Теодор Драйзер
Финансист (14)

ГЛАВА XIV

Подемът на фирмата „Каупъруд и Ко“, последвал изключително успешната операция със заема, стана повод Франк да се свърже с един човек, който щеше да изиграе важна роля в живота му в морално, финансово и в много други отношения. Това беше новоизбраният градски ковчежник Джордж У. Стенър, марионетка в ръцете на другите хора, който независимо от този факт се издигна до важен пост по простата причина, че беше слабохарактерен. Преди да бъде избран за градски ковчежник, Стенър работеше като дребен застрахователен агент и комисионер по покупко-продажба на недвижими имоти. Той беше от хората — каквито впрочем се срещат с хиляди във всяко общество, — лишени от въображение, проницателност, деловитост и каквито и да било заложби. През целия си живот не беше изказал пито една нова и интересна мисъл просто защото не беше способен да мисли. Иначе не беше лош човек. Външно изглеждаше безличен, безинтересен, а това бе израз на душевната му същност. Имаше воднисти сиво-сини очи и рядка, пепеляворуса коса. Беше доста висок, над метър и деветдесет, широкоплещест, но не оставяше впечатление, че е строен, защото ходеше доста изгърбен, а коремът му леко се издаваше напред. Устата му също беше безизразна. Можеше да разговаря само за най-банални неща — като черпеше темите си от вестникарските, уличните и деловите клюки. Сред съседите си се ползваше с добро име. Смятаха го за честен и скромен човек, за какъвто се смяташе и той самият. Жена му и четирите му деца бяха така безлични, както биват обикновено жената и децата на подобни хора.

Въпреки това или може би от политическа гледна точка тъкмо заради това Джордж У. Стенър временно привлече върху себе си общественото внимание благодарение на известни политически методи, които от петдесет години насам неизменно се прилагаха във Филаделфия. Изборът падна върху него, първо, защото той изповядваше веруюто на господстващата местна партия и стана известен на членовете на Градския съвет и на районния партиен лидер като „верен човек“, който може да бъде много полезен в предизборната кампания. И, второ, защото, макар и лишен от всякакви ораторски качества, тъй като умът му не беше годен да ражда интересни мисли, той можеше да обикаля от къща на къща и в дружески разговор да разбере какви са възгледите на бакалина, на ковача и на месаря, а накрая да предскаже доста точно какъв ще бъде резултатът от изборите. Освен това лесно можеха да му се напъхат в главата няколко изтъркани фрази, които той навсякъде да повтаря. Например: „Републиканската партия (по онова време съвсем отскоро създадена, но вече господстваща във Филаделфия) се нуждае от вашия глас.“ Или: „Да не допускаме измамниците демократи да се докопат до властта.“ Не можеше обаче да обясни защо. Били застъпници на робовладелството, на свободната търговия^[1]. Но и през ум не му минаваше, че тези неща нямат нищо общо с изпълнителното и финансовото управление на Филаделфия. Пък и да имаха какво от това?

В този период политическата съдба на Филаделфия беше в ръцете на трима души — сенатора Марк Симпсън, Едуард Мълая Бътлър и Хенри А. Моленхауър, богат търговец на въглища и инвеститор. Те се ползваха от услугите на цяла група доверени лица, доносчици и посредници. Към тази група се числеше и Стенър — дребно винтче от безшумната машина на техните интриги.

Едва ли човек като Стенър би бил избран за градски ковчежник в някой друг град освен във Филаделфия, чието население се интересуваше единствено от своето еснафско благополучие. Обикновените граждани с малки изключения нямаха политически възгледи. Политиката бе предоставена на определен кръг облагодетелствувани. Длъжностите се разпределяха между еди-кои си хора или партийни фракции за еди-какви си оказани услуги. Но всъщност кой не разбира от политика?

И тъй след време Джордж У. Стенър попадна под покровителството на Едуард Стробик, бивш член на общинския съвет, който по-късно стана районен партиен лидер. И още по-късно — председател на съвета, а в частния си живот бе собственик на каменоделна и тухларница. Стробик беше човек от обкръжението на Хенри А. Моленхауър, най-суровия и най-неприветливия от тримата политически лидери. Когато искаше да получи нещо от съвета, Моленхауър използваше Стробик като свое оръдие. Той нареди Стенър да бъде избран, а понеже Стенър гласуваше покорно, за когото му наредяха, бе назначен за помощник-началник на отдел „Пътища“.

Тук той привлече вниманието на Едуард Мълая Бътлър, на когото вършеше дребни услуги. После ръководството на Републиканската партия в града начело с Бътлър реши, че за градски ковчежник трябва да бъде избран някой старателен, послушен и напълно предан човек — и така Стенър бе включен в избирателния списък на партийните кандидати. Той нищо не разбираше от финанси, но беше отличен счетоводител; а нима при нужда общинският юрисконсулт Ригън, друго политическо оръдие в ръцете на влиятелния триумвират, не можеше да му дава съвети? Можеше, разбира се. И всичко се уреди много просто. Да попаднеш в списъка на кандидатите бе равносилно на това да бъдеш избран, тъй че след няколко седмици, наситени с изтощителни публични речи, в които със заекване правеше баналното изявление, че градът трябва да бъде управляван честно, съгласно законите, Стенър бе официално въведен в длъжност. И това бе всичко.

Не би било от голямо значение дали Джордж У. Стенър притежава необходимите за поста си административни и финансови способности, ако по това време Филаделфия за разлика от другите градове не беше в такова затруднено положение поради лошата си финансова система или по-точно поради липса изобщо на система. На данъчния чиновник и на ковчежника бе дадено правото да събират и съхраняват принадлежащите на града средства извън градската хазна, без никой да им държи сметка дали ги инвестират така, че да носят печалба на града. Единственото, което се изискваше от тези служители, бе да възстановят основния капитал, който се намира у тях, когато напускат поста. Не се предвиждаше, пък и обществеността не го изискваше парите, събрани по този начин или придобити по някакъв друг път, да се пазят непокътнати в градската хазна. Тези пари можеха да бъдат давани като заем, депозирани в банки или използвани за финансово подпомагане на частни предприятия, стига основният капитал да бъде възстановяван навреме и всичко това да остане в тайна. Тази практика не се санкционираше от официалните власти, макар за нея да знаеха и политиците, и журналистите, и едрите финансисти. И как ли би могла да бъде прекратена?

Каупъруд, влизайки в делови контакти с Едуард Мълая Бътлър, без сам да съзнава, се остави да бъде въвлечен в тази рискована и нечестна игра. Преди седем години бе напуснал фирмата „Тай и Ко“ с твърдото решение никога вече да не се занимава с борсови спекулации. Сега обаче отново желаеше да се върне към тази дейност, при това с много по-голяма охота, защото работеше за „Каупъруд и Ко“ и държеше да задоволи новата си влиятелна клиентела, която все по-често търсеше услугите му. Клиентите му имаха малко налични пари. Успяваха предварително да научат кога какви акции ще се продават и искаха от него да закупи за тяхна сметка срещу малък процент пакети от акциите, които ги интересуваха. Обръщаха се към него, защото се знаеше, че той поддържа връзки с много политици и бе известен като надежден човек. И това наистина бе така. Досега Каупъруд не се бе занимавал с борсови спекулации за своя сметка. Дори се ласкаеше от мисълта, че през всичките тези години нито веднъж не бе играл на борсата за себе си, а бе действал само от името на други лица. Но ето че сега Джордж Г. Стенър му бе предложил да участвува в една работа, която по своята същност доста наподобяваше борсовата игра.

Тук е необходимо да се внесе едно важно пояснение, което не бива да се забравя. Дълги години преди Гражданската война, а и по време на нея във Филаделфия съществуваше практика, когато хазната се поопразни, да се пускат в обръщение така наречените градски облигации, или, по-точно, полици с шестпроцентова лихва и с падеж от един, три, а понякога и шест месеца в зависимост от размера на заема и от това, кога ковчежникът ще прецени, че има достатъчно пари в хазната, за да ги изкупи и погаси. Тази практика се прилагаше еднакво и към дребните търговци, и към едрите бизнесмени. Дребните търговци обаче, които снабдяваха със стоки градските учреждения, когато се нуждаеха от налични пари, се виждаха принудени да сконтират облигациите в някоя банка обикновено за деветдесет цента срещу долар, докато едрите бизнесмени можеха да си позволят да изчакват падежната дата. Повече от очевидно е, че системата бе неизгодна за дребните търговци и благоприятна за едрите бизнесмени и банкерските къщи, тъй като градът рано или късно непременно щеше да изплати задълженията си, а шестпроцентовата лихва носеше един добър доход. Банките и посредниците, които изкупуваха от дребните търговци облигациите срещу деветдесет цента за долар, правеха голям удар, стига да можеха да изчакат падежната дата.

Когато е било сложено началото на въпросната практика, градският ковчежник едва ли е имал намерение да ощетява когото и да било, а твърде вероятно е и хазната наистина да е била празна. По-късно обаче, когато се установило, че нуждите на града могат да бъдат задоволявани и с по-малко средства, пускането в обръщение на тези облигации с нищо не се оправдавало, но тъй като то вече било станало, както лесно можем да си представим, такъв добър източник на печалби за банкерите, посредниците, едрите бизнесмени и заемащите ръководни постове политически личности, тази практика се превърнала в неотменна част от градската финансова политика.

По пътя към големите печалби обаче имаше само една пречка. За да се възползва пълноценно от такива облигации, едрият банкер трябваше да бъде „вътрешен човек“, т.е. приближен на управляващите политически сили. В противен случай, когато се нуждаеше от пари и представеше облигациите си на градския ковчежник, можеха и да не му ги изплатят. Ако преотстъпеше обаче облигациите си на някой банкер или борсов посредник, ползващ се с доверието на политическите сили в града, тогава нещата се променяха. Оказваше се, че в хазната има средства да бъдат погасени въпросните облигации. Ако пък банкерът или борсовият посредник — „довереният“, разбира се — пожелаеше, падежът на облигациите, издадени за три месеца например, се отсрочваше с години и те продължаваха да носят шестпроцентова лихва, макар градът да имаше възможност да ги погаси. Това всъщност бе едно безконтролно ограбване на градската хазна. Непочтената игра се прикриваше с отговора „Няма средства“. Широката публика не знаеше нищо. И нямаше как да узнае. Пресата мълчеше, защото бе подвластна на политическата върхушка. Никой измежду хората, конто се ползваха с някакъв обществен авторитет, не надигаше настойчиво глас срещу това закононарушение. По време на войната общата сума на непогасените облигации, носещи шестпроцентова лихва, надхвърли два милиона долара и цялата тази история взе да придобива скандален характер. Освен това някои от вложителите започнаха да си искат парите обратно.

Ето защо, за да се приключи този неизплатен дълг и за да се предотврати евентуалният скандал, Градският съвет реши да пусне един заем, примерно от два милиона долара — не беше нужно сумата да се уточнява, — под формата на носещи лихва сертификати^[2] с номинална стойност от сто долара и падеж от шест, дванадесет или осемнадесет месеца в зависимост от случая. Тези сертификати, за чието изкупуване бе заделен тъй нареченият амортизационен фонд^[3], уж трябваше да се пуснат в открита продажба, а получените от тях пари да отидат за погасяването на просрочените облигации, за които напоследък доста се бе заговорило.

Очевидно в случая нещата се свеждаха до поговорката — да ограбиш Питър, за да платиш на Пол, или с други думи казано, да направиш нов дълг, за да изплатиш стар. В действителност нямаше да стане никакво погасяване на просрочените облигации. В основата на този замисъл бе залегнало намерението да се даде възможност на едрите финансисти — стига да са вътрешни хора, разбира се — пак да натрупат големи печалби, като получат правото да закупуват въпросните сертификати за деветдесет на сто от номиналната им стойност, а дори и на по-ниска цена, под предлог, че на открития пазар не се търсят и че кредитоспособността на града е малка. В известен смисъл това беше вярно. Войната току-що бе свършила. Имаше голям недостиг на налични пари. Вложителите можеха да получат навсякъде другаде повече от шест процента лихва и нямаха интерес да купуват сертификати от градския заем, освен ако не им бъдеха предложени по деветдесет на сто от номиналната стойност. Но неколцина бдителни политици, които не участваха в градската администрация, няколко вестника и някои необвързани с политиката финансисти, повлияни от високото патриотично чувство, царящо по това време в града, настояха сертификатите да се продават по номинална стойност. Ето защо се наложи в наредбата, узаконяваща пускането на заема, да се включи съответният параграф.

Това изменение, както се разбира от само себе си, наруши хитрия план на политици и финансисти да закупят облигации от заема по деветдесет на сто от номинала. Те обаче държаха да си получат парите от старите непогасени облигации, които не им връщаха поради липса на средства, затова съставиха нов план. Единственият начин да се излезе от положението бе да се намери някой борсов посредник, добре запознат с тънкостите на борсовия пазар, който да внесе за продажба на борсата облигациите от новия заем, да успее да ги представи като изключително изгодно капиталовложение и по този начин да ги продаде по номинала на „външни лица“. После, ако цената на сертификатите паднеше — а това беше повече от сигурно, — политиците и финансистите можеха да закупят от тях каквото количество пожелаят и при пръв удобен случай да поискат от града да им бъдат изплатени по номиналната стойност.

Джордж У. Стенър, който точно по това време бе заел поста градски ковчежник, без да притежава необходимите качества и опитност на финансист, сериозно се обезпокои. Хенри А. Моленхауър, един от притежателите на най-голям брой облигации от старите заеми, който сега си искаше парите, за да ги вложи в някакво доходно предприятие на Запад, най-неочаквано посети Стенър, а също и кмета. Моленхауър, Симпсън и Бътлър съставляваха „всесилната тройка“.

— Смятам, че е крайно време да се реши въпросът с тези просрочени облигации — поясни той причината за посещението си. — Ето нося една голяма част от тях, а имам и още. Достатъчно дълго подкрепяхме града, без да предявяваме искания, но смятам, че сега вече нещо трябва да се направи. Мистър Бътлър и мистър Симпсън са на същото мнение. Не би ли могло сертификатите от новия заем да се пуснат на борсата и по този начин да се набавят необходимите средства? Някой опитен борсов посредник би могъл да ги продаде и по номинала.

Стенър бе крайно поласкан от посещението на Моленхауър, който рядко си правеше труда да се явява лично за уреждането на някакъв въпрос. Това се случваше само тогава, когато искаше да произведе необходимото впечатление или да покаже значимостта на въпроса с присъствието си. Освен Стенър той посети кмета на града и председателя на Градския съвет, като и с тримата разговаряше с хладен, сдържан и високомерен тон. За него те не представляваха нищо повече от разсилни.

За да си обясним причината за интереса на Моленхауър към Стенър, смисъла на посещението му и действията, които Стенър предприе в резултат на това посещение, необходимо е да хвърлим поглед върху политическата картина, предшестваща гореспоменатите събития. Макар Джордж У. Стенър да беше в известна степен политически поддръжник на Моленхауър и да бе поставен чрез него на поста градски ковчежник, Моленхауър съвсем бегло го познаваше. Беше го виждал преди; беше чувал разни неща за него; беше се съгласил името му да бъде включено в предварително подготвения списък на кандидатите, след като бе получил уверението на приближените си, които познаваха добре Стенър, че е „свой човек“, че ще изпълнява всичко, каквото му се поръча, че никому няма да създава затруднения и така нататък. Всъщност Моленхауър и преди, по времето на няколко други административни ръководства, бе поддържал тайни връзки с градския ковчежник, но винаги много бе внимавал да не бъде разкрит. Беше твърде влиятелна личност в политическите и финансовите среди. Това обаче не му попречи да предложи един план, в който приеха да участвуват и Симпсън, и Бътлър — чрез подставени лица от политическите и търговските кръгове да измъкват колкото може повече пари от хазната, без това да предизвика скандал. И вече няколко години бяха използвали най-различни агенти: председателя на Градския съвет Едуард Стробик, един от предишните кметове Ейса Конклин, съветника Томас Уайкрофт, съветника Джейкъб Хармън и други. Тяхната задача бе да основават фиктивни компании под различни имена, търгуващи с най-нужните на града стоки — дървен материал, камъни, стомана, желязо, цимент и прочие и прочие, — които, разбира се, винаги носеха голяма печалба на тези, които се укриваха зад фиктивните им имена. А това освобождаваше града от грижата да търси другаде по-честни и по-съвестни търговци.

Тъй като поне три от подставените лица чрез дейността си ще се окажат свързани по-нататък с историята на Каупъруд, необходимо е да им се даде някакво кратко описание. Едуард Стробик, най-главният сред тях и най-опитният помощник на Моленхауър, в дребен мащаб, разбира се, беше много жив и енергичен човек, около тридесет и пет годишен, слаб, с черни коси, черни очи и огромни черни мустаци. Обличаше се елегантно, но малко превзето и контешки — райе панталон, бяла жилетка, черен жакет с дъгообразно изрязана предница и копринен цилиндър. Обувките му, винаги някакъв сложен модел, обикновено бяха излъскани до блясък. Заради безупречната му външност някои го наричаха „контето“. Независимо от това той беше много способен човек и се ползваше със симпатиите на мнозина.

Двамата му най-близки помощници, господата Томас Уайкрофт и Джейкъб Хармън, далеч нямаха неговата привлекателна и изискана външност. Джейкъб Хармън беше, общо взето, скучен човек, но разбираше от финанси. Беше едър, с рижави коси и кафяви меланхолични очи, доста умен и винаги готов да се впусне в някое не особено почтено начинание, достатъчно безопасно обаче, за да не попадне под ударите на закона. Не беше особено обигран и хитър, но силно желаеше да преуспее.

Томас Уайкрофт, последният член на този послушен, второстепенен по роля триумвират, беше висок, слаб човек, с мършаво, восъчнобяло лице и хлътнали очи; външността му бе окаяна, но затова пък беше много умен. По професия беше леяр и бе попаднал в политическите среди също както и Стенър — защото се бе оказал полезен. Беше успял да натрупа малко пари благодарение дейността на оглавявания от Стробик триумвират, а тази дейност се изразяваше в най-различни и своеобразни търговски операции, които ще бъдат описани по-долу.

Фирмите, които неколцина от помощниците на Моленхауър бяха основали за негова сметка през мандата на няколко градски администрации, търгуваха с месо, строителни материали, стълбове за улични фенери, материали за пътно строителство и с какви ли не още неща, от които градските служби и учреждения се нуждаеха. Договорът, сключен с градската управа, не подлежеше на анулиране, но за да се сключи, първо трябваше да се подкупят някои от градските съветници, а за това бяха нужни пари. Фиктивната фирма не беше длъжна да се занимава с коленето па добитъка или с изливането на стълбовете за улични фенери. Тя трябваше само да организира тези дейности, да получи патент, да осигури сключването на договор за доставка на дадения материал с Градския съвет (а за това обикновено имаха грижата Стробик, Хармън и Уайкрофт), а сетне да възложи поръчката на някой собственик на скотобойна или на чугунолеярна, които да доставят договорената стока; фирмата прибираше полагаемата й се печалба, която съответно се разделяше и предаваше на Моленхауър и Симпсън под формата на дарения за политическите клубове или организации, оглавявани от тях. Всичко ставаше много лесно и до известна степен законно. Облагодетелствуваният по този начин собственик на скотобойна или чугунолеярна не можеше и да мечтае сам да сключи подобен договор. Заради това, че е отпуснал заем с малка лихва, който трябваше да гарантира изпълнението на договора, а понякога и да подпомогне собственика на скотобойната или чугунолеярната да осъществи възложената му поръчка, Стенър или онзи, който изпълняваше в момента длъжността градски ковчежник, получаваше не само своите един-два процента, които слагаше в джоба си (поне предишните ковчежници го бяха правили), но и значителен дял от печалбата. Ролята на посредник обикновено се изпълняваше от някой от по-висшите чиновници, човек послушен, дискретен, „свой“, както се казва, препоръчан на Стенър. Стенър не се интересуваше дали Стробик, Хармън и Уайкрофт, действащи по поръка на Моленхауър, от време на време използват част от заема не за целта, за която бе предназначен. Той трябваше само да отпусне този заем.

Но нека продължим нататък. Още преди Стенър да стане градски ковчежник, Стробик, който между другото му бе един от поръчителите за този пост (неговото поръчителство бе напълно противозаконно, както и тези на съветниците Уайкрофт и Хармън, тъй като според законите на Пенсилвания едно длъжностно лице не можеше да става поръчител на друго), му бе подхвърлил, че онези, които ще му помогнат да стане градски ковчежник, в никакъв случай няма да искат от него да върши нещо нередно, но че той трябва да бъде сговорчив, да не възразява срещу големите разходи на Градския съвет и да не хапе ръцете, които го хранят. Дадоха му също да разбере, че щом веднъж заеме поста, и той ще получава нещо допълнително. Вече се спомена, че Стенър, откакто се помнеше, беше беден човек. Беше видял как хората, заели се с политика преди него, преуспяват, докато той едва си изкарваше прехраната като агент по застраховки и покупко-продажби на недвижими имоти. На дребното политическо оръдие, каквото бе той, се падаше само много работа. Едрите политици си строяха красиви къщи в новите квартали на града, устройваха си увеселителни пътувания до Ню Йорк, Харисбърг и Вашингтон. Човек можеше да ги види през летния сезон в крайпътните ресторанти и извънградските хотели, седнали на приятен разговор с жените си или любовниците си, а той все още беше извън това общество на щастливци. Напълно естествено бе при обещанията, които му дадоха, да приеме условията, да се съгласи да угодничи. Дали нямаше и той най-после да преуспее!

Когато Моленхауър го посети и изрази желанието си курсът на сертификатите от градския заем да се вдигне до номиналната стойност, Стенър разбра по резкия глас на господаря си, с когото поддържаше тайна връзка само чрез Стробик и останалите, че от него сега се очаква да направи важна услуга, и побърза да отиде при Стробик за по-подробно разяснение.

— Вие какво бихте направили в случая? — попита той Стробик, който знаеше за посещението на Моленхауър, преди още Стенър да му каже, но го чакаше пръв да заговори. — Мистър Моленхауър изказа желанието си новият заем да бъде обявен на борсата по номиналната стойност, тъй че сертификатите да се продават по сто долара.

Нито Стробик, нито Хармън, нито Уайкрофт знаеха какво би трябвало да се направи, за да могат сертификатите от градския заем, които на свободния пазар вървяха по деветдесет долара, да стигнат на борсата номиналната си стойност, но секретарят на Моленхауър, някой си Абнър Сенгстак, посъветва Стробик да се обърне към Каупъруд; след като той бе в делови връзки с Бътлър, а Моленхауър не държи в случая да използва своя посредник, може би ще е добре да прибягнат до услугите на Каупъруд.

И така Каупъруд бе поканен да посети канцеларията на Стенър. Когато се озова там, без да знае още, че зад тази работа стоят Моленхауър или Симпсън, Франк огледа тромавия, скулест простоват човек пред себе си без всякакъв интерес или симпатия и веднага разбра, че той има понятие от финанси толкова, колкото и едно дете. Да можеше да стане съветник на този човек, единственият му съветник през всичките четири години на мандата му!

— Добър ден, мистър Стенър — каза той меко и подкупващо, когато Стенър му подаде ръка. — Досега само съм слушал за вас и ми е много приятно да се запознаем.

Стенър надълго и нашироко обясни на Каупъруд в какво се състои затруднението му и запъвайки се, призна, че се бои дали ще успее да се справи с положението.

— Главната задача, доколкото разбирам, е в това тези сертификати да се продадат по номинала. Бих могъл да ги реализирам в различни количества и толкова често, колкото пожелаете. На първо време съм в състоя: ние да поема количеството, което е нужно, за да се погасят просрочени облигации в размер на двеста хиляди долара. Останалото — по-късно.

Каупъруд се чувствуваше като лекар, заел се да мери пулса на пациент, който съвсем не е болен, а само очаква да бъде успокоен и е готов да плати за това тлъст хонорар. Франк бе разгадал вече всички тайни на фондовата борса. Той знаеше, че ако заемът попадне в ръцете му — и то целият, — ако успее да запази в тайна факта, че действува от името на града, и ако Стенър му позволи да купува сертификати за амортизационния фонд като „бик“, а после да ги продава по висок курс, той ще успее да направи чудеса, колкото и голяма да е емисията. Трябваше обаче да го оставят да се разпорежда сам и да си наеме свои агенти. В главата му вече смътно зрееше план как да накара непредпазливите борсови агенти да продават сертификати, които не притежават — трябваше само да им внуши, че сертификатите се намират в ръцете на различни хора и че те винаги могат да купят от тях толкова, колкото пожелаят. После, когато се опомнят, щяха да разберат, че нищо не могат да купят, че всички сертификати са у него. Засега обаче не биваше да разкрива никому тайния си замисъл. Не, не, в никакъв случай. Първо щеше да повиши стойността на сертификатите до поминала и сетне щеше да започне да продава. От тази работа и той щеше да получи тлъст пай. Не беше трудно да се досети, че зад всичко това стоят някои видни политици, че зад гърба на Стенър се крият хора, далеч по-умни и по-високопоставени от него. Но какво от това? Колко хитро се бяха сетили да насочат Стенър към него. Навярно името му вече бе станало известно в политическите среди. А това значеше много.

— Всичко ми е ясно, мистър Стенър — каза Каупъруд, след като изслуша обясненията на ковчежника и го попита каква част от заема би искал да бъде реализирана през идващата година. — С готовност ще се заема с тази работа. Бих желал обаче да ми оставите ден-два, за да обмисля всичко.

— Разбира се, разбира се, мистър Каупъруд — отговори зарадван Стенър. — Много правилно. Няма защо да се бърза. Само ми съобщете, когато вземете решение как смятате да действате. Впрочем каква комисиона ще искате?

— На фондовата борса има строго определен размер на възнагражденията и ние, посредниците, сме длъжни да го спазваме. Той е четвърт процент от номиналната стойност на облигациите и сертификатите. Може да ми се наложи, разбира се, да извърша някои фиктивни продажби — това ще ви го обясня по-късно, — но за тях комисиона няма да искам, тъй като те ще останат тайна между вас и мен. Ще положа всички усилия да ви бъда полезен, мистър Стенър. Бъдете спокоен. Оставете ми само ден-два, за да обмисля всичко.

Те си стиснаха ръцете и се разделиха. Каупъруд беше доволен, че ще се залови с такава голяма сделка, а Стенър — че е намерил човек, на когото би могъл да разчита.