така привличат вниманието на представителите на естествените науки и на философите, се стремят към единство, към сливане в един общ организъм, за да могат съвестно да изпълнят своя дълг — сплотено и справедливо да отсъдят. Този стремеж към единство, това проявление на инстинкта за сливане може да се наблюдава навсякъде в природата — в гъсто сплетените плаващи водорасли в Саргасово море, в геометричната конфигурация на въздушните мехурчета по повърхността на спокойни води, в изумителната архитектура на постройките на всевъзможни насекоми, в съединенията на атомите, които образуват субстанцията и структурата на живота. Физическата субстанция на живота, онази видима форма, която възприемаме с очите си и наричаме реалност, сякаш носи в себе си един висш разум, който се стреми да установи ред, а и сам е олицетворение на реда. Атомите на нашето така наречено естество независимо от нашия така наречен разум, който не е нищо друго освен проявление на приумиците и настроенията ни, знаят как да се организират и как да действат. Те самите представляват ред, разум и воля, които не са ни подвластни, те създават независимо от нас оня порядък, към който се стремят. Подобни процеси се извършват и в подсъзнанието на съдебните заседатели. Не бива да се забравя обаче и особеното хипнотично въздействие, което една личност може да упражнява върху друга, взаимното влияние, което си оказват различните типове хора, преди да се стигне — нека употребим понятие от химията — до съединението, тоест до общото решение. Добре обоснованата мисъл и настойчивостта на един, двама или трима съдебни заседатели могат да вземат връх в съвещателната стая и да преодолеят доводите и съпротивата на мнозинството. Човек или успява с непоколебимото си мнение да стане победоносен водач на отстъпчивата маса, или се превръща в мишена, подложена па жестокия съсредоточен огън на чужди мнения и преценки. Хората презират безпочвената, неподкрепена с доводи съпротива. В съвещателната стая сякаш повече откъдето и да било другаде трябва мотивирано да изложиш становището си — ако изобщо ти го поискат. Не е достатъчно да кажеш: „Не съм съгласен.“ Не са малко случаите, когато съдебни заседатели са стигали до физическа разправа. Зараждали са се вражди, които след това са траели с години. Прекалено упорити съдебни заседатели са били безмилостно преследвани в техните професионални среди заради необоснована съпротива или произволни заключения.

След като най-после стигнаха до извода, че Каупъруд несъмнено заслужава наказание, съдебните заседатели започнаха да спорят дали той трябва да бъде признат за виновен по всичките четири параграфа, посочени в обвинителния акт. И тъй като не разбираха каква е разликата между различните обвинения, решиха, че трябва да го признаят за виновен по всичките четири параграфа, но да добавят и една препоръка за снизхождение. По-късно обаче се отказаха от тази препоръка, защото подсъдимият или беше виновен, или не беше. Съдията не по-зле, а може би и по-добре от тях щеше да прецени смекчаващите вината обстоятелства. Защо да му връзват ръцете? И без това подобни препоръки не се вземаха под внимание, а само издаваха несигурността на съдебните заседатели.

И тъй най-сетне, десет минути след полунощ, те бяха готови да обявят решението си. Веднага бе повикан съдията Пейдърсън, който поради интереса си към делото, а и поради това, че живееше наблизо, бе останал в съда да изчака резултата от гласуването. Поръчано бе също да бъдат доведени Стеджър и Каупъруд. В съдебната зала светеха всички лампи. Приставът, секретарят и стенографът бяха на местата си. Съдебните заседатели влязоха един по един, а Каупъруд и придружаващият го от дясната му страна Стеджър застанаха до вратичката на ограденото с парапет пространство в залата, откъдето обикновено подсъдимите изслушваха решението и евентуалните пояснения, които съдията намереше за нужно да даде. Близо до тях, силно притеснен, застана и старият Каупъруд.

За първи път в живота си Франк изпитваше чувството, че всичко около него е част от някакъв сън. Нима това бе той, същият онзи Франк Каупъруд, който само до преди два месеца беше толкова богат, преуспяващ и самоуверен? Нима сега беше едва пети или шести декември (беше минало полунощ)? Защо съдебните заседатели се бяха съвещавали толкова дълго? Какво означаваше това? Ето ги най-сетне тук, прави, вперили тържествено погледи напред. Ето го и съдията Пейдърсън, който се изкачва по стъпалата към подиума си. Колко странно и някак смешно изглежда сега къдравата му коса! Застаналият до него пристав почуква, за да въдвори ред. Съдията не гледа към Каупъруд — не е прието, — а към съдебните заседатели, които на свой ред поглеждат към него. Когато секретарят произнася думите: „Господа съдебни заседатели, стигнахте ли до единодушно решение?“, старши съдебният заседател отговаря: „Да.“

— За виновен или за невинен признавате подсъдимия?

— Признаваме го за виновен по всички параграфи на обвинителния акт.

Как са могли да стигнат до такова решение? Нима, защото беше взел чека за шейсет хиляди долара, на които според тях не е имал право? Но всъщност той имаше право на тези пари. Боже мой, та какво представляват някакви си шейсет хиляди долара в сравнение с огромните суми, с които бяха спекулирали той и Джордж У. Стенър? Нищо, една дреболия. Но ето че този жалък, нищожен чек неочаквано беше придобил огромно значение, беше породил непримирима враждебност към него, беше се превърнал в каменна стена, в затворнически зид, който му преграждаше пътя към по-нататъшно преуспяване. Невероятно! Каупъруд огледа съдебната зала. Колко голяма, колко гола и студена беше тя! И все пак той си оставаше Франк А. Каупъруд! Защо ще допуска да го тревожат такива болезнени мисли? Неговата борба за запазване на свободата и за възстановяване на правата му все още не беше завършила. Господи, та тя едва сега започваше! След пет дни отново ще го пуснат под гаранция. Стеджър ще подаде молба за отменяне на решението и тогава той ще има на разположение цели два месеца, за да продължи тази борба. Все още не е повален. Ще извоюва свободата си. Съдебните заседатели грешат. По-висшата инстанция ще потвърди това и сигурно ще отмени тяхното решение. Обърна се към Стеджър, който в този момент увещаваше секретаря да попита всеки от съдебните заседатели поотделно дали е съгласен с решението, надявайки се някой от тях да каже, че е бил повлиян и е гласувал против волята си.

— Поддържате ли взетото решение? — чу Франк въпроса, зададен от секретаря на Филип Молтри, съдебен заседател номер едно.

— Да — отвърна тържествено достойният гражданин.

— Потвърждавате ли взетото решение? — секретарят посочи Саймън Гласбърг.

— Да, сър.

— Потвърждавате ли взетото решение? — посочи той Флечър Нортън.

— Да.

Така бяха попитани всички подред и всички отговориха ясно и категорично за съжаление на Стеджър, който все пак се надяваше някой от тях да промени мнението си. Съдията благодари на съдебните заседатели и добави, че тъй като делото им е отнело много време, ще бъдат свободни до края на текущата сесия. Сега оставаше само Стеджър да убеди съдията Пейдърсън да отложи произнасянето на присъдата, докато от Върховния щатски съд не се получи отговор на молбата за преразглеждане на делото.

Съдията наблюдаваше с подчертано любопитство Каупъруд, докато Стеджър излагаше в съответната форма молбата си. Тъй като делото беше много важно, а Пейдърсън не изключваше възможността Върховният съд да вземе решение за преразглеждането му, той уважи искането на адвоката. И Каупъруд се отправи в този късен час, придружен от помощник шерифа, към областния затвор, където трябваше да престои поне пет дни, а може би и повече.

Затворът „Мойаменсинг“ — така беше известен на местните хора — се намираше на Десета улица и Рийд Стрийт и беше една доста приятна сграда ат архитектурна гледна точка. В централната триетажна част, увенчана със зъбчат корниз и с висока колкото една трета от сградата зъбчата кула, се намираха канцеларията, жилището на шерифа и ред други помещения с различно предназначение; от двете страни на тази централна част се простираха двуетажни крила, завършващи с по две зъбчати кулички — създаваше се впечатление за средновекен замък, което напълно покриваше американските представи за затвор. Сградата; чиято централна част беше висока близо единайсет метра, а двете й крила — около осем, беше отдръпната на трийсет метра от улицата; като продължение на крилата един шестметров каменен зид ограждаше целия квартал. Човек имаше чувството, че се намира по-скоро пред приятна жилищна постройка, отколкото пред затвор, защото фасадата на централната част беше прорязана от високи прозорци, които на горните два етажа бяха закрити с пердета. Дясното крило, гледано откъм улицата — така да се каже същинският затвор, — бе предназначено за затворници, излежаващи краткотрайни присъди по силата на някакви юридически разпоредби, а в лявото затваряха ония, срещу които се водеше следствие. Сипещият се в тъмната нощ сняг придаваше на сградата от гладък бял камък с мъждукащи тук-там из нея светлинки тайнствен, нереален, призрачен вид.

В тази студена и ветровита нощ — вятърът вдигаше снега от земята и образуваше причудливи вихрушки — Каупъруд се отправи към затвора, придружен от баща си, Стеджър и помощник-шерифа Еди Зандърс, който бе определен да дежури в съда по време на тази сесия. Зандърс беше дребен, мургав човек с гъсти четинести мустаци и хитър, по неинтелигентен поглед. Имаше две главни грижи — да поддържа достойнството на своя твърде важен според него пост и да припечелва, ако може, по някой и друг допълнителен цент. Познанията му не излизаха извън рамките на служебните му задължения, които се свеждаха до това да придружава затворниците от съда до затвора и обратно и да внимава някой да не избяга. Той се отнасяше дружелюбно към определена категория затворници, тоест към богатите, защото отдавна бе разбрал, че това дружелюбие се възнаграждава. И сега дори подхвърли любезно няколко забележки: че е доста студено, че затворът не е далеч и могат да отидат пеш дотам и че по всяка вероятност шерифът Джаспърс още не си е легнал, но и да си е легнал, ще го събудят. Каупъруд почти не го слушаше. Мислеше за майка си, за жена си и за Ейлийн.

Когато стигнаха до затвора, бяха въведени в централната част, тъй като там се намираше канцеларията на шерифа Адлей Джаспърс. Джаспърс беше избран наскоро на този пост и си даваше вид, че спазва строго служебните правила, но всъщност често си затваряше очите. В политическите кръгове се знаеше, че за да подсили мършавата си заплата, той предоставяше под наем самостоятелни стаи и даваше специални привилегии на ония затворници, които можеха да платят за това. И други шерифи преди него го бяха правили. Когато Джаспърс зае длъжността, неколцина затворници вече се ползваха от такива привилегии и не беше в негов интерес да променя нещата. Стаите, които даваше на „подходящи хора“, както сам се изразяваше, се намираха в централната част на затвора, където беше и неговото жилище. Те бяха без решетки и съвсем не приличаха на килии. Нямаше опасност някой да избяга, защото пред вратата на канцеларията винаги стоеше един пазач, натоварен „да държи под око наемателите“. Настанените в тези стаи затворници в много отношения бяха почти свободни хора. Можеха да получават храната си в стаята. Можеха да четат, да играят карти, да приемат гости; ако някой имаше любим музикален инструмент и желаеше да свири, това удоволствие не му се отказваше. Длъжни бяха обаче да спазват едно-единствено правило — ако някой от тях беше известна личност и го посетяха журналисти, трябваше да бъде отвеждан долу, в общата стая за посетители, за да не се разбере, че не го държат в килия, както е редно.

Каупъруд предварително беше научил всички тези неща от Стеджър и все пак, когато прекрачи прага на затвора, го обзе особено чувство на безпомощност и безнадеждност. Той и придружаващите го бяха въведени в малка слабо осветена от едва мъждееща газова лампа канцелария вляво от входа, обзаведена само с писалище и стол. Пълничкият и червендалест шериф Джаспърс ги посрещна и ги поздрави доста любезно. Зандърс беше освободен и побърза да си тръгне.

— Противна нощ, нали? — забеляза Джаспърс, като увеличи пламъка на лампата и се приготви да извърши процедурата по регистрирането на затворника.

Стеджър се надвеси над писалището на шерифа и проведе кратък поверителен разговор с него, след който лицето на Джаспърс просия.

— О, разбира се, разбира се! Ще имам предвид, мистър Стеджър, бъдете спокоен! Разбира се!

Каупъруд, който наблюдаваше от мястото си шерифа, веднага разбра за какво става дума. Той вече си беше възвърнал напълно самообладанието и способността за трезва преценка. Това значи е затворът, а този жалък дебелак е шерифът, под чийто надзор ще се намира. Добре! Все някак ще се нагоди. Помисли си дали ще го претърсят — нали затворниците обикновено ги претърсват. Скоро обаче се убеди, че с него няма да постъпят така.

— Готово, мистър Каупъруд — каза Джаспърс и стана. — Надявам се, че ще успея да ви настаня сравнително добре. Както знаете, тук не е хотел — той се изкиска на шегата си, — но все пак ще ви създам някои удобства. Джон! — извика Джаспърс и от съседната стая, триейки очите си, се появи съненият му помощник. — Тук ли е ключът на номер шест?

— Да, сър.

— Дай ми го!

Джон изчезна и след малко се върна, а междувременно Стеджър обясни на Каупъруд, че могат да му бъдат донасяни дрехи и всичко друго, каквото поиска. Той самият щял да намине на следващата сутрин, за да обсъдят някои неща, а можел да го посети всеки от близките му, с когото пожелаел да се види. Каупъруд побърза да каже на баща си, че предпочита посещенията да бъдат колкото е възможно по-малко. Джоузеф и Едуард можели да дойдат и да му донесат куфарче с бельо и каквото друго трябва, но настоявал останалите членове на семейството да почакат, докато излезе на свобода или пък остане да излежава присъдата си. Помисли да напише бележка на Ейлийн, за да я предупреди да не предприема нищо, но шерифът му даде знак и той спокойно го последва. Придружен от баща си и Стеджър, Каупъруд се качи в определената за него стая.

Стаята беше най-обикновена, с бели стени и доста висок таван, дълга шест и широка пет метра. В нея имаше жълт дървен креват с висока табла в горния край, жълто писалище, малка масичка — имитация на червено дърво, три стола с плетени седалки и облегала от струговани пръчки с цвета на масичката, жълт дървен умивален шкаф в тон с кревата — с леген, кана, отворена сапуниера, малко, просто, украсено с розови цветчета канче за четката за зъби и приборите за бръснене, което никак не съответстваше на всичко останало и струваше не повече от десет цента. За тази стая шерифът Джаспърс вземаше според случая — между двайсет и пет и трийсет и пет долара на седмица. Каупъруд щеше да плаща трийсет и пет.

Каупъруд енергично се приближи до прозореца, който гледаше към покритата със сняг поляна, и каза, че стаята го задоволява. Баща му и Стеджър бяха готови да останат на дълъг разговор с него, ако той пожелае, но всъщност нямаше какво да си кажат. Пък и на Каупъруд не му се говореше.

— Нека Ед ми донесе сутринта чисто бельо и един-два костюма, друго не ми трябва. Джордж да приготви нещата ми. — Той имаше предвид лакея, който изпълняваше и ред други задължения в тяхната къща. — Кажи на Лилиан да не се тревожи. Аз съм добре. Не бих желал да идва тук, тъй като ще изляза след пет дни. Ако не изляза, после ще има достатъчно време за посещения. Целуни децата от мен! — И Каупъруд се усмихна добродушно.

След като предвижданията на Стеджър за изхода на първото дело не се оправдаха, той не смееше да твърди какво ще бъде становището на Върховния щатски съд. И все пак трябваше да каже нещо.

— Мисля, че не бива да се тревожиш за резултата от касационната жалба, Франк. Аз ще издействувам разрешение за преразглеждане на делото, а това ще ни даде отсрочка от най-малко два месеца, може би дори и повече. Сумата за гаранцията едва ли ще надхвърли трийсет хиляди долара. При всички случаи след пет или шест дни ще бъдеш на свобода.

Каупъруд каза, че той също се надява нещата да се развият така и че смята за излишно да ги обсъждат повече тази вечер. След няколко безплодни опита да продължат разговора баща му и Стеджър му пожелаха лека нощ и си тръгнаха, оставяйки го сам с мислите му. Той обаче беше много уморен, затова се съблече, пъхна се в грубото легло и скоро потъна в здрав сън.